РЕШЕНИЕ
№ 664/07.08.2018г., гр.Хасково
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административен
съд – Хасково, в открито заседание на дванадесети юли през две хиляди и
осемнадесета година, в състав:
Съдия: Ива Байнова
при секретаря Дорета
Атанасова...………………………........…..........и в присъствието на прокурор Петър Мидов…………..……...………………………………………………..като разгледа
докладваното от съдия Байнова адм. дело №556 по описа
за 2018 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.87, във вр. с чл.75, ал.1, т.2 и т.4 от Закона за
убежището и бежанците (ЗУБ).
Образувано е във връзка с Решение
№6974/29.05.2018г., постановено по адм. дело №12783/2017г.
по описа на Върховен административен съд, с което е отменено Решение №599/19.09.2017г.
по адм. дело №724/2017г. по описа на Административен
съд - Хасково, отменящо Решение №10146/22.05.2017г. на Председателя на Държавна
агенция за бежанците за отказ за предоставяне статут на бежанец и хуманитарен
статут на М.М.Х., и делото е върнато за ново разглеждане
от друг състав на съда.
Предвид горното, предмет на
разглеждане в настоящото производство е жалбата на М.М.Х.
– гражданин на И., против Решение №10146/22.05.2017г. на Председателя на
Държавна агенция за бежанците, с което на жалбоподателя е отказано предоставяне
на статут на бежанец и хуманитарен статут.
Според жалбоподателя,
атакуваният акт е незаконосъобразен, поради нарушение на материалния закон и административнопроизводствените правила. Счита, че
основанията за отказ, изложени в решението на административния орган, били изцяло незаконосъобразни, тъй като същият
игнорирал изложените от оспорващия факти, че причините да напусне страната си
били свързани с наличието на заплаха за неговия живот, сигурност и свобода.
Аргументацията на административния орган не съответствала на изложената от
чужденеца фактическа обстановка. На практика органът отказал на чужденеца
правото да търси безопасност за живота си, позовавайки се на изходящи от самия
него справки анализи и то с дата 24.01.2017г., т.е. четири месеца преди
постановяване на обжалвания акт. Въпреки заявеното от молителя,
административният орган постановил отказ и в нарушение на чл.75, ал.2 и ал.3 от
ЗУБ не кредитирал фактите, които чужденецът изложил. При наличие на
противоречия или неясноти, органът следвало да изясни същите посредством
провеждането на интервюта. Твърди, че оспореното решение било постановено в
нарушение на чл.75, ал.1, т.2 и 4 от ЗУБ,
както и на чл. 35 и 36 от АПК. Нарушението на административнопроизводствените
правила се изразявало в неизясняване на фактическа обстановка и липса на
задълбочен анализ на заявените обстоятелства, като бил направен необоснован и
незаконосъобразен извод, че не са налице предпоставките за предоставяне на
хуманитарен статут. Жалбоподателят посочва още, че в тежест на административния
орган било да докаже, че не съществувал реален риск от тежки посегателства и
търсещият закрила можел безпрепятствено и трайно да се ползва от ефективна
закрила в страната си на произход – обстоятелство, което той не установил.
Оспорващият счита също, че атакуваното
решение е постановено в противоречие на
чл.8 и чл.9 от ЗУБ. Не отговаряло на истината твърдението на административния
орган, че чужденецът не навел твърдения за реална опасност от тежки посегателства.
Органът не успял да обори презумпцията, предвидена в чл.75, ал.3 от ЗУБ, според
която твърденията на молителя следвало да бъдат приети за достоверни, поради
което решението на органа се явявало незаконосъобразно. В условията на
евентуалност, административният орган, с оглед заявленията на чужденеца пред
него, и най–вече актуалната към момента на постановяване на решението
обстановка в И., следвало да приеме, че били налице предпоставките за
предоставяне на хуманитарен статут по чл.9, ал.1 от ЗУБ, вр.
с чл.2 и чл.3 от Европейската конвенция за правата на човека и основните
свободи. Вместо това, в оспореното решение административният орган изцяло се
позовавал на справката, отразяваща ситуацията в страната по произход на
чужденеца към месец януари 2017г.
Чужденецът заявява, че не
можел да се върне в И., защото ситуацията сега била крайно несигурна и предпоставяла реална опасност за живота му. Не можел да
отиде и в И. К., тъй като твърденията на административния орган за спокойствие
в тази част на страната не отговаряли на истината. В този смисъл решението било
постановено в нарушение чл.8, ал.8 и чл.9 от ЗУБ. Видно било от редица статии, че
в този район се извършвали атентати, което представлявало реална опасност за
живота на чужденеца и семейството му. Ситуацията в И. К. била променена в
негативен аспект, а твърденията на административния орган били с изтекла
давност и не отговаряли на истината. Сочи се статия в сайта на CRI с дата 02.04.2017г., както и други печатни
материали, които напълно дискредитирали твърденията на органа за безопасност в
страната му на произход. Аргументите, изнесени в решението съставлявали една неотносима към настоящия казус статистика относно
разселването в И. К., която по съществото си не обосновавала направения извод,
че ситуацията в И. и в частност И. К. не достигала границите на въоръжен
конфликт и по никакъв начин не оборвала законовата презумпция, предвидена в
чл.75, ал.3 от ЗУБ. Излага се и твърдени, че подходът на административният
орган противоречал на методологията на Европейската служба за подпомагане в
областта на убежището към Европейската комисия, публикувана на интернет
страницата ѝ, изискваща цялостен подход при преценката на основанията за
предоставяне на статут. Счита се също, че във
визираната в решението справка не били посочени източниците, въз основа
на които била изготвена. От съдържанието ѝ не се установявало какви части
от тези източници били използвани и въз основа на какви критерии.
В жалбата се твърди и неправилно тълкуване от страна на органа, на
нормата на чл.9 от ЗУБ, който представлявал транспониране на чл.15, б.“в“ от
Директива 2004/83/СЕО. От диспозитива на чл.15, б.“в“, било видно, че нямало личен
елемент или степен на персонализация, съобразно които да се преценявали
заплахата или необходимостта от закрила. В тази насока било и решение от
17.02.2009г. на съда на Люксембург по дело № С-465/07г. относно тълкуване
разпоредбата на чл.15(С) от Директива 2004/83/ЕО, в чиито мотиви съдът на ЕО изрично
указвал, че молителят на субсидиарна закрила/
хуманитарен статут не било необходимо да доказва, че бил индивидуално застрашен
в страната си по произход по причини или фактори, произтичащи от личните му
обстоятелства. Съгласно цитираното решение всяка държава-членка на ЕС имала
право да преценява степента на безогледно насилие, характеризиращо военния
конфликт, като това не я освобождавало от задължението да установи по
категоричен начин, че ситуацията в страната по произход на жалбоподателя се
била подобрила. В случая дори да била предвидена такава възможност за преценка,
тя в никакъв случай не означавала автоматична доказаност
на твърдението, че ситуацията в И. била далеч от въоръжен конфликт.
По подробно изложените в жалбата съображения се
моли за отмяна на атакуваното решение.
Ответникът - Председател на
Държавна агенция за бежанците, чрез процесуален представител, оспорва жалбата.
Подробни съображения излага в писмени бележки.
Представителят на Окръжна
прокуратура – Хасково счита жалбата за неоснователна, а оспореното решение за
правилно и законосъобразно.
Административен съд –
Хасково, като прецени доказателствата по делото, приема за установено от
фактическа страна следното:
С Молби до Държавната
агенция за бежанците при Министерски съвет – подадена чрез СДВНЧ - Любимец при
Дирекция „Миграция” под вх.№105450-5623/27.09.2016г. и подадена чрез РПЦ –
гр.Харманли към ДАБ под вх.№4701/03.10.2016г., заведени в ДАБ под рег.№УП
11476/03.10.2016г., М. М.Х., гражданин на И., поискал закрила от Република
България. Тъй като чужденецът не разполагал с документи за самоличност,
последната била установена с Декларация по чл.30, ал.1, т.3 от ЗУБ, видно от
която търсещото закрила лице се индивидуализирало с имената М. М.Х., гражданин
на И., роден на ***г. в И., С., женен. Чужденецът бил регистриран чрез
попълване на Регистрационен лист рег.№УП 11476/03.10.2016г. като М. /съгласно
направена корекция на 30.01.2017г. – М./ М.Х.,
гражданство И., етническа принадлежност кюрд, роден на ***г. в И., С., със
същия постоянен адрес, професия ***, с ***, без документи за самоличност. В регистрационния лист
същият посочил, че имал съпруга и пет малолетни деца, като всички те се
намирали в Р.България.
С М. М.Х. е било проведено
интервю, резултатите от което са обективирани в
Протокол с рег.№УП 11476/08.12.2016г. В интервюто чужденецът заявил, че не е бил
арестуван или осъждан както в страната си по произход, така и в друга държава.
Върху него не било оказвано насилие, нито му били отправяни заплахи, освен
общата заплаха за кюрдите - ДААШ. Не участвал в политическа партия или
организация. Не членувал във въоръжена групировка. Посочил, че ДААШ не признавали
нито мюсюлманите, нито кюрдите, нито християните, всички били застрашени.
Казвали, че са безверници, а исляма, който изповядвали не бил правилен. Имали
спорове с ДААШ – те казвали, че не изповядват исляма, искали да са като тях.
Посочил също, че със семейството си напуснали И. в края на август 2016г. и
нелегално влезли в Турция, отишли в Истанбул, след това тръгнали за България.
Оставил документите си в И., защото не се знаело какво ще стане тук. В България
влязъл със семейството си на 07.09.2016г., отново нелегално. В интервюто
чужденецът заявил, че преди да напусне И., живеел в гр.З., в И. К.. Преди това
живеели в С., където на 03.08.2014г. нахлули ДААШ, а мълвата за това се
разпространила много бързо в града. Казвали, че от ДААШ нямало спасение и трябвало
да бягат. След това тръгнали, като вървели през планини и гори и стигнали до гр.З.,
имало хора, които починали по пътя, бабата на чужденеца била една от тях. Вървели
2-3 дни докато стигнат мирната зона в К., в гр. З.. Там ги настанили в палаткови лагери, нямало сражения, но не можели да издържат
на начина на живот. Децата им не можели да живеят така – нямало елементарни
условия. Молели се за мляко, за да хранят децата си, за да им купят памперси,
нямало уважение и разбирателство. Разказал още, че зимата, докато валяло,
водата влизала в палатката. Изгубили всички надежди за по-добър живот. Посочил,
че бил почти с един бъбрек, имал две операции и бил много зле. Там, в този
лагер, не можел да живее, децата му също. Споделил, че след сраженията, вече
домът им не съществувал, а и се страхувал за живота на семейството си и за този
на децата си. Искал да живее в мир, затова подал молба за закрила в България,
за която им казвали че е мирна страна и могат да получат статут.
С Писмо рег. №УП
11476/24.10.2016г. на ДАБ, Директорът на РПЦ – Харманли е изискал от Държавна
агенция „Национална сигурност” писмено становище по постъпилата молба за
закрила. Видно от писмо с рег. №М-20019/14.11.2016г. (рег. №УП
11476/21.11.2016г. в ДАБ при МС) на ДАНС, не се възразява да бъде предоставена
закрила в Р.България на лицето, в случай, че отговаря на условията по ЗУБ.
С Решение №10146 от
22.05.2017г., Председателят на ДАБ при МС е отказал да предостави статут на
бежанец и хуманитарен статут на М.М.Х..
Административният орган е обосновал поотделно както отказа си за предоставяне
на бежански статут, така и този за предоставяне на хуманитарен такъв. На
02.06.2017г. срещу подпис решението е било връчено на жалбоподателя, а последният
е бил запознат с неговото съдържание на език, който владее и това е удостоверено
с подпис на преводач. Жалбата срещу решението е депозирана на 09.06.2017г.
При така установената
фактическа обстановка се налагат следните правни изводи:
Жалбата е процесуално
допустима, като подадена срещу годен за оспорване административен акт, от
надлежна страна, за която е налице правен интерес от търсената защита и при
спазване на 14-дневния срок за съдебно обжалване, предвиден в чл.87 от
ЗУБ.
Съдът, като прецени доказателствения материал по делото, както и валидността и
законосъобразността на обжалвания административен акт с оглед основанията,
визирани в разпоредбата на чл.146 от АПК, счита жалбата за неоснователна.
Оспореното в настоящото
производство решение изхожда от компетентен орган – Председател на ДАБ, който
съобразно нормата на чл.48, ал.1, т.1, предл.второ от
ЗУБ има законоустановено правомощие да отказва
международна закрила в Република България. Съгласно чл.75, ал.1 от ЗУБ, в срок
до 6 месеца от образуване на производство по общия ред, Председателят на
Държавната агенция за бежанците взема решение, с което (т.2) отказва статут на
бежанец; (т.4) отказва хуманитарен статут. Към датата на издаване на процесното
решение, предвидения срок за произнасяне на административния орган не е бил
спазен. Така допуснатото процесуално нарушение обаче не се е отразило върху
съдържанието на крайния акт и не е довело до формирането на различен извод
относно относимите за произнасянето на органа факти.
В тази връзка същото не е от категорията на съществените и не представлява
самостоятелно основание за отмяна на оспорения акт.
Административният акт
отговаря и на общите изисквания за форма и съдържание по чл.59 от АПК. В
решението се сочат както фактически, така и правни основания за издаването му.
Административният орган излага поотделно съображения защо приема, че на чужденеца
не следва да се предостави статут на бежанец и хуманитарен статут, като
задълбочено обсъжда както изложените от жалбоподателя данни в бежанската му
история, така и обстановката в страната му на произход. Обективираните
в решението фактически съображения са подробни,
ясни и кореспондиращи на приложените правни норми и дават възможност на чужденеца
да разбере кои са мотивите, възприети от административния орган, за да
постанови решението, с което му се отказва предоставяне на исканата
международна закрила.
Съдът не констатира при
издаване на обжалваното решение да са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, а твърденията в
тази насока се явяват неоснователни. Неоснователно е и оплакването за нарушение
на правилото на чл.75, ал.2 от ЗУБ, частен случай на правилото на чл.35 от АПК.
Видно от данните по преписката, както и от съдържанието на процесното
решение, не се установява органът да е пропуснал да изследва твърдян факт от
бежанската история, свързан с личното положение на молителя. Не е налице и твърдяното от
оспорващия нарушение на чл.36 от АПК. Административната преписка е попълнена с
достатъчно доказателства, въз основа, на които органът законосъобразно е
постановил решението си, а представените в съдебната фаза доказателства не са
достатъчни за да дадат основание за прилагане разпоредбите на ЗУБ по отношение
на оспорващия. В хода на производството
по общия ред с чужденеца има проведено интервю, отразено в нарочен протокол,
като интервюто е проведено в присъствието на преводач на език, посочен от
търсещия закрила като разбираем и владян от него, вкл. са налице и данни, че
съдържанието на протокола също е прочетено на интервюирания в присъствието на
преводача и на разбираемия за него език.
Не се установява нарушение
на чл.58, ал.9 от ЗУБ. В случая от ответника е изискано писмено становище от
ДАНС по молбата на жалбоподателя за предоставяне на международна закрила,
каквото се установява да е дадено преди произнасянето на органа, което сочи, че
същото е взето предвид, а и с него не се възразява от страна на ДАНС по предоставяне
на статут при наличие на обстоятелствата за това.
Съдът намира, че оспореното решение е съответно и
на материалния закон.
Причините, които българският законодател е уредил
като обосноваващи предоставянето на статут на бежанец и на хуманитарен статут,
са посочени в чл.8 и чл.9 от ЗУБ. В нормата на чл.8, ал.1 от ЗУБ са посочени
условията, при наличието на които на чужденец се предоставя статут на бежанец в
Република България. Освен да се намира извън държавата си по произход, е
необходимо чужденецът да не може или не желае да се ползва от закрилата на тази
държава или да се завърне в нея по причини, че от една страна изпитва
основателно опасение от преследване, а от друга страна - това преследване да е
поради някое от алтернативно изброените характеристики на субекта: неговата
раса, религия, националност, политическо мнение или принадлежност към
определена социална група. Наличието и основателността на опасенията следва да
бъдат преценени с оглед представените в бежанската история на кандидата за статут
данни, като се отчете произходът на преследването, дали последното води до
нарушаване на основни права на човека и закрилата, която може да бъде получена
от държавата по произход.
В настоящия случай правилно ответникът, изхождайки от фактите от изнесената
пред него бежанска история,
възприема извод за липса на такова преследване, което да се обосновава по някоя
от причините, посочени в чл.8, ал.1 от ЗУБ. В бежанската история няма нито един
обоснован фактически довод за проявен спрямо оспорващия акт на преследване от
страна на официалните власти в И., която се явява страната по произход за
търсещия закрила. Няма нито един наведен довод от жалбоподателя, че същият е обект
на преследване в И. и от някоя друга организация. В действителност в бежанската
история няма доводи за такова релевантно преследване, нито се обосновава наличие
на реална опасност от бъдещо такова в страната му на произход по някоя от
причините, които се сочат в чл.8, ал.1 от ЗУБ. Посочените от жалбоподателя
причини за напускане на страната му, а именно доводите за общата заплаха от
ДААШ срещу кюрдите, не са достатъчни основания за придобиване на статут. Посочените
обстоятелства напълно обосновават направения от административния орган извод за
липса на предпоставки за предоставяне на статут на бежанец. Ето защо изцяло
правилен е изводът на органа, че чужденецът напуска страната си, по съображения,
продиктувани от търсенето на по-добър начин на живот като в тази връзка е
достигнал до правилния извод, че предпоставки за предоставяне на търсения
бежански статут не са налице. Правилността на крайния извод за липса на
предпоставките по чл.8, ал.1 от ЗУБ се следва изцяло от факта, че в изнесената
от чужденеца бежанска
история няма данни, че той лично или член на неговото семейство са обект на
преследване по смисъла на ЗУБ в родината му И., било поради неговата (тяхната)
етническа принадлежност, раса, религия, принадлежност към определена социална
група или партия, или поради политическо убеждение.
Съдът намира за правилна и обоснована преценката
на ответника за неоснователност на молбата и за предоставяне на хуманитарен
статут на основанията, посочени в чл.9, ал.1, т.1-2. Съгласно чл.9, ал.1 от
ЗУБ, хуманитарен статут се предоставя на чужденец, който не отговаря на
изискванията за предоставяне на статут на бежанец и който не може или не желае
да получи закрила от държавата си по произход, тъй като може да бъде изложен на
реална опасност от тежки посегателства, като: 1. смъртно наказание или
екзекуция; 2. изтезание, нечовешко или унизително отнасяне, или наказание; 3.
тежки заплахи срещу живота или личността на цивилно лице поради безогледно
насилие в случай на въоръжен международен или вътрешен конфликт.
В разглеждания случай, както се сочи в обжалваното
решение, чужденецът не навежда като причина за напускането на родната си страна
наличието на опасност да бъде осъден на смъртно наказание или екзекуция или пък
да бъде подложен на изтезание или нечовешко или унизително отнасяне, или
наказание. От бежанската му история става ясно, че той няма взаимоотношения с
властите, които да представляват основания за предоставяне на хуманитарен
статут. В случая реална опасност или риск от смъртно наказание, екзекуция,
изтезание или друго тежко посегателство по отношение на чужденеца, в качеството
му на цивилно лице, не се сочи и съответно не се
установява пред органа, както и последният приема в своето решение при
мотивиране на отказа си да предостави хуманитарна закрила по някоя от
хипотезите на чл.9, ал.1 т.1 или т.2 от ЗУБ.
Третото обстоятелство, което обосновава извод за
предоставяне на хуманитарен статут, е това по чл.9, ал.1, т.3 от ЗУБ – наличие
на тежки заплахи срещу живота и личността на чужденеца като цивилно лице поради
безогледно насилие в случай на вътрешен или международен въоръжен конфликт. Органът
приема, че тя изобщо не намира приложение в конкретния случай, който извод е
изцяло основателен и обоснован.
Член 9, ал.1, т.3 от ЗУБ е изцяло в синхрон с
чл.15, б.”в” от Директива 2004/83/ЕО на Съвета от 29.04.2004г. (отм. с
Директива 95/2011/ЕО) относно минималните стандарти за признаването и правното
положение на гражданите на трети страни или лицата без гражданство като бежанци
и като лица, които по други причини се нуждаят от международна закрила, както и
относно съдържанието на предоставената закрила. Със свое Решение от 17.02.2009
г. по дело №C- 465/07/Meki Elgafaji and Noor
Elgafaji vs Straatssecretaris van Justitie/,
по отправено от холандска страна преюдициално
запитване за приложението на чл.15, б.”в” от Директива 2004/83/ЕО на Съвета,
Съдът на Общността (приложимо и по отношение на действащата вече Директива
95/2011) постановява, че въпросната норма следва да се тълкува в смисъл, че: 1.
съществуването на тежки и лични заплахи срещу живота или личността на молителя
за субсидиарна закрила не е
подчинено на условието последният да представи доказателства, че той
представлява специфична цел, поради присъщи на неговото лично положение
елементи; и 2. съществуването на такива заплахи може по изключение да се счита
за установено, когато степента на характеризиращото протичащия въоръжен
конфликт безогледно насилие, преценявана от компетентните национални власти,
сезирани с молба за субсидиарна
закрила, или от юрисдикциите на държавата- членка, пред които се обжалва
решение за отхвърляне на такава молба, достига толкова високо ниво, че
съществуват сериозни и потвърдени основания да се смята, че цивилното лице,
върнато в съответната страна или евентуално в съответния регион, поради самия
факт на присъствието си на тяхна територия се излага на реална опасност да
претърпи посочените заплахи.
От събраните от органа данни за положението в И.
се установява, че на територията на тази страна има прояви на въоръжени
сблъсъци. Не са обаче налице данни за проява на такъв въоръжен конфликт, който
да обхваща цялата територия на страната на оспорващия, поради което съдът
приема, че макар и да е налице несигурност в тази страна, вкл. и да има прояви
на насилие, то положението в И. не може да се приеме за достигащо такава степен
на безогледно насилие, което го определя за такова с характера на въоръжен
конфликт, по отношение на което да намира приложение тълкуването на чл.15,
б.„в” от Директива 2004/83/ЕО на Съвета (отм.), дадено с цитираното по-горе
решение от 17.02.2007 г. по д. №С-465/2007 г., съответно
не е налице специфичната хипотеза по чл.9, ал.1, т.3 ЗУБ за предоставяне на
хуманитарен статут. Т.е. правилно не се обосновава
извода, че цивилното лице, поради самия факт на пребиваване на територията на И., е изложено на реална опасност да претърпи тежки и лични заплахи.
Правилен се явява и изводът, че не се установява
да са налице основанията, визирани в чл.9, ал.6 и ал.8 от ЗУБ, за да се приема
извод за предоставяне на такъв статут.
Административният орган е взел
решението си въз основа на информацията изложена в Справка вх.№МД-85/24.01.2017г.
и е изпълнил задължението си задълбочено и всестранно да установи релевантните
за неговата решаваща воля факти, като е извършил дължимата проверка съществуват
ли опасения на жалбоподателя от преследване или реална опасност от тежко
посегателство, обсъдил е актуалната обстановка в И., като данните от справката на ДАБ съвпадат с
отразеното в решението на административния орган. Изводите на последния, че по отношение на жалбоподателя не са налице
причини от хуманитарен характер или други основания, предвидени в действащото
законодателство, които могат да обосноват предоставянето на хуманитарен статут
по реда на чл.9 от ЗУБ, са правилни и
законосъобразни. От своя страна след анализ на информацията от
представената по делото Справка
вх.№МД-468/22.06.2018г., съдът установи, че към настоящия момент ситуацията в
страната по произход на жалбоподателя не бил могла да се определи като такава,
обосноваваща предоставяне на международна закрила на гражданите ѝ, по
причините посочени в чл.8 и чл.9 от ЗУБ.
Настоящият съдебен състав счита, че оспореното
решение не страда от пороци, налагащи
отмяната му по смисъла на чл.146 АПК, а подадената против него жалба се
явява неоснователна.
Водим от гореизложеното и на основание чл.172,
ал.2 от АПК, съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ жалбата на М.М.Х. – гражданин на И., против Решение №10146/22.05.2017г.
на Председателя на Държавна агенция за бежанците.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния административен съд в 14-дневен срок от съобщаването му на страните.
Съдия: