Р Е Ш Е Н И
Е №
260296
ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско
въззивно отделение – девети състав, на двадесет и седми октомври две хиляди и двадесета година,
след публично съдебно заседание на първи
октомври две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ШИПОКЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ФАНЯ РАБЧЕВА
КОСТАДИН ИВАНОВ
при участието на секретар Пенка Георгиева,
след като разгледа докладваното от председателя въззивно гр. дело № 1724 по описа за 2020 година, за да се произнесе, приема
следното:
Производство по чл. 258
и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена от ищеца в първоинстанционното производство и настоящ жалбоподател, с която се обжалва решение № 80 от 20.03.2020 г., на Карловски Районен съд, постановено по гр. дело № 514 по описа за 2019 г., с което са отхвърлени предявените обективно съединени искове по реда на чл. 422 ГПК, във вр. с чл.124, ал.1 от ГПК, във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.86 от ЗЗД,от „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, за признаване за установено по отношение на И.П.И., че същият дължи на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД следните суми, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч. гр. д. №1339/2018г. по описа на РС Карлово, а именно: - сумата от 750.65 лв. (седемстотин и петдесет лева и шестдесет и пет стотинки), представляваща главница;- сумата от 492.11 лв. (четиристотин деветдесет и два лева и единадесет стотинки), представляваща договорна лихва за периода от 06.01.2014 г. до 16.06.2014 г.;- сумата от 45.00 лв. (четиридесет и пет лева) – такса разходи;- сумата от 503.79 лв. (петстотин и три лева и седемдесет и девет стотинки) лева, представляваща лихва за забава по договора за заем за периода от 07.01.2014г. до датата на подаване на заявлението – 28.06.2018 г.;- законната лихва от датата на подаване на заявлението – 28.06.2018 г., до окончателното изплащане на вземането.
Излагат се подробни съображения във въззивната жалба за неправилност и незаконосъобразност на постановеното решение, като се сочи, че неправилно първоинстанционният съд е отхвърлил исковата претенция, като е приел, че не е налице надлежно уведомяване на ответника за извършената цесия, предвид обстоятелството, че ответникът се е представлявал в исковото производство от назначен от съда особен представител. Заявява се, че видно от представените по делото писмени доказателства от страна на ищеца са изпратени две уведомителни писма за извършеното прехвърляне на вземанията по договора за кредит, като същите са адресирани до посочения от кредитополучателя в договора за кредит постоянен адрес. Неоснователно Районният съд е приел, че цесията не е произвела действие между длъжника и новия кредитор, поради това, че уведомлението за цесия не е получено лично от длъжника, като се сочи, че за прехвърляне на право по силата на договор за цесия е достатъчно постигане на съгласие по съществените условия между цедента и цесионера. Заявява се, че със сключването на договора за цесия цесионерът става носител на вземането, като сочи, в негов интерес, а и в интерес на третите лица, това действие на цесията е ограничено от разпоредбите на ал. 3 и ал. 4 на чл. 99 от ЗЗД, които задължават стария кредитор да уведоми длъжника за станалото прехвърляне, за да може същият да знае на кого в бъдеще следва да престира. Заявява се, че преди да е направено такова уведомление, длъжникът може валидно да погаси задължението си и чрез плащане на стария кредитор, да новира същото, то да му бъде опростено и т. н. В тази насока се сочи, че липсата на уведомление не прави цесията недействителна, нито освобождава длъжника от задължението да плати на новия кредитор, както и, че въпросното уведомление не е елемент от договора за прехвърляне на вземане. Заявява се, че чл. 99, ал. 3 и 4 от ЗЗД е въведен в интерес на цесионера и третите лица и служи единствено и само за гаранция длъжника да не извърши плащане към цедента, към когото вече няма задължение. В тази насока се сочи съдебна практика на ВКС, съгласно която не е необходимо договорът за цесия да бъде съобщен на длъжника по цедираното вземане от цедента, за да възникне за цесионера качеството на кредитор. Развиват се в тази насока и съображения по същество. Заявява се, че от събраните доказателства по делото се установява по безспорен начин, че между „Изи Асет Мениджмънт" АД и „Агенция за събиране на вземания" ЕАД е сключен Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010г., като с Приложение 1 от дата 1.08.2014 г. от страна на „Изи Асет Мениджмънт" АД е прехвърлено по реда на чл. 99 от ЗЗД вземане в полза на „Агенция за събиране на вземания" ЕАД, произтичащо от договор за паричен заем № 1968264 от 9.12.2013 г. между И.П.И. и „Изи Асет Мениджмънт" АД; В продължение се сочи, че от Приложение 1 към договора за цесия се установява и размерът на прехвърленото с договора за цесия вземане. Счита се от жалбоподателя, че по делото били налице доказателства, с които изцяло се доказала основателността и размера на претенцията му в хода на исковото производство, както и обстоятелството, че няма постъпили плащания от ответника след сключване на договора за цесия, поради което и се сочи, че неправилно първоинстанционният съд не е съобразил решението си с цитираната в жалбата съдебна практика на ВКС, довело, според жалбоподателя, до постановяването на един незаконосъобразен акт. Сочи се съдебна практика, в тази насока. Заявява се, че с оглед надлежното връчване на ответника чрез особения му представител на уведомлението за цесията, като част от преписката към исковата молба, следва да се приеме, че длъжникът е надлежно уведомен за прехвърлянето на неговото задължение, както и, че не може да се направи извод за противното, единствено от обстоятелството, че не ответникът в първата инстанция - лично в качеството му на длъжник, а особения му представител е получил исковата молба и приложенията към нея, включително уведомлението за цесията. Разяснява се, че това е така, тъй като на първо място никой не може да черпи права от собственото си неправомерно поведение, изразяващо се в случая в нарушение на нормите на чл. 94, ал.1 и чл. 99, ал.1 от Закона за гражданската регистрация. Освен това се заявява във въззивната жалба, процесуалният закон в чл. 47, ал.6 от ГПК е предвидил достатъчно надежден механизъм, компенсиращ личното участие на ответника в процеса, посредством института на особения представител. Последният от своя страна по аргумент за обратното на чл. 29, ал.5 от ГПК може да извършва широк кръг от процесуални действия, извън тези, за които е необходимо изрично пълномощно съобразно чл. 34, ал. 3 от ГПК. Респективно същият е надлежен адресат на всички твърдения наведени от ищеца с исковата молба, включително такива за извършена цесия. В този смисъл се сочи подробна съдебна практика. В тази насока се цитира и Решение N 198 от 18.01.2019 г. на ВКС, ТК, I ГО, постановено по т.д. № 193/2018г. по реда на чл. 290 от ГПК, ВКС е разгледал института на особения представител и е заключил, че той е процесуален представител на ответника и редовно може да получи копие от исковата молба и да направи всички възражения срещу нея, в това число и да получи всякакви уведомления. Сочи се, че не на последно място, следва да се има предвид, че ищецът е положил дължимата грижа и е направил всичко зависещо от него относно уведомяването на длъжника за извършеното прехвърляне на вземането, поради което и било неоснователно да търпи неблагоприятните последици от неполучаване на уведомителните писма за цесия въпреки добросъвестното си поведение.Предвид изложеното, се моли да бъде постановено решение, с което да се отмени първоинстанционният съдебен акт на Районен съд Карлово, като неправилен и незаконосъобразен, като въззивният съд се произнесе по същество на спора. Доказателствени искания не са направени. Моли се да се присъдят в полза на дружеството жалбоподател и разноски по делото и юрисконсултско възнаграждение.
С писмен
отговор от особения представител на ответника
И.П.И., адв. Р.И., се оспорва основателността на въззивната жалба на ищеца, като се излагат доводи за
направените в същата оплаквания. Моли се да се потвърди решението на
първоинстанционния съд. Доказателствени
искания не се сочат.
Въззивният състав на ПдОС след като констатира, че въззивната жалба е допустима – подадена от надлежна страна, в законния срок по чл. 259 ал. 1 от ГПК, срещу подлежащо на обжалване валидно и допустимо решение на районния съд, разгледа въззивната жалба по същество.
Разгледана по същество въззивната жалба се явява частично основателна, поради следното:
За да постанови обжалваното
решение, с което в производство по чл. 422 от ГПК вр. чл.415 ал. 1т. 2от ГПК,
отхвърля изцяло предявения иск, районният съд излага съображения: Приема, че не е
изпълнена процедурата по чл.99 от ЗЗД, поради което и вземането спрямо
кредитора, който е завел исковата молба в съда, не е станало изискуемо, тъй
като длъжникът не е бил известен за извършената цесия; следователно при така
установената фактическа обстановка предявеният иск се явява неоснователен и
недоказан и като такъв, следва да бъде отхвърлен, без да е необходимо съдът да
обсъжда възраженията на особения представител за неравноправни клаузи в
договора и изтекла погасителна давност по отношение на договорната лихва и обезщетението
за забава.
Въззивният съд не приема за правилен
извода на районния съд, както и изложените от него мотиви. От своя страна,
въззивният съд след като взе предвид оплакванията във въззивната жалба,съгласно
правомощието си по чл. 269 изр. второ от ГПК,становището на въззиваемата
страна,както и след преценка на приложените по делото и относими към предмета
на спора доказателства,приема за установено от фактическа и правна страна
следното:
Страните не спорят относно
установени в първоинстанционното производство с допустими доказателствени
средства, обстоятелства:
Срещу длъжника И.П.И. е била
издадена Заповед № 753/26.09.2018 г. за следните суми: 750.65 лв. – главница,
ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението – 28.06.2018 г.
до окончателното изплащане на вземането; 492.11 лв. – договорна лихва за
периода от 06.01.2014г. до 16.06.2014 г.; 45.00 лв. – такса разходи; сумата от
503.79 лв. – лихва за забава по договора за заем за периода от 07.01.2014 г. до
датата на подаване на заявлението – 28.06.2018 г. в съда; 35.83 лв. – разноски
по делото за внесена държавна такса; 50.00 лв. – юрисконсултско възнаграждение,
по ч. гр.дело № 1339/2018г. на РС Карлово, по заявление на ищцовото дружество
„АСВ“ ЕАД от 28.06.2018 г. за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК.
Посочено е в заповедта, че вземането произтича от Договор за паричен заем с №
1968264, сключен на 09.12.2013 г. между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и И.П.И..
Заповедта е била връчена на длъжника
при условията на чл.47, ал.5 ГПК, поради което, съдът на осн. чл.415, т.2 от ГПК е дал указания на заявителя да
представи доказателства за предявен в едномесечен срок от съобщението иск срещу
нея; настоящият иск е предявен в срока по чл.414 ГПК.
От Договор за паричен заем с №
1968264, сключен на 09.12.2013 г. се установява, че между „Изи Асет
Менинджмънт” АД в качеството му на кредитодател, от една страна и ответникът И.П.И.
в качеството му на кредитополучател, от друга, е възникнало правоотношение с предмет
предоставяне от страна на кредитодателя заем в размер на 800.00 лева. С подписване на договора за кредит
кредитодателят е предоставил заемната сума на кредитополучателя, който се е
задължил да я погаси на 27 равни седмични погасителни вноски, в размер на 51.88
лева всяка, като падежът на първата погасителна вноска е бил на 16.02.2013 г.,
а падежът на последната погасителна вноска – на 16.06.2014г.
Безспорно е обстоятелството и че към
момента на подаване на заявлението, постъпило в съда на 28.06.2018г., заемът е
бил вече изцяло падежирал, /с падеж
на последна погасителна вноска на 16.06.2014г./, и не е обявяван за предсрочно
изискуем.
От представения рамков договор за
продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010 г. се установява, че
„Изи Асет Менинджмънт“ АД е прехвърлило на „Агенция за събиране на вземания”
ООД вземанията си, произтичащи от договори за потребителски кредити, които
следва да се индивидуализират в Приложение №1 от 01.08.2014 г. Представено е по
делото препис-извлечение от Приложение №1 от 01.08.2014 г. към цитирания договор
за цесия, от което се установява, че под номер 1718 в него е вписано задължение
на И.П.И. по договор № 1968264 от 09.12.2013 г. с отпусната главница 800 лева;
общо дължимо по кредита – 1400.76 лева; остатък дължима сума към датата на
засичане (01.08.2014 г.) – 1310.49 лева; лихви за просрочие към датата на
засичане (01.08.2014 г.) – 22.73 лева. Приложено е заверено копие на
потвърждение за сключената цесия.
По делото е приложено и заверено копие
на пълномощно от 09.09.2015 г., от което е видно, че „Изи Асет Мениджмънт“ АД е
упълномощило цесионера „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД да извърши от негово име, в
качеството му на цедент, уведомяването на длъжниците, чиито вземания са предмет
на сключения помежду им рамков договор за цесия от 16.11.2010г.
Горецитираните доказателства не са
оспорени от страните, в т.ч. относно тяхната автентичност и истинност.
От уведомително писмо с изх.
№ УПЦ-С-ИАМ/1968264 от 21.06.2018 г. за извършеното прехвърляне на
вземания, изходящо от „Изи Асет Мениджмънт“ АД, чрез „Агенция за събиране на
вземания” ЕАД по пълномощно, адресирано до ответника И.П.И. на адрес: ***, е
видно, че от приложеното известие за доставяне №565567 на Български пощи,
същото не е връчено на получателя, като е отбелязано, че пратката не е
потърсена.
От второ по ред уведомително писмо,
с което „Изи Асет Мениджмънт“ АД, чрез „Агенция за събиране на
вземания” ЕАД по пълномощно, уведомява И.П.И. за извършената цесия на
задължението му - Уведомителното писмо е с изх. № УПЦ-С-ИАМ/1968264 от
15.03.2019 г., изпратено чрез куриерска фирма „Лео експрес“ до адрес: гр.
С.****, е видно, че от приложената обратна разписка се установява, че и това
писмо не е връчено на ответника, като е отбелязано, че „няма никой на адреса“.
От прието заключение на ССЕ,
неоспорено от страните, както и кредитирано и от въззивния съд като компетентно
и обосновано изготвено, е видно, че задълженията на ответника И.И. по договор
за паричен заем № 1968264 от 09.12.2013 г., са следните: 750.65
лв. – главница; 492.11 лв. – договорна лихва за периода от 06.01.2014г. до
16.06.2014 г.; 45.00 лв. – такса разходи; сумата от 536.61 лв. – лихва за
забава по договора за заем за периода от 07.01.2014 г. до датата на подаване на
заявлението в съда – 28.06.2018г.
Спорен по делото е въпросът дали
сключеният между кредитодателя и третото
лице, „Агенция за събиране на вземания“ ООД, /праводател на ищеца „Агенция за
събиране на вземания“ЕАД/, договор за прехвърляне на продажба и прехвърляне на вземания
/цесия/ от 16.11.2010г. има действие за длъжника, ответника по делото И.П.И.;
респективно, когато уведомлението за цесията е извършено от цесионера,
упълномощен от цедента, и когато същото е получено, заедно с исковата молба по
делото, от страна на особения представител, назначен от съда на ответника по
реда на чл.47ал. 6 от ГПК.
В случая, видно е, че към исковата
молба на цесионера „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, с която са предявени
срещу длъжника И.П.И., обективно съединени установителни искове по реда на чл.
422 вр. чл. 415ал. 1 т. 2 от ГПК, вр. чл. 79 ал.1 предл. първо от ЗЗД, са приложени
съответно писмени доказателства, в т.ч.: рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010г., сключен между кредитодателя
„Изи Асет Мениджмънт“ АД и “Агенция за събиране на вземания“ ООД; потвърждение
за сключена цесия на основание чл. 99 ал. 3 от ЗЗД от страна на цедента „Изи Асет Мениджмънт“
АД;извлечение от Приложение № 1 от 01.08.2014г.към Рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010г., сключен между „Изи Асет
Мениджмънт“ АД и “Агенция за събиране на вземания“ ООД; пълномощно от изп.
директор на „Изи Асет Мениджмънт“ АД, с което е упълномощено “Агенция за
събиране на вземания“ ООД да уведомява длъжници от името на „Изи Асет
Мениджмънт“ АД; уведомително писмо от „Изи Асет Мениджмънт“ АД чрез „Агенция за
събиране на вземания“ АД с изх.№ УПЦ-П-ИАМ/1968264 от 21.06.2018г. за извършената
цесия; уведомително писмо от „Изи Асет Мениджмънт“ АД чрез „Агенция за събиране
на вземания“ АД с изх. №УПЦ-С-ИАМ/1968264 от 15.03.2019г. за извършената цесия,
ведно с товарителница и обратна разписка, удостоверяващи изпращането на
уведомителното писмо до длъжника.
Не е спорно, че последно цитираните
два броя уведомителни писма не са били получени от страна на длъжника, тъй като
не са били потърсени от него,въпреки, че са били изпратени от кредитора на
посочените по договора за кредит адреси в град София, които адреси са посочен
от страна на длъжника като постоянен и настоящ адрес на длъжника по лична
карта, /към момента на сключване на договора – 09.12.2013г./, /вж. предложение
за сключване на договор за паричен заем и договор за паричен заем № 1968264 от
09.12.2013г.- лист 9, лист 5 от делото/. Видно е, че съгласно чл. 34 от ОУ към
договора за паричен заем, сключен между цедента и трети лица-заематели,
заемателят се задължава да уведоми заемодателя писмено в срок до три календарни
дни при промяна на данните посочени съгласно ал.1, а именно и тези посочени в
„предложение за сключване на договор за паричен заем“, респ. данни за настоящ и
постоянен адрес; като при неизпълнение на това задължение,изпратените до
заемателя до последния известен адрес за кореспонденция покани, съобщения или
други документи ще се считат за валидно връчени и узнати от другата страна след
изтичането на три дни и от тяхното изпращане, /лист 8 от делото/. В тази
насока, въззивният съд намира да е недобросъвестно поведението на длъжника,
който, явно, е променил своите адреси- постоянен, настоящ, от момента на
сключване на договора за заем, докъм моментите на изпращане до него на
горецитираните уведомителни писма от страна на цесионера, съответно, на
21.06.2018г., както и на 15.03.2019г., /лист 17-18 от делото/, тъй като по
данни от справка по Наредба 14/18.11.09г. по искане на съда в
първоинстанционното производство, и постоянният и настоящ адрес на длъжника И.П.И.,
считано от 21.09.2017г. вече е бил в гр. К., ул.“****, /лист 35 от делото/. В
т.н. следва да се посочи, че и на новорегистрираните постоянен и настоящ адрес,
ответникът не е бил намерен в първоинстанционното исково производство, което
обстоятелство е наложило и назначаването от страна на съда на особен
представител на осн.чл. 47 ал.6 от ГПК, който да го представлява, /в сл. адв.Р.И.,***/.
Предвид гореизложените
обстоятелства, въззивният съд намира,че назначеният по реда на чл.47 ал.6 от ГПК особен представител на ответника има право да получава от негово име и за
негова сметка, в случая, приложените към исковата молба документи, в т.ч.
документите удостоверяващи сключването на договора за цесия, потвърждаването на
сключената цесия на основание чл. 99 ал. 3 отЗЗД, както и уведомяването за
извършената цесия, направено от цесионера по пълномощно на цедента, в хипотеза
на разпоредбата на чл. 99 ал. 4 от ЗЗД. В случая, съобщаването на цесията на длъжника,
редовно е извършено от страна на цесионера, по изрично упълномощаване от страна
на цедента, което съобщаване е процесуално допустимо, като представляващо т.н.
заместимо действие, в каквато насока е и корективната практика на ВКС спрямо
буквалното тълкуване на чл. 99 ал. 4 от ГПК. От друга страна, и получаването на
съобщаването за цесията, е редовно извършено за сметка на длъжника, от страна
на особения представител, с оглед допустимите за последния произтичащи от
закона правомощия. В случая, получаването на съобщението за цесията от страна
на особения представител на ответника се явява процесуално действие, извън
тези, за които законът изисква изрично пълномощно, /арг.чл. 34ал.3от ГПК, чл.29
ал.5 от ГПК/.
В т.н., въззивният съд констатира,
че жалбоподателят, както и въззиваемата страна цитират неправилно в случая,от
една страна-Решение № 198 от 18.01.2019г. на ВКС, ТК,І о., по т.д.№193/2018г.,а
от друга, че в настоящето производство са предявени установителни, а не –
осъдителни искове, като според въззиваемата страна, след като исковете са
установителни, връчването на исковата молба, ведно с приложенията към нея на
ответника, не можело да се приема, че представлява уведомление за извършено
прехвърляне на вземането по реда на чл. 99 ал.3 от ЗЗД. В тази насока, действително горецитираното
решение по реда на чл.290 от ГПК, е
постановено във връзка с осъдителни искове, но от друга страна, това решение на
ВКС касае претенция относно „предсрочно изискуем“ кредит; поради което и
неправилно се цитира от страните и се правят изводи въз основа на него, тъй
като, безспорно, настоящите искове касаят претендирани вземания относно „изцяло падежирал кредит“, преди подаване
на заявлението за издаване на заповед по чл. 410 от ГПК в съда.
Важното в случая е, обаче, че се прилага
действието на цесията, освен между сключилите я страни, така и спрямо длъжника,
с оглед основното й предназначение спрямо него – да не бъде допуснато двойно
плащане, или погрешно плащане от страна на длъжника. Безспорно, длъжникът е
платил частично, видно от данните от експертното заключение, като по делото не
са налице каквито и да е други доказателства за положителния факт на плащане на
задълженията по кредита от страна на длъжника, извън, вече изнесените от
експертното заключение, прието от съда. Поради което и задължението за кредита
на длъжника, ответник, спрямо цесионера, ищец, остава съгласно гореизложените
изводи на вещото лице по ССЕ.
Независимо
от това, с оглед съдържанието на договора за кредит, въззивният съд намира, че
при данни за предоставена в заем сума от 800 лева, при уговорен фиксиран
годишен лихвен процент по заема в размер на 143.04 % и годишен процент на
разходите по заема в размер на 901.81 %, посочените клаузи от Договор за
паричен заем № 1968264 от 09.12.2013г. следва да се приеме, че нарушават
принципа на справедливост и създават условия за неоснователно обогатяване на
ищеца, поради което и същите следва да се счита за нищожни. В случая, по отношение на такса разходи за събиране на
просрочени вземания -45 лева, въззивният съд намира, че тези услуги по своя характер са свързани с
обслужване и управление на кредита, поради което същите противоречат на разпоредбата на
чл.10а, ал.2 ЗПК.; В случая, с клаузата на ОУ –чл. 30 ал. 1 към сключения
договор за паричен заем, практически се оскъпява размерът на дължимите суми по
кредита и фактически се завишава ГПР, който съгласно договора за заем е в
размер на 901.81%, т.е. размер над законово позволения съгласно разпоредбата на
чл. 19, ал. 4 от ЗПК размер. Изложеното обосновава извод за противоречие с
добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1 ЗЗД като несправедливо и в нарушение на
принципа за добросъвестност.
На следващо място, видно от самия договор, е бил уговорен фиксиран годишен лихвен процент по заема в размер на 143.04%. Според трайно установената съдебна практика, която се приема от въззивния състав, не е допустимо надвишаването на размера на възнаградителната лихва над трикратния размер на законната лихва / изчислена като основен лихвен процент на БНБ + десет пункта/, тъй като същото се явява несправедливо и от гледна точка на добросъвестността в противоречие с добрите нрави, поради това, че води до неоснователно обогатяване на едната страна по договора и обуславя извод за нищожност на клаузата. В случая, уговорената лихва надвишава значително трикратния размер на законната лихва, поради което същата накърнява добрите нрави.
Предвид гореизложените съображения въззивният съд намира, че следва да се приложи разпоредбата на чл. 22 от ЗПК вр. чл. 11 ал. 1 т.9 и т. 10 от ЗПК, чиито последици са обявяване на договора за паричен заем, който се явява договор за потребителски кредит, за недействителен. Поради което и съгласно чл. 23 от ЗПК длъжникът следва да дължи само действително получената сума по кредита, която не е изплатил на кредитора. В случая, това е сумата от 750.65 лева, главница, съгласно заключение на ССЕ, която сума е претендирана от ищеца като главница по Договор за паричен заем № 1968264/09.12.2013г.
Предвид гореизложеното обжалваното решение на районния съд следва частично да бъде отменено, като бъде постановено ново по същество, с което предявеният иск бъде уважен за сумата от 750.65 лева, главница, ведно със законната лихва считано от датата на заявлението – 28.06.2018г. до окончателното й изплащане.
Относно разноските, въззивният съд приема следното:
Поради частична основателност на предявения иск и на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК ищецът има право на направени в първоинстанционното производство/и заповедно производство/ и претендирани разноски, в общ размер възлизащ на сумата от 485.27 лв, /при общо направени съгласно приложен списък-1155.40- лист /,платими от ответника. Поради частична основателност на въззивната жалба и по арг. от чл. 78 ал.1 от ГПК жалбоподателят има право на направени и претендирани по въззивното дело разноски, в общ размер възлизащ на сумата от 338.27 лв, /при общо направени разноски по въззивното производство от 805.40 лв/, платими от ответника.
Решението на въззивния съд е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 280 ал. 3 от ГПК.
Водим от гореизложеното и на основание чл. 271 ал. 1 от ГПК, Пловдивският окръжен съд
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ
постановеното на 20.03.2020г.Решение № 80 на Карловски районен съд, втори граждански
състав, по гражданско дело № 514 по описана съда за 2019 година, В ЧАСТТА, с която ОТХВЪРЛЯ
предявените искове от „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД, ЕИК/Код по БУЛСТАТ: *********, със
седалище и адрес на управление: град С., бул. „***, със законен представител –
Н. Т. С. и М. Д. Д. – Изпълнителни директори, чрез юрк. Ц. П. за
признаване на установено, по отношение на И.П.И., ЕГН: **********, с адрес: ***, че същият дължи на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД
следните суми, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение
по ч. гр. д. №1339/2018 г. по описа на РС Карлово:
- сумата
от 750.65 лв. (седемстотин и петдесет лева и шестдесет и пет стотинки),
представляваща главница;- законната лихва от датата на подаване на заявлението
– 28.06.2018 г., до окончателното изплащане на вземането, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД, ЕИК/Код по
БУЛСТАТ: *********, със седалище и адрес на управление: град С., бул. „***,
офис-сграда ****, със законен представител – Н. Т. С. и М. Д. Д. – Изпълнителни
директори, чрез юрк. Ц. П., ИСК срещу И.П.И., ЕГН: **********, с адрес: ***, по отношение на длъжника И.П.И., ЕГН: **********, с адрес: ***, че
същият ДЪЛЖИ на „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД, ЕИК/Код по
БУЛСТАТ: *********, със седалище и адрес на управление: град С., бул. „****,
офис-сграда ****, ет. **, следните суми, за които е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч. гр. д. №1339/2018 г.
по описа на РС Карлово:- сумата от 750.65 лв. (седемстотин и петдесет лева и
шестдесет и пет стотинки), представляваща главница; и законната лихва върху
главницата от датата на подаване на заявлението – 28.06.2018 г., до
окончателното изплащане на вземането.
ПОТВЪРЖДАВА решението на районния съд в останалата обжалвана
част.
ОСЪЖДА И.П.И., ЕГН: **********, с адрес: ***, да заплати на „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД, ЕИК/Код по БУЛСТАТ: *********, със седалище и адрес на управление: град С., бул. „****, офис-сграда ***, със законен представител – Н. Т. С. и М. Д. Д.– Изпълнителни директори, чрез юрк. Ц. П., сумата от 485.27 лв, /четиристотин осемдесет и пет лева и 27стотинки/, разноски в първоинстанционното производство, както и сумата от 338.27 лв, /триста тридесет и осем лева и 27 стотинки/, разноски по въззивното производство, съразмерно на уважената част от иска.
РЕШЕНИЕТО на въззивния съд е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1/
2/