Р Е
Ш
Е
Н
И
Е № 359
гр. ВРАЦА,20.11.2019г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Врачанският окръжен съд,гражданско отделение, в
публичното заседание на 18.10.2019г., в
състав:
Председател:М. Аджемова
Членове:Пенка Т.П.
мл.с.:Магдалена Младенова
в присъствието на:
прокурора секретар Л.Горчева,
като разгледа докладваното от съдия П.П.
в.гр. дело N` 492 по
описа за 2019 година,
за да се
произнесе взе предвид следното:
Производството се движи по реда на чл.258
и сл.ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от
25.07.2019г.,подадена от И.М.В. ***,чрез процесуален представител адв.М.Г. от
ВрАК, срещу решение на РС гр.Враца от 12.07.2019г.,постановено по гр.д.№ 764/2019г.,с
което е уважен предявен против въззивника иск с правно основание чл.59 ал.1 ЗЗД,и въззивникът е осъден да заплати на противната страна сумата 5113,11
лв.,представляваща обезщетение за ползване без основание на собствения на ищеца
М.К. л.а.м.“Ауди“,рег.№ ВР *** ВМ за
периода 02.12.2017г. – 08.01.2019г.Поддържа се във въззивната жалба на първо
място,че така предявеният иск е недопустим,тъй като между страните съществуват
договорни правоотношения.На следващо място се поддържа,при условията на
евентуалност,че решението е необосновано и неправилно – постановено при неправилно приложение на
материалния закон и доказателствата по делото,и при допуснати процесуални
нарушения от първоинстанционния съд.Излагат се подробни доводи и
съображения.Поддържа се също,че първоинстанционният съд не се бил произнесъл и
по иск/ане/ с правно основание чл.152 ЗЗД.Първоинстанционният съд бил допуснал
процесуално нарушение недопускайки гласни доказателства по делото за разкриване
на симулацията на договора за покупко-продажба на процесното МПС,както и не бил
взел предвид и съществуващите между страните заемни правоотношения. Иска се
отмяна на съдебния акт ,и решаване на
спора по същество от настоящата инстанция с отхвърляне на предявения против
въззивника иск.
Противната страна чрез
процесуален представител адв.М.Л. оспорва въззивната жалба.Моли
първоинстанционното решение да бъде потвърдено.Излагат се също подробни доводи
и съображения.
Пред въззивната
инстанция не са събирани нови доказателства.
Настоящият състав намира въззивната жалба за
редовна от външна страна,и процесуално допустима.Подадена е в преклузивния срок
по чл.259 ал.1 ГПК,от страна в процеса,имаща право и интерес от обжалване, и
против акт на съда,подлежащ на обжалване по смисъла на чл.258 ал.1 ГПК.Разгледана
по същество същата се явява неоснователна.
Първоинстанционният съд е сезиран с
осъдителен иск с правно основание чл. 59 ал. 1 ЗЗД,предявен от М.К.К. против въззивника
И.М.В..Поддържа се в исковата молба , че на 02.10.2017 г. с Договор за покупко – продажба на
МПС с нотариална заверка на подписите рег. № 4463, ищецът закупил от ответника
лек автомобил марка „Ауди“, модел „А6 3.0 ТДИ“ с рег. № ВР *** ВМ, но вещта
останала във фактическата власт на ответника. В. бил поискал от ищеца да ползва
автомобила две – три седмици, докато си закупи друг, на което ищецът се
съгласил поради приятелските взаимоотношения между двамата. По – късно
ответникът поискал от ищеца свидетелството за регистрация Част I на автомобила,
за да отиде на почивка в Гърция,но след връщането си не предал автомобила,както
бил обещал.Ищецът многократно канил ответника да му предаде автомобила, което
той отлагал под различни предлози, докато през лятото на 2018 г. категорично
отказал да го предаде. Ищецът сочи, че на 09.08.2018 г. подал жалба в РУ –
Враца, а на 02.11.2018 г. - в ОД на МВР – Враца. Въз основа на подадено от него
заявление по ч. гр. д. № 4768/2018 г. по описа на РС – гр. Враца била издадена
заповед за незабавно изпълнение,по силата на която било разпоредено ответникът
да му предаде владението върху собствения му лек автомобил марка „Ауди“, модел
„А6 3.0 ТДИ“ с рег. № ВР *** ВМ. С
протокол за предаване на движими вещи от 18.01.2019 г. по изп. д. № 556/2018 г.
по описа на ЧСИ В.Й. автомобилът бил предаден на ищеца. Последният поддържа, че
за периода от 02.12.2017 г. до 18.01.2019 г. ответникът е ползвал автомобила
без правно основание, за което му дължи обезщетение
за лишаване от ползването му в размер на средния пазарен наем на вещта, а
именно по 15 лева на ден за периода от 02.12.2017 г. до 18.01.2019 г.,общо за сумата
от 6 195 лева,която претендира в настоящето производство.
В срока по чл. 131 ГПК от ответника е депозиран
писмен отговор на исковата молба, с който предявеният иск се оспорва като
недопустим и неоснователен. На първо място се изтъква, че искът е недопустим,
тъй като след като между страните е бил налице сключен договор за продажба на
МПС, ищецът е имал право да реализира правата си в друго производство, и
субсидиарният иск по чл. 59 ЗЗД е недопустим. На следващо място счита, че
същият е неоснователен.Сочи, че основанието на претенцията – лишаване на ищеца
от ползването на автомобила и възможността да си служи с него, както и да го
отдава за ползване на трети лица срещу заплащане на наем, може да се заявят по
друг исков ред и не може да бъде разгледано на основание чл. 59 ЗЗД. Заявява,
че ищецът и ответникът действително се познавали и между тях били сключени
договори за заем от 22.04.2014 г.,07.10.2015г.,19.05.2016г. и 01.10.2017г. с
нотариална заверка на подписите, по силата на които ищецът К. предоставил на
ответника В. в заем различни суми,конкретизирани в исковата молба и договорите
за заем ,по които ответникът изплащал на ищеца заемните сума в брой чрез договорени
месечни вноски.При сключване на последния договор за заем от 01.10.2017 г.,според
изложеното в отговора, В. поискал от К. сумата от 3 500 лева, като последният
се съгласил да му я предостави срещу обезпечение – залог върху вещ. Ответникът
се съгласил да даде в залог собствения си лек автомобил марка „Ауди“, модел „А6
3.0 ТДИ“ с рег. № ВР *** ВМ, но ако бъде развален сключеният между тях договор
за заем от 19.05.2016 г. На 02.10.2017 г. страните сключили договор за продажба на МПС,
съгласно който ответникът прехвърлил на ищеца правото на собственост върху
собствения си лек автомобил марка „Ауди“, модел „А6 3.0 ТДИ“ с рег. № ВР ***
ВМ, срещу сумата от 9 000 лева. К. заявил на В., че след като му върне
дължимите суми, ще му върне автомобила и няма да има други претенции,като
предал на ответника сумата от 3 500 лева съгласно договора за заем, но владението
върху автомобила не му било предадено. По последния договор за заем ,според
изложеното в отговора В. предал на К. два пъти по 1 125 лева през средата на м.
януари 2018 г., а в последствие и още 4 000 лева. През м. февруари 2018 г.
ответникът предал на ищеца последователно още 990 лева и след това 225 лева, с
което счел, че е погасил задълженията си към него. От своя страна, К. нито
развалил заемния договор от 19.05.2016 г., нито договора за продажба на лекия
автомобил, а предприел принудителни действия и се снабдил с изпълнителен лист,
по силата на който получил владението върху автомобила. С оглед тези твърдения
ответникът прави възражение за нищожност на договор за покупко – продажба на
МПС от 02.10.2019 г., като поддържа,че същият прикрива действителна воля на
страните – прикрива сключен договор за заем от 01.10.2017 г. за сумата от 3 500
лева, а процесният лек автомобил служи за обезпечение на договора за заем, като
дължимата сума и лихвите са върнати на заемодателя.
В съдебно заседание, проведено на 14.06.2019 г., по
искане на ищеца и на основание чл. 214 ал. 1 ГПК съдът е допуснал изменение на
иска с правно основание чл. 59 ал. 1 ЗЗД чрез намаляване на неговия размер,
като за разликата над сумата от 5 113,11 лева до пълния предявен размер от
6 195,00 лева производството по делото е прекратено на основание чл. 233 ГПК поради отказ от иска.
По делото са събирани писмени и гласни
доказателства.Назначена е и изслушана специализирана експертиза.
Установено е,че с договор за покупко – продажба на
МПС от 02.10.2017 г. с нотариална заверка на подписите рег. № 4463/02.10.2017
г. на нотариус Е.С., И.В. продава на М.К. собствения си лек автомобил марка
„Ауди“, модел „А6 3.0 ТДИ“, ДК № ВР *** ВМ, за сумата от 9 000 лева, която
сума продавачът е заявил, че е получил напълно в брой от купувача при сключване
на договора. Видно от свидетелство за регистрация на МПС Част I, издадено на
06.02.2019 г., автомобилът е регистриран на името на ищеца М.К. на тази дата.
Със Заповед № 3007/12.11.2018 г. за изпълнение на
задължение за предаване на вещи въз основа на документ по чл. 417 ГПК, издадена
по ч. гр. д. № 4768/2018 г. по описа на РС – гр. Враца, е разпоредено И.В. да
предаде на М.К. процесната вещ.С Разпореждане № 8795/12.11.2018 г. по същото
дело, е допуснато незабавно изпълнение на заповедта,и е разпоредено издаването
на изпълнителен лист. Такъв е издаден на 12.11.2018 г.
С протокол за предаване на движими вещи, изготвен
по изп. д. № 20187210400556 по описа на ЧСИ В.Й., на 18.01.2019 г. И.В. предал
на М.К. лекия автомобил, ведно с талони част I и част II и 1 бр. ключ.
От представените договори за заем с нот.заверка на
подписите,се установява,че на 22.04.2014
г., 07.10.2015 г. и 19.05.2016 г.ищецът М.К. е предоставил на ответника И.В. в
заем съответно 1 600 лева, 2 000 лева и 3 000 лева, които В. се
е задължил да му върне на съответните падежни дати, посочени във всеки от
договорите.
Видно от Заповед № 2781/09.10.2018 г. за изпълнение
на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. №
4421/2018 г. по описа на РС – гр. Враца, изпълнителен лист от 10.10.2018 г. и
покана за доброволно изпълнение по изп. д. № 20189000401054 по описа на ЧСИ Ц.Д.,
за изпълнение на задължението по договор за заем пот 19.05.2016 г. М.К. е
предприел принудителни действия срещу И.В.. Видно от отбелязването на гърба на
изпълнителния лист от 10.10.2018 г. по изп. д. № 20189000401054 по описа на ЧСИ
Ц.Д. ежемесечно постъпват суми за погасяване на задължението.
Представени са от страните жалби, депозирани пред
различни институции,които съдът не е обсъждал,като е отразил,че същите не
установяват никакъв факт с правно значение. Ответникът е представил декларация
без дата, с която отразява изгодни за себе си обстоятелства,които са изложени и
в отговора на исковата молба,а именно,че договорът за продажба на МПС е
привиден и обезпечава задължения по договорите за заем,които към настоящия
момент били погасени .
По делото е назначена и изслушана специализирана
експертиза,от заключението на която се
установява на колко възлиза средната наемна цена на ден за кола като процесната
в гр. Враца ,и което заключение е прието от съда като пълно и обективно.Като
такова се възприема и от настоящата инстанция.
По делото са събрани и гласни доказателствени средства
.
Свид. В. - приятел на ищеца, заявява, че знае, че в
края на 2017 г. К. закупил от В. неговия автомобил „Ауди А6“. Ищецът
предоставил автомобила на ответника да го ползва, докато си закупи друг
автомобил, а впоследствие ответникът не му го върнал. Свидетелят бил пряк
свидетел на телефонен разговор между ищеца и ответника по повод предаването на
автомобила, при който ищецът настоявал автомобила да му бъде върнат/предаден/
от ответника. Знае, че автомобилът му е предаден по изпълнително дело на ЧСИ В.Й.
през 2019 г.
Свид. М.В. – баща на ответника, сочи, че знае, че
ответникът е продал колата на М.К. на 02.10.2017 г., но и след тази дата
автомобилът е бил във фактическа власт на ответника и не е бил предаван на К..
Свидетелят заявява, че до отнемането му чрез ЧСИ Й., както синът му, така и той
самият са ползвали автомобила, плащали са данък, застраховка „Гражданска
отговорност“ и технически преглед. Поддържали са го в изправно състояние .
Автомобилът бил иззет от ЧСИ Й. на 18.01.2019 г., на което свидетелят
присъствал .
При така изяснената фактическа обстановка и събрани
доказателства първоинстанционният съд приел предявения иск с правно основание
чл.59 ЗЗД за основателен и доказан,и го уважил.Въззивната инстанция споделя
крайните фактически и правни изводи на първата,и намира,че решението и е
постановено при правилно приложение на материалния закон и доказателствата по
делото,като на основание чл.272 ГПК се присъединява и препраща към мотивите на
първоинстанционния съд.
И настоящата инстанция приема,че искът е допустим,
а възраженията на ответника за недопустимост на иска по чл. 59 ал. 1 ЗЗД поради
наличие на друг ред за защита на правата на ищеца по договора за продажба на
МПС, са неоснователни.В конкретния случай се претендира обезщетение за лишаване
от ползването на собствения на ищеца лек автомобил. За ползването му между
страните не е налице валидно правоотношение, а ищецът твърди, че същото е без
правно основание, именно с оглед на което ответникът се е обогатил
неоснователно за сметка на ищеца. Съществуването на сключен между страните
договор за продажба на МПС служи единствено за защита на правото на собственост
на ищеца върху автомобила, но не и за възмездяване на имущественото разместване
в следствие ползването му без основание.Искът по чл. 59 ал. 1 ЗЗД е
предназначен именно за такава хипотеза. Фактическият състав на чл. 59 ЗЗД, е налице и когато едно лице
получава нещо без правно основание по друг начин, т. е. не чрез престиране от
другото лице. При релевираните от ищеца твърдения е налице имуществено
разместване, в резултат на което се твърди неоснователно обогатяване на
ответника за сметка на ищеца.
Правилни са изводите на първоинстанционния съд,че заявеното
от ответника възражение за нищожност на договора за продажба на МПС на
основание чл. 26 ал. 1, предл. второ вр. чл. 152 ЗЗД, има преюдициален за спора
характер и следва да бъде разгледано първо по ред,както,и,че същото е
неоснователно като недоказано. По това възражение в тежест на ответника е да
установи, че договорът за продажба на МПС е сключен за обезпечение на договор
за заем между страните и че страните са уговорили автомобилът да служи за
удовлетворение на кредитора. Такива доказателства по делото не са представени.Съдът
е оставил без уважение искането за събиране на гласни доказателства относно
обстоятелствата, че договорът за продажба на МПС е сключен за обезпечение на
договор за заем между страните ,и че страните са уговорили автомобилът да служи
за удовлетворение на кредитора, тъй като свидетелски показания са недопустими
предвид забраната по чл. 164 ал. 1 т. 6 ГПК ,и предвид изрично заявеното от ищеца несъгласие за събиране на гласни
доказателства за тези факти.Първоинстанционният съд не е допуснал процесуално
нарушение отказвайки събиране на гласни доказателства за установяване
привидността на договора за продажба на МПС,който прикрива обезпечение по
договор за заем.По делото не са представени нито обратен документ ,нито начало
на писмено доказателство,при наличие на което свидетелски показания са
допустими.Този факт е констатиран и от въззивната инстанция при насрочване на
делото ,и отказвайки на въззивника събиране на гласни доказателства пред
въззивната инстанция.
Чл. 164 ал. 1 т. 6 ГПК забранява опровергаване на
съдържанието на изходящ от страната частен документ да става със свидетелски
показания, или твърденията за симулация на волеизявлението трябва да се
доказват с документ/обратно писмо/. Отклонение от този принцип е въведено с
правилото на чл. 165 ал. 2 изр. 1 ГПК, което допуска страната да доказва
симулацията със свидетели, когато по делото има начало на писмено доказателство.
При липса на обратно писмо,за да е допустимо доказването на действителната воля
на страните по договора за продажба на МПС със свидетелски показания,
ответникът е следвало да представи т. нар. „начало на писмено доказателство” –
документ, изходящ от другата страна – от ищеца К. или негово изявление пред
държавни органи, които правят вероятно твърдението на ответника, че договорът
за продажба на МПС е сключен за обезпечение на сключен между тях договор за
заем. По делото не са представени допустими доказателства за установяване на
това, че договорът за покупко-продажба на МПС е сключен като обезпечение на
договор за паричен заем и прикрива съглашение между страните, че ако паричното
задължение на ответника не бъде изпълнено, кредиторът (ищецът в настоящото
производство) ще стане собственик на процесния автомобил, което попада в
хипотезата на чл. 152 ЗЗД. Тежестта за установяване на това обстоятелство се
носи от ответника и въпреки изрично дадените му от съда указания, не е
представил „обратно писмо“ или „начало на писмено доказателство“.Представената
декларация без дата, подписана от ответника И.В., не представлява „начало на
писмено доказателство”,а е писмено волеизявление на самия ответник, в което
отразява изгодни за себе си обстоятелства,които подлежат на доказване и не може да послужи за начало на писменото
доказателство по смисъла на чл. 165 ал. 2 ГПК, тъй като е частен документ,
изходящ от страната, която се домогва да докаже прикритата сделка и освен това
не разполага с достоверна дата. Същото се отнася и за заемните договори,
сключени между страните, удостоверяващи единствено наличието на заемни
правоотношения между тях.Същите са съвсем самостоятелни правоотношения и не се
установява връзка между тях и договора за продажба на МПС. С оглед изложено,
възражението на ответника за нищожност на договора за продажба на МПС на
основание чл. 26 ал. 1 предл. второ вр. чл. 152 ЗЗД е неоснователно.
Предявеният иск с правно основание чл.59 ал.1 ЗЗД е
основателен.Правилни са и изводите на първоинстанционния съд,че за
основателността на предявения иск по чл. 59 ал. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да
докаже своето обедняване и обогатяването на ответника, както и причинната
връзка между тях ,доколко обедняването и обогатяването произтичат от един общ
факт,в конкретния случай - че през процесния период ищецът е бил собственик на
лек автомобил марка „Ауди“, модел „А6 3.0 ТДИ“ с рег. № ВР *** ВМ, който
ответникът е ползвал без правно основание и без съгласието на ищеца през
процесния период, както и размера на претенцията си.От събраните по делото
доказателства се установяват предпоставките за уважаване на предявения иск.От
02.10.2017 г., по силата на договор с нотариална заверка на подписите ищецът М.К.
е собственик на процесния лек автомобил „Ауди А6“. Ползването на автомобила от
ответника през процесния период също е установено, а и този факт не се оспорва
от ответника.Обстоятелствата дали новият собственик е регистрирал автомобила на
свое име, както и че ответникът е плащал данъка и застраховката на автомобила
са ирелевантни за спора. Ползването на чужда вещ без правно основание и
препятстването на собственика да я ползва съобразно нейното функционално
предназначение в обема на правата, които собственикът притежава, пречи на
възможността собственикът лично да я ползва или да реализира от нея имуществена
облага по друг начин. След като ответникът ползва автомобила без правно
основание, то за него възниква отговорност да обезщети собственика, като
обоготяването му се изразява в спестен от него наем, които би плащал за
ползване на вещта. Обедняването на
собственика и обогатяването на ползувателя/държател са една и съща сума,
измерваща се в пазарния наем на вещта за процесния период. В правната сфера на ищеца са настъпили неблагоприятни
изменения в размер на пазарната стойност на неполученото благо, който размер е
изчислен от заключението на СИЕ и за процесния период възлиза на сумата
5 113,11 лева.Налице е връзка между обедняването и обогатяването, тъй като
е общ правопораждащият ги факт – ползване на чужда движима вещ без правно
основание.
Ето защо предявеният осъдителен
иск с правно основание чл. 59 ал. 1 ЗЗД е основателен и следва да бъде уважен.Въззивната жалба е неоснователна и като такава
следва да бъде оставена без уважение,а първоинстанционното решение –
потвърдено.
При този изход на делото въззивникът следва да
заплати на въззиваемия направените от него разноски пред въззивната инстанция в
размер на 600 лв.-адвокатско възнаграждение.
Водим от горното,ВрОС
Р
Е Ш И :
ПОВЪРЖДАВА решението на РС Враца
от 12.07.2019г.,постановено по гр.д.№ 764/2019г.
ОСЪЖДА И.М.В. *** да заплати на М.К.К.
*** разноски за въззивната инстанция в размер на 600 лв. – адвокатско
възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване
пред ВКС в едномесечен срок от уведомяване на страните.
Председател:........... Членове:1..........
2..........