№ 2460
гр. София, 16.09.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и четвърти юни през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Красимир Мазгалов
Членове:Силвана Г.
МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА
при участието на секретаря Нина Св. Гърманлиева
като разгледа докладваното от Силвана Г. Въззивно гражданско дело №
20221100500866 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ответника БЛ. М. Г. срещу решение от 07.09.2021
г. по гр.д. №69199/2018 г. на Софийския районен съд, 178 състав, с което жалбоподателят е
осъдена да заплати на В. Й. Н. на основание чл.50 ЗЗД сумата от 10 000,00 лв. - обезщетение
за неимуществени вреди – болки, страдания и психологически увреждания, вследствие
ухапвания от двете кучета на ответника порода „американски стафордширски териер“ при
опити на ищеца да спаси собственото си куче „Р.“ от нападение от кучетата на 18.05.2018 г.,
както и за страданието на ищеца вследствие на причинените болки и страдания, и нанесени
телесни увреждания на кучето му „Р.“, ведно със законната лихва от 26.10.2018 г. до
окончателното изплащане, сумата от 450,00 лв. – лихва за забава върху главницата от датата
на деликта – 18.05.2018 г., до датата на депозиране на исковата молба – 26.10.2018 г., както
и имуществени вреди в размер на 602,78 лв. – заплатени разходи за лекарства, прегледи,
манипулации и консумативи за възстановяване на ищеца и неговото куче „Р.“, ведно със
законната лихва от 26.10.2018 г. до окончателното изплащане, и е отхвърлено наведеното от
жалбоподателя възражение за прихващане, прието за съвместно разглеждане, за негово
вземане от ищеца в размер на сумата от 442,78 лв. – дадена без основание и похарчена за
лечението на кучето „Р.“, като ответникът е осъден да заплати на ищеца и разноски по
делото.
В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно, незаконосъобразно и
несправедливо. Сочи, че ищецът не е носител на активната материалноправна и
процесуалноправна легитимация да претендира процесните обезщетения, тъй като кучето Р.
не е негова собственост, а е такава на трето лице. Поддържа, че механизмът на процесния
инцидент не е установен, респ., че същият е предизвикан от кучетата, които се били под
надзор на ответника, както и не е установено наличието на причинно-следствена връзка
между процесния инцидент и твърдените увреждания, а присъденото обезщетение за
1
неимуществени вреди е в завишен размер. Твърди също, че не е пасивно легитимирана да
отговаря по предявените искове, тъй като процесните кучета не са нейна собственост, респ.
не е доказано същите да са били под неин надзор по време на инцидента. Поддържа още, че
възражението за прихващане е отхвърлено поради процесуални нарушения от страна на
първоинстанционния съд – отхвърляне на направените в тази връзка доказателствени
искания. Предвид изложеното жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалваното
решение и да отхвърли изцяло предявените искове. Претендира разноски.
Въззиваемата страна В. Й. Н. в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата
и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.
Във въззивното производство е допуснато уточнение на направеното ответника в
отговора на исковата молба възражение за прихващане, съгласно молба-уточнение от
27.05.2022 г.
От показанията на разпитания във въззивното производство на основание чл.266 ал.3
ГПК свид. Й.Г. се установява, че ответникът е извършила 4 бр. плащания в брой в общ
размер на 450,00 лв., като сумите са предавани на ръка на ищеца през мес.06.2018 г. в
кафене в гр. София, жк. „Левски“, които суми са платени за превръзки, промивки и прегледи
на кучето, за които ищецът е показвал касови бележки.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен
акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни
изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е частично
основателна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд
следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в
жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно, но е недопустимо в частта, в
която съдът е уважил предявения иск по чл.50 ЗЗД за имуществени вреди за разликата над
сумата от 442,78 лв. до пълния размер от 602,78 лв. или за сумата от 160,00 лв. по касова
бележка от 20.12.2018 г. С определение, постановено в о.с.з., проведено на 22.03.2021 г.,
СРС е допуснал на основание чл.214 ал.1 изр.3 ГПК увеличение на иска за заплащане на
обезщетение за имуществени вреди с посочената сума от 160,00 лв. Последваща промяна в
предмета на спора по инициатива на ищеца е допустима при спазване на предвидените в
чл.214 ГПК правила за изменение на иска. Изменението на иска по реда на чл.214 ал.1 ГПК
може да се отнася до основанието на иска или до самото искане или да е свързано с
преминаване от установителен към осъдителен иск и обратно. В случая СРС е допуснал
недопустимо изменение в размера на предявения иск, доколкото претендираните
имуществени вреди за логопед по съществото си представляват нови разходи, извършени
след датата на депозиране на исковата молба, т.е. касае се за нов иск, а не за увеличение
размера на претендираните с исковата молба имуществени вреди, изразяващи се в заплатени
разходи за лечение. Налице е произнасяне на СРС свръхпетитум, което в приложение
правомощията на въззивния съд по чл.270 ал.3 изр.1 ГПК налага извод за обезсилване на
решението в тази част.
Неоснователни са доводите на въззивника, че ищецът не е носител на активната
процесуална легитимация, тъй като не е собственик на процесното куче. Процесуалната
2
легитимация на страните е абсолютна процесуална предпоставка за правото на иск, за
наличието на която съдът следи служебно. Дали обаче ищецът е собственик на пострадалото
куче, респ. дали от това е претърпял вреди, касае материалната легитимация и се отразява на
основателността на иска, а не на неговата допустимост.
Процесното първоинстанционно решение е правилно в останалата му част, като
въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл.272 ГПК препраща
към мотивите на СРС. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на решението, следва
да се добави и следното:
По исковете с правно основание чл.50 вр. чл.45 ЗЗД и чл.86 ЗЗД:
Фактическият състав на чл.50 ЗЗД изисква, за да бъде ангажирана отговорността на
собственика и/или на лицето, под чийто надзор се намира животното, да бъдат установени
причинени вреди /имуществени и/или неимуществени/ от животно, които вреди да са в
причинно-следствена връзка с поведението на съответното животно. Съгласно чл.50 ЗЗД за
вредите, произлезли от вещи, отговарят солидарно собственикът и лицето, под чийто надзор
те се намират, като за разлика от общата отговорност по чл.45 ЗЗД, отговорността по чл.50
ЗЗД не се обуславя от вината на отговарящите - собственикът и/или надзираващият, а от
връзката между вредите и свойствата/поведението на самата вещ. Под „надзор“ се има
предвид наблюдение, грижа, отговорност. В конкретния случай, доколкото се касае за вреди,
за които се твърди, че са причинени от животни-кучета, то за да се ангажира отговорността
на ответника на основание чл.50 ЗЗД, е необходимо да се установи, че ответникът е
съответно собственик или лице, под чийто надзор се намират животните; че са нанесени
вреди на ищеца; че животните с вредоносните си качества са причинили тези вреди.
От събраните по делото доказателства /пр.пр. №36289/2018 г. по описа на СРП,
показанията на свид. А.В. и свид. Я.Т./ е установено при условията на пълно и главно
доказване, че при процесния инцидент ищецът е разхождал кучето си – порода пинчер, в
тревна площ в гр. София, жк. „Левски Г“, където ответникът е разхождала без каишки и
намордници двете кучета порода „американски стафордширски териер“, т.е. същите са били
под надзора на ответника по смисъла на чл.50 ЗЗД, които кучета са се спуснали към кучето
на ищеца, започнали са да го хапят и докато ищецът се е опитал да предпази кучето си, той
също е бил нахапан от двете кучета, разхождани от ответника. Пр. преписка съдържа
обяснения, изходящи от ответника, които съдържат неизгодни за страната факти, поради
което съдът ползва доказателствената им сила. Съдът не кредитира относно механизма на
процесния инцидент показанията на свид. Й.Г., доколкото същият не е пряк очевидец на
събитието, а и с оглед неговата евентуална заинтересованост от изхода на спора. Ето защо,
следва да се приеме, че са налице основанията за ангажиране отговорността на ответника,
доколкото се установи, че животни /кучета/ под неин надзор са причинили вреди на ищеца.
Ирелевантно за отговорността на лицето собственик и/или надзираващ е дали при инцидента
е имало директен физически контакт между животните и ищеца и неговото куче, респ. дали
уврежданията по ищеца са причинени от ухапвания от кучетата на ответника, или от
ухапване от неговото куче. Налице са данни, че двете кучета на ответника са нападнали
кучето на ищеца. Тези фактически обстоятелства сочат на пряка причинна връзка между
поведението на кучетата и увреждането на ищеца. Липсата на директен физически контакт
между животното и човека /ухапване от кучетата/ не е показател за липса на причинност
между двете действия - нападението на животното и увреждането на пострадалия /решение
№851 от 29.12.2010 г. на ВКС по гр.д. № 502/2010 г., IV ГО/.
В тежест на ищеца е да докаже, че в причинна връзка с деликта е претърпял вреди,
както и какъв е техният вид и размер.
От доказателствата по делото /съдебно-медицински удостоверения, амбулаторни
листове, епикризи и болнични листове за временна неработоспособност, както и от
заключението на КСМПЕ, което съдът кредитира напълно/ се установява, че при процесния
3
инцидент ищецът е получил следните травматични увреждания: разкъсно-контузни рани,
оток и охлузвания в областта на лявата китка, лявата длан, първи и втори пръсти на лявата
ръка; разкъсно-контузни рани по втори пръст на дясната ръка; охлузвания в областта на
дясната мишница и кожата на корема вляво, които увреждания се дължат на действие на
твърди тъпоръбести предмети, каквито са и кучешките зъби и нокти.
От представените по делото психологически статус и логопедичен статус, както и от
заключенията на КСМПЕ и СПЕ, които съдът кредитира изцяло се установява, че след
процесния инцидент при ищецът се наблюдава изразено емоционално състояние с
депресивни преживявания, повишена тревожност, страхови преживявания, както и заекване,
за което е провеждал лечение при психиатър и психолог, приемал е антидепресант и
транквилизатор, както и лечение при логопед, но заекването продължава, касае се за реакция
на дезадаптация с тревожно депресивни преживявания.
От заключението на СВМЕ, което съдът кредитира напълно, се установява, че при
процесния инцидент кучето на ищеца е получило следните травматични увреждания: голяма
рана на левия тазов крайник, четири по-малки ухапни рани в същата област, дълбока рана в
шийната област, дълбока ухапна рана на десния гръден крайник, две малки ухапни рани на
левия гръден крайник, които увреждания са довели и до травматичен шок и стрес. Вещото
лице сочи още, че получените рани при кучето на ищеца най-вероятно са нанесени от
ухапвания двете кучета на ответника, приличащи и близки до стандарта на порода
„американски стафордширски териер“.
От показанията на свид. А.А. се установява, че след инцидента ищецът е заеквал по
телефона, дрехите му са били окървавени, а кучето – с множество рани, цялото в кръв, с
хематоми на очите, разкъсвания по лапите, било е с опасност за живота заради рана на
врата, която е близо до важна артерия, като във ветеринарна клиника му е оказана първа
помощ. Свидетелят сочи още, че след инцидента ищецът е посетил болнично заведение,
където са му направили превръзки на двете ръце, а през нощта не е могъл да спи, един месец
не е ходил на работа, имал е и одрасквания по корема, раменете, гърба, имал е и болки, пиел
е болкоуспокояващи, всеки ден са правени превръзки на ръцете, не е могъл да прави нищо
сам, не е могъл да се изкъпе. След инцидента ищецът е започвал да заеква, особено в
ситуации, в които е по-нервен, първите дни не е излизал от вкъщи и сам не е разхожда
кучето, потърсил е помощ от психиатър, психолог и логопед, но не му е помогнал. За кучето
всеки ден до 23.05.2018 г. са посещавали ветеринарната клиника, а след това – до 07.07.2018
г., през ден-два.
Съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД размерът на обезщетението за неимуществени
вреди се определя по справедливост, като преценката следва да се извърши въз основа на
обективни и доказани по делото факти – интензитет и продължителност на болката, период
на възстановяване, наличие на остатъчна травма. Съдебната практика приема като критерии
за определяне на справедливо обезщетение житейски оправданото и утвърденото в
практиката обезщетение за аналогични случаи, но съобразени с конкретния случай.
Съдът, при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, отчита
обстоятелството, че травмите на ищеца са били без риск за живота на пострадалия, че
интензивността на болката е била значителна, че на ищеца е проведено само консервативно
лечение, периодът на възстановяване е с кратка продължителност, отчита и затрудненията,
до които са довели, ограничавайки начина на живот и психическия стрес от преживения
инцидент, довел до появата на заекване. Съдът отчита и обстоятелството, че към датата на
процесния инцидент ищецът е бил на 41 години, т.е. в една сравнително млада възраст, но и
наличието на остатъчни травми – продължаващото и към момента заекване, както и
обстоятелствата, при които е настъпил самия инцидент – нападение от две големи и опасни
кучета от ноторно известната агресивна порода „американски стафордширски териер“.
Съдът взема предвид и негативните изживявания във връзка с нападението и нараняванията
4
на домашния любимец на ищеца – куче от породата „пинчер“. Установява се, че кучето е
отглеждано от семейството на ищеца в продължение на няколко години, и нормална и
житейски логична е създадената между кучето и стопанина му дълбока емоционална връзка.
С оглед на изложеното по-горе съдът счита, че справедливо обезщетение за претърпените от
ищеца неимуществени вреди е в размер на 10 000,00 лв., както правилно е приел и СРС.
Неоснователни са доводите на въззивника, че ищецът не е носител на активната
материалноправна легитимация да претендира процесните обезщетения, тъй като кучето Р.
не е негова собственост, а е такава на трето лице. Следва да се има предвид, че при
движимите вещи собствеността се установява поначало чрез владението, а е несъмнено, че
върху процесното куче владение е упражнявал и упражнява и ищецът, като без всяко
значение за възникване на правото на собственост върху кучето е неговата регистрация по
чл.174 ал.2 ЗВМД.
По възражението за прихващане, направено от ответника:
Направеното възражение е допустимо.
Възражението за прихващане е само едно процесуално действие за защита срещу
първоначално предявения иск, като целта е отхвърляне на този иск, поради погасяване на
вземането по него чрез прихващане с вземането на ответника.
Възражението за прихващане в гражданския процес, когато то е направено
своевременно, е допустимо и може да се уважи за неликвидни вземания. Особеното в него е,
че съдебното прихващане настъпва в един по-късен момент - след установяване
съществуването на насрещното вземане и неговата изискуемост със съдебното решение. От
влизането му в сила на тези задължения се придава качеството „ликвидност“.
Процесното възражение за прихващане намира своето основание в разпоредбата на
чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД – за връщане на платено без основание. Според дадените в ППВС
№1/1979 г. указания връщане на даденото без основание изисква предаване, съответно
получаване, на нещо при начална липса на основание, т.е. когато още при самото получаване
липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на
друго. Фактическият състав по чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД предполага установяване в условията на
кумулативност на две предпоставки: разместване на имуществено благо между
патримониумите на два правни субекта и първоначална липса на основание за получаването.
Доколкото по делото се установи, че е налице фактическият състав по чл.50 ЗЗД за
ангажиране деликтната отговорност на ответника, то и настоящият въззивен състав също
намира, че се установи, че направените от ответника плащания за разходите за лечение на
кучето Р. за извършени на валидно правно основание и същите не подлежат на връщане.
Поради изложеното и поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни
инстанции решението на СРС следва да бъде потвърдено в частта, в която предявените
искове с правно основание чл.50 ЗЗД и чл.86 ЗЗД за обезщетението за неимуществени вреди
и за лихвата за забава върху него са уважени изцяло, в частта, в която искът с правно
основание чл.50 ЗЗД за обезщетението за имуществени вреди е уважен до размера на сумата
от 442,78 лв., и в частта, в която възражението за прихващане е отхвърлено.
С оглед обезсилване на решението в посочената по-горе част, то и същото следва да
бъде отменено в частта, в която ответникът е осъден да заплати на ищеца разноски за
разликата над сумата от 2182,94 лв.
С оглед изхода на делото и направеното искане на ответника на основание чл.78 ал.3
ГПК следва да бъдат присъдени разноски в първоинстанционното производство в размер на
сумата от 7,23 лв., представляваща депозити за вещи лица, и сумата от 14,96 лв. с ДДС,
представляваща адвокатско възнаграждение, платимо по реда на чл.38 ЗА, и на основание
чл.78 ал.1 ГПК разноски във въззивното производство в размер на сумата от 3,62 лв.,
представляваща държавна такса, и сумата от 14,96 лв. с ДДС, представляваща адвокатско
5
възнаграждение, платимо по реда на чл.38 ЗА.
С оглед изхода на делото и направеното искане на въззиваемата страна на основание
чл.78 ал.3 ГПК следва да бъдат присъдени разноски във въззивното производство в размер
на сумата от 849,11 лв., представляваща адвокатско възнаграждение. Възражението на
въззивника за прекомерност на заплатеното от въззиваемата страна адвокатско
възнаграждение е основателно. По делото е представен договор за правна защита и
съдействие, сключен между въззиваемата страна и адв. С.М., според който въззиваемият е
заплатил адвокатско възнаграждение по настоящето дело в размер на сумата от 1500,00 лв.
Съгласно ТР №6/2012 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, при намаляване на подлежащо на
присъждане адвокатско възнаграждение, поради прекомерност по реда на чл.78 ал.5 ГПК,
съдът не е обвързан от предвиденото в § 2 от Наредба №1/09.07.2004 г. ограничение и е
свободен да намали възнаграждението до предвидения в същата наредба минимален размер.
Договореното по настоящето дело адвокатско възнаграждение е над този минимален размер,
изчислен съобразно чл.7 ал.2 Наредба №1 за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, и с оглед фактическата и правна сложност на делото следва да бъде
намалено до минималния размер по Наредба №1/09.07.2004 г. или сумата от 849,11 лв.
Воден от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА решение №20181438 от 07.09.2021 г., постановено по гр.д.
№69199/2018 г. на Софийски районен съд, 178 състав, в частта, в която е уважен
предявеният от В. Й. Н., ЕГН **********, съдебен адрес: гр. София, ул. „****“ **, офис 8,
срещу БЛ. М. Г. , ЕГН **********, съдебен адрес: гр. София, ул. ****, осъдителен иск с
правно основание чл.50 ЗЗД за разликата над размера от 442,78 лв. до 602,78 лв. - заплатени
разходи за лекарства, прегледи, манипулации и консумативи за възстановяване на ищеца и
неговото куче „Р.“, ведно със законната лихва от 26.10.2018 г. до окончателното изплащане,
и ПРЕКРАТЯВА производството по делото в тази му част.
ОТМЕНЯ решение №20181438 от 07.09.2021 г., постановено по гр.д. №69199/2018 г.
на Софийски районен съд, 178 състав, в частта, в която БЛ. М. Г. , ЕГН **********,
съдебен адрес: гр. София, ул. ****, е осъдена да заплати на В. Й. Н., ЕГН **********,
съдебен адрес: гр. София, ул. „****“ **, офис 8, на основание чл.78 ал.1 ГПК разноски за
разликата над сумата от 2182,94 лв. до пълния присъден размер от 2215,00 лв.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата му част.
ОСЪЖДА В. Й. Н., ЕГН **********, съдебен адрес: гр. София, ул. „****“ **, офис 8
– чрез адв. С.М., да заплати на БЛ. М. Г. , ЕГН **********, съдебен адрес: гр. София, ул.
**** – чрез адв. И.-А. Н., на основание чл.78 ал.3 ГПК сумата от 7,23 лв., представляваща
разноски в първоинстанционното производство, и на основание чл.78 ал.1 ГПК сумата от
3,62 лв., представляваща разноски във въззивното производство.
ОСЪЖДА В. Й. Н., ЕГН **********, съдебен адрес: гр. София, ул. „****“ **, офис 8
– чрез адв. С.М., да заплати на адв. И.-А. Н., адрес: гр. София, ул. **** - чрез адв. И.-А. Н.,
на основание чл.38 ЗА вр. чл.78 ал.3 ГПК сумата от 14,96 лв., представляваща адвокатско
възнаграждение в първоинстанционното производство, и на основание чл.38 ЗА вр. чл.78
ал.1 ГПК сумата от 14,96 лв., представляваща адвокатско възнаграждение във въззивното
производство.
ОСЪЖДА БЛ. М. Г., ЕГН **********, съдебен адрес: гр. София, ул. **** - чрез адв.
И.-А. Н., да заплати на В. Й. Н., ЕГН **********, съдебен адрес: гр. София, ул. „****“ **,
6
офис 8 – чрез адв. С.М., на основание чл.78 ал.3 ГПК сумата от 849,11 лв., представляваща
разноски във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВКС с касационна жалба в едномесечен
срок от съобщаването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7