о п р е д е л е н и е
№
гр. Плевен, 10.01.2019 г.
В И М Е Т
О Н А
Н А Р О Д А
Плевенски окръжен
съд, ІІІ - ти състав, гражданска колегия
в закритото заседание на десети януари
през две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕКАТЕРИНА ПАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
МЕТОДИ ЗДРАВКОВ
ЖАНЕТА ДИМИТРОВА
при
секретаря
в
присъствието на Прокурора
като
разгледа докладваното от съдията Ж. Димитрова в.ч.гр.д. N 864 по описа за 2018 г., на основание данните по делото и закона, за да се
произнесе, взе предвид:
Производството
е по чл. 274 и сл. от ГПК.
С решение № 167/09.08.2018 г.
по гр.д. № 167/2018 г. Левчанският районен съд е прекратил производството по предявения от „***АД, гр. София иск
с правно основание чл. 422, ал.1 от ГПК, във вр. с чл. 415 от ГПК за признаване
на установено спрямо ЕТ „***“, гр. *** и „***“ ООД, гр. *** в качеството на
солидарни длъжници съществуването на вземане на ищеца за сумата от 638.09 лв.,
от които главница 579.71 лв., 59.38 лв. законна лихва за забава, считано от
датата на падежа на всяко периодично плащане до 02.11.2017г., разноски за
образуване на заповедното производство в размер на 83 лв., както и разноски за
образуване на настоящото производство, поради недопустимостта на иска. Със
същото решение Левчанският
районен съд е осъдил „*** АД, гр. *** да
заплати на „***“ ООД направените деловодни разноски в размер на 504 лв..
С определение № 1071/08.10.2018 г. по гр.д. № 167/2018 г.
Левчанският районен съд е оставил без уважение молбата на „****
АД, гр. София за изменение на решение решение № 167/09.08.2018 г. по гр.д. № 167/2018 г. в
частта относно разноските.
Недоволно от издадените решение № 167/09.08.2018 г. и определение № 1071/08.10.2018 г. по гр.д. № 167/2018 г. на Левчанският районен съд е
останало въззивното дружество „*** АД,
гр. ***, което чрез
пълномощника си адвокат Р.Д. ги обжалва в законния
срок като неправилни и незаконосъобразни с въззивна, респ. с частна жалба.
Във въззивната жалба, подадена
на 31.08.2018 г. се поддържа, че не по вина на жалбоподателя искът срещу един
от ответниците е предявен сред изтичане на срока по чл. 415 ал. 1 от ГПК, но
счита, че няма пречка в тази хипотеза да бъде предявен осъдителен иск срещу
ответниците, в случай, че съдът го уведоми за обезсилване на заповедта за
изпълнение. Твърди, че в този случай би имал правна възможност да довнесе
дължимата такса и да измени петитума на иска в осъдителен, но производството по
делото не следва да се прекратява. Позовава се на съдебна практика в тази
насока, а именно: определение № 870/2016 г. по гр.д. № 809/2016 ., ІІ т.о. на
ВКС. В жалбата се твърди, че не оспорва връчването на съобщението по чл. 415 от ГПК и приема, че преклузивния срок за предявяване на иска е изтекъл на
02.03.2018 г., а подаването на исковата молба е станало на 08.03.2018 г. след
изтичане на срока. Според него пропускането на срока не прави иска недопустим,
респ. производството по делото недопустимо и подлежащо на прекратяване, а съдът
е следвало да остави исковата молба без движение с указания за внасяне на
пълния размер на държавната такса. Според въззивника това следва и от анализа
на разпоредбата на чл. 422 ал. 1 от ГПК, в която се приема, че искът се счита
предявен от момента на подаване на заявлението, когато е спазен срока по чл.
415 от ГПК, но при неспазването му следва да се счита предявен от подаване на
исковата молба. В заключение се иска от въззивния съд да отмени атакуваното решение
за прекратяване на делото и да се върне делото на първоинстанционния съд за
продължаване на съдопроизводствените действия и разглеждането му по общия ред.
В частната жалба, подадена на
29.10.2018 г. се поддържа, че произнасянето на ЛРС е неправилно, тъй като
въззиваемата страна с поведението си е станала причина за завеждане на делото,
а наред с това не са налице предпоставки за присъждане на разноски, тъй като
липсват списък на разноските, договор за правна помощ и доказателства за
заплащане на суми по договора за правна помощ, представени от ответника по
делото пред ЛРС. Поддържа се алтернативно, че заплатеното адвокатско
възнаграждение е прекомерно и се иска намаляването му.
В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор срещу въззивната жалба от „ЕНТЕК“ ООД, гр. Свищов чрез пълномощника му адвокат
Николай Бадев, в който се оспорва основателността на жалбата. Поддържа се, че е недопустимо в производството
по предявен установителен иск съдът да се произнася по осъдителен такъв, при
положение, че не е предявен с исковата молба.
В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК не е постъпил писмен отговор срещу въззивната жалба от ЕТ „****“, ЕИК***, гр. ***.
В срока по чл. 276 ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор срещу частната жалба от „***“
ООД, гр. *** чрез пълномощника му адвокат Николай Бадев, в който се оспорва основателността на
жалбата. В отговора се поддържа, че по делото са представени всички
доказателства за извършване на разноските в това число договор за правна помощ,
данъчна фактура и платежно нареждане. В отговора се възразява разноските за
адвокатско възнаграждение да са прекомерни, като се посочва, че върху
адвокатското възнаграждение е начислен ДДС, тъй като адвокат Б. е регистриран
по ДДС видно от представената данъчна фактура. Поддържа се, че делото се води
извън населеното място, в което намира кантората на адвоката и е с фактическа и
правна сложност, поради което не са налице основания за намаляване на
възнаграждението. Наред с това се сочи, че дружеството не е подало възражение
срещу заповедта и е платило сумата по заповедта, но въпреки това е посочено
като солидарен длъжник.
Окръжният
съд, като обсъди оплакванията направени в частните жалби и представените по делото
писмени доказателства, приема за установено следното:
Въззивната
жалба с характер на частна жалба и частната жалба против определението по чл.
248 от ГПК са подадени в сроковете предвидени в закона или посочени от съда,
поради което са допустими.
Въззивният
съд приема от фактическа страна за установени следните обстоятелства:
От
данните по делото се установява, че въз основа на заявление за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК от заявителя „**** АД, гр. *** против длъжниците
ЕТ „***“, гр. *** и „***“ ООД, гр. ** пред ЛРС е образувано ч.гр.д. № 40/2018 г. по описа на
съда. Установява се, че по същото е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК № 35/15.01.2018 г. солидарно срещу длъжниците ЕТ „***“, гр. ** и „**“ ООД, гр. **.
Установява
се, че заповедта е връчена първоначално при отказ на длъжника ЕТ „***“, гр. *** на 23.01.2018 г., а след това лично
на 26.01.2018 г., като на 26.01.2018 г. същият е депозирал възражение по чл.
414 от ГПК срещу заповедта.
Установява се, че заповедта е
връчена на длъжника „ЕНТЕК“ ООД, гр.
Свищов на 31.01.2018 г. и по делото не е депозирано възражение по чл. 414 от ГПК срещу заповедта.
Установява
се, че с разпореждане № 8/26.01.2018 г. по ч.гр.д. № 40/2018 г. ЛРС е указал на заявителя на основание чл. 415
от ГПК, че в едномесечен срок от уведомлението може да предяви иск за
установяване на вземането си.
Установява
се, че с определение № 268/09.03.2018 г. по ч.гр.д. № 40/2018 г. ЛРС е
обезсилил на основание чл. 415 ал. 2 от ГПК заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК № 35/15.01.2018 г. срещу длъжника ЕТ „***“, като е приел, че исковата молба е подадена
на 08.03.2018 г. след изтичане на срока по чл. 415 ал. 1 от ГПК на 02.03.2018
г.. Със същото определение ЛРС е прекратил производството по ч.гр.д. № 40/2018 г. по
отношение на длъжника ЕТ „***“.
Установява се, че с определение № 679/18.06.2018 г. по
в.ч.гр.д. № 383/2018 г. Плевенският окръжен съд е потвърдил определение №
268/09.03.2018 г. по ч.гр.д. № 40/2018 г. на ЛРС и същото е влязло в законна
сила на 18.06.2018 г..
Въз
основа на исковата молба, депозирана на 08.03.2018 г. от ищеца „**** АД, гр. *** против ответниците
ЕТ „***“, гр. Белене и „***“ ООД, гр. *** пред ЛРС е образувано гр.д. № 167/2018 г. по описа на
съда, с която искова молба е предявен иск с правно основание чл. 422 ал. 1 от ГПК за установяване съществуването на вземането на ищеца, за което е издадена заповед
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 35/15.01.2018 г.
солидарно срещу ответниците. В срока за отговор на исковата молба по чл. 131 от ГПК е депозиран писмен отговор от ответника „***“
ООД, гр. ***, в който оспорва иска и твърди, че е заплатил по банков съд
дължимата от другия длъжник сума в размер на 834,09 лв.. Представя платежно за
заплащане на сумата от 834,09 лв. на 08.05.2018 г..
По гр.д. № 167/2018 г. по описа на ЛРС е насрочено о.с.з.
на 17.07.2018 г., на което ответникът „***“
ООД, гр. *** се е представлявал от адвокат Б., който е оспорил допустимостта и
алтернативно основателността на предявения иск. Претендирал е направените по
делото разноски и е представил фактура, издадена от адвокат Н. Б. №
**********/10.07.2018 г. с получател „***“ ООД, гр. *** за сумата от 504 лв. с ДДС, от
която 420 лв. възнаграждение и 84 лв. ДДС, платежно нареждане на 12.07.2018 г.
за сумата от 504 лв., договор за правна помощ за сумата от 420 лв. платима по
банков път, списък на разноските за сумата от 504 лв.. В същото съдебно
заседание ищецът не се е представлявал, а е депозирал молба, в която е искал
присъждане на неплатени суми по заповедта и присъждане на разноски по делото
съгласно списък по чл. 80 от ГПК.
Въззивният
съд разгледа по същество въззивната жалба с характер на частна жалба срещу решението
с характер на определение на ЛРС за прекратяване на производството по гр.д. № 167/2018 г. на ЛРС поради недопустимост на иска и намира същата за
неоснователна по следните съображения:
Искът по чл. 422 ал. 1 от ГПК против
длъжника ЕТ „***“, гр. *** се явява недопустим, като подаден извън срока по чл.
415 ал. 1 от ГПК, като пропускането на срока не се оспорва от страна на
жалбоподателя. Именно подаването на установителния иск извън преклузивния срок
по чл. 415 ал. 1 от ГПК е дало основание на съда да обезсили заповедта за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК № 35/15.01.2018 г. с влязло в законна сила на
18.06.2018 г. определение по делото. Не са налице основания за даване на
указания от съда по чл. 415 ал. 2, 3 и 4 от ГПК за предявяне на осъдителен иск
и довнасяне на държавна такса, тъй като не са налице основанията на чл. 415 ал.
1 т. 3 от ГПК – отхвърляне на заявлението по чл. 410 от ГПК от съда в
заповедното производство.
Искът по чл. 422 ал. 1 от ГПК против длъжника „***“
ООД, гр. *** се явява недопустим поради липса на правен интерес, тъй като от
страна на този длъжник заповедта по чл. 410 от ГПК не е оспорена с възражение
по чл. 414 от ГПК и е влязла в законна сила. Изрично в т. 5в на ТР № 4/2013 от
18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. ОСГТК на ВКС приема, че заповедният съд
дава по реда на чл. 415 ГПК указания за предявяване на иск за установяване на
вземането само по отношение на подалия възражението длъжник, като по отношение
на неподалия възражение заповедта влиза в сила. Жалбоподателят, взискател в заповедното производство има правна
възможност да се снабди с изпълнителен лист срещу този длъжник и няма правен
интерес да установява по исков ред съществуването на вземането си. Обстоятелството
дали след влизане в сила на заповедта длъжникът е погасил изцяло или частично
задълженията си към взискателя по заповедта няма отношение към настоящото
производство, а евентуално би могло да бъде предмет на спор по повод на бъдещо
изпълнително производство между страните. В конкретният случай с разпореждането
си от 26.01.2018
г. ЛРС е обсъждал единствено възражението от солидарния длъжник ЕТ „***“, гр. ***, поради което не би могло да се
приеме, че ищецът е получил неправилни указания от съда по чл. 415 от ГПК.
Въззивният
съд разгледа по същество частната жалба срещу определението по чл. 248 от ГПК
по гр.д. № 167/2018 г. на ЛРС и намира
същата за неоснователна по следните съображения:
Видно от представените по делото пред първоинстанционния
съд писмени доказателства, подробно описани по - горе, че същият е присъдил
направените от ответника разноски за защита по недопустимия иск, които
безспорно са били платени по банков път преди съдебното заседание в договорения
от страните размер от 504 лв., от който 420 лв. – адвокатско възнаграждение и
84 лв. - ДДС. Безспорно се установява, че адвокат Н. Б. е регистриран по ДДС и
издал описаната по - горе данъчна фактура, поради което са налице основания на §
2а. от ДР на Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, съгласно която за регистрираните по Закона за данъка върху добавената стойност адвокати дължимият данък върху добавената стойност се
начислява върху възнагражденията по тази наредба и се счита за неразделна част
от дължимото от клиента адвокатско възнаграждение, като се дължи съобразно
разпоредбите на Закона за данъка върху добавената
стойност. При тези доказателства съдът
приема, че от страна на първоинстанционния съд са спазени указанията по т. 1 от ТР №
6/06.112012 г. по тълк. дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС съдебни разноски да се присъждат само, ако
страната е заплатила възнаграждението.
Съдът обсъди направеното възражение за
прекомерност на заплатеното от ответника в първата инстанция адвокатско
възнаграждение и намира същото за допустимо, доколкото в исковата молба същото
е заявено макар и бланкетно, въпреки, че при представяне на списъка на
разноските от страна на ответника същата не е заявила възражение по чл. 78 ал.
5 от ГПК. Като
съобрази указанията по ТР №
6/06.112012 г. по тълк. дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС по чл. 78 ал. 5 ГПК и разпоредбата на чл. 78 ал. 5 ГПК, съдът приема, че преценката
за цената на адвокатската защита се прави въз основа на фактическата и правна
сложност на делото и не е обвързан от предвиденото в §2 от ДР на Наредба № 1/2004 г. ограничение и е свободен да намали
възнаграждението до предвидения в същата наредба минимален размер. Съгласно
разпоредбата на чл. 7 ал. 2 т. 1 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения за процесуално представителство, защита и съдействие по
дело с интерес до 1000 лв. минималното възнаграждение е в размер на 300 лв.. Въззивният съд приема, че договореното адвокатско
възнаграждение между ответника в първоинстанционното производство и
процесуалният му представител в размер на 420 лв., което е над предвидения в Наредбата
минимален размер се явява несъобразено с конкретната фактическа и правна сложност на делото, поради което същото следва да бъде
намалено до минимално предвидения размер от 300 лв. без ДДС или 360 лв. с ДДС.
При тези правни изводи въззивният съд намира, че следва
да остави без уважение като неоснователна частната жалба против решение № 167/09.08.2018 г. по
гр.д. № 167/2018 г. по гр.д. № 167/2018 г. на
Левчанският районен съд, с характер на определение. Въззивният съд намира, че следва да остави уважи
частично частната
жалба против № 1071/08.10.2018 г. по гр.д. № 167/2018 г. на
Левчанският районен съд и да отмени
определението на ЛРС, в частта, в която е оставена без уважение молбата по реда
на чл. 248 от ГПК с която се иска изменение на присъдените разноски чрез
намаляването им от 504 лв. до размер на 360 лв.. В останалата й част частната жалба против № 1071/08.10.2018 г. по гр.д. № 167/2018 г. на Левчанският районен съд следва да бъде оставена без уважение като
неоснователна.
Водим от горното, Плевенският окръжен съд
О П Р Е Д Е
Л И:
оставя без уважение като неоснователна
частната жалба на подадена на 31.08.2018 г.
като въззивна жалба от „***“ АД, гр. **
чрез пълномощника му адвокат Р. Д. против решение № 167/09.08.2018 г. по гр.д. № 167/2018 г. на
Левчанският районен съд, с характер на определение, с което съдът е прекратил производството по делото поради недопустимост на
предявения иск с правно основание чл. 422 ал.1 от ГПК във вр. с чл. 415 от ГПК.
отменя определение №
1071/08.10.2018 г. по гр.д. № 167/2018 г. на Левчанският районен съд, в частта, в която съдът е оставил
без уважение молбата по реда на чл. 248 от ГПК за изменение на решението в
частта относно разноските за разликата над 360 лв. до 504 лв., като вместо него постановява:
Изменя на основание чл. 248 от ГПК решение №
167/09.08.2018 г. по гр.д. № 167/2018 г. на Левчанският районен съд, в частта
относно разноските, както следва:
На основание чл. 78 ал. 5 от ГПК отставя
без уважение като неоснователно искането на „***“ ООД, гр. ***, ЕИК *** за присъждане на основание
чл. 78 ал. 3 от ГПК на разноски за адвокатско възнаграждение за разликата над 360 лв. до 504 лв.
поради прекомерност на претендираните разноски.
оставя без уважение като неоснователна
частната жалба на подадена на 29.10.2018 г. от „***“ АД, гр. ** чрез пълномощника му адвокат Р.Д.
против определение № 1071/08.10.2018 г. по гр.д. № 167/2018 г. на Левчанският районен съд в останалата му част, в която съдът е оставил
без уважение молбата по реда на чл. 248 от ГПК за изменение на решението в
частта относно разноските, които „**** АД, гр. София, ЕИК **** е осъден да заплати на „****“
ООД, гр. ***, ЕИК *** в размер на сумата от 360 лв. за адвокатско
възнаграждение.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: