№ 228
гр. Плевен, 29.02.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, IV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на девети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:М. Св. Томова
при участието на секретаря АНЕТА ХР. ЙОТОВА
като разгледа докладваното от М. Св. Томова Гражданско дело №
20234430106705 по описа за 2023 година
за да се произнесе съобрази следното :
Производството е по обективно съединени искове с правно основание
чл.26, ал.1, предл.1 от ЗЗД и чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД.
Производството по делото е образувано по депозирана искова молба от
М. А. П. с ЕГН **********, представлявана от адв. Д. М. от *** против
„МАКРОАДВАНС“ АД с ЕИК ***, в която се твърди, че на 17.10.2022г.
между ищцата и ответното дружество бил сключен Договор за потребителски
кредит от разстояние № ***, по силата на който била предоставена в заем
главница в размер на 1000 лв. Срокът на кредита бил 24 месеца, при посочени
в договора лихвен процент в размер на 36,99 % и Годишен процент на
разходите в размер на 49,65%, а размерът на общата сума, която следвало да
бъде върната от заемополучателя се изчислявала на 1429,81лв.
Сочи се, че в клаузата на чл.10 от договора било уговорено, че
кредитополучателят дължал неустойка с обезщетителен характер, в случай,
че не предостави обезпечение съгласно реда и условията на чл.20 от договора.
Неустойката била определена в размер на 6,90лв. плюс 0,230% от усвоения
размер на кредита за всеки следващ ден, за който кредитът не е обезпечен. В
чл.20 било уговорено, че в срок до три дни от сключване на договора
1
кредитополучателя следвало да предостави поръчител, физическо лице, с
брутен доход поне 1400лв. и др. Съгласно погасителния план, на ищцата била
начислена неустойка размер на 1656,00 лв., тъй като не представила в срок
надлежни поръчители или друг вид обезпечение, посочени в процесния
договор. Така общата сума, която следвало да бъде платена по договора
възлизала в размер на 3085,81 лв.
Навеждат се доводи, че кредитополучателят е физическо лице и има
качеството потребител по смисъла на ЗПК и ЗЗП.
Твърди се, че уговорената клауза за неустойка в чл.10 от Договора за
паричен заем е нищожна поради противоречие с добрите нрави /чл. 26, ал. 1,
предл. 3 от ЗЗД/ и поради това, че е уговорена при неспазване на нормите на
чл. 11, чл. 19 ал. 4 от ЗПК, във вр. с чл. 22, както и по чл. 143, ал.1 от ЗЗП.
Сочи се, че с уговорената неустойка се целяло заобикаляне на предвидения
максимален размер на Годишен процент на разходите - чл. 19, ал.4 от ЗПК.
Това вземане формално било посочено като обезщетение за неизпълнение
само и единствено с цел да не бъде включено при изчисляването на ГПР и
така същият да остане под установената граница от 50%. Действително обаче
същото отговаряло на всички критерии, посочени в нар. 1, т. 1 от ЗПК. То
представлявало разход, пряко свързан с договора за потребителски кредит,
известен бил на кредитора и следвало да се заплати от потребителя. Това се
потвърждавало и от самия погасителен план, от който било видно, че
разходът за неустойка бил включен и дължим още с подписването па
договора. Очевидно било, че договарянето на този разход като неустойка
имало единствено за цел увеличаване възнаграждението на кредитора над
максимално допустимия размер, поради което на основание чл. 21 от ЗПК
тази клауза било недействителна. Дадената на потребителя възможност да
осигури обезпечение в тридневен срок не можела да обоснове обратния извод.
Срокът бил твърде кратък и било житейски логично да се предположи, че
потребителите на подобен тип кредити са материално затруднени, съответно
не могат да осигурят поръчител с големи трудови доходи. Освен това
следвало да се има предвид, че в ЗПК е предвидено изрично задължение па
кредитора да оцени кредитоспособността на длъжника. С предоставянето на
потребителя на заемната сума кредиторът бил счел, че заемателят отговарял
на критериите му за кредитоспособност, поради което изискването на
допълнително обезпечение било лишено от всякакъв смисъл. В случай че
2
кредиторът действително бил искал такова да му бъде осигурено, то следвало
да се изиска преди предоставянето на кредита, каквато била обичайната
практика. При посочените в погасителния план възнаградителна лихва в
размер на 36,99% или за срока на договора 429,81 лв., както и неустойката в
размер на 1656,00 лв., то реалният ГПР ставал близо 290.15% Определянето в
Договора на сумата в размер на 1656,00 лв. като неустойка за неизпълнение
па задължение целяло единствено заобикаляне на забраната чл. 19, ал. 4 от
ЗПК.
Сочи се също, че така уговорената неустойка излиза и извън присъщите
й обезщетителна, обезпечителна и санкционна функция и на основание чл. 26,
ал. 1 от ЗЗД била нищожна. Същата противоречала на закона и добрите
прави, като излизала и извън пределите на предвидената в чл. 9 от ЗЗД
договорна свобода. Нарушавали се основни принципи за справедливост и
добросъвестност в отношенията между потребител и кредитор. Предвидена
била за неизпълнение на задължение за предоставяне па обезпечение, а не за
същинското задължение по договора за връщане на заетата сума. Видно и от
размера й, същата била в размер на почти 165,60% от предоставения заем, без
да ставало ясно изобщо какви вреди обезщетява, след като кредиторът сам е
оценил кредитоспособността на длъжника и одобрил отпускането на кредита
преди да му е предоставено обезпечението. При тези обстоятелства, с
договарянето на тази неустойка, заемодателят целял единствено да се
обогати. Излизало се извън присъщите й обезпечителна и санкционна
функция.
Според ищеца било налице и заобикаляне на Закона по смисъла на
чл.26, ал.1, пр.2 от ЗЗД на разпоредбата на чл.33, ал.1 от ЗПК. В нея се
предвиждало, че при забава на потребителя, кредиторът имал право само на
лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. С процесната
клауза за неустойка, в полза на кредитора се уговаряло още едно
допълнително обезщетение за неизпълнение на акцесорно задължение –
недадено обезпечение, от което обаче не произтичали вреди.
Навеждат се доводи, че в същото време целият Договор за кредит
следвало да се приеме за недействителен, което по същество водело до
недействителност и на неустоечната клауза. Съгласно чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК
договорът следвало да съдържа годишния процент на разходите и общата
3
сума, дължима по кредита. Съзнателното погрешно посочване от кредитора
на ГПР, както и непосочването на компонентите, които влизали в него, с цел
заобикаляне ограниченията на ЗПК следвало да се тълкува, като цялостно
неизпълнение на задължението по чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, което било
основание за недействителност на целия договор по чл.22 от ЗПК.
Като следствие от изложеното се отправя искане за постановяване на
решение, с което да се прогласи нищожността на клаузата на чл.10 от
процесния договор за заем, предвиждаща заплащането на неустойка в размер
на 1656лв.
Ответникът „Макроадванс“ АД е депозирал писмен отговор в срока по
чл.131 от ГПК, с който оспорва исковата претенция. Счита за неоснователни
възраженията за нищожност на процесната неустоечна клауза.
Съдът като съобрази становищата на страните и представените по
делото писмени доказателства, прие за установено от фактическа и правна
страна следното:
Между страните не е налице спор и се установява от представения
препис на кредитно досие по Договор за потребителски кредит с номер ***.,
че същия е бил сключен между ответника „Макроадванс“ АД, в качеството
на заемодател и ищцата М. П., в качеството на заемател.
Видно е, че съгласно договора на ищцата е бил предоставен заем от
1000 лв., който е следвало да се върне на 24 погасителни вноски за период от
17.11.2022г. до 17.10.2024г. Видно е, че лихвеният процент е фиксиран за
срока на договора и е в размер на 41 %, а годишният процент на разходите е в
размер на 49,65 %.
Според обективираното в чл. 20 от Договора, вземането се обезпечава с
поръчителство, като заемателят се задължава в тридневен срок от датата на
сключване на договора да обезпечи кредита с поръчителство на едно
физическо лице, одобрено от кредитора и отговарящо на определени условия
– с брутен осигурителен доход над 1400лв.; работещо по трудов договор, с
най-малко 6 месеца трудов стаж при последния работодател; без активни
експозиции в Централния кредитен регистър с просрочие над 30 дни; да не е
страна по договор за кредит сключен с „Макроадванс“ АД.
Видно е, че в чл.10, ал.1 от Договора е обективирана уговорка за
неустойка при непредоставяне на безпечение съгласно реда и условията на
4
чл.20 от договора, определена в размер на 6,90лв. плюс 0,230% от усвоения
размер на кредита за всеки следващ ден, за който кредитът не е обезпечен.
От приложения препис на Погасетилен план към процесния Договор е
видно, че неустойката по чл.10, ал.1 е била начислена при подписване на
съглашението и разсрочена за плащане с погасителните вноски, в размер на
по 62,40лв. към всяка периодично вноска или общо 1497,60лв.
При така установеното от фактическа страна, съдът намира от правна
страна следното:
Съдът счита, че не е налице първото от наведените от ищцата основания
за нищожност на процесната неустоечна клауза. Съгласно § 1, т. 1 от ДР на
ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани
с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
При тази нормативна уредба, съдът приема, че не е налице основание за
механично добавяне в общите разходи по кредита на процесната неустойка.
Съдът обаче счита, че второто наведено основание за нищожност е
основателно.
Клаузата е нищожна като противоречаща на добрите нрави. Процесната
неустойка от договора за паричен заем е предвидена за неизпълнение на
задължение за осигуряване на обезпечение на заема чрез поръчител
физическо лице, като е въведен изключително кратък срок за представяне на
тези обезпечения- 3-дневен от получаване на заемната сума, както и са
въведени редица сложни условия, на които да отговаря поръчителя, в
голямата си част несъобразени с конкретния размер на предоставения заем.
При съобразяване на тези характеристики следва, че неустойката очевидно не
съответства на въведените й функции да служи за обезпечение, обезщетение и
санкция в случай на неизпълнение на договорните задължения. На първо
място горното следва от това, че на заемателя е отпуснат заем в размер на
5
1000 лв., а уговорената и начислена неустойка за неизпълнение на
задължението за предоставяне на обезпечение е в размер на 1497,60лв., т. е. в
размер надхвърлящ с ½ част размера на главницата по заема. Освен това
неустойката се начислява еднократно и за неизпълнение на непарично
задължение /компенсаторна неустойка/, т. е. неустойката не е уговорена за
забава за неизпълнение на вноските по заема и за периода на неизпълнението,
поради което е изключено да се приеме, че размерът й се получава твърде
висок в сравнение с дължимата сума и с реалните вреди и това се дължи на
периода на неизпълнение от страна на ответника. На практика неустойка би
се дължала и при редовно, точно и в срок изпълнение на задължението за
внасяне на договорените вноски. Основното задължение на длъжника по
договора за заем е да върне предоставените му в заем парични средства, да
заплати уговореното възнаграждение за ползването им и съответно реалните
разходи по събирането на задължението, но с процесната неустойка
възстановяване на тези вреди не се гарантира, поради което с неустойката не
се осъществява обезщетителната й функция. Липсва и обезпечителният
елемент, тъй като изначално не е ясно какви вреди на кредитора би покрила
тази неустойка. В интерес на кредитора е да подсигури длъжник, който да
бъде надежден и от когото да очаква точно изпълнение на договорните
задължения, като проверката за кредитоспособността на потребителя следва
да предхожда вземането на решението за отпускане на кредита, за което на
кредитора са предоставени редица правомощия да изисква и събира
информация /чл. 16 и сл. от ЗПК/ и едва след анализа й да прецени дали да
предостави заемната сума. С така въведеното задължение за представяне на
обезпечение следва, че кредиторът не е извършил предварителна проверка за
възможностите за изпълнение от потенциалния си клиент, а вместо това
прехвърля изцяло в тежест на последния последиците от неизпълнението на
това свое задължение. Не може да се приеме, че изпълнява и санкционната
функция, тъй като задължението на кредитополучателя отнасящо се до
осигуряване на поръчители не е определено като предварително условие за
сключване на договора, а регламентираните изисквания към поръчителите
съдът преценява като утежнени и затрудняващи получаването на информация
за тях, чието реално изпълнение е невъзможно в предвидения 3- дневен срок
от усвояване на сумата на договора за заем, като по този начин се нарушава и
принципът за добросъвестност и равнопоставеност на страните. Това цели да
6
създаде предпоставки за начисляване на неустойката, като във всяка от
периодичните вноски е включена част от нея, т. е. води до оскъпяване на
заема. Неустойката не е обоснована от вредите за кредитора при
неизпълнение на задължението за връщане на дълга, от размера на
насрещната престация, от която кредиторът би бил лишен при неизпълнение,
а произтича от неприсъщо за договора за заем задължение на длъжника,
което не е свързано с изпълнение на основното задължение на длъжника по
договора, а възниква впоследствие от липса на обезпечение чрез
поръчителство. Претендираната неустойка противоречи и на чл. 143 ал. 2 т. 5
от ЗЗП, който предвижда забрана за уговаряне на клауза, задължаваща
потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати
необосновано високо обезщетение или неустойка. По тези съображения съдът
приема, че посочената клауза на чл. 10, ал.1 от процесния договор за заем, на
която ответникът основава претенцията си за неустойка, се явява нищожна и
като такава не поражда права и задължения за страните по заемното
правоотношение.
В заключение може да се обобщи, че предявеният отрицателен
установителен иск се явява основателен и доказан и следва да бъде уважен
като такъв.
С оглед изхода на спора и на основание чл.78, ал.1 от ГПК ответника
дължи на ищцата направените деловодни разноски, които са в размер на
66,34лв. за държавна такса.
В полза на процесуалния представител на ищцата следва да се присъдят
разноски за предоставената безплатна правна помощ.
Относно размерът на възнаграждение, което е дължимо на адвоката,
съдът приема, че то следва да се определи с оглед на фактическата и правна
сложност на делото, като не се счита обвързан от опредените с Наредба № 1
МРАВ минимални размери на адвокатските възнаграждения, в каквато насока
е тълкуването на Съюзното право, дадено с решение от 24.01.2024 г. на Съда
на Европейския съюз по дело C-438/22 г.
Възнаграждението на осъществилия безплатна правна помощ адвокат
следва да се определи като се отчете единствено спецификата на конкретния
случа и действителната фактическа и правна сложност на делото. При такова
съобразяване приема, че дължимото възнаграждение в размер на 400лв.
7
Доколкото адвоката е регистриран по ЗДДС следва да се съобрази и
дължимия данък и общо възнаграждението се определи на 480лв. Съдът
намира за неоснователно възражението на ответника, че не следва да се
съобразява дължимия ДДС. Посочената съдебна практика е изолиран случай
и не се споделя от настоящия съдебен състав. С присъждането на
възнаграждение по чл. 38 от ЗА трудът и оказаната услуга се овъзмездяват,
поради което следва и да се начислява ДДС.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните М. А.
П. с ЕГН ********** и „МАКРОАДВАНС“ АД с ЕИК ***, че клаузата на
чл.10 от Договор за потребителски кредит № *** регламентираща неустойка
за непредоставено обезпечение, е нищожна.
ОСЪЖДА „МАКРОАДВАНС“ АД с ЕИК *** , със седалище и адрес
на управление ***, да заплати на М. А. П. с ЕГН **********, от ***,
сумата от 66,34 лв., представляваща направени деловодни разноски за
държавна такса.
ОСЪЖДА МАКРОАДВАНС“ АД с ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление ***, да заплати на ***, вписано в регистър БУЛСТАТ под №
***, представлявано от Д. М. М., адвокатско възнаграждение по чл. 38 ал. 2 от
ЗА, в размер на 480 лв.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Плевенски окръжен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
8