РЕШЕНИЕ
№160
гр. Пловдив, 30.01.2023
год.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, ХXІХ състав, в
открито заседание на петнадесети септември, през две хиляди двадесет и втората година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛАНА
МЕТОДИЕВА,
при секретаря Ваня Петкова и
с участието на прокурор при Окръжна прокуратура - Пловдив Йорданка Тилова, като
разгледа докладваното от съдията административно дело № 286 по описа на
съда за 2022 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по реда на Глава
Единадесета от АПК, във връзка с чл.285, ал.1 от ЗИНЗС.
Образувано е по искова молба от А.И.Й.
с ЕГН ********** ***, депозирана чрез пълномощника му адв. В.С., срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“
гр. София. С исковата молба са били предявени два иска, като с определение №
186/17.02.2022 г. производството по исковата молба е било разделено и за
разглеждане по настоящото дело е останал искът на Й. с правно основание по
чл.284 от ЗИНЗС за осъждане на ответника да заплати на ищеца обезщетение
за неимуществени вреди в размер на 100 000 лева, които вреди се твърди да са
причинени по време на задържане на ищеца в Затвора Пловдив по изтърпяване на
наказание „лишаване от свобода“ в периода от 06.03.2018 г. до 03.02.2022 г.,
вкл. като резултат от нарушения по чл.3
от ЗИНЗС и съответно чл.3 от ЕКЗПЧОС. Неимуществените вреди са определени от
ищеца като такива, съставляващи обида, възмущение, стрес, притеснения,
психологичен дискомфорт. Нарушенията по чл.3 от ЗИНЗС и съответно чл.3 от
КЗПЧОС, допуснати от администрацията на Затвора Пловдив, в резултат на които се
твърди да са настъпили неимуществените вреди, според ищеца са се изразили в
следното: в пренаселеност на помещенията по настаняване на ищеца - под 3 кв.
метра нетна жилищна площ; без обособен санитарен възел и постоянен достъп до
течаща топла и студена вода; наличие в килиите на гризачи, дървеници и хлебарки;
слабо осветление, непозволяващо четене; наличие на течове от тавана и влага в
помещенията; неосигуряване на адекватно лечение за получени в затвора
заболявания – епилепсия, остър панкреатит, влошено зрение, клонящо към
ослепяване, инсулт; неизвеждане за участие в погребение на починал брат на
ищеца. Обезщетението, което се претендира, се иска да бъде присъдено ведно със
законната лихва, считано от датата на постъпване на исковата молба в съда
03.02.2022 г. до окончателното изплащане на сумата.
Искът бива поддържан в съдебно
заседание от пълномощника на ищеца адв.С., както и лично от ищеца Й.. Моли се в
последното съдебно заседание за присъждане на направените разноски за държавна
такса.
Ответникът ГДИН – София,
представляван от ст. юрисконсулт Ч., заявява в писмен отговор по исковата молба
неоснователност и недоказаност на исковата претенция, като се претендира
присъждане на юрисконсултско възнаграждение. В съдебно заседание се излага
становище за неоснователност и недоказаност на иска и се моли за отхвърлянето
му.
Задължително участващият по реда
на чл.286, ал.1 от ЗИНЗС прокурор Тилова изразява становище за недоказаност и
неоснователност на исковата претенция и прави искане същата да бъде оставена
без уважение.
Пловдивският административен съд,
на първо място, намира, че исковата
претенция е допустима. С оглед на съдържанието на исковата молба се касае
до иск за неимуществени вреди с правно основание по чл.284, ал.1 от ЗИНЗС,
доколкото се претендира обезщетение за вреди, причинени на задържан от
специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения по
чл.3 от ЗИНЗС. Ищецът А.Й. претендира вреди от посочените нарушения за посочен
от него период на задържането му в Затвора Пловдив. Искът е предявен и от
надлежна страна, предвидена сред лицата, които могат да търсят обезщетение,
доколкото за ищеца са налице данни да е бил задържан в места за лишаване от
свобода. Същият е предявен и против надлежен ответник, доколкото съгласно
чл.285, ал.1 от ЗИНЗС, искът се разглежда по реда на глава 11 от АПК, а според
чл.284, ал.1 от ЗИНЗС държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от
свобода от специализираните органи по изпълнение на наказанията. Според правилото на чл.205 АПК,
искът се предявява срещу юридическото лице,
представлявано от органа, от чийто незаконосъобразен акт, действие или
бездействие са причинени вредите. Ответникът Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, със седалище в гр. София, съгласно чл.12,
ал.2 от ЗИНЗС
е юридическо лице към Министъра на правосъдието и осъществява прякото
ръководство и контрола върху дейността на местата за лишаване от свобода и
пробационните служби. В случая се претендира обезщетение
за извършени нарушения на специализираната администрация по чл.3 от ЗИНЗС в
конкретно място за лишаване от свобода, каквото е Затвора – Пловдив, като
съгласно чл.12, ал.3 от ЗИНЗС, затворите и областните служби „Изпълнение на
наказанията“ са териториални служби на ГДИН. Затова и за вреди, причинени от
незаконосъобразни актове, действия и/или бездействия на специализираната
администрация в затвора следва да отговаря именно юридическото лице Главна дирекция
„Изпълнение на наказанията“, което има,
както процесуална, така и материалноправна легитимация да отговаря по предявения иск.
По същество исковата молба е само
частично основателна.
От събраните по делото
доказателства се установява от фактическа страна, че ищецът Й. в действителност
е бил задържан в Затвора Пловдив от 29.05.2018 г. Тогава същият бил настанен в
стая № 63, където престоял до 25.06.2018 г. Стаята била с площ от 26,99 кв.м. и
разполагала с два отваряеми прозореца с размери 0,90 х 1,17 м и 0,45 х 1,17 м,
като в същата имало и обособен санитарен възел с течаща студена вода, в който
също имало отварящ се прозорец. За въпросния период от време не била запазена
информация относно броя настанени лица заедно с ищеца в това помещение, предвид
съхраняване на данни в архив за срок от три години. Считано от 26.06.2018 г. и
до 14.07.2019 г. ищецът бил настанен в стая с № 7, която била с площ от 28,78
кв.м и разполагала с два отваряеми прозореца с размери 1,00 х 1,15 м и 0,40 х
1,15 м. Към това спално помещение имало обособен санитарен възел с течаща
студена вода. За времето до 25.02.2019 г. информация относно това с колко още
лица бил настанен Й. в стая № 7 не била съхранена, поради срока на съхранение
на същата, като от 26.02.2019 г. и до края на престоя в тази стая - 14.07.2019
г. ищецът пребивавал заедно с най-малко още петима лишени от свобода и
най-много още девет лишени от свобода. От 15.07.2019 г. до 22.08.2019 г. ищецът
бил настанен в помещение № 37 в копруса на Затвора Пловдив, в което пребивавал
най-много с още четиринадесет лишени от свобода и най-малко с още деветима.
Това помещение било с площ от 46,55 кв. метра и разполагало с два отваряеми
прозореца с размери 0,40 х 1,20 м. и 1,20 х 1,20 м. Към него имало и
самостоятелно санитарно помещение с течаща студена вода, което също разполагало
с един прозорец. От 23.08.2019 г. до 10.09.2019 г. ищецът отново бил преместен
в спално помещение № 7, където пребивавал с най-много още деветима и най-малко
още осем лишени от свобода. За времето от 11.09.2019 г. до 06.02.2020 г. ищецът
Й. не се намирал на територията на Затвора Пловдив, тъй като бил преведен в
Затвора гр.Враца, предвид записването му по негово желание като ученик в
училището към Затвора Враца. Междувременно на 31.12.2019 г. починал братът на
ищеца Й., който по това време също изтърпявал наказание лишаване от свобода, но
в Затвора Пловдив. Към момента на смъртта на своя брат и месец след това ищецът
се намирал в Затвора Враца. На
07.02.2020 г. след отказ да продължи посещенията на учебните занятия ищецът бил
върнат в Затвора Пловдив, където бил настанен отново в спално помещение № 7,
където пребивавал с още петима лишени от свобода до 11.02.2020 г. Считано от
12.02.2020 г. ищецът бил настанен в стая с № 10, където пребивавал до
02.08.2020 г. Това помещение било с площ от 28,51 кв.м. и разполагало с два
прозореца с размери от 0,50 х 1,15 м и 1,00 х 1,15 метра. Към спалното
помещение съществувал санитарен възел с течаща студена вода с прозорец на
същото помещение. В това спално помещение ищецът Й. пребивавал с най-много още
четирима лишени от свобода и на-много с още седем. За времето от 03.08.2020 г.
до 27.08.2020 г. ищецът Й. бил преведен в болницата при затвора Ловеч. Считано
от 28.08.2020 г. и до 21.11.2021 г. Й. отново бил настанен в стая № 10 в
Затвора Пловдив, където пребивавал с най-много още седмина лишени от свобода и
най-малко с още трима. От 22.11.2021 г. до 04.01.2022 г. ищецът бил в помещение
№ 39 в корпуса на Затвора Пловдив, което било с площ от 47,80 кв.м. и
разполагало с два отваряеми прозореца с размери 0,60 х 1,20 м. и 1,20 х 1,20 м.
Към това помещение също имало изграден санитарен възел с осигурена течаща
студена вода и с наличие на един прозорец и в него. През времето на престоя си
в стая с № 39 ищецът Й. пребивавал заедно с още най-малко осем лишени от
свобода и най-много още дванадесет. Считано от 05.01.2022 г. и до края на
заявения исков период – 03.02.2022 г. ищецът бил настанен в стая № 9 с площ от
27,99 кв. метра и разполагаща с два
отваряеми прозореца с размери всеки от 0,90 х 0,55 м. Към това помещение имало
изграден самостоятелен санитарен възел с осигурена течаща студена вода и то
също разполагало с прозорец. По време на престоя в това помещение ищецът
пребивавал там с най-много още шестима лишени от свобода, като за времето от
14.01.2022 г. до 20.01.2022 г. бил изведен поради настаняване в болнично
заведение в гр.Пловдив за лечение.
Както се
посочи, във всяко от помещенията по задържането на ищеца в Затвора
Пловдив било осигурено наличието на постоянно течаща студена вода. Топла течаща
вода лишените от свобода можели да ползват в банята при затвора, съгласно
утвърдените графици за използването ѝ по два пъти седмично, а за
работещите била осигурена възможност да използват баня всеки ден след
приключване на работа. В тази насока се установи и че ищецът за периода 2018 г.
– 2022 г. бил устройван периодично на работа, като имал отработени общо 193
работни дни. Всяко от спалните помещения било оборудвано с легло за всеки лишен
от свобода. Осветлението, освен чрез проникване на естествена светлина през
прозорците на всяко помещение, било осигурено и посредством изградено
изкуствено такова, което лишените от свобода можели да включват и ползват
самостоятелно през целия ден до момента на времето за сън, съгласно утвърдения
график за разпределение на времето, когато то се изключвало централно. В
рамките на описаните периоди на престой на ищеца в Затвора Пловдив действали
договори между ГДИН и съответно дружество за осъществяване на периодични
дейности по дезинсекция и дератизация на помещенията на затвора, включително и
спалните такива, за изпълнението на които следвало да се съставят и съответни
протоколи, като се установи, че такива протоколи са били съставени за
извършвани четири пъти дейности по ДДД обработка през 2018 г., три пъти през
2019 г., три пъти през 2020 г., четири пъти през 2021 г. и двукратно през 2022
г. По възложена финансова инспекция на ГДИН, извършена в периода от 15.09.2021
г. до 11.04.2022 г. бил изготвен доклад № ДИД1-СФ-48/11.04.2022 г., в рамките
на който като т.2 от предметния обхват била включена проверка за
законосъобразност при провеждане на обществена поръчка с предмет „Извършване на
дезинсекция и дератизация на сградите на Главна дирекция „Изпълнение на
наказанията“ и териториалните ѝ служби“ с УИН 02030-2020-0008, в това
число и изпълнение на сключения договор от 20.01.2021 г. Като констатации и
заключения по доклада конкретно досежно изпълнение на въпросния договор било
отчетено несъответствие между реално фактурираните и реално третираните площи,
като конкретно били разгледани и приемо - предавателните протоколи, част от
които са били представени по делото от страна на ответника за извършване на ДДД
обработка на площи в Затвора Пловдив от месеците февруари, март, май и юни на
2021 г. Отчетено било недължимо плащане на суми по договора, предвид установени
нарушения при оформяне на отчетната документация, включваща и липса на контрол
по отношение изпълнението на договора от дружеството-изпълнител, липса на
подробна информация относно обработени площи, часови диапазон на обработката,
приемане на дейностите от неупълномощени лица и т.н., като в тази връзка и било
прието, че приемо - предавателните протоколи за извършена ДДД - обработка не
удостоверяват надлежно тяхното действително извършване и не дават основания за
извършените разходи по заплащане на дейностите, в която връзка се приело и че е
налице индикатор за измама.
За времето на престой на ищеца Й.
*** на същия бил извършен първоначалния преглед при постъпването му, като му
бил издаден и здравен картон. В началото на 2022 г. по повод на негови
оплаквания бил извикан екип на СМП на 24.01.2022 г., когато му била поставена
диагноза остър тубарен интестициален нефрит. По време на престоя му в Затвора
Пловдив и в рамките на заявения исков период ищецът бил приет на лечение в
клиниката по хирургия на УМБАЛ „Свети Георги“ гр.Пловдив за периода от
14.01.2022 г. до 20.01.2022 г. с поставена диагноза остър панкреатит и
придружаващо заболяване други уточнени форми на епилепсия. След периода,
очертан в исковата молба, на 22.02.2022 г. ищецът бил настанен отново в
болнично заведение, където, освен посоченото състояние след остър панкреатит,
било отбелязано като придружаващи заболявания както епилепсия, така и
бронхиална астма.
Посоченото се установява от
приетите по делото писмени доказателства, както и отчасти от разпита на
свидетеля Д., чиито показания съдът кредитира само отчасти и то само доколкото
са съответни на останалите кредитирани доказателства и доколкото имат пряко
отношение към конкретното помещение по престой на ищеца в Затвора Пловдив.
Същевременно съдът разглежда показанията на този свидетел и критично, предвид
това, че му е служебно известно същото лице да е ищец по заведено в съда дело
със сходни на заявените от Й. оплаквания, поради което и с личен интерес да
твърди конкретни обстоятелства.
На базата на установените факти, от правна страна, съдът намери следното:
На
първо място, ще следва да се отхвърли, без да се разглеждат по същество
оплаквания, като недоказана претенцията на ищеца за присъждане на обезщетение
за неимуществени вреди касателно частта от исковия период, за която не се
установява изобщо същият да е бил настанен в затвора Пловдив, а именно за
времето от началото на исковия период, посочен в исковата молба – 06.03.2018 г.
до датата на реалното му постъпване в Затвора Пловдив, за която има
доказателства, а именно 29.05.2018 г.
На
второ място, с оглед установеното обстоятелство, че ищецът, в рамките на
заявения исков период, е изтърпявал наказанието лишаване от свобода, както в
корпуса на Затвора Пловдив, така и в Затвора Враца, където е бил временно
преведен по повод на записването му като ученик, но в исковата молба има
конкретно формулирани оплаквания само касателно условия по пребиваване на ищеца
в сградата на Затвора –Пловдив – корпус, находяща се в гр. Пловдив и
поведението на администрацията на този именно затвор, то според съда ще следва
само на това основание исковата претенция да се отхвърли отчасти и за периода,
част от исковия период, в който ищецът се е намирал в Затвора Враца, а именно
за времето от 11.09.2019 г. до 06.02.2020 г. (вкл.), за който период не се
доказва изобщо престой на Й. ***, за да се обсъждат изобщо оплаквания от
условията на задържане там и действията/бездействията на тамошната
затворническа администрация. В тази насока и доколкото оплакванията са свързани
с твърдени от ищеца бездействия на специализираната администрация на ответника
към Затвора Пловдив и конкретно оплакването за това, че ищецът не е бил изведен
за погребение на свой родственик, се отнася във времето към момента на
пролежаването му в Затвора Враца, то само на това основание претенцията му в
тази част се явява неоснователна. Това е
така, като се има предвид характера на самата искова претенция, а именно за
неимуществени вреди, причинени от конкретни условия на задържането и факта, че
съдът е ограничен в рамките на конкретно посочените фактически твърдения по
исковата молба, в която, както се посочи, се съдържат единствено оплаквания от
нарушения на затворническата администрация в Затвора Пловдив. Предвид посоченото
и с оглед събраните доказателства, ще следва да се разгледат конкретните
оплаквания на ищеца за нарушения по чл. 3 от ЗИНЗС, които се твърди да са
осъществени чрез действия/бездействия на администрацията на Затвора Пловдив в
сградата на затвора – корпус само за част от заявения общ исков период / от 29.05.2018 г. до
10.09.2019 г. и от 07.02.2020 г. до 03.02.2022 г./, като се изключат посочените
по-горе периоди, в които не се установява същият да е търпял наказание лишаване
от свобода и съответно да е търпял такова в условията на затвора Пловдив. При
това и с оглед установеното по отношение наличието или липсата на всяко от оплакванията
за установеното време на престой в Затвора Пловдив, съдът ще осъществи и
преценката си за кумулативното въздействие върху ищеца на условията, в които се
е изтърпявало наказанието лишаване от свобода, като вземе предвид и
продължителността на престоя му в конкретното място за лишаване от свобода,
както и други обстоятелства, които имат значение за правилното решаване на
спора, което пък е предвидено в чл.284, ал.2 от ЗИНЗС.
Според нормата на чл.43, ал.2 от ЗИНЗС всяко място за лишаване от
свобода трябва да разполага с необходимите жилищни, битови и други помещения за
осъществяване на поправително въздействие. Посочената
разпоредба е в съответствие и доразвива нормата на чл.3 от ЗИНЗС, съдържаща
изискване осъдените и задържаните под стража да не бъдат подлагани на
изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение, която
пък норма възпроизвежда дословно така визираното в чл.3 от КПЧОС основно
човешко право.
Според
нормата на чл.3, ал.2 от ЗИНЗСЗ, в редакцията
ѝ в сила от 07.02.2017 г., конкретно по отношение на лишените от свобода,
за нарушение на ал.1 се смята и поставянето в неблагоприятни
условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода, или задържането под стража,
изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление,
осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна
активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована
употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или
обстоятелства, които уронват човешкото
достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност.
Посочените неблагоприятни условия за изтърпяване на наказание лишаване от
свобода, респективно задържането под стража, причинени от действия, бездействия
и свързани с тях обстоятелства, са неизчерпателно изброени. С оглед на прякото
приложение на чл.3 от КПЧОС по силата на чл.5 от КРБ, държавата, чрез нейната
администрация е задължена да гарантира, че задържането в местата за лишаване от
свобода ще е при условия, които са съвместими с опазване на човешкото
достойнство и че начинът и методът на изпълнение на лишаването от свобода не
подлагат на мъки или изпитания, надхвърлящи неизбежното страдание, свързано със
задържането. Поради това и независимо от факта, дали в съответното
законодателство са въведени конкретни изисквания и дали са предвидени конкретни
задължения за специализираната администрация при изпълнение на лишаването от
свобода, то при установяване нарушение на тези основни принципи, свързани с
основно човешко право, ще са налице и основания за търсене отговорност от
държавата.
Така,
по отношение на оплакването относно
пренаселеност в Затвор Пловдив, претенцията на Й. е отчасти доказана. Установява
се, че по време на част от престоя му в стая № 7, стая № 37, стая № 10, стая №
39 и стая № 9, а именно за общо 367 дни е била налице действителна, макар и не
непрекъсната пренаселеност, като лишеният от свобода е бил поставен в условия,
които нарушават установения законов стандарт за разполагаема площ от 4 кв.
метра на един лишен от свобода /чл.43, ал.4 от ЗИНЗС/. Посоченото става ясно от
приложените справки касателно размерите на помещенията и броя на настанените в
тях лица и при изчисляване на капацитета им по отношение на осигуряване 4 кв.м.
разполагаема площ на всяко лице. Според нормата на чл.3 от КПЧОС, никой не може
да бъде подложен на изтезания или нечовешко или унизително отнасяне или
наказание. В насока тълкуването на тази разпоредба, относима към изтърпяващите
наказание лишаване от свобода, респ. задържаните по мярка за неотклонение, е
налице разрешение, дадено в редица решения на ЕСПЧ, като напр. делото Ананиев
срещу България, както и Нешков и др. срещу България, за това, че независимо, че
желателният стандарт, а в България и вече нормативно установен такъв, е четири
квадратни метра жилищна площ на човек, то ако задържаните лица имат на
разположение по-малко от три квадратни метра жилищна площ, тогава
пренаселеността трябва да се счита за толкова тежка, че да доведе сама по себе
си, независимо от други фактори, до нарушение на чл.3 от Конвенцията, а
недостигът на пространството може да се утежни и от липсата на достатъчно
отделни места за спане и дори и пренаселеността да не е толкова сериозна, че да
представлява сама по себе си нарушение на чл.3 от Конвенцията, тя все пак може
да доведе до нарушение на тази разпоредба, ако се комбинира с други аспекти на
условията на задържане – като например липса на уединение при използване на
тоалетната, лоша вентилация, липса на достъп на естествена светлина и свеж
въздух, липса на подходящо отопление, или липса на основна хигиена, което води
до ниво на страдание, надвишаващо това, присъщо на задържането (дело
Torreggiani and Others). От това, според
ЕСПЧ, следва, че при оценката на това дали е налице нарушение на чл.3 от
Конвенцията по отношение на липсата на лично пространство, трябва да се вземат
предвид следните фактори: (а) всяко задържано лице трябва да има индивидуално
място за спане; (б) всяко задържано лице трябва да има най-малко три квадратни
метра жилищна площ; и (в) размера на килията трябва да дава възможност на
задържаните лица да се движат свободно между мебелите, като липсата на някои от
тези елементи сама по себе си поражда сериозно предположение, че условията на
задържане са в нарушение на този член.
Разпоредбата
на чл.43, ал.4 от ЗИНЗС сочи, че минималната жилищна площ в спалното помещение
за всеки лишен от свобода не може да е по-малка от 4 кв. м., като в конкретния
случай се установява, че този законово въведен стандарт не е бил спазен изцяло,
като за държавата в лицето на специализираната администрация в местата за
лишаване от свобода, съществува задължение за изпълнение на стандартите,
касаещи минималната жилищна площ и в тази насока, както се каза, пряко
приложима по силата на Конституцията е и самата КЗПЧОС. Затова и по отношение
на оплакването относно пренаселеност на местата, в които е бил настаняван,
претенцията на Й., както се каза, е отчасти категорично доказана, доколкото става
ясно от приложените справки за помещенията по настаняване на ищеца и техния
капацитет, както и броя настанени лица, че е била налице действителна
пренаселеност за част от времето на престоя му в Затвора Пловдив, за който са
налице категорични данни за общо 367 дни,
през коeто разполагаемата
площ на едно лице е била под 4 кв. метра. Същевременно, по отношение на двадесет
и три от дните, включени в рамките на общия брой такива с установена
пренаселеност, последната е била и особено съществена и това касае времето на
престояване на ищеца в помещение № 7 през февруари-март 2019 г. /2,87 кв.м./,
когато разполагаемата площ на един лишен от свобода е била под 3 кв.м. Този
извод за установено нарушение по чл.3 от ЗИНЗС съдът приема, независимо от
факта, че по отношение на ищеца не се установява да не е било определено
самостоятелно място за спане – отделно легло, в каквато насока и липсват негови
оплаквания. Съгласно чл.21, ал.1 от ППЗИНЗС изискването спалните помещения да
са снабдени със самостоятелни легла, съдът приема за изпълнено през целия
период на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода на ищеца, който се
разглежда по настоящото дело. Що се касае до посоченото по-горе относно липсата
на данни конкретно по отношение на броя настанени заедно с ищеца в помещение №
63, както и отчасти в помещение № 7 за времето от 29.05.2018 г. до 25.02.2019
г. то съдът намира следното: С оглед на обстоятелството, че от страна на
ответника при задължаването му от съда все пак е представена справка относно
местата по настаняване на ищеца в Затвора Пловдив и броя на лицата, с които е
бил настанен, като по отношение на посочения период, включващ част от 2018 г. и
началото на 2019 г., изрично е посочено в справката, че администрацията не
разполага с конкретно съхранена информация предвид установения ред за
съхраняването ѝ в архив до определен срок, съдът не намира, че в случая
са налице условията на чл.284, ал.3 от ЗИНЗС за приемане за доказан твърденият
факт на пренаселеност на помещенията по задържане на ищеца за този конкретен
период. На първо място, тази разпоредба дава само възможност, но не задължава
съда да признае за доказани съответните факти и то само, ако специализираната
администрация практически откаже да предостави информация /не изпълни искането
на съда/. В случая не е налице такъв отказ от представяне на информация, а
изявление, че специализираните органи по изпълнение на наказанията не
разполагат с достатъчно конкретна информация. Видно е, че все пак по отношение
на останалата по-голяма част от исковия период такава информация е била
надлежно предоставена. На второ място, съдът не намира за доказано по какъвто и
да било начин въпросното твърдение на ищеца касателно този отрязък от времето,
доколкото същото не може да бъде подкрепено от нито едно от останалите
доказателства по делото и то по достатъчно категоричен начин, така, че да може
да обуслови и съответна отговорност за неимуществени вреди. В показанията на
разпитания свидетел, поискан от страна на ищеца, не се съдържа конкретно
твърдение за пренаселеност, което да може да бъде съотнесено към този именно
период, за който липсва конкретна информация, като напротив, и свидетелят Д.
дава показания за престоя на ищеца в Затвора Пловдив едва през 2022 г. В доклада на Националния превантивен механизъм от проверки в затвора в гр. Пазарджик и общежитията към него; затвора в гр. Пловдив и общежитието към него и ареста в гр. Пловдив, който е от осъществена проверка през 2018 г. и
който се иска от ищеца да бъде съобразен от съда, действително се съдържа
информация за констатациите конкретно по отношение на Затвора Пловдив относно
установена спрямо общия капацитет на затвора от 358 лица пренаселеност към
08.06.2018 г. с настанени 391 лица, а към 26.09.2018 г. – 414 лица. Посоченото, обаче, касае данни за общата
пренаселеност в Затвора, констатирана към конкретни дати, която, така оценена,
не би могла да се определи и като особено съществена, доколкото не е било
налице нарушение на изискването за разполагаеми 3 кв.м. на лишен от свобода, а
напротив, така изчислена площта е била под 4 кв.м., но над 3 кв.м. на всеки
лишен от свобода. Очевидно е от съдържанието на доклада, както и от данните по
настоящото дело, че състоянието на пренаселеност не е било постоянно, нито изразено
в една и съща величина през цялата 2018 г., доколкото е налице текучество.
Поради това и данните от въпросния доклад, следва да се вземат предвид, но общо
като насока относно състоянието в български затвор, а предвид характера на
производството, което изисква преценка на конкретни факти и обстоятелства,
поради искането за определяне на обезщетение за конкретно лице, като се има
предвид, че в него са изрично посочени конкретно два дни на установена
категорично пренаселеност в затвора Пловдив, в които ищецът се установява да се
е намирал в същия затвор, съдът прибави тези два дни към установените такива от
приложените справки за ищеца, в които се установява пребиваването му при такива
условия на пренаселеност, като така общият брой на установени дни при
посочените условия става 369.
Според основните принципи, възведени в
практиката на ЕСПЧ по приложение разпоредбата на чл.3 от ЕКПЧОС /конкр.
пилотното Решение Нешков и др. срещу България/, при оценката на наличното
пространство в местата за лишаване от свобода трябва да се вземе предвид
пространството, заемано от мебели и обзавеждане в килията, като следва да се
има предвид, че жизнената площ за всяко от лицата е площта, която следва да
осигурява възможност те да сменят позата си и да извършват свободно движения за
задоволяване на битовите си нужди - спане, обличане, занимания в затворени
помещения, като гледане на телевизия, четене на книги и т.н. Следва да се има
предвид и че разполагаемото свободно жилищно пространство в помещенията, в
които е бил настаняван ищецът, съдът преценя, без да приспада конкретно заетото
от мебели пространство, предвид липсата на пълни данни относно разположението
им и точният им брой. Поради това и според съда се установява твърдяното
бездействие по смисъла на чл.3 от ЗИНЗС от страна на специализираната
администрация по отношение на това конкретно оплакване на ищеца за общо
посочените 369 дни в рамките на целия разглеждан период, като, освен това, се
установява и че за двадесет и три дни в рамките на общия брой дни е била налице
съществена пренаселеност, дължаща се на незаконосъобразно бездействие на
затворническата администрация, която не е осигурила законоустановената
разполагаема площ на един лишен от свобода. Недоказано обаче остава твърдението
на ищеца, че в целия разглеждан период същият е пребивавал в помещения, в които
предоставената му площ е била не повече от 3 кв. метра, доколкото се
установява, че в определена част от престоя му същият е имал на разположение
площ и от над 4 кв. метра / напр. в стая № 39/.
Иначе, както от
писмените доказателства, така и гласните такива, се установява категорично, че
в стаите в Затвора Пловдив, през разглежданите периоди на задържане на ищеца,
са били изградени и са съществували обособени санитарни възли с осигурена течаща студена вода, като лишените от
свобода са можели да ползват по определен график за седмицата баня с осигурена
топла вода, а ищецът принципно като работещ за част от времето на престоя му и
всеки ден след работа. Установено е според съда поради това и
пълно съобразяване с изискването, възведено в разпоредбата на чл.20, ал.3 от
ППЗИНЗС, съобразно с което на лишените от свобода се осигурява постоянен достъп
до санитарен възел и течаща вода,
като в заведенията от закрит тип и арестите
в затворите ползването на санитарен възел и течаща вода се осъществява в
спалните помещения. При това положение и недоказано е посоченото оплакване
на Й..
Що се касае до
оплакването за заразеност на помещенията по престой на ищеца с гризачи, дървеници и хлебарки, то от
писмените и гласни доказателствата по делото се установява, че са създадени
условия за поддържане на елементарна хигиена в стаите, като отговорността за
това е и на самите лишени от свобода. От страна на ответника, освен това, са
представени и доказателства за осъществяване на дейности по дезинсекция и
дератизация периодично за всяка от годините на престой на ищеца в затвора
Пловдив по няколко пъти годишно, които дейности са включвали и обработката на
спалните помещения. Очевидно, с оглед и на свидетелските показания за наличие
на дървеници, то въпреки положените в тази насока усилия паразитните насекоми не
са изчезнали напълно. По отношение на твърдението за наличие на гризачи не са
налице свидетелски показания, като то се явява недоказано. Същевременно от
показанията на свидетеля Д. се установява, че е била извършвана обработка
против дървеници. Затова и въпреки че принципно наличието на инсекти в спалните
помещения е от естество да води до неприятни усещания, то същото не може да се
приеме за пряка последица от незаконосъобразно поведение на ответника,
доколкото се установява същият да е положил необходима и дължима грижа за
справяне с този конкретен проблем по адекватния начин, а именно осигуряване
осъществяването на химическа обработка, който се прилага и при наличие на
подобно заразяване и в места, различни от местата за лишаване от свобода. Поради
това и наличното заразяване с инсекти не може да се счете, че се дължи на
незаконосъобразно бездействие на специализираната администрация в местата за
лишаване от свобода, като напротив, установява се, че за периода, предмет на
разглеждане, са били осъществявани и то много често съответните дейности по ДДД
обработка, за което са приложени и съответни протоколи. В тази насока и констатациите
в приетия доклад от АДФИ, който касае проверка на документация по извършваните
ДДД обработки и в Затвора Пловдив, но за времето само след 20.01.2021 г., не
водят до различен извод, доколкото същите се отнасят до установяване на
непълноти на изготвяната документация и участието на различни лица при
извършването и приемането на дейностите по химическа обработка, които не са
били упълномощени, както и установявания във връзка с действителната обработена
площ в квадратни метри и в тази връзка имат отношение към документалната
обоснованост на извършените за услугите разходи за сметка на ГДИН, част от
които /но не всички/ е прието в доклада да са били неоснователно направени.
Същевременно, видно от част от представените протоколи, независимо от посоченото
в доклада на АДФИ обстоятелство, че същите не удостоверявали осъществяването на
дейностите по договора конкретно от 2021 г., в тях е отразена и друга, отделна
от обсъжданата в доклада констатация, а именно за липса на установени вредители
след извършвана обработка. В тази насока и предвид наличието по делото и на
свидетелски показания за действително осъществяване на практика на дейностите
по химическа обработка на помещенията за настаняване на лишени от свобода,
както се каза, не се установява бездействие на ответника, което да е в пряка
причинно-следствена връзка с настъпването на твърдените вреди, свързани с
наличието на вредни насекоми в Затвора Пловдив. При това, с оглед характера на
изготвения доклад от АДФИ, същият се отнася преди всичко до
признаване/непризнаване осъществените разходи от ответника за обработката на
пенитенциарните заведения против вредители, част от които, както се посочи
вече, са счетени за необосновано направени, но не променя извода за
действително извършвана химическа обработка на спалните помещения конкретно в
Затвора Пловдив, независимо от това дали същата е била стриктно съобразена, или
не, със сключения договор по възложената обществена поръчка и дали е била
извършена и съответно проконтролирана от конкретно оторизирани за това лица,
или от други лица.
Досежно оплакването на
ищеца от това, че не е било осигурено достатъчно
осветление, като наличното такова не позволявало да се чете, съдът намира,
че и тук не се установява незаконосъобразно бездействие на администрацията на
Затвора Пловдив. Установено е, че освен наличието на прозорци в спалните
помещения, от които има възможност за проникване на дневна светлина, то е било
налице изградено изкуствено осветление в помещенията за лишаване от свобода в
условията на Затвора Пловдив, като своевременно при нужда се подменяли
осветителните тела. В тази насока, действително, с оглед размера на стаите,
съпоставен с размерите на прозорците, би могло да се приеме, че е налице
известно несъответствие с широко популярните строителни стандарти, касателно
нивото на проникване на дневна светлина в помещенията, но следва да се има
предвид типа на сградата, която не е типична жилищна сграда, а вид обществена и
то такава, при която е нужно да бъдат спазени и конкретни стандарти за
сигурност и поради това и изискванията относно осветеността с дневна светлина,
утвърдени по отношение на жилищните сгради, не могат да се прилагат безусловно,
като в тази насока и следва да се вземе предвид нормата на чл.20, ал.2 от
ППЗИНЗС. От друга страна, ищецът сам твърди да е страдал от заболяване на
очите, което той определя да е довело до влошаване на зрението му до степен
клонящо към ослепяване, макар в тази насока да са събрани само гласни
доказателства за наличието на перде на ляво око, които не са потвърдени от
изготвената по делото СМЕ. В тази насока и твърденията на ищеца относно
възможността да се чете в помещенията по настаняването му не могат да се
преценят като такива, които да са породени от обективни фактори, доколкото
очевидно същият твърди и наличието на субективен фактор, относим към
възможността му изобщо да вижда, за да чете.
Що се касае до
оплакването на ищеца от наличието на
влага, дължаща се на теч от тавана, то същото според съда не е в пряка
връзка с незаконосъобразно поведение на администрацията на ответната
страна. Както е видно от представено
по делото становище от ИФЗ НС „ФЛКР“ през периода на задържането ищеца Й. ***
се е извършвала своевременна смяна на течащи кранчета, отстранявани са били
течове. В тази насока и установено е активно поведение на администрацията при
ответната страна да осъществява дейности по своевременно ремонтиране на иначе
остарялата материална база на корпуса на Затвора Пловдив, като извършва и
такива, свързани с подобряване на общия вид и хигиената на помещенията по
настаняване на лишените от свобода – посоченото в цитираното становище
боядисване на общите помещения през 2017 г., смяна на дограмата с ПВЦ такава,
поставяне на гранитогрес в общите помещения и пр. От показанията на свидетеля Д. се установява,
че действително в помещенията, в които е бил настаняван ищецът Й., макар същият
да конкретизира само стая № 39 и стая № 36, в която пък няма данни ищецът да е
бил настаняван в разглеждания период, се е задържала влага. Нейният произход,
обаче, според свидетеля се е дължал на ползването на спалните помещения за
място за сушене на изпраните дрехи на лишените от свобода, макар в затвора да е
налично обособено перално помещение. Установява се, че възможност за
проветрение на помещенията с оглед незадържането на влага в тях, лишените от
свобода имат по всяко време, предвид факта, че прозорците на помещенията се
отварят. В тази насока и не се установява
от доказателствата твърдението на ищеца, че налична влага се дължала на течове
от тавана на помещенията по настаняването му, което би могло да се свърже с
бездействие на затворническата администрация по поддръжка на сградата.
Твърдението на ищеца Й.
относно това, че в Затвора Пловдив не му
е била оказвана адекватна медицинска помощ са изцяло оборени от събраните
по делото писмени доказателства и приетата съдебно-медицинска експертиза.
Последната съдът кредитира като изготвена с необходимите професионални знания и
опит. Установява се, че при постъпването на ищеца в Затвора Пловдив е било
спазено изискването на чл.139, ал.1 от ЗИНЗС и му е бил извършен медицински
преглед. Отделно от това, видно е, че при заявени спешни оплаквания, по
отношение на ищеца е бил викан екип на ЦСМП, като същият е бил и незабавно
хоспитализиран в съответна клиника на университетска болница, където са му били
извършени и необходимите лабораторни и други изследвания и проведено съответно
медикаментозно лечение за установена диагноза остър панкреатит. В тази насока и
съгласно изводите на експерта, изготвил заключението на СМЕ, оказаната на ищеца
медицинска помощ е била адекватна, относима към оплакванията му и съобразена с
правилата за добра медицинска дейност. Пак съгласно изводите на СМЕ, а това е
видно и от съдържанието на приложената медицинска документация, по чиято
пълнота ищецът не е възразил, нито е представил друга такава, липсват данни за
твърдените от ищеца влошено зрение до степен ослепяване, главоболие, инсулт,
като няма споменаване на подобни заболявания и симптоми, нито вписани
оплаквания в представените медицински документи. В тази връзка по отношение на
заболяването епилепсия, което действително е отразено в епикризите на ищеца
като придружаващо заболяване, от разясненията на съдебния лекар в съдебното
заседание става ясно, че няма данни за конкретно провеждано лечение в болнично
заведение на това заболяване, което, според вещото лице, е индиция за липса на изявени
гърчове. Същевременно, от съдържанието на епикризата на ищеца относно приема му
по време на исковия период в болница, е видно, че при снемане на анамнезата,
която е по данни на пациента, същият е заявил прием на медикамента
„Карбамазепин“, който е показан за приложение при епилепсия. В тази насока
очевидно е, че ищецът лично е декларирал прием на подобен медикамент, поради
което и не е доказано твърдението му за липса на провеждано адекватно лечение,
доколкото медикаментозното такова е съответно на заболяването му, за което
заболяване не са отразени усложнения. В показанията на свидетеля Д. се съдържа
твърдение относно наличието на преде на лявото око на ищеца, за което липсва
каквато и да било констатация в медицинските документи, както и за това, че
кракът на ищеца бил изтръпнал, което не може да се свърже пряко с твърдението
му и за прекаран инсулт, доколкото липсват констатации в медицинската
документация по отношение и на подобно страдание. Ето защо и в целостта им
твърденията на ищеца за неоказвана адекватна медицинска помощ не могат да бъдат
приети за доказани, защото е видно, че за установените оплаквания същият е
получил адекватна и отговаряща на добрата медицинска практика помощ. Нещо повече,
макар и да липсват конкретни данни по какъв точно повод, установено е и че за
част от исковия период /03.08.2020 г. – 27.08.2020 г./ ищецът е бил преведен от
администрацията на Затвора Пловдив в болницата при Затвора Ловеч, което отново
сочи на активно поведение на затворническата администрация, свързано с оказване
медицинска помощ на Й..
Касателно соченото неосигуряване присъствие на ищеца на
погребение на починалия му брат, от което той сочи да е търпял
неимуществени вреди, то, както се посочи и по-горе вече, от приложените писмени
доказателства става ясно, че към датата на смъртта на брата на ищеца и малко
повече от месец след това, ищецът е изтърпявал наказанието си в Затвора Враца,
поради което и всякакви оплаквания от поведение на администрацията в Затвора
Пловдив, свързано с този период, се явяват неоснователни.
С оглед изложеното по-горе по отношение на
всяко едно от оплакванията на ищеца Й., то съдът счита, че отговорността на
ответника ГДИН София следва да бъде ангажирана само по отношение на
установеното незаконосъобразно бездействие, свързано с поставяне на ищеца в
помещения за изтърпяване на наказание лишаване от свобода в Затвора Пловдив, които
не са отговаряли на възведените стандарти относно разполагаема площ на един
лишен от свобода за установения конкретен брой дни в рамките на разглежданите
периоди от време, включени в исковия такъв, а именно от 29.05.2018 г. до
10.09.2019 г. и от 07.02.2020 г. до края на исковия период – 03.02.2022 г., за
които е налице доказаност на бездействието за общо 369 дни. За останалата част
от времето, както и по отношение на останалите оплаквания, съдът счете, че не
следва да уважава исковата претенция, предвид нейната неоснователност и недоказаност.
Отговорността на държавата в лицето на
специализираните органи по изпълнение на наказанията във връзка с нарушение по
чл.3 от ЗИНЗС е обективна. Предвид
редакцията на чл.3 от ЗИНЗС, въведена след 2017 г., която вече не съдържа изискване
действията/бездействията по поставяне в неблагоприятни условия на задържаните
лица да са умишлени и това е в съответствие и с практиката на ЕСПЧ, сочеща, че липсата на умишлено
поведение не пречи неблагоприятните условия на задържане да съставляват
нечовешко или унизително отношение в нарушение на член 3 от КПЧОС, то посочените като
установени
условия,
свързани с пренаселеност в част от помещенията по настаняване на ищеца, съдът счита,
че съставлява нарушение по чл.3 от ЗИНЗС. При наличието на така
установените неблагоприятни условия, при които ищецът Й. е следвало да търпи наказание
лишаване от свобода в Затвора Пловдив, при прилагане на подхода на оценка на
въздействието им върху психическото и физическото състояние на задържаното
лице, съобразно с тежестта на това нарушение, неговият интензитет, конкретния
брой дни в рамките на времето, за което се установява по категоричен начин
пренаселеност в килията, както и с оглед разпоредбата на чл.284, ал.5 от ЗИНЗС,
съдът намери, че в случая действително е налице доказано причиняване на
неимуществени вреди в резултат от незаконосъобразно бездействие на
администрацията на затвора Пловдив по осигуряване на благоприятни условия за
изтърпяване на наказание лишаване от свобода, което осъществява нарушение по
чл.3 от ЗИНЗС, като е налице поставяне в неблагоприятни условия на ищеца над
нормално присъщите на лишаването от свобода, което пък, само по себе си, дори
да не е доказано да е в кумулативна съвкупност с другите твърдени нарушения
по исковата молба, е от естество да причини описаните от ищеца чувства на обида
и възмущение, като и цялостен
психологичен дискомфорт. Пренаселеността в помещенията по престояване на ищеца
е действително такова обстоятелство, което и обективно води до извод за
унизително към човека отношение, доколкото неминуемо се отразява върху
човешкото достойнство, което категорично води до описаните от ищеца
неблагоприятни психологични изживявания. В тази връзка и описания от ищеца
психологически дискомфорт според съда е реална последица от посочените
неблагоприятни условия. Съдът
взема предвид и факта, че съгласно пилотното решение на ЕСПЧ от
27.01.2015 г. по делото Нешков и др. срещу
България, не е необходимо доказването на настъпили вреди при наличието на
нечовешки и/или унизителни условия на живот
в арест, като съгласно чл.284, ал.5 от ЗИНЗС, настъпването на неимуществените
вреди се предполага до доказване на противното. В тази насока от страна на
ответника не са ангажирани доказателства, които да водят до противен извод.
Що се касае до интензитета на търпените
неимуществени вреди, то съдът го определя като средно висок, като взема предвид
продължителността на установеното време, за което доказано са били налице
вреди, на фона на целия престой на задържане на ищеца в Затвора Пловдив, от
една страна и от друга, обстоятелството, че за двадесет и три от общо 369
преживени дни в пренаселеност, същата е била и особено тежка. При това
положение и съдът намира, че справедливо и отговарящо на действителния
интензитет на търпените от страна на ищеца Й. неимуществени вреди, като
резултат от незаконосъобразното бездействие, осъществило нарушение на чл.3 от ЗИНЗС от специализираната администрация в местата за лишаване от свобода, ще
бъде обезщетение за неимуществени вреди в размер на 3000 лева. Затова и съдът
счете, че следва да уважи формулираната като такава за сумата от 100 000 лева
искова претенция за обезщетение само до посочения размер от 3000 лева, като я
отхвърли до пълния предявен размер от 100 000 лева, като недоказана. В тази
насока и съдът се съобразява и с разрешението на ЕСПЧ касателно размерите на
присъжданото обезщетение, посочен в приложение към Решение Иванов и др. срещу
България, както и Й. и Джелебов срещу България, И. срещу България и др. и взема
предвид като основа за преценката си и присъдените по тях обезщетения от ЕСПЧ,
а също и съобразява обстоятелството, че по отношение на лицата, за които са
присъдени обезщетения от ЕСПЧ по тези дела, са установени и значително по-голям
брой и по-сериозни оплаквания по условията в местата за лишаване от свобода,
отколкото по настоящото дело. Затова и както взе предвид като ориентир и
размера на минималната пенсия и минималната работна заплата за страната, както
и размера на месечен размер на гарантирания минимален доход, който служи като
база за определяне на социалните помощи в страната за въпросния период, за
който е доказано оплакването, предвид посоченото и от ЕСПЧ по дела с установено
нарушение по чл.3 от ЕКПЧОС, че определянето на адекватен размер на обезщетение
се извършва като се съобразят и съответната правна система и традиции и като се
вземе предвид и жизненият стандарт в държавата, дори ако това би довело до
присъждане на суми, които са по-ниски от определяните от ЕСПЧ в сходни случаи
/Решение по дело Domjan v. Hungary/, съдът намери, че размерът на обезщетението
от 3 000 лева, което ще присъди, ще съответства на установения принцип за
обезщетяване на неимуществените вреди по справедливост. В тази връзка и се взе
предвид и че в редица решения ЕСПЧ вече е имал възможност последователно да
затвърди становището си, че с оглед различията в жизнения стандарт в различните
държави, то присъждане на обезщетение, съставляващо 30 процента от това, което
този съд е определил, би било достатъчно и справедливо / Решение Bizjak v.
Slovenia; Решение Stella and others v. Italy и др./.
Предвид
претендирането на законна лихва от ищеца, такава следва да се присъди върху
размера на присъжданото обезщетение, както е поискано, считано от датата на
депозиране на исковата молба в съда 03.02.2022 г. до окончателното изплащане на
сумата.
При този
изход от производството и съобразно разпоредбата на чл.286, ал.3 от ЗИНЗС,
ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 10 лева –
държавна такса за образуване на производството, което се претендира от страна
на ищеца. Последният не е направил искане за присъждане на адвокатско
възнаграждение.
С оглед нормата на чл.285, ал.3 от ЗИНЗС и предвид
направените по делото разноски за възнаграждение на вещо лице от 250 лева от
бюджета на съда, ще следва ответникът да бъде осъден да ги заплати по сметката
на съда.
Що се касае до искането на ответника за
присъждане юрисконсултско възнаграждение, то същото не може да бъде уважено,
доколкото, независимо от това, че е налице частично отхвърляне на исковата
претенция за част от периода и част от оплакванията, то нормите на чл.286, ал.2
и ал.3 от ЗИНЗС са специални и дерогират общото правило на чл.78, ал.3 от ГПК,
съгласно което ответникът също има право да иска заплащане на направените от
него разноски, съразмерно с отхвърлената част от иска. Ето защо, въпреки само
частичната основателност на исковата претенция, искането на ответника за
присъждане на юрисконсултско възнаграждение не може да бъде уважено, тъй като
законът не предвижда такава възможност.
С оглед
така изложените мотиви Съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА Главна Дирекция „Изпълнение на
наказанията“ гр.
София, да заплати на ищеца А.И.Й. с ЕГН ********** ***, сумата от 3000 лв. /три хиляди лева/, представляваща обезщетение
за
причинени неимуществени вреди, за времето на престой в Затвора Пловдив от 29.05.2018
г. до 10.09.2019 г. и от 07.02.2020 г. до 03.02.2022 г., в резултат
от нарушение по чл.3 от ЗИНЗС, изразило се
в бездействие на затворническата администрация по осигуряване на достатъчно жилищна площ за общо 369
дни в рамките на посочения престой, ведно със законната лихва върху сумата на
обезщетението, считано от 03.02.2022 г. до окончателното ѝ изплащане, като
ОТХВЪРЛЯ исковата
претенция на А.И.Й. ЕГН
********** *** по отношение на част от заявения в исковата му молба исков
период, а именно за времето от 06.03.2018 г. до 28.05.2018 г. и от 11.09.2019
г. до 06.02.2020 г., а така също и за разликата до пълния предявен размер на
търсеното обезщетение за неимуществени вреди от 100 000 лева, а също и по
останалите оплаквания в исковата молба,
като неоснователна и недоказана.
ОСЪЖДА Главна Дирекция „Изпълнение на
наказанията“ гр.
София да заплати на ищеца А.И.Й. с ЕГН ********** ***, сумата от 10 лв. /десет лева/, съставляваща
заплатената от ищеца държавна такса
за образуване на делото.
ОСЪЖДА Главна
Дирекция „Изпълнение
на наказанията“ гр.
София да заплати по сметка на Административен съд Пловдив – сумата от 250 лв. /двеста и петдесет лева/, направени разноски по делото.
Решението подлежи на обжалване с касационна
жалба пред тричленен състав на Административен съд - Пловдив в 14-дневен срок
от съобщението за изготвянето му до страните по реда на АПК.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: