Р
Е Ш Е
Н И Е
Номер 543 Година
2020, 23.01 Град Бургас
В ИМЕТО НА НАРОДА
Бургаски окръжен съд…………….…………… граждански състав ……..…………………
На единадесети декември ….............................
Година две хиляди и деветнадесета
В публично заседание в следния състав:
Председател: Радостина
Калиманова
Членове: ………………………….………
Съдебни
заседатели: ..…………………...……………
Секретар …………..…….. Станка Чавдарова .........................……………..………………
Прокурор ………………………………………..…..………..………..…………………………...
като разгледа докладваното от ………...….…………. Р. Калиманова………………….…
търговско дело номер …….… 64 …….… по описа за …… 2019 ….… година.
Производството по настоящото дело е с правно основание чл.
288, ал. 1, т. 2, б. „а“ от КЗ /отм./ във връзка с чл. 45 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД.
Образувано е по повод исковите
претенции на П.А.В., ЕГН **********,***, чрез процесуалния му пълномощник, със
съдебен адрес град София, ул. „Клокотница“ № 2А, ет. 8 против Гаранционен фонд,
Булстат *********, с адрес ***, представляван от Борислав Михайлов и Стефан Г.
Стоилков за осъждане на ответната по делото страна да заплати на ищеца
обезщетение за неимуществени вреди в размер на 75000 лева, която претенция е
заявена като частична от такава в общ размер на 150000 лева, настъпили
вследствие на виновно причиняване смъртта на В.А.В. при пътнотранспортно
произшествие на 31.12.2015 година от водач без сключена застраховка „Гражданска
отговорност“, както и компенсаторна лихва върху претендираната сума в размер на
законната такава от деня на увреждането - 31.12.2015 година до окончателното
изплащане на обезщетението. Иска се от ищцовата страна да и бъдат присъдени и
сторените от нея съдебно-деловодни разноски. В подкрепа на отправените искания
представя и ангажира доказателства.
Твърди се в исковата молба, по
повод на която е образувано настоящото производство, че на 31.12.2015 година
при управлението на лек автомобил марка „Пежо“, модел 106, с рег. №****,
водачът З.В.В., нарушил правилата за движение и самокатастрофирал на главен път
I-6 от град Айтос към град Бургас, след разклона за с. Българово. При
посоченото ПТП била причинена смъртта на брата на ищеца В.А.В., който пътувал в
самокатастрофиралия лек автомобил. Сочи се от ищеца, че смъртта на това лице
била причинена вследствие на получените при ПТП несъвместими с живота тежки
увреждания. Произшествието настъпило по изключителна вина на водача, който грубо
бил нарушил правилата за движение.
Във връзка с горното било
образувано досъдебно производство и прокурорска преписка, а впоследствие и
съдебно производство по нохд № 154/2015 година по описа на Бургаския окръжен
съд , което приключило с влязла в сила присъда. От нея се установявало
обстоятелството, че прекият причинител на вредата бил извършил деянието
виновно. Освен това, с нея въпросите за противоправността на деянието и вината
на дееца били решени окончателно.
Ищецът твърди, че преживявал изключително тежко смъртта на своя
брат. Двамата били израснали и живели заедно, подкрепяли се морално и
материално, посрещали заедно празниците. Между тях съществувала постоянна,
трайна и дълбока емоционална връзка, изразяваща се във взаимна обич, духовна и
емоционална близост. След внезапната и нелепа смърт на брат си ищецът търпял
морални болки и страдания, които продължавали и щели да продължават. П.В. бил
развил остра стресова реакция и душевно разстройство. Станал избухлив,
раздразнителен и нервен, затворил се в себе си и странял от приятелите, тъй
като те му напомняли за брат му, с който били в една компания. В тази връзка и
в светлината на ТР №1/2016 година от 21.06.2018 година по т.д. № 1/2016 година
на ВКС, ОСНГТК изтъква, че в настоящия случай той и починалият били
изключително близки и разчитали един на друг, поради което болката от загубата
на толкова близък човек била неизмерима за него. Предвид изложеното счита, че с
оглед на степента и интензитета на причинените му неимуществени вреди, както и
че същите щели бъдат търпени продължително време, претендираното от него
обезщетение било справедливо.
Пасивната легитимация на
ответника произтичала от разпоредбата на чл. 288, ал. 1, т. 2, б. „а“ от КЗ
/отм./. На 21.09.2018 година била депозирана от него молба - претенция пред
ответника за изплащане на обезщетение за претърпените неимуществени вреди, но
последният отказал да го стори.
Ответникът по делото, на когото
съдът е изпратил препис от исковата молба и доказателствата към нея в срока по
чл. 367 от ГПК е депозирал по делото писмен отговор, с който е изразил
становище по така предявените против него искови претенции. Със същия те са
оспорени по основание и размер.
На първо място се
посочва, че ответникът вече бил сезиран с процесното събитие и уведомил ищеца,
че от представените му писмени доказателства не можел да бъде направен несъмнен
извод за съществувала между него и загиналия емоционална връзка, както и за
нанесени значителни по интензитет и продължителност морални болки и страдания в
резултат на смъртта на същия. В тази връзка се излагат съображения, че съгласно
соченото и от ищеца Тълкувателно решение № 1/2016 година от 21.06.2018 година по т. д. № 1/2016 година на ВКС,
ОСНГТК,обезщетение следвало да бъде присъдено на лица извън кръга на посочените
в Постановление № 4/25.05.1961 година и Постановление № 5/24.11.1969 година на
Пленума на ВС само тогава, когато можел да се направи несъмнен извод за
съществуването на трайна и дълбока емоционална връзка на лицето с починалия и
за настъпили в резултат на неговата смърт болки и страдания, сравними по
интензитет и продължителност с болките и страданията на най-близките на
загиналия.
На следващо място е въведено
твърдението за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалото лице. Установено
било, че пътуващият на задната седалка брат на ищеца бил без поставен
обезопасителен колан; непосредствено преди настъпване на процесното ПТП
пострадалият и водачът били употребили значително количество алкохол, а освен
това В.В. знаел, че водачът на автомобила бил неправоспособен.
Оспорен е размера на
претендираното обезщетение за неимуществени вреди, като се сочи задължителна
практика на Пленума на ВС и на ВКС, с която било разяснено понятието
„справедливост“ по смисъла на чл. 52 от ЗЗД. Твърди се, че търсеното
обезщетение не кореспондирало с трайната практика на съдилищата, предвид
наличието на съпричиняване в значителна степен на вредоносния резултат от
страна на пострадалия. Сочи още, че съгласно чл. 493а, ал. 4 във вр. § 96, ал.
1 от КЗ, обезщетението следвало да се определи в размер до 5000 лева.
Оспорва се от ответника и
предявената претенция за лихви за забава като се изтъква, че той се бил
произнесъл в срок по предявената пред него щета и не бил станал причина за
завеждане на настоящото дело, поради което не бил изпаднал в забава по
отношение изплащането на застрахователно обезщетение, считано от датата на
увреждането - 31.12.2015 година.
В срока предоставен за депозиране
на допълнителна искова молба, ищецът е подал такава, с която е пояснил и
допълнил първоначалната си. Отправил е искане да бъдат обявени за безспорни
между страните и ненуждаещи се от доказване следните факти, а именно:
настъпването на процесното ПТП на 31.12.2015 година, вината на водача Валентин В.,
наличието на причинно-следствена връзка между станалото ПТП и настъпилата смърт
на пострадалия. Оспорват се всички направени от ответника възражения относно
легитимацията на ищеца, съпричиняването на вредоносния резултат от пострадалия,
размера на претендираното обезщетение, недължимоста на законната лихва и
началната дата, от която е дължима.
В законоустановения срок е
постъпил отговор на допълнителната искова молба от ответника, в който се
поддържат от него направените вече възражения. Прави се изявление, че не се
противопоставя да бъдат приети за безспорни обстоятелствата, относно наличието
на противоправно деяние, както и че вината за настъпване на събитието била на З.В..
Конституираният в процеса З.В.В., ЕГН **********,***, понастоящем в Затвора-град Бургас като трето лице-помагач на страната на ответника в
съдебно заседание изразява становище за основателност на така предявените
искове, по повод на които е образувано настоящото производство. Не сочи и не
ангажира доказателства.
Бургаският окръжен съд, след като
прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
доводите на страните и съобрази разпоредбите на закона, намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
Разпоредбата на чл. 288, ал. 1 от КЗ /отм./ дава право на
увредените лица да насочат иск за обезщетяване на претърпените от тях вреди пряко
срещу Гаранционния фонд, в случаите когато пътнотранспортното произшествие е
настъпило на територията на Република България, причинено е от моторно превозно
средство, което обичайно се намира на територията на Република България и
виновният водач няма сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“
на автомобилистите. По този иск ищците следва да установят, че имат вземане за
непозволено увреждане срещу водача на моторното превозно средство /фактическият
състав на което е виновно и противоправно поведение на водача, причинна връзка
и вреди или това са визираните в чл. 45 от ЗЗД условия/ и липса на
застрахователно правоотношение, произтичащо от договор за застраховка
„Гражданска отговорност“ между водача и застраховател.
Безспорно се установява от представената по делото влязла
в сила присъда № 69/15.03.2018 година
по нохд № 154/2018 година по описа на Бургаския окръжен съд, която на основание чл. 300 от ГПК е задължителна за настоящия, че виновен за настъпилото на
31.12.2015 година пътно-транспортно произшествие, в резултат на което е
причинена смъртта на брата на ищеца П.А.В. е водача на лек автомобил марка „Пежо“, модел
106, с рег. № ****- З.В.В.. Отговорността на същия
се покрива от ответника Гаранционен фонд поради липсата на задължителната
застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”, сключена между
собственика на моторното превозно средство, участник в произшествието,
управлявано от причинилия вредите водач и застрахователно дружество.
Наличен е също така и констативен
протокол за оглед на процесното произшествие, в който е отразено настъпването
на същото с участието на лек автомобил
марка „Пежо“, модел 106, с рег. № А 1057 КН. В него е описан и механизма на
произшествието и по-точно настъпването му на главен път I-6 от град Айтос в
посока град Бургас, на 200 м. след разклона за с. Българово, непосредствено
преди енергобаза Българово, като лекият автомобил е намерен спрял под ъгъл от
60 градуса спрямо мантинелата с множество увреждания, усурквания и провесени
ламаринени фрагменти в задната част на автомобила.
Ответникът Гаранционен фонд е
разгледал предявена пред него щета № 210351/21.09.2018 година от ищеца П.В.,
като е приел, че не е налице законово основание да заплати претендираното от молителя
обезщетение. Прието е, че от представените доказателства не може да бъде
направен несъмнен извод за наличието на съществувала емоционална връзка между
молителя и пострадалото лице /негов брат/, от която поради настъпилата смърт на
В.В. на П.В. са нанесени значителни по интензитет и продължителност морални
болки и страдания.
С оглед установяване на наведените от страните твърдения
в настоящото производство е допусната и извършена комплексна автотехническа и
съдебно- медицинска експертиза, вещите лица по която в изготвеното и прието
заключение са изследвали и описали механизма на настъпване на
пътно-транспортното произшествие и причините, довели до смъртта на пострадалото
лице. Според тях, произшествието е настъпило в правия участък, след
кръстовището за град Българово към енергобаза Българово, където широчината на
пътното платно е 9.0 метра, разделено на две ленти с единична прекъсната линия,
при суха асфалтова настилка, без неравности. В този участък водачът започнал да
увеличава скоростта, която достигнала до около 125 км/ч, като поради слабата му
квалификация и алкохолно опиянение загубил управлението над автомобила, което
довело до два силни удара в двете мантинели отстрани на пътя. Автомобилът спрял
в мантинелата отляво на пътя, като в него бил само водача, а останалите пътници
изпаднали от него вследствие на центробежните сили при въртеливото му движение.
Тялото на пострадалия В.В. *** от пътя. Посочено е, че водачът бил
неправоспособен и в състояние на лека степен на алкохолно опиване, което оказало
влияние върху времето му за реакция. Установено е, че пострадалото лице е
пътувало на задната лява седалка, зад водача на лекия автомобил, като тялото му
е изхвърлено от автомобила след първия удар в мантинелата, най- вероятно през
задната част - вратата на багажника. Автомобилът е бил оборудван с колани, но
пътниците в него не са ги поставили. Според експертите, уврежданията по тялото
на пострадалия са получени от контактите с автомобила при напускането му и от
падането и преместването му по терена, като предвид сложното движение на тялото
и липсата на следи и отпечатъци от контактите му с автомобила, уврежданията не
могат да се разграничат. Причината за настъпилата смърт е получената тежка черепно-мозъчна
травма, дължаща се на силен удар в лявата странично-тилна област на главата.
За установена, по горните доводи и с оглед събраните
доказателства, в настоящото производство следва да се приеме и причинно-следствена
връзка между процесното ПТП и настъпилата смърт на пострадалото лице В.А.В..
При съобразяване на всичко посочено по-горе, съдът
намира, че са налице предпоставките на
чл. 45 от ЗЗД за ангажиране на деликтната отговорност на водача на моторното превозно
средство - лек автомобил марка „Пежо“ З.В.В., чието поведение именно е довело до
настъпване на произшествието. Безспорно е, че същият е осъществил противоправно
деяние, като без наличието на правоспособност, след употреба на алкохол и при
несъобразена скорост, превишаваща допустимата по закон е нарушил правилата за
движение по пътищата. Това негово действие е довело до настъпилото
пътно-транспортно произшествие, в резултат на което на В.В. са били нанесени тежки травми, довели до неговата смърт.
Всичко това сочи на установеност на елементите на приложимата правна норма, а
именно противоправно действие, вреда и причинна връзка между противоправното и
виновно поведение на дееца и настъпилите вреди, както и вина. Последната е
установена и с влязлата в сила присъда по нохд № 154/2018 година по описа на Бургаския окръжен съд.
Спорна между страните в настоящия процес е дължимостта на
претендираното от ищеца обезщетение и неговия размер, основателността на
претенцията за лихви при евентуално уважаване на иска, както и наличието на
съпричиняване на вредоносния резултат.
С Тълкувателно решение №1/26.06.2018 година, постановено
по тълк. дело № 1/2016 година на ОСНГТК е допълнено Постановление №5 от
24.XI.1969 година на Пленума на ВС и Постановление №4 от 26.05.1961 година на
Пленума на ВС, като е допълнен кръгът на лицата, легитимирани да получат обезщетение
за неимуществени вреди, а именно и всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока
емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и
страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Обезщетение
се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително
претърпени от смъртта му вреди. Правото на най-близките да получат обезщетение
не е прогласено за абсолютно, като се сочи, че не може да бъде реализирано, ако
претендиращият обезщетение не докаже, че действително е претърпял неимуществени
вреди, които е справедливо да бъдат обезщетени съгласно чл. 52 ЗЗД.
Изрично е указано, че за традиционните за българското общество близки отношения
между братя и сестри, които се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа,
духовна и емоционална близост, следва да се установят и конкретни житейски
обстоятелства, поради които привързаността да е станала толкова силна, че
смъртта на единият от родствениците да е причинила на другия болки и страдания,
надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за тази родствена
връзка.
От доказателствения материал е видно, че ищецът е брат на
починалото лице. В тази насока е представено с исковата молба удостоверение изх.
№ 94-01-29869/31.08.2018 година на Община Бургас, чието съдържание удостоверява
твърдяната от ищеца родствена връзка. При отчитане на подлежащите на
установяване правнорелевантни факти съдът с постановеното определение по чл.
374 от ГПК изрично е указал на ищеца, че върху него е доказателствената тежест
за установяване на съществувала трайна и дълбока емоционална връзка между него
и пострадалия, в резултат на която той търпи от смъртта на последния продължителни
болки и страдания, които е справедливо да бъдат обезщетени.
С оглед установяване на наведените от ищеца твърдения за
претърпени неимуществени вреди и установяване на съществувала трайна и дълбока
емоционална връзка между него и пострадалия, както и интензитета на
претърпените болки и страдания, в настоящото производство са допуснати до
разпит двама свидетели. От показанията на същите се установява, че ищецът П.В.
е преживял изключително тежко смъртта на своя брат, с когото е бил в много
близки отношения. Преживяното се е отразило както на физическото му здраве,
така и емоционално. Според тях, от стреса се сринала имунната му система, започнал
да боледува и да отсъства от училище. Потиснал се психически, затворил се в
себе си и спрял да контактува с приятели, като проявявал и агресия, за което си
поведение после съжалявал. Заради тези прояви се наложило да посещава училищния
психолог. Вследствие на преживяното се демотивирал и не намирал сили да
преследва набелязаните от него цели в живота си. Упреквал се за смъртта на своя брат, като мислел, че можел
да предотврати случилото се, ако го бил взел да празнуват заедно. Нямал желание
да отпразнува завършването на средното си образование и не пожелал да поканят
гости на абитуриентския му бал. Към момента все още не бил превъзмогнал
загубата на своя брат, като си задавал въпроси за смисъла от завършване на
висше образование. От така събраните гласни доказателства се установява, че
между ищеца и неговия брат са съществували отношения на разбирателство, взаимна
обич и привързаност, в степен на създадена между тях трайна и дълбока
емоционална връзка. Този извод не се променя от факта, че двамата братя не са
учили в едно и също училище и в нощта на инцидента не са празнували заедно.
Предвид изложеното, ищецът се явява активно легитимиран
по предявените искове, като с оглед конкретните житейски обстоятелства следва
да се приеме за установено, че той е бил в най-близки отношения с починалия. Поддържали
са постоянна връзка изпълнена с взаимна обич, материална и морална подкрепа и
емоционална близост, сочещи на силна привързаност, надхвърляща по интензитет и
времетраене нормално присъщите за родствената връзка болки и страдания, поради
което ищецът следва да бъде обезщетен за действително претърпените от него
неимуществени вреди от смъртта на брат му. Съдът счита, че от доказателствения
материал в настоящото производство се установява наличие на особена близка
привързаност, такава трайна, близка и дълбока емоционална връзка с починалия,
която е породила в ищеца значителни душевни болки и страдания. В случая са
налице и конкретни житейски обстоятелства, в резултат на които привързаността е
станала толкова силна, че смъртта на неговия родственик му е причинила морални
болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите
за съответната родствена връзка - живеели са заедно, били са неразделни,
споделили са заедно мъката си от загубата на родния им баща, като по-големият
брат е бил опора на ищеца. От данните по делото може да се заключи, че двамата
братя са създали близки отношения, характеризиращи се с особено силна
привързаност и взаимна обич. Поради това съдът приема, че принципът на справедливостта
налага включването на ищеца П.В. в кръга на най-близките лица, имащи право на обезщетение съгласно чл. 52 ЗЗД
за неимуществени вреди от смъртта на В.А.В..
Следва да се вземат, също
така предвид и отчетат и силата, интензитета и продължителността на
преживяваните от ищеца отрицателни емоции, както и депресираното му състояние
след трагедията и към настоящия момент. Напълно внезапната и ненавременна смърт
на брат му е лишила ищеца завинаги от
обичта, подкрепата и опората, които той е получавал от починалия. Тя го е
лишила и от възможността да преживеят много важни за всеки човек в чисто
житейски план събития, а също така и от емоционална и материална подкрепа и
опора. Безспорно смъртта на В.В. се е оказала огромна трагедия за всички. Още
повече, че в случая е налице такова неблагоприятно стечение на обстоятелства
/няколко месеца преди смъртта на пострадалия двамата братя са загубили внезапно
своя баща, а впоследствие е починала и баба им/, което е довело до усилване на интензитета
на търпените от ищеца болки и страдания.
Трябва да се съобрази
и това, че възстановяване на засегнатото неимуществено благо не е възможно
/личната неприкосновеност е парично неостойностима/, а обезщетението
представлява предвидената от закона заместваща облага, поради което и при
неговото определяне да се съобрази съществувалата силна емоционална връзка
между ищеца и починалото лице, изградена на посочените по-горе и установени от
ангажираните гласни доказателства обич, уважение, грижа и подкрепа. Необходимо
е да се съобрази и това, че към момента на пътно-транспортното произшествие В.В.
е бил на почти 18 години. Това обстоятелство следва да се разглежда в
конкретната ситуация в контекста на наличието на необходимост с оглед
конкретните потребности на ищеца от една страна и възрастта на починалия от
друга страна да го подкрепя морално и евентуално финансово. В конкретния случай
следва да се вземе предвид и отчете и това, че болките и страданията му ще
продължават и занапред, ще го съпътстват през целия му житейски път предвид
необратимостта на загубата му и най-вече нейната внезапност.
При съобразяване на
изложеното по-горе, като се вземат предвид всички посочени по-горе
обстоятелства от значение за прилагане на критерия за справедливост по чл. 52 от ЗЗД,
който легален термин е изпълнен с морално съдържание и се вземе предвид, че той
не е абстрактно понятие, а е свързано с преценка на конкретни, обективно
настъпили обстоятелства, като размерът му не следва да бъде източник на
обогатяване за пострадалия, съдът намира, че справедливото обезщетение за претърпените
от П.А.В. неимуществени вреди е в размер на 60000 лева.
Неимуществените вреди
нямат стойностно изражение и не подлежат на аритметично изчисляване. Тяхната
същност са болките и страданията от загубата на близки хора или на други неоценими
блага, какъвто е човешкия живот. Визираният от законодателя критерий „по
справедливост“ не е абстрактен, до голяма степен е изпълнен с морално
съдържание и отразява обществената оценка на засегнатите нематериални вреди.
Съобразно горното, съдът намира, че справедливото обезщетение за претърпените
от ищеца неимуществени вреди е в размера посочен по-горе, до който предявения
от него иск следва да бъде уважен, а в останалата част до заявения с исковата
молба такъв отхвърлен. Определеното от съда обезщетение е в резултат на
извършената от него преценка на конкретните отношения на ищеца с починалото
лице и то при приетите за установени и описани от съда по-горе факти.
Съдът във връзка с направеното от ответника в насока
възражение намира, че разпоредбата на § 96, ал. 1 от ПЗР
на ЗИДКЗ не следва да се прилага по настоящото дело, макар исковата молба да е
заведена на 23.11.2018 година. В член 3, параграф 1 от Директива 72/166/ЕИО и
чл. 1, параграф 2 от втората Директива 84/5/ЕИО, кодифицирана с Директива 2009/103/ЕО
на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 година относно застраховката
„Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства и за
контрол върху задължението за сключване на такава застраховка, са посочени
минималните застрахователни суми по задължителната застраховка „Гражданска
отговорност“. В чл. 9 ал. 1 от Директива 2009/103/ЕО са предвидени минимални
застрахователни суми в случай на телесно увреждане в размер на 1000000 евро за
един пострадал или 5000000 евро за събитие, независимо от броя на пострадалите.
Същите са и лимитите, посочени в чл. 1 параграф
2 от предходната директива - 84/5/ЕИО. Посочените в директивите лимити
за минималните застрахователни суми за неимуществени и имуществени вреди
вследствие на телесно увреждане или смърт са транспонирани в националното ни
право - чл. 266 от КЗ / отм./ и чл. 492 от сега действащия Кодекс за
застраховането.
Доколкото, обаче в цитираните
директиви не е предвидена възможност за установяване на максимален размер на
обезщетението за неимуществени вреди на пострадало лице и не е установен такъв
размер, съдът счита, че разпоредбата на § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ/ДВ бр.
101/2018 година/ не е в съответствие с общностното право. Вярно е, че
директивите нямат пряко приложение във вътрешните отношения и не съдържат пряка
уредба на правните отношения, а техни адресати са държавите-членки, които
трябва да ги транспонират. При определени предпоставки, обаче е допустимо
изключение от този принцип. Тези предпоставки са посочени в практиката на СЕС
/дело С-188/89/, а именно: директивата да не е транспонирана или да е
транспонирана неточно, частично или неправилно; съответните й разпоредби,
подлежащи на пряко прилагане, да са повелителни, ясни и точни и да предоставят
права на отделни субекти, противопоставими на държавата-членка, неин орган или
организация, намираща се под юрисдикцията или контрола на тази държава или
притежаващи особени правомощия, които надхвърлят правомощията, характерни за
отношенията между частни лица. Уредбата
на лимитите на застрахователните суми
по застраховка „Гражданска отговорност“, съдържаща се в цитираните
по-горе разпоредби на Директива 84/5/ЕИО, кодифицирана с Директива 2009/103/ЕО
отговоря на всички посочени изисквания. Те са повелителни, достатъчно ясни и точни
и се отнасят до права на частни лица, респективно на лица, пострадали от
пътно-транспортно произшествие и според съда те по изключение имат пряко
действие. По тази причина съдът счита,
че не следва да съобразява размера на обезщетението по § 96 ал. 1 от ПЗР
на ЗИДКЗ /ДВ бр. 101/2018 година/.
Този извод е съобразен и с
решение на Съда на ЕО от 24.10.2013 година по дело С - 277/12 /V. D. срещу
B.A./, което е задължително за съда съгласно разпоредбата на чл. 633 от ГПК,
уреждаща действието на решението по преюдициално запитване. Предмет на
цитираното дело на Съда на ЕО е именно преюдициално запитване, отправено на
основание член 267 от ДФЕС. Решението по преюдициалния въпрос е, че член 3,
параграф 1 от Директива 72/166 и член 1, параграфи 1 и 2 от Втора директива
84/5 трябва да се тълкуват в смисъл, че не се допуска национална правна уредба,
съгласно която задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ при
използването на моторни превозни средства
покрива обезщетението за неимуществени вреди, дължимо съгласно
националната правна уредба на гражданската отговорност за смъртта на близки
членове на семейството, настъпила при пътнотранспортно произшествие, само до
определена максимална сума, която е по-малка от посочените в член 1, параграф 2
от Втора директива 84/5.
По изложените съображения съдът
счита, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди на ищеца следва да
бъде определено не в границите, установени по § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ /ДВ
бр. 101/2018 година/, а по справедливост, съобразно принципа на справедливост
по чл. 52 от ЗЗД, при отчитане на установените обективни факти и обстоятелства
по конкретното дело.
Необходимо е, при установената
доказаност на претенцията по основание и в горния размер да бъде обсъдено
основното възражение на ответната страна за съпричиняване на вредоносния
резултат, обосновано с това, че пострадалото лице е било без поставен обезопасителен колан,
непосредствено преди настъпване на процесното ПТП пострадалият и водачът били
употребили значително количество алкохол, а освен това В.В. знаел, че водачът
на автомобила бил неправоспособен.
При предявен иск по чл. 45 от ЗЗД
срещу делинквента или по чл. 288, ал. 1 от КЗ /отм./ срещу Гаранционния фонд,
съпричиняването подлежи на доказване от страната, която го е въвела в процеса,
тъй като с позоваването на предпоставките по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД тя цели
намаляване на отговорността си към увреденото лице. Именно поради това
разрешение на ответника е било указано, че той носи тежестта да установи
наличието на съпричиняване на вредоносния резултат, на което се позовава в
отговора си. Съпричиняването на вредата изисква наличието на пряка причинна връзка между
поведението на увредения и настъпилия вредоносен резултат. Принос по смисъла на
чл. 51, ал. 2 от ЗЗД е налице винаги, когато увреденият с поведението си е
създал предпоставки за осъществяване на деликта и за възникване на вредите или
е улеснил механизма на увреждането, предизвиквайки по този начин и самите
вреди. Приносът може да се изрази в действие или бездействие, но поведението на
увредения трябва да води до настъпване на вредоносния резултат, като го
обуславя в някаква степен.
В настоящия случай е установено, че пострадалият е
пътувал без поставен обезопасителен колан, което съставлява нарушение на чл. 137а, ал. 1 от ЗДП. От заключението по изслушаната комплексна експертиза,
кредитирано изцяло от съда се установява, че процесният автомобил е бил оборудван
с предпазни колани за всички места. Вещите лица поясняват, че предпазният колан има предназначение да пази
водачите и пътниците от действието на инерционни сили при рязко привеждане на
автомобила от движение в покой, като притиска телата към облегалките на
седалките. В случая, поради сложните движения на тялото на пострадалия и
липсата на следи и отпечатъци от контактите му с автомобила уврежданията не
могат да бъдат разграничени - дали са получени в автомобила или извън него, но
в конкретния случай не е имало причина предпазните колани да не действат
ефективно.
Установява се, освен това, че пострадалото лице се е
качило в автомобил с неправоспособен водач, който е употребил и алкохол, поради
което само се е поставило в рискова ситуация. В Тълкувателно решение № 1 от 23.12.2015 година по тълк. дело № 1/2014 година
на ВКС са дадени разяснения, че сама по себе си констатацията, че водачът на
МПС, в което пострадалият е пътник, е употребил алкохол не обуславя автоматично
намаляване на обезщетението за причинените вреди на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД. В тежест на позоваващата се на съпричиняването страна в процеса е да
установи с допустимите от ГПК доказателствени средства обективният факт на
знание на увредения, респективно възможността за узнаване при проявена дължима
грижа, че водачът на МПС, в което е пътувал, е употребил алкохол. От разпита на
свидетеля К. се установява, че той, пострадалият, шофьорът и още двама техни
приятели са празнували заедно в дома на свидетеля, където всички употребили
алкохол. Качили се в процесния автомобил и стояли в него, първоначално без
намерение да пътуват. По време на този престой момчетата са коментирали
обстоятелството, че З. няма книжка, което обстоятелство той не го бил заявил
лично, но то било очевидно, тъй като не бил пълнолетен. Въпреки това, последният
се представял за добър шофьор и ги убедил, че не е страшно да направят една
обиколка. Компанията първо тръгнала в посока Твърдица, след това отишли до
Айтос, след което тръгнали да се прибират. През цялото време свидетелят и
пострадалият стояли на задната седалка без поставени колани. Анализът на
събраните чрез разпита на свидетеля гласни доказателства сочи, че пострадалият
несъмнено е имал възможност да възприеме поведението на водача и да разбере
недвусмислено, че той е неправоспособен и повлиян от алкохол, поради което и
същият е имал знание за посочените факти.
С оглед на горното, съдът намира,
че е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия В.В.,
тъй като той сам се е качил в автомобил с водач, за който знае, че е
неправоспособен и е употребил алкохол. Съгласно трайно установената практика, съгласието да бъдеш превозван от неправоспособен водач
на МПС означава сам да се поставиш в ситуация на повишен риск от увреждане с
оглед некомпетентността на шофьора. Пострадалият е знаел за необходимостта водачът на МПС да притежава свидетелство
за управление на лек автомобил, както и че минималната възраст за придобиване
на тази правоспособност е 18 години. Знанието за посочените факти и качването в
лекия автомобил, управляван от неправоспособен непълнолетен водач, при
достигната обичайна психическа и емоционална зрялост у непълнолетния пострадал,
обосновават извод за поет съзнателен риск за собственото му увреждане. Поемането на такъв риск представлява съпричиняване на
увреждането по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. По същия начин се възприема и поемането на риска при знанието на пострадалия, че
деликвентът е употребил алкохол. Посоченото представлява вид и форма на
съпричиняване като елемент от фактическия състав на непозволеното увреждане,
поради което се свързва с последиците на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД за разпределение
на тежестта при определяне на размера на задължението за неговото обезщетяване.
Установеното от доказателствения материал сочи на това,
че с поведението си пострадалият обективно е създал предпоставки за настъпване
на увреждането, като е допуснал нарушение на правилата за движение, неизползвайки
обезопасителен колан, съгласно чл. 137а от ЗДП, както и като доброволно
се е превозвал в МПС, управлявано от водач, за който е знаел, че е неправоспособен
и е консумирал алкохол. Тези нарушения съдът приема, че са допринесли за
настъпването на така установената по-горе смърт на пострадалия при процесното
ПТП. Допуснатите от него нарушения са в пряка причинна връзка с вредоносния
резултат. Наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и
настъпването на противоправния резултат е предпоставка за приложение на
разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Следва да се има предвид, че релевантен за
съпричиняване на вредата от страна на увредения е само онзи конкретно установен принос на последния, без
който не би се стигнало, наред с проявеното от виновния за непозволеното
увреждане неправомерно поведение, вредоносен резултат. Поради това не всяко
поведение на пострадалия, действие или бездействие, дори и когато не
съответства на предписаното от закона, може да бъде определено като
съпричиняващо вредата по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, а само това, чието
конкретно проявление се явява пряка и непосредствена причина за произлезлите
вреди. При определяне степента на съпричиняване подлежи на съпоставка тежестта
на нарушението на деликвента и това на увредения, за да бъде установен
действителния обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпване на произшествието.
В настоящия случай поведението на пострадалия не е тъждествено с това на водача
на лекия автомобил, доколкото преимуществено за настъпването на произшествието вина
има водачът, който е нарушил задълженията, регламентирани в чл. 5, ал. 3, т. 1,
чл. 21, ал. 1 както и чл. 150 от ЗДП. Следва да се вземе под внимание и
обстоятелството, че вменената отговорност на водачите на МПС за осигуряване
безопасността на движението е значително завишена спрямо тази на останалите
участници в него. Съобразявайки гореизложеното, съдът определя съпричиняване от страна на пострадалото
лице в размер на 1/3 спрямо 2/3 на виновния за произшествието водач З.В.. При
това положение на ищеца следва да бъде присъдена сумата от 40000 лева. По
делото от него се претендира като частичен иск сумата от 75000 лева, поради
което в останалата част над уважения размер иска като неоснователен и недоказан
следва да бъде отхвърлен.
Предвид основателността на главния иск, основателен се
явява и предявеният и поддържания акцесорен такъв за лихва. Съгласно чл. 288,
ал. 7 от КЗ /отм./, Гаранционният фонд изплаща обезщетения по реда, определен с
Правилника за устройството и дейността на Фонда и дължи лихва за забава от
датата, на която изтича срока за произнасяне по претенция, предявена от
увреденото лице. Срокът за произнасяне не може да бъде по-дълъг от три месеца
от датата на завеждане на претенцията по реда на чл. 288, ал. 9 от КЗ /отм./.
Фондът изпада в забава не от настъпването на деликта, а от момента, в който е
поканен да плати обезщетение, съответно с изтичане на законния срок за отговор.
По делото се установи, че ищецът е отправил претенция до ответника за заплащане
на застрахователно обезщетение на 21.09.2018 година. Поради факта, че
Гаранционният Фонд е отказал да изплати обезщетение с писмо изх. №
24-01-721/27.09.2018 година, за начална дата на дължимата законна лихва следва
да се приеме датата, на която е било отправено искане до него за заплащане на
обезщетение - 21.09.2018 година.
С оглед изрично отправеното в тази насока искане, следва
да бъде присъдено на основание чл. 38, ал. 2 от
Закона за адвокатурата възнаграждение на адвоката, представлявал и
защитавал ищеца в процеса. Такова се присъжда по искане на страната, направено
от нея своевременно, като с оглед разпоредбите на ГПК то съставлява част от
разноските по делото. В настоящия случай на ищеца е оказана безплатна
адвокатска помощ на основание сключен договор за правна защита и съдействие, в
който е посочено, че основанието за предоставяне на безплатна помощ е чл. 38, ал. 1, т.
2 от Закона за адвокатурата. С оглед на това е налице предвиденото в
чл. 38, ал. 1 от
Закона за адвокатурата основание за присъждане на адвокатско
възнаграждение на упълномощения адвокат за осъщественото пред настоящия съд
процесуално представителство. За да упражни правото си на присъждане на
адвокатско възнаграждение, е достатъчно адвокатът да представи сключен със
страната договор за правна защита и съдействие, в който да посочи, че такава се
предоставя безплатно на някое от основанията по чл. 38, ал. 1 от
Закона за адвокатурата, като наличието на конкретно посоченото
основание не се нуждае от доказване. В този случай, съгласно чл. 38, ал. 2 от
цитирания нормативен акт, ако в съответното производство насрещната страна е
осъдена за разноски, адвокатът или адвокатът от Европейския съюз има право на
адвокатско възнаграждение, като съдът определя възнаграждението в размер не
по-нисък от предвидения в Наредбата по чл. 36, ал. 2 и осъжда другата страна да
го заплати /в този смисъл и определение № 70 от 8.02.2017 година на ВКС по
частно търг. дело № 2445/2016 година, II т. о., определение № 41 от 25.01.2017
година на ВКС по частно търг. дело № 2127/2016 година, I т. о. /. Тъй като адвокатското възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от
Закона за адвокатурата се присъжда директно на процесуалния
представител на страната, то с настоящият съдебен акт ответното дружество
следва да бъде осъдено да заплати на адвокат Калина Стефанова Ганчева от САК
сумата от 1730 лева, представляваща адвокатско възнаграждение, определено по
правилата на чл. 7, ал. 2, т. 4
от Наредба № 1 от 09.07.2004 година за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, в размер съответстващ на уважената част от
предявения иск. Доказателства за други реално извършени от ищеца
разноски не са налични измежду кориците на делото, поради което и такива не
следва да му бъдат присъждани.
Тъй като ищците са
били освободени от заплащане на държавна такса, на основание чл. 83, ал. 1, т.
4 от ГПК, дължимата такса върху присъдените размери обезщетения следва да се
възложи върху ответника на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК, а именно сумата от 1600 лева, както и сумата от 5 лева, представляваща дължима
държавна такса за служебното издаване на изпълнителен лист.
На ответника, на основание чл. 78, ал. 3
от ГПК следва да бъде присъдена сумата от 233.33
лева, представляваща направени от него разноски, съобразно отхвърлената част от
претенциите и в която се включва възложения в негова тежест и внесен депозит в
размер на 500 лева за възнаграждение на вещото лице за допуснатата и изслушана
по делото експертиза.
Мотивиран от горното и на основание чл. 288, ал. 1, т. 2, б. „а“ от КЗ /отм./ във връзка с чл. 45 от ЗЗД и чл.
86 от ЗЗД, Бургаският окръжен съд
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА
Гаранционен фонд, Булстат *********, с адрес ***, представляван от Борислав
Михайлов и Стефан Г. Стоилков да заплати на П.А.В., ЕГН **********,*** сумата
от 40000 /четиридесет хиляди лева/ лв., представляваща обезщетение за
претърпените от него неимуществени вреди от непозволено увреждане, довело на 31.12.2015
година до смъртта на В.А.В., б. ж. на гр.
Бургас, ведно със законната лихва върху присъдения размер главница, считано от 21.09.2018 година до окончателното и изплащане,
като за разликата над уважения размер до претендирания такъв от 75000 /седемдесет
и петдесет хиляди лева/ лв., която претенция е заявена като частична от такава
в общ размер на 150000 /сто и петдесет хиляди лева/ лв., ведно със законната
лихва върху същата, както и за присъждане на законната лихва за периода от деня
на увреждането - 31.12.2015 година до 21.09.2018 година ОТХВЪРЛЯ.
ОСЪЖДА Гаранционен
фонд, Булстат *********, с адрес ***, представляван от Борислав Михайлов и
Стефан Г. Стоилков да заплати на адвокат Калина Стефанова Ганчева, ЕГН **********, с адрес *** сумата от 1730 /хиляда седемстотин и тридесет лева/ лв., представляваща адвокатско
възнаграждение, определено по правилата на чл. 7, ал. 2,
т. 4 от Наредба № 1 от 09.07.2004 година за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, съответстващ на уважената част от предявените
искове.
ОСЪЖДА
Гаранционен фонд, Булстат *********, с адрес ***, представляван от Борислав
Михайлов и Стефан Г. Стоилков да заплати по сметка на Бургаския окръжен съд
сумата от 1600 /хиляда и шестстотин лева/ лв., представляваща дължима държавна
такса върху размера на уважените претенции, както и сумата от 5 /пет лева/ лв.,
представляваща дължима държавна такса за служебното издаване на изпълнителен
лист.
ОСЪЖДА П.А.В.,
ЕГН **********,*** да заплати на Гаранционен
фонд, Булстат *********, с адрес ***, представляван от Борислав Михайлов и
Стефан Г. Стоилков сумата от 233.33 лева /двеста тридесет и три лева и тридесет
и три стотинки/ лв., представляваща направени от него съдебно-деловодни
разноски, съобразно отхвърлената част от предявените искове.
Настоящото
решение е постановено при участието на З.В.В., ЕГН **********,***,
понастоящем в Затвора-град Бургас като трето лице-помагач на страната на
ответника Гаранционен фонд, Булстат
*********, с адрес ***, представляван от Борислав Михайлов и Стефан Г. Стоилков.
Настоящото решение подлежи на обжалване в двуседмичен
срок от връчването му на страните с въззивна жалба пред Бургаския апелативен
съд.
ОКРЪЖЕН
СЪДИЯ: