№ 304
гр. Сливен, 30.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СЛИВЕН, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети ноември през две хиляди
двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Надежда Н. Янакиева
Членове:Мартин Цв. Сандулов
Симеон Ил. Светославов
при участието на секретаря Нина Б. Кънчева
като разгледа докладваното от Надежда Н. Янакиева Въззивно гражданско
дело № 20222200500455 по описа за 2022 година
Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба против първоинстанционно решение №
9/04.03.2022 г., постановено по гр.д.№ 78/2021 г. по описа на РС Т., с което е
- уважен искът с правно основание чл.108 от ЗС, предявен от С. Г. М.
против Г. Д. Д. и двамата от с.У., общ.Т. като е прието за установено по
отношение на Г. Д. Д. с ЕГН ********** от с.У., общ.Т., ул.“Ю.Г.**, че С. Г.
М. с ЕГН ********** от с.У., общ.Т., ул.”Ю.Г. ** е собственик на 12
кв.м./дванадесет квадратни метра/, попадащи между изчертаните със син и
зелен цвят линии на скица № 7, приложена към съдебно-техническа
експертиза, по протежението на границата между собствения на С. Г. М.
недвижим имот, находящ се в с.У., общ.Т., ул.“Ю.Г. **, представляващ ПИ с
площ от 370 кв.м., с пл.№ 338, за който е отреден УПИ II-338 по ПУП на
с.У., при граници: улица, ПИ III-337, ПИ ХVI-341, ПИ XVII-340, УПИ I-339,
съгласно нотариален акт № 94, том VII, р.1589, дело № 476/25.11.2013 г. и
притежаван от Г. Д. Д. недвижим имот, находящ се в с.У., общ.Т., ПИ с пл.
№ 339, за който е отреден УПИ I-339, в кв.25 по ПУП на с.У., който имот е
записан по разписен лист на името на ответника при граници: улица, улица,
1
УПИ II-338, УПИ ХVI-341, XVII-340, по продължение на построената от Г.
Д. Д. ограда;
- отхвърлен искът по чл.108 от ЗС над 12 кв.м.площ, до претендирания
размер в исковата молба от 41 кв.м.;
- осъден Г. Д. Д. да предаде на С. Г. М. владението върху 12
кв.м./площта попадаща между изчертаните със син и зелен цвят линии на
скица № 7, приложена към съдебно-техническа експертиза, по
протежението на границата между имотите на ищеца и ответника;
- уважен искът за прекратяване на неоснователно действие, което
пречи на собственик да упражнява своето право с правно основание чл.109
от ЗС, предявен от ищеца С. Г. М. против Г. Д. Д., като е осъден Г. Д. Д. да
преустанови неоснователните действия, които пречат на С. Г. М. да
упражнява в пълен обем правото си на собственост върху недвижим имот,
находящ се в с.У., общ.Т., ул.“Ю.Г. **, представляващ ПИ с площ от 370
кв.м., с пл.№ 338, за който е отреден УПИ II-338 по ПУП на с.У., при
граници: улица, ПИ III-337, ПИ ХVI-341, ПИ XVII-340, УПИ I-339, съгласно
нотариален акт № 94, том VII, р.1589, дело № 476/25.11.2013 г. и да
премахне оградата построена в имота на С. Г. М. и са присъдени разноските
по делото.
Решението е атакувано с въззивна жалба от ответника в
първоинстанционното производство, който го обжалва в частта, с която е
уважен искът на ищеца С. Г. М. по чл.108 от ЗС до размера на 12 кв.м и за
предаване на владението на тези 12 кв.м, попадащи между изчертаните със
син и зелен цвят линии на скица № 7 от СТЕ, както и е уважен искът на
ищеца за преустановяване неоснователните действия на ответника, за
премахване на изградената от ответника ограда, както и в частта за
разноските. Въззивникът твърди, че в тези си части решението е
недопустимо, неправилно и незаконосъобразно поради нарушения на
материалният закон, необоснованост и наличие на съществени нарушения
на съдопроизводствените правила, които в своята съвкупност водят до
абсолютната му порочност. Счита, че предявеният иск представлява
злоупотреба с право, тъй като от СТЕ по делото е установено, че
въззивникът реално ползва 508 кв.м дворно място при положение, че по
документ за собственост притежава 544 кв.м, а въззиваемият ползва със
2
109 кв.м повече дворно място от това, което притежава по документ за
собственост. Атакуваното решение е недопустимо и поради това, че по
начина, по който съдът е описал в диспозитива площта, за която уважава
иска, не става ясно къде точно се намира тази площ от 12 кв.м. Между
словесното описание на площта в съдебното решение /където на едни места
се говори за площи оцветени в син и зелен цвят, а на други за площи
попадащи между изчертани на скицата сини и зелени линии/ и отразеното в
скица № 7, съществува съществено двусмислие и логическо противоречие.
Същото противоречие на съдебното решение е налице и при обсъждане на
въпроса за разноските. Претенцията на ищеца е изцяло неоснователна, тъй
като е основана на неосъществено от самият него и от неговите
праводатели-наследодатели основание, а именно неприлагането на
дворищнорегулационния план в предвидените от законодателя срокове.
Всички възражения по въззивната жалба са подкрепени с конкретни доводи
по прилагане разпоредбите на ЗУТ и ЗТСУ /отм./ в 6-месечен срок от деня на
влизането в сила на закона.
В обобщение въззивникът иска въззивният съд да обезсили като
недопустимо или да отмени като неправилно решението в обжалваните му
части, като върне делото за ново разглеждане от друг състав на
първоинстанционния съд или отмени първоинстанционното решение в
обжалваната му част и присъди на въззивника направените разноски за
двете инстанции. Претендира разноски за тази инстанция.
Във въззивната жалба няма направени нови доказателствени искания
за въззивната фаза на производството.
В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемият – ищец в
първоинстанционното производство, е подал писмен отговор на въззивната
жалба, в който заявява, че същата е неоснователна, а постановеното от
районния съд решение е правилно, законосъобразно и обосновано, поради
което следва да бъде потвърдено. Твърди, че нее са налице пороци, които да
обуславят неговата недопустимост. Пред районния съд е изслушана и
приета съдебно-техническа експертиза, събрани са писмени доказателства
и посредством същите се установява фактическа обстановка, сочеща на
правото на собственост на ищеца върху претендираната площ от дворно
място, предмет на осъдителното решение. Излага подробни съображения за
това, че съдът се е произнесъл съобразно наведените в исковата молба
твърдения и събраните писмени и гласни доказателствени средства, обсъдил
3
ги е и ги е поставил в основата на своя акт.
С оглед изложеното, моли въззивния съд да остави без уважение
въззивната жалба, да потвърди атакуваните части на
първоинстанционното решение и да му присъди разноските за тази
инстанция.
Няма направени нови доказателствени или други процесуални искания
за въззивната фаза на производството.
В същия срок няма подадена насрещна въззивна жалба.
В с.з., въззивникът, редовно призован, се явява лично и с процесуален
представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който поддържа
въззивната жалба и оспорва отговора, моли да бъде отменено атакуваното
решение и бъде постановено ново, с което исковете бъдат отхвърлени,
излага подробна аргументация в защита по същество, аналогична на
доводите, релевирани с въззивната жалба. Няма доказателствени искания.
Претендира разноски, представя пълномощно и договор за правна защита и
съдействие за тази инстанция.
В с.з. въззиваемият, редовно призовани, не се явява, за него се явява
процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който
оспорва въззивната жалба като неоснователна, поддържа отговора и иска
атакуваното решение да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно,
излага съображения за това в защита по същество. Няма доказателствени
искания. Претендира разноски, представя пълномощно и договор за правна
защита и съдействие за тази инстанция.
Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима,
отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена
в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от
обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.
При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК
настоящата инстанция констатира, че и обжалваното съдебно решение е
валидно, и с оглед обхвата на обжалването – и допустимо.
При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и
правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от
въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните
4
доказателства, намира, че обжалваната част от съдебния акт е и правилан.
Въззивният състав споделя изцяло фактическите констатации на
първостепенния съд, тъй като са обективни, пълни и намират подкрепа в
доказателствения материал, поради което и съгл. чл. 272 от ГПК ги
въвежда по подразбиране.
По отношение на иска по чл. 108 от ЗС:.
За да е основателен иск, с правна квалификация чл. 108 от ЗС, е
необходимо кумулативното наличие на трите императивно заложени в
правната норма предпоставки – ищецът да е собственик на имота, той да
се държи или владее от ответника, и това да е без основание. Липсата на
кое да е от трите условия блокира успешното провеждане на
ревандикационната защита.
В случая настоящият въззивен състав намира, че е доказано наличието
на трите условия по отношение на въззивника – ответник пред РС.
Предметът на спора е реална част от недвижим имот /ПИ/, като той
е допустим в изключителния случай, разяснен в т.4 на TP №8/2014г. от
23.02.2016г. на ОСГК ВКС, съгласно която е допустим иск за собственост
на реална част от поземлен имот, когато тази част неправилно е заснета в
кадастралния план или в кадастралната карта, като част от съседен имот
или изобщо не е заснета като самостоятелен имот, дори да не е проведена
административната процедура по чл. 53, ал. 1, т. 1 ЗКИР /първоначална
редакция/ за поправяне на непълноти и грешки в одобрената кадастрална
карта и кадастрални регистри, или иск по чл. 53, ал. 2, изр. 2 ЗКИР
/първоначална редакция/, нов чл. 54, ал. 2 ЗКИР.
В настоящия случай обаче се установява категорично от събраните
по делото писмени доказателствени средства, включително от СТЕ, че не се
касае за грешка в кадастралната основа.
В същото ТР е посочено още, че когато се предявява иск за
ревандикация на недвижим имот, ищецът винаги има правен интерес да
ревандикира частта от собствения си имот, която се владее без основание
от ответника, независимо от това дали тази част е заснета неправилно в
кадастралната карта или не и в тези случаи не липсва годен предмет на
защита, щом с един юридически акт са определени границите на правото на
собственост така, че те да могат да бъдат нанесени в плана.
Притежаваната от ищеца съобразно акта за собственост вещ е
самостоятелен недвижим имот, независимо дали е заснета като такава,
поради което искът за ревандикация на реална част от урегулиран поземлен
имот има предмет и е допустим.
За съда съществува задължение да изследва положението на имота по
5
плановете, предхождащи одобряването на кадастралната карта, като
съобрази дали има прилагане на регулацията по тях, което би обусловило
трансформиране на регулационните граници в имотни. От установеното
следва да направи извод как се отнася действително притежаваното от
ищеца право на собственост спрямо отразеното в одобрената
кадастралната карта.
Горните постановки следва да се приложат към конкретното
фактическо положение, а именно:
Ищецът С. Г. М. с н.а. № 94 от 25.11.2013г. е придобил правото на
собственост върху недвижим имот, находящ се в с.У., общ.Т. - дворно място
с площ от 370 кв.м. представляващо ПИ 338, кв.25 по КП на населеното
място, ведно с построената в него едноетажна паянтова жилищна сграда.
Хронологията на съществуването му е следната:
По стария КРП на с.У. от 1957г. за имот пл.№249 са отредени УПИ
II-249 и УПИ III-249 в кв.24.
С КРП на с.У. от 1986г., одобрен със Заповед №9 от 10.02.1986г., за
имота са отредени нови УПИ - съответно: за УПИ II-249 е отреден УПИ
II-338, а за УПИ III-249 е отреден УПИ III-337.
От събраните писмени доказателствени средства се установява, че
ищецът е станал собственик на ПИ с №338, за който е отреден УПИ ІІ-
338, кв.25 и на съседния /който не е предмет на спора/ ПИ с №337, за който
е отреден УПИ ІІІ-337, кв.25. по КРП от 1986г.
От своя страна ответникът Г. Д. Д. е собственик на ПИ с №339, по КП
на населеното място, състоящо се от 544 кв.м., ведно с построените в него
сгради, граничещ от изток с ПИ 338 на ищеца.
Кадастралната история на имота е следната:
По КРП на селото от 1957г. за ПИ №250 са били отредени - УПИ I-250
и УПИ XVI-250.
През 1964г., с н.а. № 72 от 17.07.1964г. ответникът е станал
собственик въз основа на договор за покупко-продажба на парцел I-250,
който към него момент е бил неурегулирано дворно място с площ от
544кв.м., съставляващо парцел I-250, кв.24. Съседният неурегулиран парцел
XVI-250 , видно от представените писмени доказателства, е бил на Желязко
Д. Дянев.
По КРП от 1986г. - УПИ I-250 /неурегулиран/ получава планоснимач.
номер 339 с УПИ I-339 в кв.25, а съседният УПИ XVI-250 /неурегулиран/ с
площ 430 кв.м. /който не е предмет на спора/, получава планоснимачен номер
340 с УПИ XVII-340 и вследствие на поредица юридически факти става
собственост на сина на ответника – Живко Д..
Така ответникът е собственик на ПИ с № 339, за който е отреден
УПИ I-339, кв.25 по КРП от 1986г.
6
Посредством заключението на приетата СТЕ се установява, че в
община Т. няма преписка по §6 от ПР на ЗУТ, тоест - не е било поискано
прилагането на дворищнорегулационния план и не са извършвани
необходимите оценки за заплащане на предаваемите места.
От казаното е видно, че регулационните предвиждания на КРП по
отношение на настоящите ПИ 339 и ПИ 340 /който е извън спорния
предмет/ не са били изпълнени на място. Най-общо режимът на регулиране
на недвижимите имоти в населените места се определя от специални
устройствени закони и приложимите към случая норми са тези на ПР на
ЗУТ. Съгласно § 6. ал. 2 на ПР на ЗУТ „действащите към деня на влизане в
сила на този закон дворищнорегулационни планове могат да бъдат
приложени по досегашния ред в 6-месечен срок от деня на влизането в сила
на закона. Общинската администрация осигурява извършването на
необходимите оценки в едномесечен срок от постъпване на искането.“ От
своя страна § 8 ал. 1 на ПР на ЗУТ разписва, че „след изтичане на
сроковете по § 6, ал. 2 и 4 отчуждителното действие на влезлите в сила, но
неприложени дворищнорегулационни планове за изравняване на частите в
образувани съсобствени дворищнорегулационни парцели и за заемане на
придадени поземлени имоти или части от поземлени имоти се прекратява.“
След като в случая не е била осъществена в нормативноустановения
срок процедурата по пар. 6 от ПР на ЗУТ по отношение на неурегулирания
УПИ I-250, сега с планосн. № 339 на ответника, то регулационните граници
по КРП и от 1957г., и от 1986г. не са се трансформирали в имотни.
Това означава, че имотната граница между ПИ 338 и ПИ 339 в кв. 25
съвпада с кадастралната граница, която е обозначена с черна черта по
всички скици към заключението на СТЕ, а не минава по регулационната
граница, обозначена със синя черта по същите скици.
Това положение следва да послужи за основа при извършване на
преценката дали има фактическо навлизане от западния имот на ответника
/ПИ 339/ към източния имот на ищеца /ПИ 338/.
Вещото лице, в чиято добросъвестност и компетентност съдът
няма причини да се съмнява, е дало заключение, че на място фактическата
граница на ПИ 338 и ПИ 339 в кв.25 представлява изградена трайна ограда
от мрежа с железни тръбни колове. Тя започва от кадастралната граница
между двата имота обозначена в скици 4, 5, 6 и 7 с т.1, продължава на юг
до т.8 и от там продължава на запад до т.26. От тази т.26 оградата
продължава на юг по съвпадащите в този участък кадстрална и
7
регулационна граници между двата имота до т.25, която попада в ПИ 341,
но това излиза извън предмета на спора. Широчината на оградата е
0.50см., като половината попада в ПИ 338, а другата - в ПИ 339.
По този начин се установява, че при правилно отразяване на
кадастралната граница по плана на селото, тази ограда е поставена
навътре в имота на ищеца, на изток от неговата западна имотна граница с
имота на ответника, съвпадаща с кадастралната такава.
При това положение участъкът между фактическата ограда и
действителната граница, чиято площ е 12 кв.м. /при граници на
навлизането - т.1, т.2 и т.26 по скиците от 4 до 7 към СТЕ/ ,
представлява част от имота, принадлежащ на ищеца . Безспорно е, че
той има правен интерес да ревандикира частта от собствения си имот,
която се владее без основание от ответника, независимо от това дали тази
част е заснета неправилно в кадастралната карта или не е – както е в
случая.
Доколкото се установи по делото, че грешката при построяването на
оградата е фактическа, а не се дължи на такава в плана, и че ищецът-
собственик, установявайки разминаването на фактическото с правното
положение, е поискал привеждането им в съответствие, то ползването на
спорния участък от страна на ответника е без основание. Той не е бил негов
действителен собственик и не е имал разрешението на същия за ползването
му.
С оглед правна чистота, тук следва да се посочи изрично следното:
има разлика между реално съществуващата граница между двата парцела и
тази от ПУП, поради неприлагане на §6 от ПР на ЗУТ, но дори процедурата
да бе осъществена и имотната граница да съвпадаше с регулационната
линия, навлизане също би имало и то в по-голям размер. Що се отнася до
релевираните с въззивната жалба доводи, че ответникът-въззивник реално
ползва 508 кв.м дворно място при положение, че по документ за
собственост притежава 544 кв.м., а ищецът-въззиваем ползва със 109 кв.м.
повече дворно място от това, което притежава по документ за
собственост, те са несводими към спора. Въпросите, касаещи обема на
вещните права на страните, действителния размер на имотите, от кого се
ползват и на какво основание, са ирелевантни към това, дали фактическата
граница между имотите съответства или не на тази по КРП и са предмет
на други вещни или облигационни правоотношения.
Така безусловно се установява, че въззивникът държи реална част от
имот, собственост на ищеца, като наличие на правно основание за това, не
е доказано от страната, черпеща изгодните последици от него.
Ето защо искът е основателен до размера, констатиран чрез
експертизата и приет от решаващия съд – 12 кв.м., затворени между т.т.
1, 8 и 26 по скици 5 и 6 към заключението на СТЕ, находящи се по
протежението на границата между ПИ 338 и ПИ 339. Ищецът следва да
8
бъде признат за собственик на тази реална част, а ответникът следва да
бъде осъден да му предаде владението върху нея.
Въззивникът се оплаква още, че между словесното описание на
площта в съдебното решение /където на едни места се говори за площи
оцветени в син и зелен цвят, а на други за площи попадащи между изчертани
на скицата сини и зелени линии/ и отразеното в скица № 7, съществува
съществено двусмислие и логическо противоречие.
Този въззивен състав не счита, че е налице такова. Първостепенният
съд е избрал да обозначи в акта си спорното материално право, за което
уважава иска, чрез скица № 7 към СТЕ /чието съдържание по същество не
се различава от това на скици 4, 5 и 6/ и го е описал така: „…попадащи
между изчертаните със син и зелен цвят линии на скица № 7, приложена към
съдебно-техническа експертиза, по протежението на границата между…“
От обикновения оглед на тази скица е видно, че цялата описвана площ е
щрихована в зелен цвят, а тази между регулационната и кадастралната
граница - със син цвят, което означава, че това са цветовете и на самото
изчертаване, следователно посоченото в съдебното решение описание касае
именно площта, за която искът е уважен.
Така в тази обжалвана част решението на СлРС е правилно и
законосъобразно и следва да бъде потвърдено. В тази си част въззивната
жалба е неоснователна и не следва да се уважава.
В необжалваната отхвърлителна част по отношение на иска по чл. 108
от ЗС, решението е влязло в сила.
По отношение на иска по чл. 109 от ЗС:
Макар с въззивната жалба да се атакува и решението в частта, с
която е уважен негаторният иск и е осъден ответникът да преустанови
неоснователните действия и да премахне изградената ограда, не са
изложени никакви конкретни оплаквания за незаконосъобразност на
съдебния акт. Съгласно чл. 269 от ГПК по отношение на правилността на
обжалваното първоинстанционно решение въззивният съд е ограничен от
посоченото в жалбата, каквото в случая изобщо липсва.
Петиторната защита на негаторния иск по чл. 109 от ЗС осигурява
прекратяване на неоснователни действия, препятстващи упражняването на
правото на собственост, респективно – възстановяване на фактическото
положение преди неоснователното въздействие.
За да се активира действието на тази разпоредба, според която
“собственикът може да иска прекратяване на всяко неоснователно
действие, което му пречи да упражнява своето право”, е необходимо да се
докажат в кумулативна даденост условията, предписани в нея – ищецът да
е собственик на имота, упражняването на някое от правомощията му като
9
такъв – владение, ползване, разпореждане, да е затруднено, пряка причина за
това да е действие/бездействие на посочения ответник и то да е
неоснователно.
В случая са доказани всички елементи на фактическия състав на
посочената норма.
Безспорно страните са собственици на съседни имоти. Безспорно се
установи неоснователно навлизане от страна на ответника в имота на
ищеца и построяването на трайна ограда от мрежа и железни тръбни
колове, разположена навътре от имотната граница, като по този начин
препятства ползването в пълен обем на правото на собственостн на ищеца.
Категорично не може да бъде намерено правно основание за това, поради
което описаното положение напълно попада в приложното поле на
разпоредбата на чл. 109 от ЗС.
По начало всяка от страните може да упражнява своето признато от
закона субективно право, доколкото това не нарушава правото на другата и
не противоречи на нормативно установени правила. В случая ответникът е
нарушил границата между двата имота като нарушаването е поС.но и
овеществено чрез съществуването на тази част от оградата, която
надхвърля границата, до която се простира неговото право на собственост.
След като, както вече бе посочено, петиторната защита може да
осигури прекратяване на неоснователните действия занапред и след като се
установи наличието на изискуемите предпоставки, искът на ищеца следва
да бъде уважен и ответникът бъде осъден да преустанови пречещото
действие и премахне навлизащата част от оградата.
Така решението и в тази обжалвана част е правилно и следва да бъде
потвърдено, а въззивната жалба и по отношение на нея не следва да бъде
уважавана.
С оглед изхода на процеса отговорността за разноски за
първоинстанционното производство е правилно разпределена, предвид
уважаването и на двете претенции. Въззивникът се оплаква, че има
неяснота по този въпрос и действително е налице разминаване между
посоченото в мотивировъчната част и в диспозитива на атакуваното
решение, но то е следвало да бъде отстранено или по реда на чл. 247 от
ГПК, или по реда на чл. 248 от ГПК. Доколкото в диспозитивната част на
10
съдебния акт, която единствено обективира волята на съда, разноските на
ищеца са посочени в съответствие с представените доказателства за
действително направените такива, решението в тази част, с характер на
определение, е правилно.
За тази инстанция, с оглед отхвърлянето на въззивната жалба,
разноските на въззивника остават за негова сметка, а той следва да
заплати тези на въззиваемия в размер на 350 лв. за адв. възнаграждение.
Ръководен от гореизложеното съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 9/04.03.2022 г.,
постановено по гр.д.№ 78/2021 г. по описа на РС-Т. в обжалваните части,
като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.
ОСЪЖДА Г. Д. Д. да заплати на С. Г. М. направените разноски по
делото за въззивното производство в размер общо на 350 лв.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в
едномесечен срок от връчването му.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11