Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София, 23.04.2020 год.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в
публично съдебно заседание на двадесет и пети
февруари през две хиляди и двадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Десислава Йорданова
при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия
Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №11208 по описа за 2019 год., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 04.06.2019 год.,
постановено по гр.дело №76801/2018 год. по описа на СРС, ГО, 163 с-в, са
отхвърлени като неоснователни предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.“
ЕАД срещу „С.7 М.“ ЕООД искове с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД и с правно
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът дължи на
ищеца следните суми: 563.23 лв., представляваща незаплатена главница за
доставена топлинна енергия през периода от 01.08.2015 год. до 30.04.2016 год. за
топлоснабден имот, находящ се в гр.София, ж.к.“*********, абонатен №118445,
ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 10.09.2018 год. до
окончателното й изплащане, 148.30 лв., представляваща обезщетение за забава в
размер на законната лихва за периода от 01.10.2015 год. до 04.09.2018 год.,
13.60 лв., представляваща главница за дялово разпределение за периода от 01.08.2015
год. до 30.04.2016 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
10.09.2018 год. до окончателното й изплащане и 3.72 лв., представляваща
обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 01.10.2015 год.
до 04.09.2018 год., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №59186/2018 год. по описа на СРС, ГО,
163 с-в, като ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал.
3 ГПК направените разноски по делото в размер на 400 лв.
Горепосоченото решение е постановено
при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Т.С.“ ЕООД.
Срещу решението е подадена в законоустановения
срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД. Жалбоподателят
поддържа, че ответникът бил наемател на процесния имот през исковия период.
Между страните нямало сключен писмен договор за продажба на топлинна енергия -
§ 1, т. 43 от ДР на ЗЕ и чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ, въпреки отправената от ищеца
покана, поради което и ответникът се бил обогатил неоснователно, ползвайки
доставената му топлинна енергия. Ответното дружество било и в забава предвид
чл. 32, ал. 1 от раздел VІІ от Общите условия на ищеца. Ето защо моли
обжалваното решение да бъде отменено, а исковете – уважени. Претендира и
присъждането на направените разноски по делото и юрисконсултско възнаграждение.
Ответникът по жалбата „С.7 М.“ ЕООД счита,
че решението на СРС следва да бъде потвърдено. Поддържа, че по делото било
представено споразумение за прекратяването на договора за наем от 01.02.2012
год., считано от 02.02.2013 год., т.е. още преди исковия период. Между страните
не бил сключен писмен договор за доставка на топлинна енергия. Представената
молба-декларация от 22.11.2006 год. за откриване на клиентска партида на името
на ответника не представлявала договор за доставка на топлинна енергия между
ищеца и небитов клиент. Установено било, че ответникът не е потребител на
топлинна енергия, а претендираните вземания се дължали от трето за спора лице.
В този смисъл ищецът разполагал с иск за реално изпълнение на договорно
основание, поради което и субсидиарният иск по чл. 59 ЗЗД бил неоснователен. Липсвали
доказателства за публикуването на Общите условия на ищеца. Претендира и
присъждането на направените разноски по делото.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства
и взе предвид наведените
във въззивната жалба пороци на атакувания
съдебен акт, приема следното:
Предявени са за разглеждане по реда на
чл. 422, ал. 1 ГПК обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.
59, ал. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269
ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че
обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо /предмет на установителните
искове, предявени по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, са вземанията по смисъла чл.
410 ГПК – за които е била издадена заповедта за изпълнение по ч.гр.дело №59186/2018
год. по описа на СРС, ГО, 163 с-в, в която няма изложени твърдения за
възникването на облигационно правоотношение между страните по писмен договор за
доставка на топлинна енергия за стопански нужди, т.е. налице е идентитет между
страните и предмета на заповедта за изпълнение и установителните искове/. Не е
допуснато и нарушение на императивни материални норми.
Решението на СРС е и правилно, като на
основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС.
Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави
и следното:
Установено е по делото, че процесният имот е бил
топлофициран и че сградата – етажна собственост /в която се намира процесния
имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа.
Доказано е също така въз
основа на съвкупната преценка на писмените доказателства по делото, че
собственик на топлоснабдения имот, за който при ищеца е била открита клиентска
партида №118445, е трето за спора лице, а именно М.Г.К./в лично качество, която
същевременно не се спори, че същата е и управител на ответното дружество/,
както и че на 01.02.2012 год. между последната и „С.7 М.“ ЕООД е бил сключен
договор за наем на процесния апартамент, считано от 01.02.2012 год., за срок от
3 години.
Безспорно е във въззивното
производство, че между страните по делото не е бил сключен договор за доставка
на топлинна енергия за небитови нужди.
Фактическият състав на неоснователното
обогатяване по чл. 59 ЗЗД съдържа следните елементи: 1/ имуществено разместване
в патрумониума на ищеца и ответника, в резултат на което ответникът се е
обогатил за сметка на ищеца; 2/ връзка между обедняването на ищеца и
обогатяването на ответника, което произтича от общи факти, породили
обедняването и обогатяването; 3/ липса на правно основание за имущественото
разместване и 4/ липса на друго основание за защита на правата на обеднелия
ищец.
Обедняването на едно лице представлява
намаляване на имуществото му, което може да се изрази в следните основни форми:
1/ намаляване на актива /изгубване или ограничаване на права/; 2/ увеличаване
на пасива – възникване или увеличаване на задължения и 3/ извършване на разходи
/включително и в труд/. Съответно обогатяването на едно лице представлява
имотно облагодетелстване, като например: увеличаване на актива – придобиване
или запазване на права; намаляване на пасива – погасяване или намаляване на
задължения; спестяване на разходи.
В разглеждания случай твърдяното
имуществено разместване се свежда до установяване от страна на ищеца при
условията на пълно и главно доказване на обедняването му до стойността на
доставената в имота на ответника през исковия период топлинна енергия /в т.ч.
стойността на услугата дялово разпределение/, обогатяването на ответника чрез
консумирането на тази енергия и спестяването на разходи за това, както и
наличието на връзка между обогатяването и обедняването – че топлинната енергия
е ползвана от ответника при липсата на валидно основание за това имуществено
разместване в отношенията между двете страни.
Съгласно разпоредбата на § 1, т. 43 от
ДР на ЗЕ /приложима редакция до 17.07.2012 год./ и § 1, т. 33а от ДР на ЗЕ /в
сила от 17.07.2012 год./, потребител на енергия или природен газ за стопански
нужди, респ. небитов клиент, е физическо или юридическо лице, което купува
електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за
отопление, климатизация, горещо водоснабдяване и технологични нужди или
природен газ за небитови нужди, като продажбата на топлинна енергия за
стопански нужди се извършва въз основа на писмен договор при общи условия,
сключен между топлопреносното предприятие и потребителя – чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ.
Както вече бе посочено, не се спори по
делото, че между страните не е бил сключен такъв договор за продажба на
топлинна енергия за стопански /небитови/ нужди.
За да бъде ангажирана отговорността за
заплащане на обезщетение за неоснователно обогатяване, предвид твърденията в
исковата молба, че ответникът има качеството на наемател на процесния имот,
следва да се докаже, че той е ползвал имота през исковия период и съответно е
консумирал доставената от ищеца топлинна енергия, като по този начин си е спестил
разходите, които е трябвало да направи за заплащане на стойността на тази
енергия и извършената услуга дялово разпределени – доказателствената тежест за
това е била на ищеца съгласно правилото, установено в чл. 154, ал. 1 ГПК. В
тази насока обаче не са били ангажирани категорични доказателства, а и за
посоченото обстоятелство не е налице признание от страна на ответното
дружество. Друг извод не следва и от това, че клиентската партида все още се
води на името на ответника, както и от обстоятелството, че във формуляра за
отчет /на л. 79 от първоинстанционното дело/ е удостоверено, че е осигурен
достъп до имота, чрез подпис на лице от името на ответника, тъй като както вече
бе посочено негов законен представител е титулярът на правото на собственост на
процесния апартамент. Следователно не може да бъде формиран категоричен извод,
че доставената топлинна енергия е било потребена именно от ответното дружество.
В този смисъл и при приложение на
неблагоприятните последици от правилата за разпределение на доказателствената
тежест, въззивният съд приема, че ищецът не се легитимира като кредитор на претендираните
вземания за неоснователното обогатяване. А щом няма главни задължения, не може
да възникне задължение за обезщетение за забава в размер на законната лихва по
чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Ето защо въззивната жалба следва да
бъде оставена без уважение, а решението на СРС – потвърдено, като правилно.
По отношение на разноските:
При този изход на спора жалбоподателят
няма право на разноски.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК жалбоподателят
/ищецът/ следва да бъде осъден да заплати на ответника по жалбата действително
направените разноски във въззивното производство за възнаграждение за един
адвокат в размер на 300 лв.
Своевременно релевираното от
жалбоподателя възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК се явява основателно. Посочената
разпоредбата предвижда, че при прекомерност на заплатеното от страната
възнаграждение за адвокат, съдът може да присъди по-нисък размер на разноските
в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36
от Закона за адвокатурата. Съгласно задължителните разяснения, дадени с т. 3 от
ТР №6/2012 год. по т.дело №6/2012 на ОСГТК на ВКС, при намаляване на подлежащо
на присъждане адвокатско възнаграждение, поради прекомерност по реда на чл. 78,
ал. 5 ГПК, съдът не е обвързан от предвиденото в § 2 от Наредба №1 от
09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения ограничение
и е свободен да намали възнаграждението до предвидения в същата наредба
минимален размер.
По настоящото делото е ангажиран
договор за правна защита и съдействие от 01.08.2019 год., от който е видно, че
е уговорен адвокатски хонорар от 600 лв., който е заплатен изцяло и в брой от
ответника по жалбата. С оглед материалния интерес в конкретния случай намира
приложение разпоредба на чл. 7, ал. 2, т. 1 от посочената наредба, според която
минималното възнаграждение е 300 лв. Въззивният съд намира, че действително
заплатеният от ответника по жалбата адвокатски хонорар, съотнесен към
действителната фактическа и правна сложност на делото /което не представлява
фактическа и правна сложност, развило се е в едно съдебно заседание, като не са
били събирани доказателства/, се явява прекомерен и следва да бъде намален до
сумата от 300 лв.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК
настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид изложените съображения, съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението от 04.06.2019 год., постановено по гр.дело
№76801/2018 год. по описа на СРС, ГО, 163 с-в.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******,
със седалище и адрес на управление:***, да заплати на „С.7 М.“ ЕООД ,ЕИК *******,
със седалище и адрес на управление:***, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК
направените разноски във въззивното производство за възнаграждение за един
адвокат в размер на 300 лв.
Решението е постановено при участието
на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Т.С.“ ЕООД.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/