Р Е
Ш Е Н
И Е N
гр. Сливен, 24.06.2020 г.
В И
М Е Т
О Н А
Н А Р
О Д А
СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в откритото заседание на двадесет и четвърти
юни през двехиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
МАРТИН САНДУЛОВ
мл.с. ЮЛИАНА ТОЛЕВА при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Мария
Тодорова, като разгледа докладваното от
Надежда Янакиева въз.гр. д. N 282 по описа за 2020 год., за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е
въззивно, бързо и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК, вр. чл. 310 от ГПК.
Обжалвано е първоинстанционно решение № 1421/05.12.2019г. по гр.д. № 3003/18г. на СлРС, с което е признато за установено, че трудовото правоотношение между К.К.Р. и „Дис транс“ ЕООД, гр. Сливен по трудов договор № 35 от 31.08.2017 г., е прекратено едностранно от работника на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ, поради несвоевременно заплащане на трудовите възнаграждения, отменени са заповед № 33 от 19.04.2018 г. и № 34 от 19.04.2018 г. съответно за налагане на дисциплинарно наказание „дисциплинарно уволнение“ и за прекратяване на трудовото правоотношение, чрез дисциплинарно уволнение, и на основание чл. 344, ал. 1 т. 1 от КТ е признато извършеното уволнение на К.К.Р. за незаконно, осъдено е „Дис транс“ ЕООД, гр. Сливен, да заплати на К.К.Р. на основание чл. 242 от КТ, вр чл. 245 от КТ, вр. чл. 128, т. 2 от КТ, сумата от 3148.91 лева, представляваща неизплатено трудово възнаграждение за периода 1.09.2017 г. до 12.04.2018 г., ведно със законната лихва върху нея, считано от подаване на исковата молба 20.06.2018 г. до окончателното й изплащане, осъдено е „Дис транс“ ЕООД, гр. Сливен да заплати на К.К.Р. на основание чл. 121, ал. 1 от КТ, сумата от 11 015.34 лева/, представляваща неизплатени командировъчни за периода от 1.09.2017 г. до 12.04.2018 г., ведно със законната лихва върху нея, считано от подаване на исковата молба 20.06.2018 г. до окончателното им изплащане, осъдено е „Дис транс“ ЕООД, гр. Сливен да заплати на К.К.Р. на основание чл. 221, ал. 1 от КТ сумата в размер на 523.11 лева, представляваща обезщетение за прекратяване на безсрочен трудов договор, осъдено е „Дис транс“ ЕООД, гр. Сливен да заплати на К.К.Р. на основание чл. 226, ал. 2 от КТ вр. чл. 226, ал. 1 от КТ сумата в размер на 836.99 лева, представляваща обезщетение за незаконно задържане на трудовата книжка за периода от 12.04.2018 г. до 01.06.2018 г., ведно със законната лихва върху нея, считано от подаване на исковата молба 20.06.2018 г. до окончателното им изплащане, осъдено е „Дис транс“ ЕООД, гр. Сливен да заплати на К.К.Р. на основание чл. 224, ал. 2 от КТ сумата от 263.12 лева, представляваща обезщетение за неползван платен годишен отпуск за 11 работни дни за периода 1.09.2017 г. до 12.04.2018 г., ведно със законната лихва върху нея, считано от подаване на исковата молба 20.06.2018 г. до окончателното им изплащане, отхвърлен е предявеният иск с правно основание чл. 211 от КТ от „Дис транс“ ЕООД, гр. Сливен срещу К.К.Р. за осъждането на последния да заплати сумата от 7750.02 лева, представляваща обезщетение за нанесена от него имуществена вреда, изразяваща се в заплатени ремонти на камион с рег. № СН *** КА вследствие на проявена небрежност, по повод изпълнение на трудовите му задължения, като неоснователен и недоказан и са присъдени съразмерно разноски по делото.
Решението е обжалвано частично от ответника в
първоинстанционното производство.
Въззивникът обжалва частично решението, само по отношение на уважените искове по чл.
121 ал. 1 от КТ, по чл. 242, вр. чл. 245 от КТ и на отхвърления
насрещен иск по чл. 211 от КТ. Счита, че в тях то е неправилно,
материално незаконосъобразно и необосновано.
Твърди, че по отношение на дължимите суми за командировъчни разходи
съдът напълно неправилно и в нарушение
на съдопроизводствените правила, е приел за база на изчисленията си суми,
назовани в свидетелските показания, не се е съобразил с констатациите н авещото
лице, в изложението си е посочил различни числа, мотивите му са вътрешно
противоречиви и нелогични, като математическият ред на изчисления е неясен, а
крайният резултат – неверен. Счита за нищожно в тази част решението респективно – неправилно. По повод
претенцията за неизплатени трудови възнаграждения въззивникът се оплаква, че
незаконосъобразно първостепенният съд е счел, че подписите в платежните
ведомости и в два РКО не са положени от ищеца, което е довело до неоснователно
присъждане на по-голяма сума. заявява, че неправилно е отказано назначаването
на допълнителна съдебно-графична експертиза, посредством която би се стигнало
до различни фактически, съответно – правни изводи. Що се отнася до предявения
от него насрещен иск, въззивникът твърди, че той е отхвърлен неправилно и при
погрешно анализирани доказателства. Счита, че в процеса е безспорно доказано,
че вредите са причинени от ответника и той следва да понесе отговорността за
обезщетяването им. това се установявало и от представената спогодба, за която,
също неправилно, съдът е приел, че не е подписана от ищеца, а в нарушение на
процесуалните правилане е допуснал назначаване на цитираната експертиза.
С оглед изложеното въззивникът моли въззивния
съд да отмени в посочените части решението на СлРС, като неправилно и нищожно,
и вместо това постанови ново, с което отхвърли двата иска на ищеца и уважи
изцяло насрещния иск. Претендира разноски за двете инстанции.
Във въззивната жалба е направено искане за
спиране на производството на основание чл. 229 ал. 1 т. 5 от ГПК поради
образуване на ДП 174ИП/2019 на ОД на МВР-Сливен от установяването на престъпни
обстоятелства по което зависи изходът на спора.
В случай, че производството не бъде спряно,
прави доказателствено искане пред въззивния съд за допускане на допълнителна
съдебно-графична експертиза, или тройна такава, която, след като се запознае с
материалите и вземе необходимия сравнителен материал, да отговори на въпроса –
подписите на РПВ, 2 бр. РКО и спогодбата, положени ли са от К.К.Р.?
В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК насрещната по въззивната
жалба страна е подала писмен отговор, с който оспорва жалбата като
неоснователна, отрича наведените твърдения за допуснати процесуални и
материалноправни нарушения. Излага подробни съображения, с които последователно оборва всички
релевирани оплаквания. Счита, че атакуваните части от решението са постановени
при спазване на процесуалните и материалните разпореби. Развива детайлна
аргументация, сходна на поддържаната в исковата молба и защитата си по същество
в първоинстанционното производство. Анализирайки събраните доказателства,
заявява че претенците му, предмет на въззивен контрол, са основателни и
правилно са били уважени, а насрещният иск, като неоснователен - отхвърлен,
липсват пороци, водещи до отмяна на съдебния акт в обжалваните му части.
Моли въззивния съд да остави без уважение въззивната жалба и да потвърди атакуваните части от съдебното решение. Претендира разноски.
Няма направени нови
доказателствени или други процесуални искания за въззивната фаза на
производството.
Въззиваемият се противопоставя
на искането за спиране, както и на искането за допускане на допълнителна
съдебно-графична експертиза и моли въззивния съд да не ги уважава.
В същия срок няма подадена насрещна въззивна
жалба.
С мотивирано
определение, държано в з.с.з. на 11.06.2020г. въззивната инстанция е отказала
да уважи направените във въззивната жалба процесуално и доказателствено
искания.
В с.з. за въззивното
дружество, редовно призовано, не се явява процесуален представител по закон,
явява се процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който поддържа
въззивната жалба, оспорва отговора, намира първоинстанционното решение за
неправилно и незаконосъобразно по изложените в жалбата доводи и моли съда да го
отмени и постанови ново, с което отхвърли исковете на ищеца и уважи насрещния
му иск. Няма доказателствени искания, претендира разноски, прави възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна.
В с.з., въззиваемият,
редовно призован, не се явява лично и не се представлява, с писмена молба
процесуалният му представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК оспорва
въззивната жалба, поддържа отговора си и изложените с него съображения, моли
съда да потвърди атакуваното решение в обжалваните части като правилно и
законосъобразно в тях. Няма нови искания. Претендира разноски за въззивната
инстанция, представя списък.
Въззивният съд намира въззивната жалба за
редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК,
същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ
правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.
При извършване на служебна проверка по реда на
чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение
е валидно, и с оглед частичния
обхват на обжалването – частично недопустимо.
При осъществяване на въззивния контрол за
законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките,
поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните
пред РС доказателства, намира, че
обжалваното решение, в допустимите си части, е частично неправилно.
ПО ОТНОШЕНИЕ НА ИСКА
ЗА ЗАПЛАЩАНЕ НА НЕИЗПЛАТЕНО ТРУДОВО ВЪЗНАГРАЖДЕНИЕ:
Ищецът претендира заплащане на дължими суми, представляващи неизплатено трудово възнаграждение през периода 01.09.2017г. – 12.04.2018г. в размер, след допуснатото в о.с.з. изменение на същия, от 3148, 91 лв.
Съгласно разпоредбата на чл. 270 ал. 3 от КТ „тудовото възнаграждение се изплаща лично на работника или служителя по ведомост или срещу разписка или по писмено искане на работника или служителя - на негови близки. По писмено искане на работника или служителя трудовото му възнаграждение се превежда на влог в посочената от него банка.”
Съдебно-икономическата експертиза и допълнителната такава се е запознала с разчетно-платежните ведомости за процесния период – м.09.2017г. - м.04.2018г. и е констатирала, че трудовите възнаграждения на ищеца са били заплащани в брой, срещу подпис, за целия период, с изключение на м. 02., 03. и началото на м.04 2018г. /до прекратяване на трудовото правоотношение/.
Размерът на неизплатеното възнаграждение за това време възлиза на чиста сума от 1110, 97лв.
Първоинстанционният съд е уважил тази претенция в размер на 3 148, 91 лв., като се е мотивирал с това, че няма да вземе предвид платежните ведомости за м.09.2017г.-м.01.2018г., тъй като ответникът, въпреки указаната му доказателствена тежест, не ги е представил нито в първото, нито във второто с.з. и е изключил като доказателства приложените 5 бр. ведомости, които били представени от вещото лице.
Настоящият въззивен състав намира за неправилни тези действия, тъй като, на първо място, вещото лице, което не е страна в процеса, не разполага и с процесуалната възможност да представя самостоятелни доказателствени средства, поради което съдът не може нито да приема такива, нито да ги изключва от доказателствената маса. Документите, които експертът може да представи заедно с писменото си заключение, представляват приложения, чието предназначение е да се улесни съда при интелектуалната обработка на съдържанието на заключението и тяхното наличие или липса по начало не е от значение за него. Въззивната инстанция не счита, че е било необходимо тези ведомости да бъдат представяни и приемани като доказателствени средства по делото, както и че от това следва, че ответникът не е доказал в процесуалните срокове твърдението си в отговора на ИМ, че е платил всички възнаграждения без тези за последните три месеца. Оспорвайки частично претенцията, ответникът е направил доказателствени искания в тази насока, като по-късно, преди приключване на първото с.з., е поскал и допускане на СИЕ, към която конкретно е поставил въпроси по повод изплащането на трудовите възнаграждения, предмет на иска. В такъв случай той е изпълнил своевременно указанията на съда, тъй като материалното присъствие на тези ведомости във физическите предели на делото не е процесуално необходимо, щом експертът е натоварен със задачата да се запознае с тях и да изложи констатациите си. Целта на ползването на експерт със специални знания е да опосреди възприемането и анализа на конкретни факти между страната и съда, като използва квалификацията си, каквато съдът няма, тоест – той извършва специфичната и конкретна познавателна дейност вместо съда. С представянето на крайното заключение, изготвено въз основа на документи, намиращи се при страна или трето лице, тяхното съдържание се имплементира в него и въз основа на него страната може да предприема действия по оспорване както на изводите, така и на документите, послужили за тяхното формиране.
С оглед изложеното, този въззивен състав намира, че няма основание за дискредитиране в тази част на заключението на вещото лице по СИЕ касателно изплащането по РПВ на ищеца на трудовото му възнаграждение за периода м.09.2017г. - м. 01.2018г. Доколкото в пъроинстанционното производство е било първоначално открито по искане на ищеца производство по оспорване автентичността на 5-те РПВ, но решаващият съд сам е отменил определението си за това, то въпросът за авторството на подписите не стои във въззивното производство, тъй като ищецът – въззиваем, макар да е получил препис от въззивната жалба, с която се атакува осъдителната част относно трудовото възнаграждение именно за неговия размер, не се е оплакал в отговора си от процесуални нарушения на РС и не е направил доказателствени или процесуални искания в тази насока.
Така въззивната инстанция намира претенцията за основателна и доказана само за м.02.18г., м. 03.18г. и до 16.04.18г. - датата на прекратяване на трудовия договор, в размер на 1 110, 97 лв. - представлявща чистата сума за получаване от трудовото възнаграждение. Над този размер - до пълния предявен, след допуснатото в о.с.з на 08.11.19г. изменение – 3 148, 91 лв. – тя е неоснователна и следва да се отхвърли до него.
Ето защо атакуваното решение в частта, касаеща тази претенция, е неправилно и следва да се отмени за разликата над дължимите 1 110, 97 лв. до присъдените 3 148, 91 лв. и вместо това се постанови ново, с което искът се отхвърли за нея, а да се потвърди до размер на 1110, 97 лв.
ПО ОТНОШЕНИЕ НА ИСКА ЗА ЗАПЛАЩАНЕ НА КОМАНДИРОВЪЧНИ РАЗХОДИ:
Фактическите констатации, изложени в мотивите на първостепенния съд по отношение на тази претенция, са неверни, поради което са довели до неправилен правен извод.
От няколкото заключения на вещото лице-икономист, в чиято компетентност и добросъвестност съдът няма причини да се съмнява, е безспорно установено, въз основа на извършените от него проверки и анализи на документацията на ответното дружество – издадени заповеди за командировка на ищеца, отговарящи на изискванията на чл. 5 ал. 1 от НСКСЧ и картата на дигиталния тахограф на управляваното от него превозно средство – че за периода 03.09.2017г.-11.04.2018г. ищецът е бил в командировка в чужбина общо 221 дена.
Установено е от вещото лице, че са му били заплатени суми – по банков път – 10 596, 58 лв. и в брой – 2690, 99 лв., както следва: с РКО от 02.01.18г. - 500 евро и с РКО от 09.03.2018г. - 1 713, 07 лв., или сума в общ размер на 13 287, 57 лв.
Тъй като тжестта на доказване на положителните факти на плащане лежи върху ответника като работодател, за установяването на предаването на суми в брой той е представил посочените два писмени частни диспозитивни документа.
Ищецът своевременно е оспорил автентичността на документите, за които се твърди, че носят неговия подпис, и с оглед изявлението на представилата ги страна, че ще се ползва то тях, съдът е открил производство по оспорване, в рамките на което е допуснал извършване на съдебно графична експертиза. При успешно проведено опровергаване на авторството, е елиминирана доказателствената стойност на документите, от които ответникът черпи изгодните за себе си правни последици – че валидно се е освободил частично от паричното си задължение.
Неоснователно е възражението на въззивника и изложените в негова подкрепа доводи, че съдът не следва да се ползва от заключението на почерковата експертиза, понеже сравнителният материал не бил даден пред вещото лице. Последното заявява категорично, че този вид сравнителен материал е с най-ниска степен на достоверност поради субективния фактор – оспорващото лице е предразположено към съзнателно отклоняване от обичайния си подпис. За сметка на това експертизата е извършена чрез съпоставка с намиращи се по делото достатъчно на брой за целите й документи, чиято автентичност е безспорна, като изводът на експерта, че подписите, положени в графа „получател“ на двата РКО не принадлежат на ищеца, е еднозначен и безсъмнителен. Така заключениието му представлява надлежно и годно доказателствено средство, което може да послужи за формиране на фактическите констатации на съда.
Счетоводната експертиза е извела констатации за заплащане и на сумата 2 690, 99лв. /сбора на сумите по двата РКО/ командировъчни разходи, но те са извлечени именно от оспорените документи, които са признатото от правната норма доказателствено средство за установяване евентуалното настъпване на тези факти. Тъй като обаче е отнета достоверността на носителите на информацията, обективираните в тях факти се приемат за ненастъпили, тоест – съдът приема, че сумата от 2 690, 99лв. не е получена от ищеца. Поради това не може да се счете за доказано по несъмнен начин правопогасяващото възражение на ответника, че е извършил тези плащания, които са го освободили частично от паричното му задължение.
Така общо изплатените командировки на ищеца се доказват в размер на 10 596, 58 лв.
Другият съществен спорен между страните въпрос е дали с тази сума е погасено цялото парично задължение на работодателя, или не.
Възможността на работодателя да командирова работници и служители извън мястото на постоянната им месторабота е открита с нормата на чл. 121 от КТ. Специфичните правоотношения, които се пораждат във връзка с работа, свързана с командировки в чужбина, се регламентират с два подзаконови нормативни акта - Наредба за служебните командировки и специализации в чужбина от 2004г. /НСКСЧ/ и Наредба за служебните командировки на шофьорите и стюардесите в чужбина при международни автомобилни превози на товари и пътници /НСКШСЧМАПТП/.
В случая приложение намира втората, тъй като НСКСЧ урежда, съгласно чл. 1, „условията и реда за командироване, осъществяване и отчитане на служебните командировки и специализации в чужбина, правата и задълженията на командироващите органи и на командированите лица.“
Според чл. 2 ал. 1 „Командировка в чужбина е изпращането на лица за извършване на конкретна служебна работа в чужбина по нареждане на съответния командироващ орган.“
От своя страна НСКШСЧМАПТП регулира конкретно правоотношенията, свързани с международен превоз на товари и пътници. В чл. 1 е посочено, че „Служебни командировки, по смисъла на тази наредба, са пътуванията на шофьорите и стюардесите за извършване превози на товари и пътници в международно съобщение.“
Тоест – не се касае за „конкретна служебна работа в чужбина“, на лице, което по принцип извършва работата си в РБ, а за такива пътувания на работника в чужбина, които съставляват основния предмет на трудовите му задължения и едновременно – извършва работата за своя работодател. Поради това не се ползва регламентацията на чл. 121а от КТ, в чиито хипотези се касае най-общо, за „заемане“ на работник на лице в чужбина – „ползвател на услугата“.
Поради това и с оглед така съществуващата законова уредба, за процесното правоотношение се прилага НСКШСЧМАПТП, а по-общата НСКСЧ би намерила приложение само за неуредените с първата въпроси. Доколкото спорът касае заплащането на дневни и квартирни пари, тези въпроси имат изрична регламентация в цитираната наредба и при приложение на съответните разпоредби, вещото лице е дало заключение, че за 221 дена служебни командировки в чужбина за процесния период, на ищеца се дължи сума за дневни и квартирни разходи в размер на 7735 щ.д. за първия вид и 1 933, 75 щ.д. за втория, като след превалутирането им в лева по усреднен курс, общият сбор възлиза на 15 795, 65 лв.
Тук следва да се посочи, че съдът не може да приеме за дължима сума, изчислена на базата на устни уговорки с работодателя /по 50 евро на ден до 31.12.2017г. и по 60 евро на ден от 01.01.2018г./. Действително няма пречка нито работодателят сам да реши да заплаща суми, по-високи от установените с наредбата ставки, нито пък страните индивидуално да уговорят помежду си такива. Това обстоятелство обаче, доколкото представлява съществен елемент от трудовото правоотношение, следва да е обективирано в писмен документ – заповед на работодателя или споразумение към трудовия договор. По делото не са представени такива документи, от които да може да се изведе убедително и непререкаемо заключение за такава уговорка. Свидетелски показания в тази насока са недопустими по изложената причина – че се касае за установяване на обстоятелства, за доказването на които се изисква писмен документ. Освен това, на самостоятелно основание не може да се приеме за доказан този факт, тъй като свидетелите коментират принципни положения или уговорки с други работници и служители, а не конкретна договореност точно с този шофьор.
Казаното дотук има значение единствено по отношение на определянето в настоящия процес на начина на формиране размера на дължимата на ищеца сума. Платените вече такива, дори да са изчислени от работодателя по друг начин, не обвързват съда, ако този начин не е надлежно доказан като уговорен между страните. Това, че ответникът се е ръководел от нормите на НСКСЧ при определяне на плащанията, които е извършил, както и че по същата наредба за процесния период би се дължало минимално възнаграждение от 5 967 евро, с левова равностойност по усреднен курс 11635, 65 лв., не задължава съда да приложи тази наредба, след като действително приложима е НСКШСЧМАПТП, както бе посочено по-горе.
Така, при съпоставката на дължимата /15 795, 65 лв./ с изплатената /10 596, 58 лв./ сума, е видно, че е налице разлика от 5 199 лв., която се дължи на ищеца.
Поради това този иск се явява доказан и основателен само до този размер, а над него - до пълния предявен, след допуснатото в о.с.з на 08.11.19г. изменение на размера му – 11 015, 34 лв. – е неоснователен и следва да се отхвърли до него.
Ето защо атакуваното решение в частта, касаеща тази претенция, е неправилно и следва да се отмени за разликата над дължимите 5 199 лв. до присъдените 11 015, 34 лв. и вместо това се постанови ново, с което искът се отхвърли за нея, а да се потвърди до размер на 5 199 лв.
ПО ОТНОШЕНИЕ НА НАСРЕЩНИЯ ИСК:
Съдът не е обвързан нито от правната квалификация, нито от правното основание, посочени от ищеца в исковата молба, ако те не отговарят на изложените твърдения. Правното основание на един иск се извлича както от петитума, така и от съдържанието на обстоятелствената част на исковата молба, описваща характера на правото и по какъв начин то е засегнато. Доколкото тя е пълна и ясна – съдът сам определя коя точно е правната хипотеза, в която се вмества спорното правоотношение, а оттам – дава и конкретната правна квалификация на иска. Накратко - определянето на правното основание е дейност на съда, която се извършва въз основа на изложените в исковата молба обстоятелства и с оглед заявеното искане.
Така, в случая, от изложените от ответника в насрещната искова молба факти, от които произтича претендираното вземане, е видно, че се касае за осъществяване на ограничена имуществена отговорност на работник, с правно основание чл. 210 от КТ, като искът е погрешно квалифициран от първостепенния съд като такъв по чл. 211 от КТ.
Насрещният ищец, ответник по първоначалните искове, претендира заплащане на сумата 1263, 83 лв. стойност на ремонт от повреда на 05.02.18г. на служебното МПС, управлявано от насрещния ответник във връзка с осъщестяване на трудовите му функции, сумата 2 913 лв., стойност на имуществени вреди, причинени на МПС-то от насрещния ответник на 19.01.18г. и сумата 3 573, 19 лв., стойност на повреди от 10.04.18г. на камиона, управляван от него, или - общо имуществени вреди в размер на 7 750, 02 лв.
От изложеното е видно, че работодателят търси реализиране на имуществената отговорност на работника за вреди.
Тази отговорност е подробно регламентирана в КТ. Работникът или служителят отговаря имуществено за вредите, причинени на работодателя по небрежност /непредпазливост/ при или по повод изпълнението на трудовите си задължения, съгласно чл. 203 ал. 1 от КТ. Ограничената имуществена отговорност се осъществява по правилата на чл. 210 КТ, а пълната имуществена отговорност се осъществява само по съдебен ред – чл. 211 КТ. Специалният ред по чл. 210 от КТ за реализиране на ограничената имуществена отговорност се отклонява от общото исково производство и го дерогира.
Единствените предпоставки, които са основание за възникване на пълната имуществена отговорност на работника по чл. 203, ал.2 от КТ, са умишленото причиняване на вредата, причиняването й в резултат на извършено престъпление и липсите; те са изчерпателно и лимитативно изброени, като нормата е специална по отношение на чл. 206 от КТ и не може да се тълкува и прилага разширително.
Поради това, за да бъде ангажирана пълната имуществена отговорност трябва да се установи такова субективно отношение на дееца към деянието и неговите последици, което покрива хипотезите на умисъла по смисъла, който наказателното право влага, т.е. ответникът трябва да е осъзнавал общественоопасния характер на деянието, да е предвиждал неговите последици и да е искал или допускал настъпването им. Другата хипотеза, при която отговорността се реализира по съдебен ред, касае заемането на отчетническа длъжност от работника или служителя, с трудови задължения свързани със събиране, съхраняване, разходване или отчитане на финансови и материални ценности, но тя не е релевантна към настоящия спор.
В случая в насрещната искова молба работодателят ясно и еднозначно сочи, че работникът, макар да е имал по длъжностна характеристика трудовите задължения да полага необходимите гржи за нормалното функциониране на МПС, като следи за неизправности, да проверява и обезопасява камиона и стоката в него, и по начало да следи за нормалната работа на двигателя, е управлявал небрежно превозното средство. Така първата повреда била резултат от некомпетентните му действия по запалването, втората – от неправилно обслужване, третата – неспазване на изискването да следи редовно състоянието на ходовата част и да проверява обезопасяването, и насрещният ищец счита, че вредите са причинени от насрещния ответник „вследствие на проявена от него небрежност по повод изпълнението на трудовите му задължения“.
От така описаните обстоятелства категорично може да се изключи наличието на умисъл или престъпление, още по-малко пък такива се твърдят от самия работодател. Това означава, че не е налице законова предпоставка за търсене на пълна имуществена отговорност от работника и искът не може да бъде квалифициран по чл. 211 от КТ.
За реализиране на ограничена имуществена отговорност обаче законодателят е предвидил, че работодателят издава заповед, с която определя основанието и размера на отговорността на работника или служителя.
В хипотезата на витално трудово правоотношение заповедта се издава в едномесечен срок от откриването на вредата или от плащане на сумата на третото лице, но не по-късно от 1 година от причиняването й.
Ако в едномесечен срок служителят не оспори основанието или размера на отговорността, работодателят удържа дължимата сума по трудовото възнаграждение на работника или служителя в размерите, посочени в ГПК.
Ако оспори писмено основанието или размера на отговорността, работодателят може да предяви срещу него иск пред съда. Но без предварителното провеждане на производството пред работодателя – издаване на заповед и нейното оспорване чрез възражение, предявяването на иск пред съда за реализиране на ограничената имуществена отговорност е недопустимо.
В настоящия случай е безспорно установено, че трудовоправната връзка е терминирана, но това не открива безуслово пътя за претендиране на вземането по исков път. При прекратено трудово правоотношение работодателят е поставен в невъзможност да събере вземането си чрез компенсация – материално прихващане на вземането му за ограничена имуществена отговорност на работника с това на последния за дължимото трудово възнаграждение. Прекратяването на трудово правоотношение прави неизпълнимо рекламационното производство като способ за събиране на вземането на работодателя.
По тази причина законодателят е предоставил на работодателя законовата възможност по чл. 210, ал. 5 от КТ да събере вземането си, независимо от неговия размер, в заповедно производство, кореспондиращо и на чл. 416 от ГПК – съдът издава заповед за изпълнение и след влизането й в сила – изпълнителен лист, като кредиторът може да насочи изпълнението върху всякакви секвестируеми вещи на длъжника. Исково производство може да протече само в условията на чл. 422 вр. чл. 415 от ГПК.
От всичко казано до тук, следва, че предявеният иск, чието правилно правно основание е за реализиране на ограничена имуществена отговорност на работник след прекратяване на трудовото правоотношение, е недопустим и като такъв – следва да бъде оставен без разглеждане, а производството по него – прекратено като недопустимо.
Като е разгледал и се е произнесъл по недопустим иск, първоинстанционният съд е постановил недопустимо в тази си част решение, което следва да бъде обезсилено в нея.
Поради това въззивната
жалба касателно този иск остава без предмет и следва да бъде оставена без
разглеждане в тази й част, а въззивното производство – прекратено като
недопустимо в нея.
В незасегнатите с въззивната жалба части, атакуваното решение, макар и
частично недопустимо по отношение на евентуалния иск, е влязло в сила.
С оглед изхода на процеса, съдът следва да преразпредели разноските за първоинстанционното производство, като на ищеца се дължат такива в размер на 900, 94 лв., съразмерно на уважената част от първоначалните искове и оставянето без разглеждане на насрещния иск, като решението бъде отменено за разликата над тази сума до присъдената в размер на 1 260 лв.
На ответника следва
да се присъдят разноски съразмерно на отхвърлената част от първоначалните
искове в размер на 582, 25 лв.
За въззивното производство отговорността за разноски също следва да се възложи на страните съобразно уважената и отхвърлената/неразгледаната част от жалбата. Възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение на въззиваемата страна не следва да се уважава, тъй като заплатеното такова е за защита по няколко иска, предмет н авъззивната жалба, съответства на сложността на спора и не надхвърля значително минималните размери по Наредба №1. Така на въззивника следва да се присъдят разноски в размер на 512, 97 лв., а на въззиваемия – в размер на 453, 26 лв.
Ръководен от
гореизложеното съдът
Р Е
Ш И :
ОБЕЗСИЛВА първоинстанционно решение № 1421/05.12.2019г. по гр.д. № 3003/18г. на СлРС В ЧАСТТА, с която е отхвърлен като неоснователен и недоказан предявеният иск с правно основание чл. 211 от КТ от „Дис транс“ ЕООД, гр. Сливен срещу К.К.Р. за осъждането на последния да заплати сумата от 7750.02 лева, представляваща обезщетение за нанесена от него имуществена вреда, изразяваща се в заплатени ремонти на камион с рег. № СН *** КА вследствие на проявена небрежност, по повод изпълнение на трудовите му задължения, като НЕДОПУСТИМО.
ОСТАВЯ
БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ предявеният от „Дис транс“ ЕООД,
гр. Сливен против К.К.Р. насрещен иск
за осъществяване на ограничена имуществена отговорност на работника за
заплащане на сумата 7 750, 02 лв. представляваща стойността на причинени
имуществени вреди, изразяващи се в ремонт на повреди на камион с рег. № СН ***
КА вследствие на проявена небрежност при изпълнение на трудовите му задължения,
като НЕДОПУСТИМ.
ПРЕКРАТЯВА
производството по гр.д. № 3003/2018г. по описа на СлРС по отношение на този иск
като НЕДОПУСТИМО.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ въззивната жалба на „Дис транс“ ЕООД,
гр. Сливен против първоинстанционно решение № 1421/05.12.2019г. по гр.д. №
3003/18г. на СлРС В ЧАСТТА, с която е отхвърлен като неоснователен и недоказан
насрещният иск, като НЕДОПУСТИМА.
ПРЕКРАТЯВА
производството по въз.гр.д. № 282/20г. по описа на СлОС в тази му част, като
НЕДОПУСТИМО.
ОТМЕНЯ първоинстанционно
решение № 1421/05.12.2019г. по гр.д. № 3003/18г. на СлРС В ЧАСТИТЕ, с които:
-
е осъдено „Дис транс“ ЕООД, гр. Сливен, да
заплати на К.К.Р. на основание чл. 242 от КТ, вр чл. 245 от КТ, вр. чл. 128, т.
2 от КТ, неизплатено трудово възнаграждение за периода 01.09.2017
г. до 12.04.2018 г., ведно със
законната лихва върху нея, считано от подаване на исковата молба 20.06.2018 г.
до окончателното й изплащане, за разликата НАД 1 110, 97 лв.
ДО 3148.91 лева,
-
е осъдено „Дис транс“
ЕООД, гр. Сливен да заплати на К.К.Р. на основание чл. 121, ал.
1 от КТ, неизплатени командировъчни за периода от 01.09.2017
г. до 12.04.2018 г., ведно със законната лихва върху нея, считано от подаване
на исковата молба 20.06.2018 г. до окончателното им изплащане,
за разликата НАД 5 199 лв. ДО 11
015.34 лева и
-
е осъдено „Дис транс“
ЕООД, гр. Сливен да заплати на К.К.Р. направените
разноски по делото за сумата над 900, 94 лв. до 1 260 лв., като НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО
и вместо това
П О С
Т А Н О В
Я В А :
ОТХВЪРЛЯ предявеният от К.К.Р. против „Дис транс“ ЕООД, гр. Сливен иск за
заплащане на основание чл. 242 от КТ, вр чл. 245 от КТ, вр. чл. 128, т. 2 от КТ на дължимо, но неизплатено трудово
възнаграждение за периода 01.09.2017 г. до 12.04.2018 г. за сумата НАД 1110, 97 лв. до пълния предявен размер от
3 148, 91 лв. и за периода
01.09.2017г.-31.01.2018г., заедно с
обезщетение за забава върху нея в размер на законовата лихва от подаването на
исковата молба до окончателното изплащане, като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОТХВЪРЛЯ предявеният от К.К.Р. против „Дис транс“ ЕООД, гр. Сливен иск за заплащане на основание чл. 121 от КТ вр. НСКШСЧМАПТП на командировъчни пари за дневни и квартирни разходи за периода 01.09.2017 г. до 12.04.2018 г. за сумата НАД 5 199 лв. до пълния предявен размер от 11 015, 34 лв., заедно с обезщетение за забава върху нея в размер на законовата лихва от подаването на исковата молба до окончателното изплащане, като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ПОТВЪРЖДАВА решението
в в обжалваните ЧАСТИ по отношение на иска за заплащане на трудови
възнаграждения ДО размер на 1110, 97лв. и на иска за заплащане на
командировъчни ДО размер на 5199лв.
ОСЪЖДА К.К.Р. да заплати на „Дис транс“ ЕООД, гр. Сливен направените разноски за първоинстанционното произвводство съразмерно на отхвърлената част от исковете в размер на 582, 25 лв.
ОСЪЖДА К.К.Р. да заплати на „Дис транс“ ЕООД, гр. Сливен направените разноски по делото за въззивното производство в размер на 512, 97 лв.
ОСЪЖДА „Дис транс“ ЕООД, гр. Сливенда
заплати на К.К.Р. направените разноски по делото за въззивното производство в
размер на 453, 26 лв.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му на страните, а в прекратителните части, имащи характер на определение – с частна жалба пред БАС в едноседмичен срок от връчването.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: