О
П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1977
Бургаският окръжен съд, гражданско отделение, пети въззивен състав
на четиринадесети юли
през две хиляди и двадесета година,
в закритото заседание,
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Вяра Камбурова
ЧЛЕНОВЕ:
Галя Белева
мл.с. Александър Муртев
Секретар: -
Прокурор:-
като разгледа
докладваното от съдия Белева въззивно гражданско дело №1476 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по чл.258 и сл.от ГПК.
Образувано по въззивна жалба на Главна дирекция „Гранична полиция“ на МВР – София, чрез
юрисконсулт Цветкова против Решение №44 от 20.02.2020г. по гр.д.№219/2019 г. по
описа на Районен съд- Марко Търново, В ЧАСТТА, с която Дирекцията е осъдена да заплати на К.А.К.
сумата от 1634,13 лв., представляваща неплатено възнаграждение за извънреден
труд от 236,67 часа, положен в периода от 1.09.2016г. до 1.09.2019г., както и
сумата от 199,22 лв., представляваща мораторна лихва за забавено плащане на
главницата, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 30.08.2019г.
до окончателното плащане, както и сумата 350 лв. – разноски за адвокатско възнаграждение, а по
сметка на РС- Малко Търново и сумата от 73,33 лв.- държавна такса и 210 лв.- възнаграждение
на вещо лице.
Въззивникът изразява недоволство от постановеното
решение в уважаващата исковете част и претендира отмяната му, с постановяване
на въззивно решение, с което исковете да бъдат отхвърлени изцяло.
Изложени са оплаквания, че
решението на БРС е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост.
Районният съд приел, че
приложимите към процесното правоотношение подзаконови актове са Наредба
№8121з-407/11.08.2014г., Наредба №8121з-592/25.05.2015г. и Наредба №
8121з-776/29.07.2016 г. Първата от тях действала само в периода от 29.07.2016г.
до 1.08.2016г., като единствено предвиждала преизчисляване на нощния труд в
дневен. Съдът неправилно приел, че липсата на подобна уредба в останалите
наредби следва да се преодолее посредством субсидиарно приложение на друг акт,
уреждащ сходна материя- чл.9, ал.2 от НСОРЗ. Т.е. съдът прибягнал към аналогия
на закона , съгласно чл.46, ал.2 от ЗНА. Сочи, че за трите групи служители в
МВР /посочени в чл.142, ал.1 ЗМВР/ правната материя, касаеща възникването,
изменението и прекратяването на правоотношенията, дисциплинарната и
имуществената отговорност, закрилата, синдикалното сдружаване и др., била
регламентирана в три различни нормативни акта- ЗМВР, ЗДСл и КТ. Статутът на
ищеца бил уреден в пълнота в ЗМВР и издадените въз основа на него подзаконови
нормативни актове. В приложимата уредба не било предвидено субсидиарно
прилагане на разпоредбите на други нормативни актове, включително общото
трудово законодателство. В ЗМВР, ЗДСл нямало непряко препращане към нормите на
КТ, напротив, когато законодателят считал, че материята следва да се уреди
идентично с тази в КТ, препращането било пряко /приведени са примери/. При
паралелно действие на норми, уреждащи една и съща материя /общи и специални/,
приложение следвало да намерят специалните. Сочи се, че ЗМВР е специален закон,
регламентиращ статута на част от служителите, работещи в системата на МВР, като
обосновавал различен метод на правно регулиране на работното време, трудовото
възнаграждение и др. Размерът на допълнителното възнаграждение следвало да се
определя съобразно правилата, посочени в ЗМВР и издадените въз основа на
законовата делегация подзаконови нормативни актове. Според въззивника непълнота
може да има само ако липсва специална нормативна уредба, но такава в случая
нямало. НСОРЗ била подзаконов нормативен акт, издаден по приложението на КТ,
поради което не можело да се прилага субсидиарно, нито по аналогия в хипотези,
за ко5ито имало специална правна уредба. Изтъква, че уредбата в МВР била
изчерпателна. Цитира практика на окръжни съдилища в тази насока. Акцентира се,
че за служителите в МВР, за които се прилагат разпоредбите на ЗМВР и
подзаконовите нормативни актове по приложението му, с оглед специфичния
характер на работата била установена еднаква продължителност на дневния и
нощния труд- 8 часа /за разлика от уредбата по КТ/. Предвиденото в чл.9, ал.2
НСОРЗ преизчисление на нощния труд в дневен с процесния коефициент 1,143 целяло
да установи дали в рамките на съответния период е положен извънреден труд. Тази
наредба обаче не била приложима към служители по трудово правоотношение в
държавната администрация, за които се прилагал чл.107а КТ, а още по-малко към
държавните служители по ЗДСл и ЗМВР. Спецификата на функционалните задължения
на служителите по чл.142, ал.1, т.1 от ЗМВР налагала и различия по отношение
обема на полагания труд от тези лица. За разлика от работниците по ТПО, спрямо
които извънредният труд бил изрично забранен и не можело да надвишава 150 ч.
годишно в хипотезите на чл.144 КТ /когато бил допустим/, при държавните
служители в МВР извънредният труд не можело да надвишава 70 ч. на тримесечие и
280 ч. годишно- чл.187, ал.7 ЗМВР. Тези различия не аргументирали извод за
дискриминационно третиране на
конкретната категория служители, защото за служителите в МВР били предвидени
редица компенсационни механизми, допълнителни материални стимули и нематериални
блага, каквито работещите по ТПО, включително тези в МВР, не ползвали. Цитирано
е становище на проф. Мръчков, в писмена консултация от 27.09.2019г. , както и
разяснения на експерти от МТСП от 7.09.2010г. и 9.12.2010г. От последните
следвал извода, че преизчисляване не се прилага, когато работодателят е
установил еднаква продължителност на дневното и нощното работно време.
На следващо място се сочи,
че районният съд допуснал още едно нарушение на материалния закон, като приел,
че на въззиваемия се дължи възнаграждение за извънреден труд. Липсвали
твърдения в процесния период да са били издавани заповеди по чл.18 от Наредба
№8121з-776 от 29.07.2016г. за полагане на труд извън редовното работно време.
Освен това в чл.22, ал.1 от наредбата не била включена хипотезата на
преизчислени часове положен нощен труд, сред хипотезите, в които за
работодателя се пораждало задължение да заплати на служителя съответното
възнаграждение.
Неправилността на
решението в частта за главницата водело до неправилност и на решението в частта
относно акцесорните искове за лихви.
Моли решението
да бъде отменено в обжалваните части, а вместо него се постанови ново, с което
исковете да бъдат отхвърлени. Претендират се разноски за двете съдебни инстанции.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил
отговор от въззиваемия, чрез пълномощника адв.Б.. Същият оспорва жалбата като
неоснователна и моли за отхвърлянето ѝ. Според въззиваемия обжалваният
съдебен акт е правилен и законосъобразен. Преповторени са доводите, изложени в
исковата молба, обосноваващи исковата претенция. Направен е преглед на
приложимата нормативна уредба, като се акцентира, че от разпоредбата на чл.187,
ал.3, изр.3 от ЗМВР не може да се направи категоричен извод, че същата определя
продължителност на нощния труд по ЗМВР от 8 часа, вместо от 7 часа, както е по
КТ. Предвид липсата на специално правило, определящо методологията за
превръщане на отработените нощни часове в дневни при сумирано изчисляване на
работното време по отношение на държавните служители в МВР, следвало да намери
субсидиарно приложение правилото на чл.9, ал.2 от НСОРЗ за преизчисление на
отработените нощни часове с коефициент 1,143. Обратното щяло да постави
служителите в МВР в неравностойно положение спрямо работниците и служителите,
чиито правоотношения били регулирани с КТ и НСОРЗ. Субсидиарно приложение
намирала и разпоредбата на чл.67, ал.3 от ЗДСл, поради което НСОРЗ намирала
приложение винаги, когато в други специални подзаконови нормативни актове,
издадени по приложението на ЗДСл или ЗМВР имало празноти или били предвидени
по-неблагоприятни разпоредби относно условията и размерите на допълнителните
възнаграждения и редът за тяхното получаване. Позовава се и на разпоредбата на
чл.188, ал.2 от ЗМВР за приложимост на специалната закрила по КТ, която според
него също предпоставяла извод за субсидиарно прилагане на НСОРЗ. В заключение
се сочи, че неприлагането на НСОРЗ щяло да доведе до нарушаване на основния
принцип за равенство и недопускане на дискриминация по какъвто и да било
признак, прогласени в чл.6 от КРБ и чл.14 от ЕКЗПЧОС. Моли решението да бъде
потвърдено в обжалваната част, както и за присъждане на разноски за въззивната
инстанция.
На основание чл.267 от ГПК съдът извърши проверка относно допустимостта на жалбата:
Въззивната жалба е
подадена в законния срок, против подлежащ на обжалване съдебен акт, от надлежно
упълномощен представител на страна, която има правен интерес да обжалва
решението. Не е събран пълния размер на дължимата държавна такса /по 25 лв. за
въззивно обжалване за всеки от исковете за главница и мораторна лихва, тъй като
чл.2 от Тарифата за държавните такси, събирани от съдилищата по ГПК предвижда
минимум от 50 лв. по всеки иск/. С оглед процесуална икономия делото не следва
да се оставя без движение, а на въззивника следва да се даде възможност да
внесе пълния размер на дължимата държавна такса.
Ето защо делото
следва да се разгледа в открито съдебно заседание.
Отговорът е подаден своевременно, от надлежно
упълномощен за това адвокат.
Страните нямат доказателствени искания.
Мотивиран от изложеното и на основание чл.267 ГПК, Бургаският
окръжен съд
О П Р Е Д Е Л И :
ВНАСЯ делото за разглеждане в открито съдебно
заседание, насрочено за 20.07.2020г. от
10.20ч., за която дата и час на страните са изпратени призовки.
ДОКЛАДВА въззивната жалба, както и останалите
въпроси по чл.267 ГПК съобразно обстоятелствената част на настоящото
определение.
УКАЗВА на въззивника, че в едноседмичен срок от
съобщението следва да внесе по сметката на Бургаския окръжен съд допълнителна
държавна такса за въззивно обжалване в размер на 14 лв. и в същия срок следва
да представи квитанцията по делото, в противен случай въззивната жалба ще бъде
върната, а въззивното производство- прекратено.
Препис от определението да се връчи на страните.
Определението не подлежи
на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.