Р
Е Ш Е
Н И Е
гр.София, 31.01.2020 год.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публичното
съдебно заседание на пети ноември през две
хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Марина Гюрова
при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №5272 по описа за 2019 год.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство
по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 12.02.2019 год., постановено
по гр.дело №24245/2018 год. по описа на СРС, ГО, 76 с-в, „Д.з.“ АД е осъдено да
заплати на З. „Б.В.И.Г.“ АД по иск с правно основание чл. 411, ал. 1 КЗ сумата
от 242.90 лв., представляваща
обезщетение по щета №470417171716353, ведно със законната лихва върху тази
сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 16.04.2018 год. до
окончателното й изплащане, както и на основание чл. 78, ал. 1 и 8 ГПК
направените разноски по делото в размер на 710 лв.
Срещу
решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна
жалба от ответника „Д.з.“ АД. Жалбоподателят поддържа, че първоинстанционният
съд не бил обсъдил в цялост събраните доказателства по делото и необосновано
бил приел, че е реализирано описаното в исковата молба пътнотранспортно
произшествие /ПТП/ по посочения начин и че вредите са в претендирания от ищеца
размер. Липсвали доказателства, че процесното ПТП било настъпило по вина на С.И..
Прието било от СРС, че при настъпване на ПТП е имало трети автомобил, но
водачът на същия не бил причинил същото. Водачът на този автомобил обаче бил
предприел забранена маневра, а именно завой наляво при двойна непресечена линия
и бил отнел предимството на правилно движещите се направо в лентите за насрещно
движение лек автомобил „Опел Тигра“ и лек автомобил „Рено Клио“. Неправилно
първоинстанционният съд бил приел, че причина за произшествието е поведението
на водача на лек автомобил „Опел Тигра“, тъй като същият не бил спазил
дистанция – за това обстоятелство по делото не били налице доказателства.
Напротив водачът на лек автомобил „Опел Тигра“ бил предприел спасителна
маневра, за да избегне челен удар с насрещно движещия се автомобил, който бил
започнал забранената маневра завиване наляво – такъв извод бил направен и от
вещото лице по допусната и изслушана в първоинстанционното производство съдебна
автотехническа експертиза. Представеният двустранен протокол не представлявал
доказателство за отговорността на водача на лек автомобил „Опел Тигра“ за
настъпването на процесното ПТП. В същия изрично било отразено, че е имало трети
автомобил, който е извършвал неправилна маневра ляв завой. Последното
обстоятелство се установявало и от показанията на свидетеля С.И., които се
подкрепяли от показанията на свидетеля Г.Т.. Дистанцията между двата автомобила
била неправилно обсъждана от първоинстанционния съд, тъй като те се движели в
две съседни пътни ленти, а не един зад друг в една и съща лента за движение. На
следващо място сочи, че неправилно СРС бил приел, че обичайните разноски за
определяне на обезщетението по процесната щета са в размер на 25 лв. Същите
били завишени, а и вещото лице по съдебната автотехническа експертиза било
посочило, че обичайните разноски за ликвидиране на щета по риск Каско при ПТП
са в размер на 15 лв. Липсвали данни, че ищецът бил направил по-голям разход за
ликвидационни разноски от обичайните, още повече, че вредите по процесното МПС
били незначителни /имало само един увреден детайл, като бил направен само един
оглед, който не бил продължил дълго/ и определянето на обезщетението не
представлявало някаква сложност. Ето защо моли обжалваното решение да бъде
отменено, а искът – отхвърлен, евентуално да бъдат присъдени ликвидационни
разноски в размер само на 15 лв. Претендира и присъждането на направените
разноски по делото.
Ответникът
по жалбата З. „Б.В.И.Г.“ АД счита, че решението на СРС следва да бъде
потвърдено. Поддържа, че по делото било доказано, че процесното е настъпило в
резултат на виновното и противоправно поведение на водача на лек автомобил
„Опел Тигра“ – нарушение на чл. 20, ал. 2 ЗДвП. Показанията на разпитаните
свидетели и заключението на вещото лице по съдебната автотехническа експертиза
изцяло потвърждавали твърдения в исковата молба механизъм на произшествието.
Според вещото лице произшествието било настъпило поради управлението на лек
автомобил „Опел Тигра“ със скорост и
безопасна дистанция, при които не е имал възможност да спре в рамките на
опасната зона, без да настъпи удар с намиращия се пред него лек автомобил „Рено
Клио“. В случая не била и налице „спасителна маневра“, тъй като съгласно
Тълкувателно решение № 106 от 31.10.1983 год. по н. дело № 90/1982 год., ОСНК,
при предприемане на спасителна маневра опасността трябвала да е внезапна, пряка
и непосредствена и да не може да се предотврати по начините, предвидени в чл.
20, ал. 2 ЗДвП. В случая водачът на лек автомобил „Опел Тигра“ се бил движил с
несъобразена скорост с характера и интензивността на движението, която да му
позволи да спре при внезапно въз-никнала опасност, за разлика от водача на лек
автомобил „Рено Клио“, който успял своевременно да спре. Отделно от това не
било установено дали въобще щял да настъпи удар между лек автомобил „Опел
Тигра“ и неизвестното МПС, а да се приеме, че е налице хипотезата „спасителна
маневра“ било необходимо водачът да е принуден да предприеме такава само при
доказана създадена реална непосредствена опасност за живота и здравето на
граждани или за увреждане на имущество с цел да се предотврати настъпването на
такива последици. Не било установено и каква е опасната зона за спиране и в
тази зона ли е предприета твърдяната маневра. Отделен бил въпросът, че не било
установено доколко твърдяната спасителна маневра била удачна и адекватна. Претендира
и присъждането на направените разноски по делото.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по
делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
Предявен е
за разглеждане иск с правно основание чл. 411, ал. 1 КЗ.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното
решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.
Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите,
изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:
Встъпването
в правата на увреден от страна на застраховател, който го е обезщетил в
изпълнение на поети с договор за имуществено застраховане задължения, срещу
застрахователя на гражданската отговорност на деликвента – чл. 411, ал. 1 КЗ се
обуславя от установяването в доказателствена тежест на ищеца на три групи
факти: 1/ наличие на валиден договор за имуществено застраховане с увредения и
плащането по него на обезщетение за настъпили вреди, както и на обичайните
разноски за неговото определяне; 2/ възникнали права на увредения срещу
причинителя на вредите на основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД – т.е., че вредите са
причинени от деликвента, с негово виновно и противоправно поведение и 3/
наличие към момента на настъпване на ПТП на сключен валиден договор за
застраховка „гражданска отговорност” между деликвента и ответника.
Установено е по делото, а и не се
спори, че на 23.03.2017 год. между ищеца и „М.“ ЕАД бил сключен валиден договор за имуществено застраховане Каско Стандарт“, клауза
„Пълно каско“, с обект товарен автомобил „Рено Клио“ с рег.№ СВ 0472 ВК и със срок на застрахователно покритие от 00.00 ч. на 25.03.2017 год. до 24.00
ч. на 25.03.2018 год. По силата на
договора ищецът е приел да покрива риска от повреди по собственото на
застрахования МПС, а последният – да
заплати застрахователна премия в размер на 774.32 лв. /която не се
спори, че е била заплатена/
Доказано е също така, че в срока на действие
на договора за имуществено застраховане – на 30.03.2017 год. е настъпило
застрахователно събитие – пътнотранспортно произшествие с участието на
горепосочения застрахован автомобил, управляван от Г.А.Т., лек автомобил „Опел
Тигра“ с рег.№********, управляван от С.П.И.и трето неустановено МПС, за което
на 11.10.2017 год. застрахователят /ищецът/ е изплатил на сервиз „В.А.Д.С.Б.“
ЕООД /извършил ремонта на процесния автомобил/ застрахователно обезщетение в
размер на 217.90 лв. /фактът на осъщественото от ищеца заплащане на
застрахователно обезщетение не е бил спорен между страните/.
Безспорно е между страните и съществуването на валиден
договор за застраховка „гражданска отговорност” между ответното дружество и
собственика на лек автомобил „Опел Тигра“, със срок на застрахователно покритие
от 01.04.2016 год. до 31.03.2017 год., който покрива и отговорността на водача С.П.И..
Спорните между страните въпроси по
същество във въззивното производство са свързани с механизма на настъпването на
процесното ПТП, в т.ч. чия е вината за неговото настъпване и размера на дължимите
ликвидационни разноски.
Настоящият съдебен състав приема, че
събраните гласни доказателства чрез разпита на свидетеля Г.А.Т., чиито
показания следва да бъдат ценени като ясни, последователни, житейски логични и
безпротиворечиви и заключенията на вещото лице по допуснатите и изслушани в
първоинстанционното производство първоначална и допълнителна съдебни
автотехнически експертизи, които при преценката им по реда на чл. 202 ГПК
следва да бъдат кредитирани, обсъдени в съвкупност, установяват деликта и
причинната връзка с вредите – вещото лице е посочило, че от техническа гледна
точка причината за настъпване на процесното ПТП – настъпил на 30.03.2017 год.,
около 9.00 ч. удар между движещия се по бул.“Асен Йорданов“ лек автомобил „Опел
Тигра“ и движещия се пред него товарен автомобил „Рено Клио“, е поведението на
водача на лек автомобил „Опел Тигра“, който е управлявал превозното средство
със скорост и безопасна дистанция, при които не е имал възможност да спре в
рамките на опасната зона, без да настъпи удар между двете превозни средства
/констатацията на вещото лице за предприемане на спасителна маневра се основава
единствено на показанията на водача на лек автомобил „Опел Тигра“/.
Не следва да бъдат ценени
показанията на свидетеля С.П.И., тъй като на първо място те се опровергават от
отразеното в съставения двустранен констативен протокол /който е подписан от
посочения свидетел/ – че произшествието е настъпило при движение на двете
превозни средства в една посока и в същата лента, на второ място – от видимите
щети по двата автомобила: за лек автомобил „Опел Тигра“ – преден десен калник,
а за товарен автомобил „Рено Клио“ – заден ляв калник и задна броня и на трето
място – от заключенията на вещото лице, в частта им, в която е показано
разположението на двата автомобила към момента на първоначалното
съприкосновение в хипотезата на движение един зад друг и в хипотезата на
движение в две съседни ленти и отклонение на лек автомобил „Опел Тигра“, при
съпоставянето на които, предвид показаното място на съприкосновение, е
очевидно, че във втората хипотеза не биха били увредени калниците на двете
превозни средства или биха били увредени и други детайли, разположени
по-високо, съответно в задната лява част на товарен автомобил „Рено Клио“ и в предната
дясна част на лек автомобил „Опел Тигра“. Отделно от това обосновано, съобразявайки
опитните правила и житейска логика, първоинстанционният съд е отрекъл описания
от свидетеля Павлов механизъм на ПТП, приемайки, че товарният автомобил не би
следвало да може да го изпревари, а след това да пропусне насрещно движещо се
превозно средство, при положение, че свидетелят сочи, че е възприел, че водачът
на „Рено Клио“ е решил да даде път на насрещно движещия се автомобил и да му
позволи да направи непозволен ляв завой /т.е. намалил е скоростта/, при което инстинктивно е завил надясно и е закачил колата, която е
до него.
В този смисъл СГС приема, че по
делото е доказано, че действията на водача на лек автомобил „Опел Тигра“ – С.П.,
съставляват граждански деликт. Той е извършил нарушение на правилата за
движение по пътищата, свързани със скоростта и дистанцията – нарушил е съответно правилата на
чл. 20, ал. 2 и чл. 23, ал. 1 от Закона за движение по пътищата /ЗДвП/.
Деянието на посочения водач е противоправно и в пряка причинна връзка от него
са настъпили твърдените увреждания на застрахованото при ищеца МПС. Вината се
предполага – чл. 45 ал. 2 ЗЗД.
Неоснователно се явява възражението
на жалбоподателя, че водачът на лек автомобил „Опел Тигра“ е бил поставен в
положение да извърши спасителна маневра. Съгласно Тълкувателно
решение № 106 от 31.X.1983 год. по н. дело № 90/82 год., ОСНК, при „спасителна
маневра“ водачът е принуден да предприеме такива действия по изменение на
посоката на движение при създадена реална непосредствена опасност за живота и
здравето на граждани или за увреждане на имущество с цел да предотврати настъпването
на тези последици. Спасителната маневра е допустима само в условията на чл. 13,
ал. 1 НК /крайна необходимост/, когато опасността е внезапна, пряка и
непосредствена и не може да се предотврати по начините, посочени в чл. 20, ал.
2 НК. Спасителната маневра е неправомерна, когато водачът е нарушил правилата
за движение и виновно се е поставил в положение да я извърши. Водачът носи
отговорност и при неуспешно предприемане, провеждане или приключване на
спасителна маневра, при която сам се е поставил в нарушение на правилата за
движение – водачът е този, който съобразно конкретната пътна обстановка, на
лична отговорност преценява какви действия по управлението на автомобила да
предприеме при извършване на спасителна маневра; за затова, когато поради неправилна
преценка спасителната маневра е довела до настъпване на ПТП, вместо да го
предотврати, водачът отговаря за настъпилия вредоносен резултат.
В разглеждания
случай с оглед приетото вече по-горе въззивният съд счита, че по делото не е
установено предприемането на действие по промяна на посоката на движение на лек
автомобил „Опел Тигра“ – отклоняване вдясно /навлизане в съседната пътна лента/,
т.е. за осъществяването на спасителна маневра. Дори и да се приеме, че такава е
била извършена, то същата е била недопустима, тъй като възникналата опасност на
пътното платно е могла да бъде преодоляна с намаляване на скоростта на
автомобила, в случай че същата е била съобразена с оглед изискванията за
безопасно движение при конкретните пътни условия /т.е. опасността е можело да
бъде предотвратена по начините, предвидени в чл. 20, ал. 2 ЗДвП/ – между
товарния автомобил и третото неустановено превозно средство, които са били в
по-голяма близост, не е настъпил удар.
Следователно увреденият има срещу
виновния водач вземане по чл. 45, ал. 1 ЗЗД. Застрахователят е встъпил в
правата на увредения по силата на факта, че е платил обезщетение за причинените
с деликта вреди и за него е възникнало регресно право срещу деликвента, респ.
срещу неговия застраховател по застраховка „гражданска отговорност“.
По отношение на размера на дължимото застрахователно обезщетение, въззивният съд приема, че разпоредбата на чл. 386,
ал. 2 КЗ предвижда, че застрахователното обезщетение трябва да бъде равно на
размера на вредата към деня на настъпване на събитието и целта е да се стигне
до пълно репариране на вредоносните последици. В съдебното производство
дължимото обезщетение от застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност”
се остойностява с размера на действителната стойност на вредата към деня на
настъпване на събитието – чл. 499, ал. 2 КЗ, а не съгласно прилаганата от
застрахователя методика към Наредба № 49 от 16.10.2014 год. Също така
обезщетението не може да надвишава действителната /при пълна увреда/ или
възстановителната /при частична увреда/ стойност на застрахованото имущество,
т.е. стойността, срещу която вместо застрахованото имущество може да се купи
друго от същия вид и качество – чл. 400, ал. 1 КЗ, съответно стойността,
необходима за възстановяване на имуществото с ново от същия вид и качеството, в
това число всички присъщи разходи за доставка, строителство, монтаж и други,
без прилагане на обезценка – чл. 400, ал. 2 КТ и съответно е лимитирано от
застрахователната сума по договора – чл. 386, ал. 1 КЗ.
В частност от кредитираното
заключение по първоначалната съдебна автотехническа експертиза се установява,
че стойността на ремонта, необходим за отстраняване повредите на процесния лек
автомобил по средни пазарни цени възлиза на 217.90 лв. /с включен ДДС/.
Разпоредбата на чл. 411, ал. 1 КЗ
изрично включва в размера на платимото по регресен път обезщетение обичайните
разноски, направени за определяне на заплатеното обезщетение. В частност
експертното заключение е било необходимо за ищеца при преценката за наличието
на основание за заплащане на обезщетение и при определяне на вида и размера на
щетите и съответно следва да се счита за такива обичайни разноски, които е
установено въз основа на събраните писмени доказателства по делото, че възлизат
на 25 лв. Посоченият от вещото лице по съдебната автотехническа експертиза
размер от 15 лв. на ликвидационните разноски по щета по риск Каско при ПТП съответства
на минимално допустимата граница на тези разноски.
Следователно ищецът се легитимира
като кредитор на претендиранато вземане от 242.90 лв. /включващо и направените
от него ликвидационни разноски от 25 лв./, поради което и законосъобразно
първоинстанционният съд е приел, че релевираната претенция се явява
основателна, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на
исковата молба до окончателното изплащане.
Ето защо въззивната жалба следва да
бъде оставена без уважение, а обжалваното с нея решение на СРС – потвърдено,
като правилно.
По отношение на
разноските:
При този изход на спора жалбоподателят няма право на
разноски.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК жалбоподателят
/ответникът/ следва да бъде осъден да заплати на ищеца действително направените
разноски във въззивното производство за възнаграждение за един адвокат в размер
на 360 лв. /с ДДС/.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящето решение не
подлежи на касационно обжалване.
Предвид изложените съображения,
съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението от 12.02.2019 год., постановено по гр.дело
№24245/2018 год. по описа на СРС, ГО, 76 с-в.
ОСЪЖДА „Д.З.“ АД, ЕИК*********,
със седалище и адрес на управление:***, да заплати на З. „Б.В.И.Г.“ АД, ЕИК *********със
седалище и адрес на управление:***, пл.“*********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски във въззивното производство за възнаграждение за един
адвокат в размер на 360 лв.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/