Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 27.04.2020 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКА КОЛЕГИЯ, І ГО, 13-ти с-в, в публичното заседание на
тринадесети февруари през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Росен
Д.
при
секретаря В. Баева като разгледа докладваното от съдия Д. гр. д. № 11476 по
описа за 2018 г., за да се произнесе, взе пред вид:
Производството е образувано по иск с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 415, ал.
1 ГПК, предявен от „Б.Д.“ ЕАД против М.Г.Д., ЕГН ********** за признаване за
установено съществуването
на парично вземане по Договор за кредит от 08.01.2008 г. и Допълнително
споразумение от 20.07.2010 г., за което е издадена Заповед за изпълнение по чл.
417 ГПК и изпълнителен лист от 10.10.2013 г. по
ч.гр.д. № 36700/2013 г. на CPC, I ГО, 40 с-в за следните суми: 70 564,66 лева -
главница, 19 746.36 лева - договорна лихва за периода от 23.06.2011 г. до
29.08.2013 г., 5134,36 лева - наказателна лихва в за периода от 07.12.2012 г.
до 29.08.2013 г., ведно със закона лихва, считано от 30.08.2013 г. до окончателното
й изплащане, както и за разноските в
заповедното производство, от които: 1908,91 лв. - държавна такса и 1404,45 лв.
- юрисконсултско възнаграждение и разноските по настоящото дело.
В исковата молба се твърди, че
по силата на сключен Договор за кредит от 08.01.2008 г., „Б.Д.“ ЕАД е
предоставила на кредитополучателя М.Г.Д. кредит в размер на 72 000 лв. със срок
за издължаване - 360 месеца от датата на разрешаването му - 11.01.2008 г.
Поддържа се, че в изпълнение на
задълженията си Банката е предоставила на кредитополучателя уговорената сума,
която е усвоена изцяло на 11.01.2008 г.
На 20.07.2010 г. е било
сключено Допълнително споразумение, с което е договорен гратисен
период за издължаване на главницата и лихвата от 9 месеца, без да се променя
крайният срок на договора и са променени условията за издължаването на кредита.
Ищецът поддържа, че от
ответника е допускана забава за плащане на месечните вноски през целия период
до 03.02.2011 г., като последното погасяване е било по вноска с падежна дата
01.12.2010 г., която е била внесена частично. В тази връзка поради допуснатата
забава в плащанията на месечните вноски над 90 дни на основание т. 20.2. от ОУ
към Договора за кредит Банката е обявила кредита за изцяло предсрочно изискуем
на 09.03.2011 г., към която дата са били дължими 4 вноски по кредита. Извършена
е била и декапитализация на възнаградителна лихва в
размер на 1553,24 лв.
На 30.08.2013 г. Банката е
подала заявление за издаване на заповед за изпълнение, по повод на което е
образувано ч.гр.д. № 36700/2013 г. на СРС като от датата на изискуемостта -
09.03.2011 г. до датата на заявлението не е било извършвано погасяване от
кредитополучателя по кредита.
С Разпореждане от 10.10.2013 г. на СРС, съдът е уважил изцяло заявлението и е
издал Заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист в полза на
кредитора против длъжника за процесните суми.
В исковата молба се посочва, че
на 30.06.2014 г. между страните е било сключено извънсъдебно споразумение за
доброволно уреждане на вземането към „Б.Д.“ ЕАД, в което са индивидуализирани
присъдените в полза на Банката суми по изпълнителния лист и е договорен начин
за заплащане на месечни вноски, за което да не се образува изпълнително
производство срещу длъжника, а на 02.02.2016 г. между
страните е сключено и ново извънсъдебно споразумение за доброволно уреждане на
дълга със подобно съдържание.
В тази връзка от ищеца се сочи,
че посочените две споразумения са сключени след издаване на заповедта за
изпълнение, като с тях страните са
признали дължимостта на процесните суми и са уговорили нови погасителни вноски
за плащането им. В този смисъл счита, че със сключването на споразуменията,
ответникът се е съгласил с настъпилата предсрочна изискуемост на вземанията и
се е задължил по нов начин и срок да погасява задължението си. Поради
изложеното счита, че същите представляват установителен договор, с който
кредиторът и длъжникът са приели в отношенията си, че съществува удостовереното
в изпълнителния лист вземане по договора.
Твърди се, че поради
неизпълнение на договореното от кредитополучателя, Банката, обаче е предприела
принудително събиране на вземанията си.
Поради изложеното, ищецът
поддържа, че процесната заповед за изпълнение е влязла в сила по отношение на
длъжника, независимо от липсата на данни за връчване на уведомление от Банката
до кредитополучателя за обявяване на предсрочна изискуемост на вземането.
На 27.07.2018 г. в Банката е
било получено съобщение за подадено възражение от длъжника срещу заповедта за
изпълнение по чл. 417 ГПК, поради което, в срока по чл. 415 ГПК, ищецът
предявява настоящия иск за установяване съществуване на вземанията си по
издадената заповед за изпълнение.
Ответникът М.Г.Д. е депозирал
писмен отговор на исковата молба, в който оспорва предявения иск като
неоснователен. Излага се, че основанието на заявената претенция е предсрочната
изискуемост на вземането, настъпила преди депозиране на заявлението за издаване
на заповед за изпълнение. В тази връзка твърди, че от Банката не е изпълнено
изискването да уведоми длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост преди
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, поради което
същата не е породила действие, от което следва, че предявеният иск е
неоснователен.
На следващо място излага, че
претендираните вземания са формирани въз основа на неравноправни клаузи по см.
на чл. 143 и сл. от ЗЗП в процесния договор за кредит и като такива и нищожни
по см. на чл. 146 ЗЗП. В тази връзка сочи, че в договора такива клаузи са
условията, свързани с определянето на възнаградителните
лихви, както и наказателните, свързани със забава при погасяване на вземанията
по договора, както и такива, даващи възможност за едностранна промяна на
договорената лихва, а именно: т. 7 и т. 14 от Договора за ипотечен кредит от
08.01.2008 г., както и т. 9.1, т. 9.4, т. 10.3, т. 20.1, т. 20.2, т. 21.2,
препращаща към т. 20.2, т. 25.3 от действалите към момента на сключването ОУ
като се излагат подробни съображения за неравноправността на тези клаузи по см.
на чл. 143, т. 10 ЗЗП и чл. 143, т. 12 ЗЗП.
По изложеното ответникът
навежда възражение за нищожност на цитираните клаузи и счита, че като такива не
са породили правни последици и не обвързват страните по сделката. При горните
условия твърди, че за последващите изменения на първоначалния договор е
приложима нормата на чл. 366 ЗЗД, съгласно която спогодбата върху непозволен
договор е нищожна дори ако страните са се спогодили относно неговата нищожност.
На следващо място ответникът
излага, че след издаването на изпълнителния лист по гр.д. № 36700/2013 г. на
СРС е изплатил значителна сума на Банката, които обаче не са направени нито в
изпълнителното производство, нито в настоящото, поради което счита, че тези
плащания, при условието на чл. на чл. 235, ал. 3 ГПК, също следва да се вземат
предвид. Навежда възражение за изтекла погасителна давност по отношение на
главницата, договорната и наказателната лихва. Оспорва по основание и размер
всички вземания. Претендира разноските в заповедното и в исковото производство.
Съдът,
като взе предвид становищата на страните и доказателствата по делото приема за
установено от фактическа страна следното:
По делото се установява, че на
08.01.2008 г. е сключен Договор за ипотечен кредит, по силата на който „Б.Д.“
ЕАД е предоставила на М.Г.Д. – като кредитополучател кредит в размер на
72 000 лева със срок за издължаване - 360 месеца от датата на усвояването
му.
Съгласно чл. 7 от договора било
уговорено, че за предоставения кредит, кредитополучателят ще заплаща лихва,
формирана от базов лихвен процент /БЛП/ за този вид кредит, определян
периодично от кредитора, и надбавка, която може да бъде намалена с отстъпка,
съгласно Програма „Уют”. Към датата на сключване на договора БЛП е 4,19%,
стандартната надбавка е в размер на 3,10 % или лихвеният процент по кредита е
общо 7,29 %. В чл. 14 от договора е предвидено, че кредиторът има право да
извършва изменения или допълнения на ОУ и Тарифата, които стават задължителни
за кредитополучателя. За всяка промяна кредиторът уведомява кредитополучателя
чрез съобщения, поставени на видно място в салоните на Банката. Съгласно чл. 11
неразделна част от договора са ОУ за предоставяне на ипотечни кредити на
физически лица, които кредитополучателят е получил и приема с подписването на
договора.
Приложени са и Общите условия
за предоставяне на жилищни и ипотечни кредити, валидни към м. ноември 2007 г.
В раздел ІІІ – Олихвяване, т.
9.1 е предвидено, че кредитът се олихвява с фиксирана и/или плаваща лихва,
състояща се от лихвен процент и надбавка, посочени Договора. Кредиторът има
право да променя БЛП, за което уведомява кредитополучателите по подходящ начин.
Съгласно т. 9.2. лихвата се начислява върху усвоената и непогасена част от
кредита и се заплаща месечно. Съгласно т. 9.4. при промяна на БЛП, кредиторът
определя нов размер на месечната вноска за лихва и/или главница и предоставя на
Кредитополучателя актуализиран погасителен план. Съгласно т. 10.3. в гратисния период се погасяват само начислените лихви върху
усвоената част от кредита. Допуска се погасяване на главницата в гратисния период, като първо се погасява начислената към
съответната дата лихва, а остатъкът се отнася за намаляване на главницата.
В т. 20.1. е предвидено, че при
забава на плащането на месечната вноска от деня, следващ падежната дата, частта
от вноската, представляваща главница се олихвява с договорената лихва,
увеличена с наказателна надбавка от 3 %. Ако Кредитополучателят погаси
дължимата месечна вноска до 7 ден след падежната дата, наказателна надбавка не
се прилага. В т. 20.2. е предвидено, че при допусната забава в плащанията на
главница и/или на лихва над 90 дни, целият остатък от кредита става предсрочно
изискуем и се отнася в просрочие. До предявяване на молбата за събирането му но
съдебен ред остатъкът от кредита се олихвява с договорения лихвен процент,
увеличен е наказателна надбавка в размер на 10 %. В т. 21.2. е предвидено, че
изискуемият кредит се отнася в просрочие н се олихвява но реда на т. 20.2.
Съгласно т. 25.3. Кредиторът има право едностранно да променя базовия лихвен
процент и таксите, за което уведомява Кредитополучателя по подходящ начин като
промяната може да бъде извършена при наличие на някое от условията, посочени в
този член.
Приложени са и Условия за
ползване на преференциален лихвен процент по програма „ДСК Уют“ и Погасителен
план по договора за кредит.
Видно от представеното по
делото Допълнително споразумение към договор за кредит от 20.07.2010 г.,
сключено между „Б.Д.“ ЕАД и М.Г.Д., страните са уточнили, че остатъкът по дълга
към датата на споразумението е 72 328.51 лв.. В т. 1 страните са уговорили гратисен период за издължаване на главницата и лихвата по
кредита от 9 месеца без да се променя крайният срок за издължаване. В т. 1.1. е предвидено, че в срока по т. 1. Кредитополучателят
заплаща част от месечната вноска по погасителен план, в размер на 50 % от
лихвата, а съгласно т. 1.2., непогасената част от начислената лихва се
капитализира към остатъка от главницата на кредита. Съгласно т. 2 към датата на
споразумението, лихвата по кредита е в размер общо на 8,79 %. Съгласно т. 4.2.
при неплащане на две поредни вноски по новия погасителен план, Банката
начислява сторнираната по б. „Г“ наказателна лихва.
Приложени са и Погасителни
планове, с дата на първо погасяване считано от 01.07.2010 г., както и от
01.08.2010 г., както и Общи условия за предоставяне на жилищни и ипотечни
кредити, версия към 10.11.2009.
На 30.08.2013 г. от „Б.Д.“ ЕАД
е подадено заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК против
длъжника М.Г.Д., по което е образувано ч. гр. д. № 36700/2013 г. на СРС, I ГО, 40
с-в.
Видно от представеното
извлечение ог счетоводните книги на Банката от
30.08.2013 г., кредитът е бил обявен за изцяло предсрочно изискуем от Банката
на 09.03.2011 г. на основание т. 20.2 от ОУ на Допълнителното споразумение от
20.07.2010 г. към която дата не са били погасени 4 вноски.
С Разпореждане от 10.10.2013 г., съдът е уважил подаденото заявление и е издал
заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист от 10.10.2013 г. за претендираните в исковата молба суми, предмет
на настоящата претенция.
От ищеца „Б.Д.“ ЕАД и кредитор
в заповедното производство са представени две споразумения, сключени след
издаване на заповедта за изпълнение по чл. 417 ГПК, както следва:
Споразумение от 30.06.2014 г.,
сключено между „Б.Д.“ ЕАД и М.Г.Д., видно от което като е взето предвид от
страните, че длъжникът М.Г.Д. е сключил Договор за кредит от 08.01.2008г.,
който поради забава в плащането на 3 вноски е превърнат в предсрочно изискуем,
поради което Банката се е снабдила с Заповед за изпълнение и изпълнителен лист
от 10.10.2013 г. са се споразумели, че към 30.06.2014
г., остатъчният размер на задълженията възлиза общо на 88 792.68 лева. Съгласно
чл. 4 споразумението се сключва за срок от 12 месеца, като в този срок
длъжникът се задължава да заплаща на кредитора до 20 число на месеца сумата от
900 лв. като направените извънредни погашения не освобождават длъжника от
внасянето на уговорените ежемесечни суми.
Споразумение от 02.02.2016 г., сключено между „Б.Д.“ ЕАД и М.Г.Д., видно от
което страните са се съгласили, че към датата му остатъчният размер на
задължението е 88 818,93 лв., като
същото се сключва за срок от 24 месеца. Съгласно чл. 2 в този срок
длъжникът се задължава да заплаща на кредитора сума в размер на 1000 лв., а
направените извънредни погашения не освобождават длъжника от внасянето на
уговорените суми.
По делото се установи, че на
15.03.2018 г. е образувано изп. дело № 20187690400258
по описа на ЧСИ А.А., с рег. № 769 от КЧСИ, по което
е била връчена ПДИ на длъжника М.Д. на 18.06.2018 г.
На 02.07.2018 г. е постъпило
възражение от длъжника срещу заповедта за изпълнение, поради което с
Разпореждане от 12.07.2018г. е указано на заявителя за възможността да предяви
установителен иск по чл. 415 ГПК за вземанията си по заповедта, препис от което
е връчен на Банката на 27.07.2018 г.
На 27.08.2018 г. заявителят „Б.Д.“
ЕАД е депозирал в СГС искова молба с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК.
По делото е назначена
съдебно-счетоводна експертиза, от чието заключение се установява, че на
11.01.2008 г. кредитът в размер на 72 000 лева е бил усвоен изцяло от
кредитополучателя М.Г.Д..
От експертизата се установява,
че до 15.06.2018 г. по сметките на кредитополучателя е постъпила сума в общ
размер на 87 635,47 лева, с която е погасено общо кредитно задължение км
01.08.2018 г. в размер на 72 247,72 лв. и е налице остатъкът към
27.08.2018 г. в размер на сумата от 15 387,75 лв.
Съгласно заключението на
експерта последната вноска за обслужване на задълженията по кредита в размер на
160 лв. е постъпила на 03.02.2011 г. и след тази дата не са постъпвали суми за
обслужване на кредита.
На 09.03.2011 г. „Б.Д.“ ЕАД е
обявила кредита за предсрочно изискуем на основание т. 20.2 от ОУ, като към
датата на заявлението – 30.08.2013 г. общо дължимата сума по кредита е в размер
на 95 445,38 лв. и представлява сбор от главница в размер на
70 564,66 лв. и дължима договорна лихва от 19 746,36 лв. и
наказателна лихва в размер на 5134,36 лв.
От експертизата се установява,
че при запазване на първоначалния договорен лихвен процент за период от
11.01.2008 г. до 01.08.2018 г. и направени вноски от длъжника в общ размер на
87 635,47 лв. е надвнесена сума в размер на 23 039,87 лв.,
представляваща сбор от остатък в размер на 15 387,75 лв. и разпределена в
повече сума по отделни компоненти в размер на 7652,12 лв.
Съгласно заключението, при
отчитане на всички последващи сключването на договора за кредит от 08.01.2008
г. изменения, по сметките на кредитополучателя до 15.06.2018 г. е постъпила
сума в общ размер на 87 635,47 лв., с която
е погасено общо задължение към 01.08.2018 г. в размер на 72 247,72 лв. и
към 27.08.2018 г. е налице остатък в размер на 15 387,75 лв..
Видно от експертизата, в
периода на обслужване на кредита от 08.01.2008г. до 24.01.2018 г., БЛП е
променян два пъти: 1. Въз основа на решение на КУАП на „Б.Д.” ЕАД - Протокол №
13 от 20.03.2008г., считано от 02.04.2008 г. - БЛП е бил 4,16 % става 4,69 %.
Лихвеният процент по кредита до 01.04.2008 г. е бил 7,29 %, а след 02.04.2008
г. е станал 7,79 %; 2. Въз основа на решение на КУАП на „Б.Д.” ЕАД - Протокол №
46 от 16.10.2008 г., считано от 21.10.2008 г. - БЛП е бил 4,59 % и е станал
5,69 % Лихвеният процент по кредита до 15.10.2008 г. е бил 7,79 %, а след
16.10.2008 г. е станал 8,79 %.
При
така установеното от фактическа страна, съдът намира от правна страна следното:
По допустимостта на иска:
Производството по делото е
образувано по иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 415 ГПК, вр. чл. 430 от ТЗ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
Съдът намира, че искът е
предявен в изискуемия по закон едномесечен срок на 27.08.2018 г., считано от
датата на връчване на съобщението за постъпило възражение от длъжника на
27.07.2018 г. и има за предмет същото вземане, за което е издадена заповедта за
изпълнение по чл. 417 ГПК, поради което е процесуално допустим и следва да се
разгледа по същество.
По основателността на иска:
Ищецът по делото „Б.Д.“ ЕАД
претендира установяване на вземания по отношение на ответника М.Г.Д. въз основа
на договор за банков ипотечен кредит /чл. 430 от ТЗ/.
Не се спори между страните, че
е налице валидно възникнало облигационно правоотношение по силата на сключен
Договор за ипотечен кредит от 08.01.2008 г. между „Б.Д.“ ЕАД и ответника М.Г.Д.,
по силата на който Банката му е предоставила кредит в размер на 72 000
лева със срок за издължаване 360 месеца от усвояването му.
Посредством заключението на
приетата счетоводна експертиза се установи, че кредиторът „Банка ДСК“ АД е
изпълнил задълженията си по договора и е предоставил уговорената парична сума
на кредитополучателя М.Г.Д. от 72 000 лева, която е била усвоена изцяло на
11.01.2008 г.
Впоследствие между страните е
било сключено и Допълнително споразумение към договор за кредит от 20.07.2010
г., с което са уточнили остатъчният размер на дълга, уговорили са гратисен период от 9 месеца за издължаване на главницата и
лихвата по кредита без да се променя крайният срок на договора и са променили
някои параметри на договора.
На следващо място от
заключението се установи, че от страна на кредитополучателя е реализирана
забава в плащанията на месечните вноски по кредита. Последната сума за
обслужване на задълженията по кредита в размер на 160 лв. е постъпила на
03.02.2011 г. и след тази дата по сметката на кредитополучателя в Банката не са
постъпвали суми за обслужването му.
От приложеното извлечение от
счетоводните книги на Банката, както и от заключението на експертизата е видно,
че на 09.03.2011 г. Банката е обявила кредита за изцяло предсрочно изискуем на
основание т. 20.2. от ОУ, отчитайки факта, че остатъкът по вноска за месец
декември 2010 г. в размер на 62,63 лв. има забава от 98 дни към 09.03.2011 г.
От ответника е направено
възражение за наличие на неравноправни, въз основа на което и нищожни клаузи по
смисъла на ЗЗП в процесния договор – на чл. 7 и чл. 14 от договора за кредит от
08.01.2008 г., както и т. 9.1, т. 9.4, т. 10.3, т. 20.1, т. 20.2, т. 21.2, във вр. т. 20.2, т. 25.3 от действалите към момента на
сключването му ОУ – версия ноември 2007г., по което съдът намира следното:
В настоящия случай е налице
договор за банков кредит на физическо лице, който не е предназначен за
търговска и професионална дейност, поради което кредитополучателят има
качеството на потребител по см. на §13, т.1 от ДР на ЗЗП и като такъв се ползва
от защитата на потребителите, предвидена в ЗЗП, който в частта, касаеща
регламентацията на неравноправните клаузи въвежда разпоредбите на Директива
93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993г. относно неравноправните клаузи в
потребителските договори.
Съгласно разпоредбата на чл.
143 ЗЗП, неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка
в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя. Тези клаузи, съобразно разпоредбата на чл. 146, ал. 1
ЗЗП са нищожни, с изключение на тези, които са индивидуално уговорени, а
съгласно чл. 146, ал. 2 ЗЗП не са индивидуално уговорени клаузите, които са
били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да
влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия.
В случая не се установява
процесните клаузи да са индивидуално уговорени. Съгласно чл. 146, ал. 4 от ЗЗД,
в тежест на доставчика или търговеца е да докаже това обстоятелство, а съдът
намира, че такова доказване по делото не е проведено от страна на ищеца.
Действително, възможността за едностранна промяна на дължимата възнаградителна
лихва е предвидена не само в общите условия, но и в договора. Включването на
уговорката в договора само по себе си обаче не предопределя характера ѝ на индивидуално уговорена и съдът продължава да дължи потребителска защита по отношение на нея, тъй като ако посоченото обстоятелство би освободило търговеца от задължението да докаже, че клаузите са били
индивидуално уговорени, това поначало би имало за последица изключване на
защитата при всички потребителски договори – /в този см. Решение № 98 от
25.07.2017 г. по т. д. № 535/2016 г., Т. К., І Т. О. на ВКС.
Доколкото съдът приема, че
спорните клаузи не са индивидуално уговорени, следва да се извърши преценка
дали са неравноправни по см. на чл. 143 ЗЗП, респ. нищожни на основание чл.
146, ал. 1 ЗЗП.
Договорът за банков кредит
е финансова услуга по смисъла на чл. 144
от ЗЗП вр. с § 13, т.12, б. „б” от ДР на ЗЗП /ред.
бр. 64/2007/, чийто съществен елемент е размерът на лихвата, която представлява
цената на услугата, предоставена от Банката. Задължението на кредитополучателя
да заплаща лихва по сключен договор за банков кредит е посочено като един от
съществените елементи на този вид търговска сделка и в закона – чл. 430, ал. 2 ТЗ.
На първо място следва да се
посочи, че клаузите относно лихвените условия по кредита, доколкото лихвата
представлява интереса на Банката са част от основния предмет на договора. Тези
клаузи, при условие, че са ясни и разбираеми съгласно чл. 145, ал. 2 ЗЗП,
съответстваща на чл. 4, § 2 от Директива 93/13/ЕИО попадат извън предметния
обхват на търсената защита.
В настоящия случай, в клаузата
на чл. 7 от процесния договор за кредит от 08.01.2008 г., страните са
постигнали съгласие, че за предоставения кредит Кредитополучателят ще заплаща
лихва на Банката, формирана от БЛП за този вид кредит, определян периодично от
кредитора и надбавка, която може да бъде намалена с отстъпка по програма „Уют”.
Към датата на сключване на договора БЛП е 4,19 %, а стандартната надбавка е
била 3,10 %, и съответно уговореният лихвен процент по кредита е бил общо 7,29
%. Следователно с клаузата е уговорен лихвения процент, т.е. цената, която
кредитополучателят следва да заплаща на Банката като възнаграждение за
предоставената му услуга, а именно 7,29 %. От изложеното следва, че към момента
на сключване на договора, с оглед предоставения на ответника погасителен план
за него е била ясно какъв е лихвеният процент и съответно конкретните дължими
вноски, поради което в този см. посочената клауза не би могла да се разглежда
като неравноправна.
В тази клауза, обаче са
предвидени два компонента, които участват при формиране размерът на възнаградителната
лихва, а именно надбавка, която е фиксирана за целия период на кредита и БЛП,
който е променлива величина. Съдът намира, че клаузата на чл. 7 от договора,
касаеща частта за предвидената възможност за определяне периодично на БЛП
следва да се тълкува във връзка с разпоредбите на т. 25.3, т. 9.1., т. 9.4. от
ОУ - версия ноември 2007 г., предвиждащи условията за едностранна промяна на
БЛП от кредитора и от там за възможността за едностранна промяна на лихвения
процент по договора.
От представените по делото ОУ
за предоставяне на ипотечни кредити на физически лица се установи, че такова
право на Банката едностранно, без постигане на изрична уговорка за това с
кредитополучателя да променя размерът на БЛП, с оглед на което и размерът на
дължимата възнаградителна лихва и съответно размерът на месечната анюитетна
вноска е предвидено в т. 9.1., т. 9.4. от ОУ и т. 25.3. от ОУ, които са
задължителни за кредитополучателя, поради изпълнение на условията на чл. 298,
ал. 1, т. 1 ТЗ и чл. 298, ал. 2 ТЗ.
Съдът намира, че доколкото
атакуваните клаузи, в които е предвидено право на Банката едностранно да
променя размера на БЛП и съответно на възнаградителните
лихви са част от Общите условия, приложими към процесния договор за кредит, се
налага извод, че същите не са уговорени индивидуално между страните по см. на
чл. 146, ал. 1 ЗЗП, поради което биха могли да са нищожни, ако са налице
предпоставките по чл. 143 от ЗЗП.
В тази връзка преценката на
спорните клаузи следва да се разгледа в контекста на т. чл. 143, т. 10 и т. 12
от ЗЗП. В разпоредбата на чл. 143, т. 10 ЗЗП е предвидено, че неравноправна
клауза в договор, сключен с потребител е всяка уговорка в негова вреда, която
не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца и потребителя, като позволява на
търговеца да променя едностранно условията на договора въз основа на
непредвидено в него основание. В процесния случай, промяната на лихвения
процент е в зависимост от условия, които са посочени в ОУ за предоставяне на
ипотечни кредити, приложими към договора.
При прилагане на разпоредбата
на чл. 143, т. 10 ЗЗП се налага извод, че за да се приеме, че клаузите на т.
9.1., т. 9.4. и т. 25.3. от ОУ, които позволяват на Банката едностранно да
променя размерът на БЛП не накърняват защитими интереси на кредитополучателя,
следва да бъде установено, че условията, при които ще става това са изрично и
изчерпателно посочени в тях на разбираем език. Следва също така и основанията,
при които се предвижда такова право за Банката да бъдат такива, че настъпването
им да е извън нейния контрол, т.е. да са обективни основание /арг. от чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП/. Следователно, за да се
прецени дали конкретните клаузи по договора или ОУ към него отговарят на
критериите на закона те трябва да бъдат формулирани по ясен и недвусмислен
начин, а също така и да е дадена възможност на потребителя предварително да
получи достатъчно конкретна информация относно това как търговецът на финансови
услуги може едностранно да промени цената на услугата.
В тази връзка следва метода на
изчисляване на лихвата да съдържа ясна и конкретно разписана изчислителна
методика, в която да са посочени вида, количествените изражения и относителната
тежест на всеки от компонентите – пазарни индекси и/или индикатори. Предвид
правната характеристика на договора за кредит е безспорна необходимостта от
постигнато съгласие между съконтрахентите за начина
на формиране на възнаградителната лихва.
От изложеното може да се
изведе, че методиката за изчисление на лихвата, респ. за изчисление на БЛП също
се явява елемент от договора за кредит, което само по себе си изключва
възможността същият да бъде едностранно променян от кредитора след сключване на
кредитния договор, независимо дали се касае до фиксиран лихвен процент или до
променлив такъв.
Съдът намира, че в процесния
случай липсва яснота относно методиката и математическия способ за формиране на
едностранно променената лихва, респ. не са налице критерии, въз основа на
които, длъжниците могат да предвидят, произтичащите за тях икономически
последици, поради което приема, че предвиденото изменение на БЛП отговаря на
условието на чл. 143, т. 10 ЗЗП, от което следва, че в посочената част клаузата
е неравноправна и съответно нищожна на основание чл. 146 ЗЗП.
Съгласно разпоредбата на чл.
143, т. 12 от ЗЗП неравноправна клауза е тази, която дава право на търговеца
или доставчика да увеличава цената, без потребителят да има право в тези случаи
да се откаже от договора, ако окончателно определената цена е значително
завишена в сравнение с цената, уговорена при сключването на договора. По
отношение на неравноправността на спорната клауза съобразно разпоредбата на чл.
143, т. 12 от ЗЗП, съдът намира, че по делото се установи, че с промяната на
БЛП, цената на услугата, респ. лихвата, която следва да се заплаща за срока на
договора се е завишила значително в сравнение с първоначално уговорената при
сключването на договора. Установява се също така, че за потребителя не е била
предвидена нарочна възможност при такава хипотеза да се откаже от договора за
кредит. Следователно, от така изложеното следва, че посочените клаузи отговарят
и на условието на чл. 143, т. 12, от ЗЗП,
поради което съдът намира, че са неравноправни и по см. на чл. 143, т.
12 ЗЗП.
Нормата на чл. 144, ал. 3, т. 1
от ЗЗП сочи, че не са неравноправни тези договорни клаузи, които макар и да
осъществяват състава на чл. 143, т. 7, 10 и 12 от ЗЗП касаят сделките с ценни
книжа, финансови инструменти и други стоки или услуги, чиято цена е свързана с
колебанията/измененията на борсовия курс или индекс или с размера на лихвения
процент на финансовия пазар, които са извън контрола на търговеца или
доставчика на финансови услуги.
3а да се приложи изключението
на сочената разпоредба, необходимо изискване е условията за изменение да бъдат
формулирани по ясен и недвусмислен начин, както и потребителят следва
предварително да е получил информация как търговецът може едностранно да
промени цената, за да може да реагира по най уместния начин /решение на СЕС от
21.03.2013 г. по дело С-92/11/. Както бе посочено, в разглежданите клаузи не се
съдържа достатъчно информация за методика за промяна на лихвения процент при
изменение на някой от референтните индекси, в същото време от съдържанието ѝ не стават ясни икономическите последици за потребителя от
така предвидения механизъм за промяна на лихвата. Съдът не следва да допълва
неравноправните клаузи с цел да отстрани порока /решение на СЕС 14,06,2012 г.
по дело С-618/10/ като при съмнение има право да тълкува тези клаузи по
благоприятен за потребителя начин /чл. 147, ал. 1 и ал. 2 ЗЗП/, поради което
настоящият състав намира, че не е налице изключението на чл. 144, ал. 3, т. 1
от ЗЗП.
Във връзка с изложеното, съдът
намира, че от заключението на експертизата се установи, че в периода на
обслужване на кредита от 08.01.2008 г. до 24.01.2018 г. е била извършена два
пъти промяна на БЛП с решение на КУАП на „Б.Д.“ ЕАД от 02.04.2008 г., като БЛП
е увеличен от 4,16% на 4,69 %, с което лихвата е увеличена от 7,29 % на 7,79 %,
а на 21.10.2008 г. БЛП е увеличен от 4,59 % на 5,69 %, с което лихвата е
увеличена от 7,79 % на 8,79%.
Съдът намира, във връзка с
изложените по-горе изводи че тъй като клаузите от договора и от ОУ към него,
които предоставят възможност на банката едностранно да променя БЛП са
неравноправни, и като такива се явяват нищожни, то тези клаузи, с които е
извършена посочената промяна на лихвата не следва да бъдат прилагани в
отношенията между страните, респ. едностранното увеличение на лихвата не
обвързва ответника, чийто задължения по договора следва да бъдат определени по
първоначалния погасителен план и съответно изпълнението по договора да се
преценява именно по този план.
По отношение на останалите
атакувани клаузи – т. 20.1., т. 20.2 и т. 21.2., касаещи определянето на
наказателни лихви, свързани със забава при погасяване на вземанията по
договора, съдът намира следното:
Действително в процесния
договор за банков кредит са уговорени и санкционни клаузи т.е. такива, които
предвиждат настъпване на неблагоприятни последици за длъжника, в случай на
забава и/или неизпълнение на поетите договорни задължения. Съдът намира, че
сами по себе си обаче, тези санкции не могат да бъдат приемани като
„неравноправни клаузи“, тъй като прилагането им в конкретния случай е
обусловено именно от поведението на длъжника като страна в правоотношението. В
този смисъл, не всяка договорна клауза, която предвижда санкция за потребителя
е „неравноправна“ и следователно недействителна. Предвидените санкции в
процесния договор за кредит са съразмерни с риска, който кредиторът би понесъл
в случай на договорно неизпълнение и това е така, доколкото кредиторът по
дефиниция съществува, за да оперира с чужд, заемен, а не със собствен капитал.
Следва да се посочи, че
съгласно приетото в практиката на ВКС, /напр. Решение № 23/07.07.2016 г. по т.д. № 3686/2014 г. на ВКС, ТК, І ТО/, съдът
следи и служебно за наличието на фактически или правни обстоятелства, които
обуславят неравноправност на клауза в потребителски договор.
В тази връзка, настоящият
състав намира, че клаузата в Допълнителното споразумение към договора за кредит
от 20.07.2010 г., с която се постига съглашение за капитализиране на лихвата
към главницата, а именно на т.1.2., предвиждаща, че непогасената част от
начислената лихва се капитализира към остатъка от главницата на първия работен
ден, следващ последната падежна дата от гратисния
период по т. 1 е нищожна клауза, тъй като същата представлява анатоцизъм по см.
на чл. 10, ал. 3 ЗЗД (в т. см. Решение № 66/29.07.2019 г. по т. д. № 1504/2018
г. на ВКС, ТК, II т. o.).
Съгласно чл. 10, ал. 3 от ЗЗД олихвяването
на изтекли лихви става съобразно наредбите на БНБ, каквито не е имало към
момента на сключване на допълнителното споразумение към договора за кредит,
няма и към настоящия момент. За разлика от търговското право и нормата на чл.
294, aл. 2 от ТЗ, предвиждаща, че между търговци
лихва върху лихва се дължи, ако е уговорена, то в правоотношението, възникнало
по повод сключен договор за кредит, по който кредитополучател е физическо лице,
сочената норма не може да бъде приложена. Въпреки че, банковата сделка, каквато
е тази по договор за банков кредит е търговска по см. на чл. 286, ал. 2 ТЗ,
правилото на чл. 294, ал. 2 ТЗ е неприложимо, доколкото се явява специална
разпоредба, касаеща отношения между търговци. В хипотезата на страна по
сделката - физическо лице е приложима общата гражданско правна норма на чл. 10,
ал. 3 от ЗЗД. Дори да се приеме, че е налице колизия между двете разпоредби, то
съгласно § 1 от ДР на ЗЗП при противоречие на разпоредби на два закона се
прилагат тези, които осигуряват по-висока степен на защита на потребителите.
Кредитополучателят безспорно има качеството потребител по см. на § 13, т. 1 от
ЗЗП, поради което спорното правоотношение следва да се регулира от
по-благоприятната гражданско правна норма на чл. 10, ал. 3 ЗЗД.
Поради изложените правни
изводи, съдът намира, че посочената клауза като нищожна не следва да бъде
прилагана в процесния договор между страните, поради което по отношение на
кредитополучателя задълженията следва да бъдат определни
само по договора за ипотечен кредит от 08.01.2008г. и първоначалия
погасителен план към него.
По изискуемостта на кредита:
Относно обстоятелството досежно
настъпването на предсрочната изискуемост на вземането по договора за банков
кредит е налице задължителна съдебна практика т. 18 от ТР № 4/18.06.2014 г. на
ОСГТК.
Съгласно даденото разрешение в
т. 18 на ТР № 4/2013 г. в хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за
вземане, произтичащо от договор за банков кредит с уговорка, че целият кредит
става предсрочно изискуем при неплащането на определен брой вноски или при
други обстоятелства и кредиторът може да събере вземането си, вземането става
изискуемо с неплащането или настъпването на обстоятелствата, след като Банката
е упражнила правото да направи кредита предсрочно изискуем и е обявила на
длъжника предсрочната изискуемост преди подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение. Предсрочната изискуемост на вземането има действие от
получаване от длъжника на изявлението на Банката, че прави кредита предсрочно
изискуем, ако към този момент са настъпили уговорените в договора за банков
кредит предпоставки, обуславящи настъпването й като това обстоятелство следва
да бъде установено с документ по чл. 418 ГПК.
Съобразно изложеното и предвид
правилата за разпределение на доказателствената тежест, съдът намира, че в
конкретния случай от ищеца не са представени доказателства, че са извършени
действия по упражняване на правото му да обяви кредита за предсрочно изискуем
чрез изпращане на волеизявление до кредитополучателя за това преди датата на
подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение.
Твърденията на ищеца в тази
връзка са, че със сключените между страните две допълнителни извънсъдебни
споразумения на 30.06.2014 г. и на 02.02.2016г., на
практика ответникът се е съгласил с настъпилата предсрочна изискуемост на
вземането на Банката, поради което заповедта за изпълнение е влязла в сила по
отношение на него, независимо от липсата на данни за връчване на уведомление от
Банката на кредитополучателя за обявяване на предсрочната изискуемост.
Настоящият състав намира за неоснователни доводите на ищеца, тъй като
посочените две допълнителни извънсъдебни споразумения са сключени след подаване
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, поради което те не са от
естеството да установят релевантното по делото обстоятелство, а именно, че
преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, Банката е
упражнила валидно правото си да трансформира кредита в изцяло предсрочно
изискуем посредством изпращане на волеизявление до длъжника, което обаче да е
предхождащо подаването на заявлението, каквото е именно изискването,
обективирано в посоченото тълкувателно решение.
Съобразявайки изложените изводи
с ТР № 4 от 18.06.2014 г. по т. д. № 4/2014 г. на ВКС, настоящият състав
приема, че предвид обстоятелството, че по делото не се доказа, че предсрочната
изискуемост е била обявена на длъжника от Банката преди подаване на заявлението
по чл. 417 ГПК, следва, че Банката не е упражнила валидно правото си да обяви
кредита за предсрочно изискуем и следователно не са налице предпоставките за
настъпването й.
Поради това, съдът приема, че в
конкретния случай паричното вземане не е изискуемо в заявения размер и не е
възникнало на предявеното основание по чл. 417 ГПК. Следователно щом крайният
падеж на кредита не е настъпил към датата на заявлението по чл. 417 ГПК, то не
съществува вземане за цялата остатъчна главница по договора в размер на
70 564,66 лв.
Съгласно задължителните указания, дадени в ТР
№ 8/2017 г. от 02.04.2019 г. по т.д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС е допустимо
при предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за установяване дължимост на вземане по
договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен само за
вноските с настъпил падеж към датата на формиране силата на пресъдено нещо, ако
предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение.
Във връзка с изложените правни
изводи за неравноправността на клаузите, предвиждащи възможност за едностранна
промяна на БЛП, а оттам и на лихвата по кредита, както и на клаузите от
допълнителното споразумение от 20.07.2010 г. към договора, предвиждащи
възможност за капитализиране на непогасената лихва към главницата, съдът
намира, че в случая по отношение на процесния кредит, задълженията следва да
бъдат определни по първоначалния погасителен план към
Договора за ипотечен кредит от 08.01.2008 г. като се съобразят задължителните
указания в т. 9 на ТР № 4 от 18.06.2014 г. по т.д. № 4/2013 на ОСГТК, ВКС,
съгласно които съществуването на вземането по заповедта се установява към
момента на приключване на съдебното дирене в исковия процес.
От заключението на счетоводната
експертиза се установи, че при прилагане на първоначалния погасителен план и
съобразяване на всички плащания, извършени от длъжника са погасени месечните
вноски с падежи от 01.02.2008 г. до м. декември 2010 г., когато от месечната
вноска е останал за плащане остатък от главницата в размер на 62.63 лв.
Съгласно заключението общо
дължимата сума по кредита за периода от 11.01.2008г. до 01.08.2018г.
/последната падежна дата преди датата на исковата молба/ при договорената
лихва, заложена в първоначалния погасителен план и направените вноски от
кредитополучателя е в размер на 64 595,60 лв. и представлява сбор от
начислена лихва по първоначалния договорен лихвен процент - 51 973,80 лв.,
главница в размер на 10 652,44 лв., санкционираща лихва 74,77 лв., такса
за управление 950 лв., застрахователни премии – 501,80 лв. и нотариални такси в
размер на 442,79 лв. Наред с това се установи, че от общия размер на дължимата
главница по кредита /72 000 лв./ е била заплатена сумата от 1495,34 лв. за
периода от 11.01.2008 г. до м. 09.03.2011 г. и съответно дължимият остатъчен
размер по главницата към 09.03.2011 г. е 70 504,66 лева.
Следователно като се вземат
предвид направените от експерта изчисления, че общо дължимата главница по
кредита при първоначално договорената лихва за периода от датата на неговото
усвояване - 11.01.2008 г. до 01.08.2018 г. е в размер на 10 652,44 лв. и
след приспадане на платената от кредитополучателя сума по главницата по кредита
в размер на 1495,34 лв. /към 09.03.2011 г./ следва, че общо дължимата главница
по договора за кредит към 01.08.2018 г. по първоначалния план за падежиралите вноски е в размер на 9157,10 лв.
Съгласно дадените задължителни
указания в ТР № 8/02.04.2019 г. по т.д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС,
предявеният иск за главница следва да се уважи и за тези непогасени месечни
вноски, които са станали изискуеми към датата на приключване на съдебното
дирене в настоящата инстанция /13.02.2020 г./. Съгласно първоначалния
погасителен план с настъпил падеж към датата на приключване на съдебното дирене
пред настоящата инстанция са и вноските за периода след датата на исковата
молба, т.е. от 01.09.2018 г. до 01.02.2020 г. вкл. /18 вноски с падежно число –
1-во число/, чийто размер, определен от съда по реда на чл. 162 от ГПК по
първоначалния погасителен план /на л. 14/ възлиза на 2293,75 лв., поради което
съдът приема, че тези вноски са изискуеми също.
Следователно към датата на
приключване устните състезания, общо дължимата главница за всички вноски с
настъпил падеж е 11 450,85 лв., която сума е формирана като сбор от
дължимата главница за вноските с настъпил падеж към 01.08.2018 г. в размер на 9157,10
лв. + дължимата главница за вноските с настъпил падеж към 13.02.2020 г..
Съдът намира за неоснователно
направеното от ответника възражение за погасяване по давност на вземането за
главница по договора за кредит, тъй като заявлението за издаване на заповед за
изпълнение е подадено в съда на 30.08.2013 г., а първата непогасена вноска е с
падеж м. декември 2010 г., от която е останал остатък за плащане в размер на
62,63 лв. към 03.02.2011г., когато е било последното плащане по договора.
Следователно към датата на заявлението - 30.08.2013 г. не е налице погасяване
по давност на вземането за главницата по договора за кредит, тъй като срокът за
погасяване на главницата по давност е 5-годишен на основание чл. 110 ЗЗД.
Съгласно приетото в ТР № 4 от
18.06.2014 г. по т.д. № 4/2013 на ОСГТК, ВКС, съществуването на вземането по
издадена заповед за изпълнение се установява към момента на приключване на
съдебното дирене в исковия процес. В
това производство нормата на чл. 235, ал. 3 ГПК намира приложение и по отношение
на фактите, настъпили след подаване на заявлението, с изключение на факта на
удовлетворяване на вземането чрез осъществено принудително събиране на сумите
по издадения изпълнителен лист въз основа на разпореждането за незабавно
изпълнение в образувания изпълнителен процес.
Несъмнено по настоящото дело са
събрани доказателства за извършено плащане от кредитополучателя в полза на
Банката по процесния договор за кредит. От заключението на счетоводната
експертиза се установи, че от длъжника са погасявани задължения и след датата
на издаване на заповедта за изпълнение - 10.10.2013
г. като общо постъпилата сума по сметките на кредитополучателя до 15.06.2018 г.
е в размер на 87 635,47 лв., с която сума е било погасено общо задължение
в размер на 72 247,72 лв., нещо повече към 27.08.2018г. е налице остатък в
размер на 15 387,75 лв. Съгласно експертното заключение от общо
постъпилата сума е било погасено общо задължение по кредита към 01.08.2018 г. в
размер на 72 247,72 лв., от които е била погасена договорна лихва в размер
на 61 931,82 лв. + главница в размер на 8369,66 лв.+ санкционираща лихва в
размер на 61,64 лв., + такси в размер на 950 лв. + застрахователни премии от
501,80 лв. + нотариални такси в - 442,79 лв.
Независимо от обстоятелството,
че кредитополучателят остава задължен за целия размер на дълга, когато се касае
за неизпълнение от негова страна, няма как да не се отчете обстоятелството, че
погасяване на сума в размер на 87 635,47 лв. е било направено и то след
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. По този начин е
намалено претендираното в настоящото производство задължение от кредитната
институция. Да се изисква и търси от ищеца още веднъж тази сума означава на
Банката да се плати два пъти. Следователно постъпилата сума от 87 635,47
лв. следва да се приспадне от размера на установеното по делото задължение към
Банката.
Във връзка с изложеното и
доколкото по делото се установи, че общо дължимата главница за всички вноски с
настъпил падеж към датата на устните състезания по делото – 13.02.2020 г. е в
размер на 11 450,85 лв., както и че от общо постъпилата сума от
кредитополучателя е била погасена главница в размер на 8369,66 лв., то следва
че общият размер на неизплатената главница, формирана само от вноските с
настъпил падеж към датата на приключване на съдебното дирене е в размер на
3081,19 лева.
По установителния иск за
възнаградителна лихва:
От заключението на счетоводната
експертиза по делото се установи, че от общо постъпилата сума за погасяване на
кредитното задължение към 15.06.2018 г. в размер на 72 247,72 лв. е била
погасена договорна лихва в размер на 61 931,82 лв., която значително
надвишава размера на заявения в исковата молба петитум
на исковата молба за признаване за установено дължимостта на сумата от
19 746,36 лв. – договорна лихва, претендирана за периода от 23.06.2011 г.
до 29.08.2013 г.. Нещо повече, по делото се установи, че погасената от
кредитополучателя договорна лихва в размер на 61 931,82 лв. надвишава и
размера на дължимата възнаградителна лихва по първоначалния погасителен план за
вноските с настъпил падеж към 01.08.2018 г., която съобразно изчисленията на
вещото лице е в размер на 51 973,80 лв. Тази сума надвишава също така и
размерът на дължимата се съобразно първоначалния погасителен план договорна лихва
за всички вноски с настъпил падеж към датата на приключване на съдебното дирене
пред настоящата инстанция, чийто размер, определен от съда по реда на чл. 162
от ГПК възлиза на сумата от 58 556,21 лв.
Във връзка с изложеното,
предвид обстоятелството, че по делото се установи, че задължението за договорна
лихва възлиза на сумата от 58 556,21 лв. /към датата на приключване на
съдебното дирене пред настоящата инстанция/, както и че от страна на
кредитополучателя е заплатена договорна лихва в размер на 61 931,82 лв.,
съдът намира, че задължението за заплащане на договорна лихва е изплатено,
поради което предявеният иск, в частта за установяване дължимостта на вземане
за договорна лихва в размер на 19 746,36 лв. за периода от 23.06.2011 г.
до 29.08.2013 г. се явява неоснователен и следва да се отхвърли.
По установителния иск за
наказателна лихва:
Посредством заключението на
експертизата се установи, че от общо дължимата сума по договора за кредит към
01.08.2018 г. в размер на 64 595,60 лв. е включена и дължима санкционираща
лихва в размер на 74,77 лв. и следователно това е размерът на дължимата
наказателна лихва по първоначалния погасителен план. Съгласно експертното
заключение, с извършеното плащане от кредитополучателя на кредитното задължение
към 15.06.2018 г. в размер на 72 247,72 лв. е била погасена и
санкционираща лихва в размер на 51,64 лв.
На следващо място от
експертизата се установи, че за периода от 11.01.2008 г. до 01.08.2018 г. за
погасяване на задълженията е разпределена по-голяма сума в общ размер на 7652,12
лв., равна на сбора от недоплатената главница в размер на 2282,78 лв.,
надплатена лихва в размер на 9958,02 лв. и недоплатена санкционираща лихва в
размер на – 23,13 лв. /Таблица 14/.
Видно от експертизата при
запазване на първоначално договорения лихвен процент за периода от 11.01.2008
г. до 01.08.2018 г. и направени вноски от длъжника на съответните дати е
надвнесена сума в размер на 23 039,87 лв., представляваща сбор от остатък
в размер на 15 387,75 лв. и разпределена в повече сума по отделни
компоненти с общ размер на 7652,12 лв., а именно от недоплатена главница от
2282,78 лв., надплатена лихва в размер на 9958,02 лв. и недоплатена
санкционираща лихва в размер на – 23,13 лв.. /Таблица 15/.
Като се вземе предвид факта, че
съгласно експертизата е разпределена в повече сума по отделни компоненти, част
от които е и дължима санкционна лихва следва извод, че за периода, за който се
претендира наказателна лихва от 07.12.2012 г. до 29.08.2013 г. не е останала
неизплатена наказателна лихва.
Във връзка с изложените правни
изводи, следва да се има предвид, че доколкото по делото се установи, че с
направените погашения от страна на кредитополучателя след издаване на заповедта
за изпълнение, които са в общ размер на 87 635,47 лв. са били погасени
задължения по договора в размер на 72 247,72 лв., нещо повече както бе
установено към 27.08.2018 г. по сметката на кредитополучателя е налице остатък
в размер на 15 387,75 лв., който значително надвишава остатъка на
установената от съда за дължима главница към датата на приключване на съдебното
дирене пред настоящата инстанция, чиито размер определен от съда по реда на чл.
162 от ГПК възлиза на 3081,19 лв., както и на евентуално останалите като
дължими наказателни лихви в размер на 23,13 лв. и при прилагане на нормата на
чл. 76, ал. 2 ЗЗД, съдът намира, че тази сума е достатъчна за погасяване на
посочените вземания.
Във връзка с изложените правни
изводи, настоящият състав намира, че предявеният иск по чл. 422 ГПК за
установяване дължимостта на посочените в исковата молба суми е неоснователен и
следва да се отхвърли на това основание. В тази връзка, съдът намира, че не
следва да се обсъждат направените от ответника възражения за неоснователност на
иска поради погасяването на процесните вземания за лихви по давност.
По
разноските:
Съгласно т. 12 от ТР № 4 от
18.06.2014 г., по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на
ВКС, съдът в исковото производство по чл. 422 вр. чл.
415 ГПК следва да се произнесе и за дължимостта на разноските в заповедното
производство, като съобразно изхода на спора разпредели отговорността за
разноските, както в исковото, така и в заповедното производство.
Предвид изхода на делото и на
основание, чл. 78, ал. 3 от ГПК, ищецът следва да заплати на ответника
направените разноски, съобразно приложен списък с разноски, както следва:
сумата от 2154,46 лв. – разноски във връзка със заповедното производство по
ч.гр.д. № 36700/2013 г. на СРС, както и сумата от 2770 лв. – разноски в
исковото производство.
Водим от горното, съдът
Р Е
Ш И:
ОТХВЪРЛЯ иска с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, предявен
от „Б.Д.“ ЕАД, ЕИК *******, със съдебен
адрес:*** против М.Г.Д., ЕГН **********,*** за признаване
за установено съществуването
на парично вземане в полза на кредитора „Б.Д.“ ЕАД против длъжника
М.Г.Д., произтичащо от Договор за кредит от
08.01.2008г. и Допълнително споразумение от
20.07.2010 г., за което вземане
е издадена Заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен
лист от 10.10.2013 г. по ч.гр.д. № 36700/2013 г. по описа на CPC, I ГО, 40 с-в за следните
суми: 70 564,66 лева - главница,
сумата от 19 746.36 лева - договорна лихва за периода
от 23.06.2011 г. до 29.08.2013 г., наказателна лихва
в размер на 5134,36 лева за периода от 07.12.2012 г. до 29.08.2013 г., ведно със закона лихва от
30.08.2013 г. до окончателното погасяване
на задължението, както и за
присъдените разноски в заповедното
производство в размер на 1908,91 лв. - държавна такса
и 1404,45 лв. - юрисконсултско възнаграждение като неоснователен.
ОСЪЖДА „Б.Д.“
ЕАД, ЕИК ******* да
заплати на М.Г.Д., ЕГН ********** на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 2154,46 лв. – разноски в заповедното
производство, както и сумата от 2770 лв. – разноски по настоящото дело.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжаловано от страните
в двуседмичен срок от съобщението
за изготвянето му пред САС.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: