№ 3655
гр. София, 24.01.2024 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 157 СЪСТАВ, в закрито заседание на
двадесет и четвърти януари през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:ЗОРНИЦА ИВ. ТОДОРОВА
като разгледа докладваното от ЗОРНИЦА ИВ. ТОДОРОВА Гражданско дело
№ 20231110120284 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 248 от ГПК.
Постъпила е молба вх. № ********** от *******, в качеството на процесуален
представител на ответника ***********, с искане за изменение на постановеното по
настоящото дело Решение № ********* в частта му за разноските, като бъде намален
присъденият по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. в полза на ************ адвокатски
хонорар. Развиват се съображения, че в случая не следвало да се определя адвокатско
възнаграждение за всеки един от двата иска по реда на чл. 2, ал. 5 от НМРАВ, тъй като
произтичали от едно правоотношение, били взаимосвързани и насочени в защита на
един интерес. Поддържа, че адвокатският хонорар следвало да е в минимален размер,
предвид липсата на фактическа и правна сложност на делото и процесуалното
поведение на процесуалния представител на ищеца. Навежда доводи, че към
адвокатското възнаграждение не следвало да се начислява ДДС, тъй като се касаело за
безвъзмездна доставка на услуга, като в тази връзка се позовава и на Определение №
**********, по ч. гр. д. № ********, **** г. о.
В срока по чл. 248, ал. 2 от ГПК е постъпил отговор от ************, в който се
развиват доводи, че правилно съдът е определил адвокатско възнаграждение по всеки
един от обективно съединените искове и е начислил ДДС, като цитира съдебна
практика.
По молбата на *******, в качеството на процесуален представител на
ответника ***********, съдът намира следното:
Молбата е подадена от процесуално легитимирана страна и в предвидения за
това срок, поради което същата се явява процесуално допустима, а по същество е
частично ОСНОВАТЕЛНА.
В решението си по делото съдът е приел, че следва да се присъди адвокатско
възнаграждение за предоставената от ************, чрез неговия представител,
безплатна правна помощ на ищеца в размер на 960 лв., според броя и материалния
интерес на предявените искове, като при определянето на размера се вземе предвид, че
адвокатското дружество е регистрирано по ЗДДС. Съдът обаче счита, че неправилно е
определил адвокатския хонорар, поради което решението в тази част следва да бъде
изменено.
1
Действително, разпоредбата на чл. 2, ал. 5 от Наредбата за минималните размери
на адвокатските възнаграждения предвижда, че за процесуално представителство,
защита и съдействие по граждански дела възнагражденията се определят съобразно
вида и броя на предявените искове, за всеки един от тях поотделно, независимо от
формата на съединяване на исковете. Също така съдът отчита, че с посочената Наредба
е определен минималният размер на адвокатските възнаграждения, зависещ от
материалния интерес. Съгласно чл. 2, ал. 2 от същата наредба, в случаите по чл. 38, ал.
2 от Закона за адвокатурата полагащото се адвокатско възнаграждение се определя от
съда или органите на досъдебното производство съгласно тази наредба. В конкретния
случай процесуалното представителство на ищеца е съществено именно по реда на чл.
38, ал. 2 от Закона за адвокатурата, респективно предоставена е безплатна правна
помощ. В посочената хипотеза – на предоставена безплатна правна помощ по
предявени искове от ищеца с обща цена 885,80 лв. /съобразно предприетото изменение
на иска/, не са налице основания за определяне и присъждане на адвокатско
възнаграждение по всеки един от предявените искове. За да достигне до този извод,
съдът изхожда от Решение на СЕС по съединени дела C 427/16 и C 428/16, в което е
прието, че е налице нарушение на член 101 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3
ДЕС, когато държава членка налага или благоприятства сключването на споразумения,
противоречащи на член 101 ДФЕС, или подпомага действието на такива споразумения,
или лишава собствената си правна уредба от характера на държавни мерки, като
предоставя на частни оператори отговорността по вземане на решения за намеса от
икономически интерес (решение от 21 септември 2016 г., Etablissements Fr. Colruyt, C
221/15, EU:C:2016:704, т. 44 и цитираната съдебна практика). Това не е така в случаите,
когато тарифите се определят при спазване на установени със закон критерии от
обществен интерес и публичните органи не делегират правомощията си за одобряване
или определяне на тарифите на частни икономически оператори, дори и
представителите на икономическите оператори да не са малцинство в предлагащия
тези тарифи комитет (вж. в този смисъл решение от 4 септември 2014 г., API и др., C
184/13—C 187/13, C 194/13, C 195/13 и C 208/13, EU:C:2014:2147, т. 31). Тарифа,
определена от професионална организация, може все пак да има характер на държавна
мярка, по-специално когато членовете на тази организация са независими от
съответните икономически оператори експерти и когато са длъжни по закон да
определят тарифите, като отчитат не само интересите на предприятията или на
сдруженията на предприятия от посочилия ги сектор, но и общия интерес и интересите
на предприятията от другите сектори или на ползвателите на въпросните услуги
(решение от 4 септември 2014 г., API и др., C‑184/13—C‑187/13, C‑194/13, C‑195/13 и
C‑208/13, EU:C:2014:2147, т. 34 и цитираната съдебна практика). Прието е също така,
че за да се гарантира, че членовете на професионална организация наистина действат
при зачитане на общия интерес, критериите за този интерес трябва да бъдат определени
със закон достатъчно точно и да е налице ефективен контрол и правомощия на
държавата за вземане на решения като последна инстанция (вж. в този смисъл решение
от 4 септември 2014 г., API и др., C‑184/13—C‑187/13, C‑194/13, C‑195/13 и C‑208/13,
EU:C:2014:2147, т. 41). Предвид установената липса на точни критерии, които биха
могли да гарантират, че определените от Висшия адвокатски съвет минимални размери
на адвокатските възнаграждения са справедливи и обосновани при зачитане на общия
интерес и единствената възможност за държавна намеса по отношение на Наредбата от
ВАС, СЕС заключава, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна,
адвокатът и неговият клиент не могат — под страх от дисциплинарно производство
срещу адвоката — да договорят възнаграждение в по-нисък от минималния размер,
2
определен с наредба, приета от професионална организация на адвокатите като
Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за
възнаграждение в по-нисък от минималния размер, би могла да ограничи
конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, параграф 1
ДФЕС. Запитващата юрисдикция следва да провери дали с оглед на конкретните
условия за прилагането такава правна уредба действително отговаря на легитимни
цели и дали така наложените ограничения се свеждат до това, което е необходимо, за
да се осигури изпълнението на тези легитимни цели.
В светлината на горното решение и предвид конкретните данни в настоящото
производство, съдът намира, че тази уредба, в това число задължението за адвоката,
респективно съда да присъди минимално адвокатско възнаграждение за всеки един от
предявените искове, несъмнено води до нарушаване на чл. 101, пар. 1 ДФЕС. Касае се
за два взаимосвързани иска, произтичащи от едно правоотношение между страните,
насочени в защита на един интерес с цена 885,80 лв., като стриктното прилагане на
посочената по-горе уредба, би довело до определяне на адвокатско възнаграждение в
размер на по 400 лв. за всеки иск, или общо 800 лв. Очевидно е, че при съпоставяне на
фактическата и правна сложност на делото, ниският материален интерес и липсата на
каквито и да било процесуални усилия от страна на процесуалния представител на
ищеца, доколкото претенции произтичат от едно и също договорно правоотношение и
защитата се реализира посредством едни и същи доказателствени средства,
присъждането на минимално адвокатско възнаграждение върху всеки един от
исковете, от една страна, би довело до неоснователно разместване на имуществени
блага, доколкото престацията на адвоката не е съответна на облагата, която би
получил, и, от друга страна, възможността да се получи такова възнаграждение чрез
института на безплатно оказана правна защита по чл. 38 от ЗАдв., несъмнено би довела
до нарушаване на принципа за свобода на конкуренцията. Очевидно е, че в хипотезата
на сключен възмезден договор за правна защита и съдействие по дело от този характер
и с подобна цена на предявените искове, когато на клиента е предоставена възможност
да прецени съразмерността на възнаграждението, което ще плати за услугата, която ще
бъде предоставена, последният най-вероятно не би се съгласил да заплати такова
възнаграждение. От друга страна, НМАВ въвежда минимални размери на
възнагражденията, а с чл. 2, ал. 2 и минимално възнаграждение за всеки един от
предявените искове, неизпълнението на което може да доведе до дисциплинарна
отговорност на адвоката, поради което същият е принуден или да не предостави правна
защита, или да я предостави безплатно. Последното обаче е възможно единствено за
адвокатите с натрупан капитал, които очевидно имат възможност да оказват безплатна
правна помощ и да получат възнаграждението си в един по-късен момент – след
влизане в сила на решението. Това несъмнено води до нарушаване на конкуренцията
между адвокатите и в частност на чл. 101, пар. 1 ДФЕС.
Следва да се посочи, че разпоредбата на чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1 от 2004 г.
трябва да се тълкува корективно, като във всяко отделно производство следва да се
вземе предвид характера на предявените искове, обусловеността им и свързаността на
фактическите състави за установяване на отделните вземания. Отделно
възнаграждение би се дължало в случай, че по всяка от претенциите са налице
различни правопораждащи факти, респ. налице е необходимост от самостоятелни
процесуални усилия за защита на съответното вземане, което не е налице в случая, тъй
като ищецът търси защита във връзка с един договор между страните, като двата иска
са в отношение на обуславящ-обусловен. Този извод следва както от граматическото
3
тълкуване на общата разпоредбата на чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, предвиждаща определяне на
възнаграждението не само съобразно броя на предявените искове, но и вида на същите,
така и от систематическото и логическо й тълкуване, ведно с разпоредбите на чл. 7 от
Наредбата, уреждащи минималните възнаграждения за процесуално представителство,
защита и съдействие по граждански дела при различните видове искове. В
горепосочената насока са и: Решение № 1952 от 11.03.2020 г. на СГС по в. гр. д. №
7520/2019 г.; Определение № 9322 от 7.08.2023 г. на СГС по в. гр. д. № 7503/2022 г.;
Решение № 3841 от 30.06.2020 г. на СГС по в. гр. д. № 1030/2018 г.; Решение №
3897 от 13.07.2023 г. на СГС по в. гр. д. № 8719/2021 г. и др.
Предвид всичко изложено може да се направи несъмнен извод, че в настоящия
случай уредбата на НМАВ не преследва легитимни цели, като прилагането й от съда
ще доведе до пряко нарушение на чл. 101 ДФЕС и ще доведе до необосновано висока
тежест за ищеца, която е несъразмерна с фактическата и правна сложност на делото и
неговия защитаван материален интерес.
Следователно, на дружеството, осъществило процесуално представителство в
полза на ищеца по реда на чл. 38 ЗАдв., следва бъде определено адвокатско
възнаграждение в размер на 480 лв., на основание чл. 7, ал. 2, т. 1 от НМРАВ с вкл.
ДДС.
На съда му е известно Определение № **********, постановено по ч.гр.д. №
********, ****, но настоящият състав не се солидаризира с приетото в него, тъй като
макар при уговорка процесуалното представителство да се осъществява безплатно и
към онзи момент да е уговорено услугата да се осъществява безвъзмездно, с възлагане
на тежестта за заплащане на дължимото адвокатско възнаграждение на насрещната
страна, предоставената услуга вече престава да е безвъзмездна, като адвокатът ще
получи заплащане от насрещната страна, за което плащане адвокатът е задължен да
внесе ДДС. Друг е въпросът кога възниква задължението за внасяне на ДДС – към
момента на възлагане на разноските, или към момента на заплащането им.
Предвид гореизложените съображения, съдът счита, че постановеното по делото
съдебно решение следва да бъде изменено в частта за разноските, като на
************ бъде определено адвокатско възнаграждение в размер на 480 лв., което
ответникът да бъде осъден да заплати.
Мотивиран така, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ИЗМЕНЯ Решение № *********, постановено по гр.д. № 20284/2023 г. по описа
на СРС, 157 състав в частта за разноските, като ГО ОТМЕНЯ в частта, с която
„*********“ ****, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: ************,
представлявано от ******** Е ОСЪДЕНО да заплати на ************, Булстат:
*********, с адрес на упражняване на дейността: ***********, на основание чл. 38,
ал. 1, т. 2 от ЗАдв. сумата над 480 лв. до 960 лв. – адвокатско възнаграждение за
предоставена на ищеца безплатна правна помощ.
ОСТАВЯ без уважение молбата на ответника *********** по чл. 248 ГПК за
изменение на постановеното по настоящото дело Решение № ********* в частта му за
разноските в останалата част.
4
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО подлежи на обжалване с частна жалба в едноседмичен
срок от връчване на съобщението пред Софийски градски съд. ПРЕПИС от
определението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5