Р Е
Ш Е Н
И Е № ……
гр. С., 07.11.2016 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийският окръжен съд, гражданско
отделение, І-ви въззивен състав в открито съдебно заседание на 03.10.2016г. в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Емилия Донкова
ЧЛЕНОВЕ:
Ирина Славчева
Ивайло Г.
при секретаря Ц. Павлова разгледа докладваното от съдия Г.
въззивно гражданско дело № 309 по описа на съда за
Производството е по реда на чл. 258
и сл. от Гражданския процесуален кодекс.
Образувано е по въззивна жалба от
ответника в първоинстанционното производство А.Т. срещу решение № 41 от
07.03.2016г., постановено по гр.д. № 532/2011г. по описа на РС- гр. К.. С
обжалваното решение е извършена делба на поземлен имот (дворно място) с площ
600 кв.м. в м. „Б. х.“, с. Г., чрез поставянето му в дял на съделителя С.Т. и
са уважени претенциите му по сметки срещу А.Т. за осъждане на последния да му
заплати обезщетение за лишаване от ползване на делбения имот в размер на 23944,37
лв., ведно с мораторна лихва върху тази сума за периода 08.11.2011г. до 23.04.2014г.
в размер на 3243,05 лв. и законна лихва
до окончателното изплащане на сумата.
Жалбоподателят счита, че от мотивите към
решението не става ясно, кой е избраният способ за прекратяване на
съсобствеността – разпределяне по чл. 353 от ГПК или възлагане по чл. 349 от ГПК. Поддържа, че и в двата случая произнасянето на съда е в нарушение на
материалния закон. Сочи, че делбеният имот е единствен и неподеляем, което
изключвало тегленето на жребий и разпределянето по чл. 353 от ГПК като
допустими способи за извършване на делбата. Излага съображения и за
неприложимост на способа по чл. 349 от ГПК и счита, че единственият
законосъобразен начин за извършване на делбата е чрез изнасяне на имота на
публична продан. Оспорва изтъкнатия от районния съд критерий за извършване на
делбата и относимостта на цитираната съдебна практика. Счита, че делбеният имот
не е бил надлежно индивидуализиран. Изразява несъгласие с преценката на съда
относно стойността на имота. Счита, че неправилно е бил осъден да заплати
обезщетение на другия съделител, тъй като не бил възпрепятствал достъпа му до
имота. Във връзка с това анализира събраните доказателства и мотивите на
съдебното решение. Изтъква, че неправилно районният съд е присъдил
обезщетението и във връзка с имоти, които не са предмет на делбата. Обръща
внимание на съществено различаващите се размери на обезщетението, определени с
различни експертни заключения. Моли съда да отмени обжалваното решение и да
постанови друго, с което изнася на публична продан делбения имот и отхвърля
претенциите на съделителя С.Т. по чл. 31, ал. 2 от ЗС.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил
отговор на жалбата от съделителя С.Т., който я оспорва във всичките й части и
моли съда да потвърди обжалваното решение. Претендира разноски.
В открито съдебно заседание пред въззивната инстанция
жалбоподателят А.Т. се представлява от адв. М., която поддържа жалбата и моли
съда да я уважи. Претендира разноски. Представя списък по чл. 80 от ГПК. Прави
възражение за прекомерност на заплатения от насрещната страна адвокатски
хонорар.
В открито съдебно заседание пред въззивната инстанция
въззиваемят С.Т. се представлява от адв. Д., който оспорва жалбата, поддържа
подадения отговор и моли съда да потвърди обжалваното решение. Претендира
разноски. Представя списък по чл. 80 от ГПК и писмени
бележки, в които изброява събраните доказателства и обстоятелствата, които
счита за доказани с тях. Солидаризира се с изводите на първоинстанционния съд
във връзка с начина на извършване на делбата и индивидуализацията на делбения
имот. Счита обжалваното решение за правилно и в частта му, касаеща претенциите
по сметки (обезщетение за лишаване от ползване).
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
В така очертаните рамки на въззивната проверка, съдът
намира от фактическа и правна страна следното:
І. По
валидност
Обжалваното решение е валидно, доколкото е постановено
от надлежен съдебен състав, в писмен вид и е подписано от разгледалия делото
съдия, който се е произнесъл в пределите на своята правораздавателна власт.
ІІ. По
допустимост
В частта по извършването на делбата и – отчасти – в
частта по претенциите по сметки, решението е допустимо, тъй като са били налице положителните предпоставки за упражняване на
правото на иск и са липсвали отрицателни такива.
Същевременно, в друга част по претенциите по чл. 346 от ГПК решението
е частично недопустимо.
Такива претенции са предявени от съделителя С.Т. в
първото открито съдебно заседание във фазата по допускане на делбата, като е
представена подробна молба в този смисъл. Те съставляват облигационна претенция
по чл. 31, ал. 2 от ЗС за обезщетение за лишаване от ползването на процесния
поземлен имот и на построените в него двуетажна жилищна сграда и работилница за
периода от м. юли 2011г. до м. април 2014г., както и претенция за заплащане на
равностойността на осем движими вещи.
Първата група
претенции са частично недопустими поради следните съображения. По принцип,
претенциите по сметки имат за предмет вземания на съделителите един срещу друг във връзка с
делбената общност, т.е. само такива вземания, които са възникнали от
правоотношения, свързани с управлението, стопанисването и използването на
имотите, предмет на делбата. И обратно: не се разглеждат сметки, които
произтичат от правоотношения, които не касаят предмета на делбата (арг. от т.
4, буква „а” от Постановление № 7 от
28.XI.1973 г., Пленум на ВС). В същия смисъл е и цитираното от самия С.Т.
Решение № 146 от 19.07.2013 г. на ВКС по
гр. д. № 1725/2013 г., II г. о., ГК, тъй като в него изрично се посочва, че
исканията по сметки са само във връзка със „…съсобственото
имущество, предмет на делбата”. Поради това и доколкото предмет на втората
фаза от настоящото делбено производство е само поземленият имот с актуален
идентификатор № 210.30 по кадастралния
план на строителен полигон Б. х., съдът намира за недопустими
претенциите за обезщетение за лишаване от ползване на жилищната сграда и
работилницата. Постановеното по тях първоинстанционно решение е недопустимо и
следва да бъде обезсилено, а производството в съответната му част – да се
прекрати.
Във връзка с това,
неоснователно в отговора на исковата молба се навежда довод, че „дворното място
и сградите са един имот и … не следва да се разглеждат като отделни имоти”.
Няма спор, че поземлените имоти и сградите са самостоятелни обекти на правото
на собственост. Те са различни недвижими имоти, поради което се
индивидуализират с различни кадастрални идентификатори и могат да бъдат
самостоятелен предмет на отделни правни сделки и съдебни производства, вкл. и
делба (както в настоящия случай). Няма основание, самостоятелността им да се
пренебрегва в случаите на търсено обезщетение за лишаване от ползването им.
Също така
неоснователно се поддържа, че, след като решението, с което е отхвърлен искът
за делба на сградите, е влязло в сила на 13.02.2014г., претенцията за
обезщетение за лишаване от ползването им произтичала от съсобствеността и имала
връзка с нея. По този въпрос съдът отбелязва, че претенциите по сметки се
предявяват в първото открито съдебно заседание от втората фаза на делбата,
което винаги следва хронологически влизането в сила на съдебното решение по
допускане на делбата. Поради това, след влизане в сила на съдебното решение по в.гр.д.
№ 122/2013г. на ОС- С. предметът на делбата е бил очертан окончателно и ищецът
е обвързан от него, вкл. и по отношение на имотите, във връзка с които може да
предяви претенции по чл. 346 от ГПК.
На последно място,
самият ищец твърди, че жилищната сграда и работилницата са негова изключителна
собственост, т.е. те не са част от делбената маса, което изключва възможността да
се претендира обезщетение за лишаване от ползването им в производство по
съдебна делба.
По аналогични съображения съдът намира за недопустима
и претенцията за заплащане на обезщетение за липсващи движими вещи. Тя, обаче,
е била отхвърлена от районния съд и в тази част постановеното от него решение
не е необжалвано. Поради това и с оглед разпоредбата на чл. 269 от ГПК, то е
влязло в сила, а настоящият съдебен състав не може да се произнася по
допустимостта му.
ІІІ. По
правилност
По съществото на правния спор и в рамките на
наведените във въззивната жалба доводи, съдът формира следните правни изводи:
1.
Относно
способа за извършване на делбата
Настоящият съдебен състав намира, че,
след като предмет на делбата е само един поземлен имот и той е неподеляем,
правото на собственост върху построените в него самостоятелни сгради е без значение при избор на способ за
извършване на делбата. Имотът следва да бъде поделен заедно с всички подобрения
и приращения върху него, без да се държи сметка за собствеността върху самостоятелните
обекти на вещни права и без те да бъдат фактор при избора на способ за делбата,
поради следните съображения:
·
С протоколно
определение от 17.03.2015 г. първоинстанционният съд е спрял делбеното
производство, преценявайки, че е налице преюдициален спор по смисъла на чл.
229, ал. 1, т. 4 от ГПК, с предмет правото на собственост върху построените в
имота жилищна сграда и работилница. С определение № 1049/17.07.2015г. по
ч.гр.д. № 391/2015г. Софийският окръжен съд е отменил определението за спиране
на производството и е върнал делото на К.ския районен съд, като е дал указания
за продължаване на съдопроизводствените действия. В мотивите на това
определение изрично е посочено, че правилното решаване на спора по извършване
на делбата не е обусловено от решението по собственическия иск, тъй като двата
спора имат за предмет различни права и поради това между тях не е налице
обусловеност.
В изпълнение на задължителните указания
на въззивната инстанция, първоинстанционният съд е продължил разглеждането на
делото във втора фаза на делбеното производство, но ги е пренебрегнал при
постановяване на решение по съществото на спора. По- конкретно, КРС е приел, че
С.Т. е изключителен собственик на построените в процесния имот жилищна сграда и
работилница, както и че този факт обуславя поставяне на делбения поземлен имот
в негов дял, тъй като в противен случай биха възникнали „значителни неудобства”.
Този извод противоречи на цитираното по- горе определение на ОС- С., с което
въпросът за ирелевантността на правото на собственост върху сградите е решен
окончателно и не може да бъде пререшаван в делбеното производство – нито от
КРС, нито от настоящия съдебен състав. Отделно от това, направеният от КРС извод,
дори да е допустим, се основава на погрешни фактически предпоставки, тъй като
към момента на постановяване на обжалваното решение, а и понастоящем, спорът за
правото на собственост върху жилищната сграда и работилницата все още не е
разрешен с влязъл в сила съдебен акт. (Към настоящия момент пред ОС- С. е
висящо в.гр.д. № 625/2016г., образувано по жалба на А.Т. срещу решението на
КРС, с което ревандикационните искове на С.Т. с предмет – тези две сгради – са
били уважени). Поради това, така претендираното право на собственост не може да
бъде аргумент за поставяне на делбения поземлен имот в дял на някого от
съделителите.
· Неоснователен е аргументът на първоинстанционния съд,
че, щом С.Т. притежава сгради в поземления имот, всеки друг начин на извършване
на делбата освен поставяне на този имот в негов дял, би създало „значителни
неудобства“. Този аргумент би имал място единствено в хипотезата на разпределение
на делбените имоти по реда на чл. 353 от ГПК, което следва да бъде съобразено с
допълнителни фактори (напр. извършени подобрения в имотите, фактическото им
ползване от някого от съделителите и др.), но в случая не са налице основните предпоставки
за извършване на разпределение поради следните съображения:
По принцип, ликвидиране на съсобствеността чрез разпределяне на
делбените имоти между съделителите е допустимо, само ако в делбената маса има достатъчно имоти, от които за всеки съделител може да бъде
отреден еднороден дял в натура (арг. от Решение
№ 258 от 25.10.2011 г. на ВКС по гр. д. № 144/2011 г., II г. о., ГК). И обратно: по този ред е недопустимо някой от съделителите да получи дял
в натура, а на другите съделители да се присъди парична равностойност. Единствено изключение от това правило съставлява
хипотезата, при която делбата на наследственото имущество се извършва в различни производства. В такъв случай е допустимо, в дял на
някого от съделителите да се постави единствения делбен имот в конкретното
производство, ако наследодателят е притежавал и други недвижими имоти,
съсобствеността върху които вече е била прекратена и при това всички
съделители, с изключение на един, са получили реален дял от наследственото
имущество. (Дискусионен би бил въпросът,
дали при съгласие на единия съделител да получи само парично уравнение, другият
съделител може да получи целия имот, но в случая и такава хипотеза не е налице,
тъй като съделителят А.Т. е изразил изрично несъгласие с извършването на делбата
по реда на чл. 353 от ГПК и е настоял за изнасяне на делбения имот на публична
продан.)
В настоящото производство, обаче, е прието заключение по СТЕ, съгласно
което делбеният имот е реално
неподеляем. То не е оспорено от страните, нито последните са навели доводи в
обратен смисъл във въззивното производство, поради което съдът го цени като
доказателство по делото. Не се твърди и не се доказва, друга част от
наследственото имущество да е била поделена преди настоящото дело и съделителят
А.Т. да е получил полагаемата му се част от нея. Следователно, в делбената маса
(не само по настоящото дело, а и въобще) няма достатъчно имоти за всички
съделители и е безпредметно да се обсъждат допълнителните фактори за тяхното удобно
разпределение (напр. подобрения, фактическо ползване и др.). След като
разпределение въобще не може да се извърши, допълнителните аргументи за неговата
целесъобразност и удобство се явяват лишени от основание.
С оглед гореизложеното, съдът намира, че
делбата не може да бъде извършена по реда на чл. 353 от ГПК чрез разпределяне
на единствения неподеляем делбен имот в дял на някого от двамата съделители.
Ако претенцията на съделителя С.Т. за
поставяне на делбения имот в негов дял се тълкува като такава по чл. 349 от ГПК, съдът намира същата за неоснователна, тъй като предпоставката по ал. 1 от
този нормативен текст очевидно не е налице, а във връзка с ал. 2 не се твърди и
не се доказва, съделителят да е живял в имота към момента на откриване на
наследството и да не притежава друго жилище. Отделно от това, предмет на
възлагателна претенция по чл. 349, ал. 1 или ал. 2 от ГПК може да бъде
единствено жилищен имот, като съдебната практика разширява приложението на тази
разпоредба и върху застроен с жилище поземлен имот. В настоящия случай, обаче,
предмет на делбата е само поземления имот, без построената в него жилищна
сграда. Този факт не позволява третирането му като жилищен, а следователно – и
възлагането му реда по чл. 349, ал. 1 или 2 от ГПК.
На последно място, няма възможност за
ликвидиране на съсобствеността чрез теглене на жребий, тъй като този способ за
извършване на делбата предполага (освен всички останали предпоставки за
допустимостта му) равен брой реални дялове и съделители, което условие в случая
не е изпълнено.
По тези съображения, съдът намира, че
единственият възможен начин за извършване на делбата на процесния поземлен имот
е изнасянето му на публична продан по реда на чл. 348 от ГПК. Поради това
обжалваното решение следва да бъде отменено в тази му част, като вместо него се
постанови друго такова, с което делбеният поземлен имот се изнася на публична
продан.
При така избрания способ за ликвидиране
на съсобствеността, съделителите не си дължат парични суми за уравняване на
дяловете. Поради това съдът обсъжда частта от въззивната жалба, касеща оценката
на делбения имот, единствено във връзка с определяне на дължимата държавна
такса върху стойността на дяловете на съделителите. В тази част неоснователно
се твърди, че съществувало противоречие между определените от различни експертни
заключения различни стойности на имота, а именно – 12000 лв. и 13300 лв. Наистина,
при разглеждане на жалбата срещу решението по допускане на делбата, пред
Софийският окръжен съд е прието заключение на в.л. К. Н. за оценка на
делбениия имот в размер на 13200лв. Заключението е депозирано на 01.04.2013г. и
е прието в открито съдебно заседание на 09.04.2013г. по в.гр.д. № 122/2013г. на
ОС- С.. Същевременно, със заключението по СТЕ, изготвено от в.л. Ангел Илиев и
прието във втората фаза на делбеното производство на 30.09.2014г. (л. 192 от
първоинстанционното дело), стойността на делбения поземлен имот е определена на
12000 лв. Същата стойност е определена и от в.л. К. Н. в първата
фаза на делбеното производство (л. 41 от първоинстанционното дело) и е
възприета от в.л. Петър Петров в заключението по съдебно- оценителната
експрертиза във втората му фаза (л. 229 от първоинстанционното дело). При тези
данни съдът намира, че три от четирите заключения по този въпрос възприемат пазарна
стойност на имота в размер на 12000 лв., което е аргумент за нейната по- голяма
достоверност. Освен че тя фигурира в преобладаващия брой заключения,
хронологически най- късните от тях възприемат именно нея, поради което тя следва
да се приеме за актуална. С оглед гореизложеното, съдът намира, че
действителната пазарна стойност на процесния имот е 12000 лв.
Във връзка с извършването на делбата,
основателен е доводът на жалбоподателя, че делбеният имот следва да бъде
индивидуализиран съобразно актуалния му кадастрален номер и регулационен
статут. Отношение към този въпрос имат приетите в хода на въззивното
производство писмени доказателства - удостоверение
изх. № АБ-У-455/02.09.2014г. на общ. К. и скица № 618/09.07.2014г.,
презаверена на 27.10.2015г. от общ. К.. От тези документи се установява, че в
ПИ № 210.30 по кадастралния план на строителен полигон Б. х., освен двуетажна
масивна жилищна сграда и масивна стопанска сграда, са разположени един открит и
два закрити навеса, а ПИ № 210.30 по кадастралния план на строителен полигон Б.
х., одобрен с решение № 84/87г., и допълнен със заповед №
РД-17145/23.05.2014г., е идентичен с имота, описан в н.а. № 71, т. ІІІ, н.д.№
193/1977г. (от който съделителите извеждат правото на собственост на наследодателя
си – л. 3 от първоинстанционното дело).
Следователно, актуалният идентификатор на имота е ПИ № 210.30 по кадастралния план на строителен полигон Б.
х. и той следва да бъде използван при индивидуализирането му в диспозитива на въззивното
съдебно решение.
2.
Относно
претенциите по сметки
С оглед изложеното по- горе в т. ІІ, предмет на
разглеждане по същество е единствено частта от претенциите по сметки на С.Т.
срещу А.Т., касаеща обезщетение за ползване на процесния поземлен имот с
идентификатор № 210.30 за посочения от ищеца период (м. юли 2011г. до м. април
2014г.).
По този въпрос съдът намира, че жалбата е частично
основателна поради следните съображения.
Неоснователно жалбоподателят оспорва, че бил лишил
въззиваемия от ползване на процесния поземлен имот. Този факт се установява от
показанията на св. Н. и св. Г..
Според първата от тях (л. 296 от първоинстанционното
дело), съделителят С.Т. не може да влезе вътре (т.е. в процесния поземлен имот)
за да храни кучетата, като тя лично е била свидетел на отказа на А.Т. да му
даде ключ. Свидетелката сочи, че на визирания от нея разговор между двамата
братя „… С. му показа нотариален акт, че имотът е негов”. Това означава, че отказът
следва да се отнесе към момент след 20.06.2011г., тъй като на тази дата С.Т. е
придобил жилищната и стопанската сграда, видно от н.а. № 220, т. І, рег. №
1512, дело № 185/2011г. (л. 4-5 от първоинстанционото дело). Съответно,
неоснователни са възраженията на А.Т., че бил дал на С.Т. ключ от имота, тъй
като те, макар и фактически верни, касаят предходен момент, невключен в исковия
период (01.06.2010г.), а и това не се отрича от самия С.Т., видно от текста на
нотариалната му покана на л. 187 от първоинстанционното дело.
Също така, св. Г. сочи, че лично е възприела, как А.Т.
„… разби портата”, което, в контекста на цялостните й показания и използваните
от нея и страните термини, касае входната врата на дворното място. Тези
показания съвпадат по смисъл и, според настоящия съдебен състав, доказват, че от
някакъв момент след 20.06.2011г. А.Т. е разполагал с ключ за делбения поземлен
имот, а С.Т. – не, като до това състояние се е стигнало в резултат от активни
действия на самия А.Т..
Не обосновават обратен извод показанията на св. Т., че
била видяла С.Т. на двора (л. 299 от първоинстанционното дело), тъй като тя не
сочи конкретен момент, до който се отнасят възприятията й. Също така, не следва
да се ценят нейните показания за предаден ключ от „портата” на С.Т. през м.
декември 2011г., тъй като следва да се отчита възможната й заинтересованост по
смисъла на чл. 172 от ГПК. Освен това, съгласно представената нотариална
покана, предаването е следвало да се извърши пред нотариус, т.е. ако такова се
е осъществило, за него би трябвало да е съставен протокол, какъвто в случая не
се представя.
Съдът не цени и показанията на св. Ц. за това, че през
м. февруари 2015г. бил видял С.Т. да излиза от къщата и да влиза в съседна
такава, тъй като те касаят изключително кратък процес, а същевременно самият
свидетел заявява, че не познава С.Т. и че това е едва вторият път, когато го е
виждал. При това свидетелят твърди, че е видял С.Т. за първи (и единствен) път
„веднъж на делото …. в С.”, но не може да посочи нито конкретна дата, нито
самото дело, което прави показанията му недостоверни. Ако се приеме, че това е
заседанието на 04.06.2013г. по в.гр.д. № 122/20113г. (приложено към настоящото),
по което Ц. също е бил свидетел, следва да се има предвид, че, видно от
отбелязването в съдебния протокол, на това заседание С.Т. не се е явил, т.е. не
би могъл да бъде забелязан от свидетеля. Но дори свидетелят да го е видял еднократно
извън съдебната зала, съдът намира за много малко вероятна възможността да го е
разпознал със сигурност след повече от една година и половина.
По така изложените съображения, съдът намира за
доказано, че след 20.06.2011г. А.Т. е ограничил достъпа на С.Т. до делбения
поземлен имот, а същевременно не се доказа, А.Т. да му е предоставил нов ключ
от него.
Във връзка с това, следва да се има
предвид, че съгласно Тълкувателно решение № 7 от 2.11.2012 г. на ВКС по тълк.
д. № 7/2012 г., ОСГК, „лично ползване по смисъла на чл. 31, ал. 2 от
ЗС е всяко поведение на съсобственик, което възпрепятства или
ограничава останалите съсобственици да ползват общата вещ, съобразно правата
им, без да се събират добиви и граждански плодове.” Следователно,
доказаното по- горе ограничаване на достъпа до имота съставлява лично ползване
по смисъла на чл. 31, ал. 2 от ЗС и е предпоставка за присъждане на обезщетение
на лишения от ползването съсобственик.
При това, обаче, съгласно точния
текст на чл. 31, ал. 2 от ЗС, обезщетение се дължи „… от деня на писменото
поискване”. В конкретния случай, по делото се установява, че на 07.12.2011г. на
А.Т. е била връчена нотариална покана от С.Т. за предоставяне на ключ от имота
(л. 187 от първоинстанционното дело), като в нея изрично е посочено, че тя
следва да се счита за „писмено поискване относно частта ми от описаното дворно
място по смисъла на чл. 31, ал. 2 от Закона за собствеността”. При тези данни и
доколкото по делото не се доказва наличие на друго, по- ранно писмено изявление
на С.Т. в този смисъл, съдът намира, че за начална дата на дължимостта на
обезщетението следва да се приеме посочената в нотариалната покана дата за
предаване на ключ от имота, а именно – 22.12.2011г. Както се посочи по- горе,
по делото няма данни за предаване на ключа (а с това – и за осигуряване на
достъп до имота), поради което за периода от тази дата до предявяването на
претенциите по сметки (23.04.2014г.) искът на С.Т. по чл. 346 от ГПК, вр. чл.
31, ал. 2 от ЗС, е доказан по основание.
За определяне размера на дължимото обезщетение е била
назначена експертиза, чието основно заключение е определило обезщетението въз
основа на средния пазарен наем.
По искане на ищеца и на ответника са допуснати и
допълнителни задачи за изчисляване на обезщетението за ползване на сградата при
съобразяване с нейната разгърната застроена площ (което е ирелевантно в
настоящия случай), както и за изчисляване на обезщетението по няколко различни
метода с отчитане на пазарна стойност и приходна стойност.
В изпълнение на така поставената допълнителна задача,
вещото лице е определило обезщетението по сравнителен метод и по приходен
метод. Първият от тях съвпада с метода, използван в основното заключение, и е
довел до идентични резултати с тези, получени въз основа на средната пазарна
наемна цена (л. 208 и л. 229 от първоинстанционното дело). В резултат от
прилагането на втория метод са изчислени значително по- ниски размери на
обезщетението, като в частта за процесния делбен имот разликата е 72,78%, т.е.
почти 3/4. Или, казано по друг начин, обезщетението за лишаване от ползване на
процесния поземлен имот, изчислено по приходния метод, е почти четири пъти по-
малко от обезщетението, изчислено по сравнителния метод въз основа на средната
пазарна наемна цена.
При това следва да се има предвид задължителната
съдебна практика по чл. 290 от ГПК (Решение № 116 от 8.10.2015 г. на ВКС по гр.
д. № 2677/2015 г., II г. о., ГК) съгласно която „размерът на дължимото в тези случаи обезщетение се определя от закона
- пропуснатата полза от неползващия собственик, а за недвижимите имоти това е
средният месечен наем за имот със
съответното предназначение и състояние, освен ако ищецът не е доказал по-голям
размер.” В аналогичен смисъл са и Решение № 220 от 29.12.2011 г. на ВКС по
гр. д. № 1521/2010 г., II г. о., ГК, Решение № 820 от 20.09.2011 г. на ВКС по
гр. д. № 1009/2009 г., I г. о., ГК, и Решение № 973 от 7.01.2010 г. на ВКС по
гр. д. № 5347/2009 г., III г. о., ГК, също постановени по реда на чл. 290 от ГПК. В случая по- голям размер не е доказан, а използваният алтернативен метод
е довел до определяне на по- малък размер на обезщетението. Поради това и в
съответствие с цитираната съдебна практика, пропуснатата полза от неползващия съсобственик следва
да се съизмери със средния месечен наем за имот със съответното предназначение,
местонахождение и състояние.
Както се посочи по- горе, този размер е определен в
основното заключение и в първата част на допълнителното заключение на ССЕ. Според
тях, пазарният наем на притежаваната от С.Т. ½ ид.ч. от имота е в размер
на 360 лв. месечно за 2011г.
От друга страна, за 2012г. вещото лице е коригирало
размера на пазарния наем с коефициента на инфлация, определен от НСИ. Въпреки
че заключението определя корекцията на наема общо за трите обекта (земя,
жилищна сграда и работилница), няма пречка, тази корекция да се пресметне само
по отношение на поземления имот с помощта на прости аритметически изчисления,
както следва: 360+(360*0,03)=370,80лв. за всеки от месеците на 2012г.
Съответно, за всеки от месеците на 2013г. пазарният
наем е 370,80+(370,80*0,009)= 374,14лв.
Вещото лице не е направило изчисления за първите
четири месеца на 2014г., но коефициентът на инфлация за 2014г., определен от
НСИ, е общоизвестен и е в размер на минус 1,4%. Следователно, месечният пазарен
наем за 2014г. следва да се изчисли като 374,14-(374,14*0,014)= 368,90лв.
Отделно от това, следва да се вземе предвид, че за м.
декември 2011г. обезщетение се дължи само за периода след 22.12.2011г., т.е. от
23.12.2011г. до 31.12.2011г., или за 9 дни, а за месец април 2014г. – само за
периода до 22.04.2014г., т.е. от 01.04.2014г. до 22.04.2014г., или за 22 дни.
При тези данни, дължимото обезщетение за лишаване от
ползване на процесния делбен имот за периода от писменото поискване до
предявяване на претенцията е в размер на
((9/31)*360)+(12*370,80)+(12*374,14)+(3*368,90)+((22/30)*368,90)=10421,02лв.
За този размер претенцията е основателна и следва да
се уважи, а за разликата до пълния претендиран размер – да се отхвърли.
С оглед цитираната по- горе задължителна съдебна
практика, неоснователен е доводът на жалбоподателя, че обезщетението е следвало
да се изчисли по няколко различни метода, а резултатите – тежестно да се
осреднят.
Неоснователен е и свързаният с него довод, че размерът
на обезщетението е следвало да се съобрази с наличното застрояване в делбения
имот. Както съдът вече отбеляза в определение от 17.06.2016г., ако
жалбоподателят е считал, че заключенията на в.л. Петров не са съобразили
застрояването в имота, той е имал възможност да ги оспори и да поиска
назначаване на повторна или допълнителна експертиза със съответна задача. След
като това не е направено, недопустимо е, възражения в тази насока да се
релевират едва пред въззивната инстанция и да се претендира, че обезщетението е
следвало да се изчисли по различен начин и при съобразяване само със свободната
за ползване площ на делбения имот.
Неоснователен е и сходният довод на жалбоподателя, изложен
в молба от 06.07.2016г., че размерът на обезщетението би бил различен при
съобразяване с наличието навеси в процесния имот, установено от приетата пред
въззивната инстанция скица. Във връзка с това следва да се има предвид
тълкуването, дадено от съдебната практика (Решение № 897 от 7.01.2010 г. на ВКС
по гр. д. № 1628/2008 г., III г. о., ГК), съгласно което „навесът не е самостоятелен обект на правото на собственост и като
такъв не подлежи на делба отделно от дворното място”. Правният режим на
навесите е идентичен с този на поземления имот, тъй като те са само приращение
към него. Затова, за размера на обезщетението за лишаване на съделителя С.Т. от
достъп до поземления делбен имот няма значение, дали в имота има или няма навеси,
както и към кой момент е установено наличието им. Лишаването от ползване на
навесите няма различна цена спрямо лишаването от ползване на самия поземлен
имот. Съответно, наличните по делото заключения относно ползата, от която е бил
лишен съделителят С.Т., не зависят от съществуващото допълващо застрояване
(навеси), установено с приетата пред въззивната инстанция скица, и са достатъчни
за преценка на размера на дължимото обезщетение.
При формиране на правните си изводи относно
основанието и размера на претенцията по сметки на С.Т., съдът не взе предвид
представените по делото заверени копия от присъди и решения по наказтелни дела (л.
Уважаването на иска за присъждане на обезщетение до
размер, различен от приетия от първоинстанционния съд, налага съответно
преизчисляване и на дължимата мораторна лихва върху обезщетението. За целта
съдът използва като основа данните, представени от в.л. Петров в Приложение № 2
към основното заключение на ССЕ, намиращо се на л. 211 от първоинстанционното
дело. (Резултатите биха били идентични и ако се използват данни от т. 1 от
допълнителното заключение, тъй като единствените разлики между заключенията в
тези им части се дължат на месечния пазарен наем за жилищната сграда, който е
ирелевантен за изхода на настоящия спор, а пазарният наем за процесния поземлен
имот е еднакъв). С оглед обоснованата по- горе недължимост на част от изчислената
от вещото лице главница, както и недължимостта й за част от процесния период, тези
данни следва да бъдат коригирани, както следва.
На първо място, изчисленият от вещото лице общ размер
на лихвата следва да се намали с частта от нея, съответстваща на периода от
01.08.2011г. до 31.12.2011г., в размер на 3,60+8,26+12,94+17,65+22,32=64,77лв.,
тъй като, както вече се посочи, за частта от исковия период между 07.07.2011г.
и 22.12.2011г. не се дължи обезщетение. След това намаление, изчисленият от
в.л. Петров общ размер на лихвата от 2565,68лв. се редуцира до 2565,68-64,77=2500,91лв.
На второ място, върху дължимото обезщетение за месец
декември 2011г. се начислява лихва от 01.01.2012г., която, с оглед дължимостта
му само за 9 дни (от общо 31) е върху 9/31 части от пълния му размер от 360 лв.
Това означава, че определеният от вещото лице размер за първия месечен период
на забавата (от 01.01.2012г.) следва да се редуцира пропорционално до размер от
29,58*(9/31)=8,59лв. Така, вместо лихва от 29,58 лв., за първия период след
01.01.2012г. в общия сбор на лихвите следва да участва сумата 8,59 лв. След
това второ намаление, изчисленият от в.л. Петров общ размер на лихвата се
редуцира до 2500,91-29,58+8,59=2479,92лв.
На последно място, така изчислената оставаща лихва следва
допълнително да се редуцира пропорционално на компонентите на обезщетението,
които настоящият съдебен състав намира за действително дължими. Както се посочи
по- горе, това е единствено обезщетението за неползване на поземления имот (в
размер на 360 лв. месечно за 2011г.) Останалите два компонента – обезщетението
за неползване на жилищната сграда в размер на 144 лв. месечно за 2011г. и
обезщетението за неползване на работилницата в размер на 45 лв. месечно за
2011г. са недължими. Независимо от различните абсолютни величини на
обезщетенията за земята, жилищната сграда и работилницата, определени за 2012г.
и 2013г., съотношението между тях е същото, както и за 2011г., тъй като те са
били общо коригирани с инфлационния коефициент за съответната година. Следователно,
главницата, върху която се изчислява лихва за целия период до предявяването на
претенциите по сметки, е 360/549 части от приетия от вещото лице размер.
Съответно, в същата пропорция следва да се намали и определената по- горе лихва
върху редуцирания остатък от това обезщетение, т.е. (360/549)*2479,92=1626,18лв.
Така, окончателният размер на дължимата лихва върху обезщетението за лишаване
от ползване на процесния поземлен имот, изчислена за периода от 01.01.2011г.
(от когато ответникът е изпаднал в забава за първото дължимо обезщетение за
последните девет дни от м. декември 2011г.) до датата на предявяване на
претенцията за обезщетение в делбеното производство (23.04.2014г.) е в размер
на 1626,18лв. До този размер искането за присъждането й следва да бъде уважено,
а за разликата до пълния претендиран размер – да се отхвърли.
ІV. По
разноските
С оглед изхода на делото, въззиваемият следва да бъде
осъден да заплати на жалбоподателя част от направените от последния разноски
пред въззивната инстанция, пропорционална на уважената част от жалбата, т.е.
изцяло по способа за извършване на делбата, респ. в пропорция
((23944,38-10421,02)+(3243,05-1626,18))/(23944,38+3243,05)= 0,55688 по исковете
за обезщетение за лишаване от ползване и мораторна лихва: 120+(0,5*500)=370лв.
– за делбата плюс 0,55688*(543,75+(0,5*500))= 442,02лв. – за претенциите по
сметки, или общо 812,02 лв.
Съответно, жалбоподателят следва да заплати на
въззиваемия част от направените от последния разноски пред въззивната
инстанция, пропорционална на отхвърлената част от жалбата, т.е. само по
исковете за обезщетение за лишаване от ползване и мораторна лихва - в пропорция
1-0,55688=0,44312. Такива се установяват единствено за заплатено адвокатско
възнаграждение в размер на 1800 лв. Във връзка с това, неоснователно е
възражението на адв. М. за прекомерност на претендираното адвокатско
възнаграждение от страна на въззиваемия. Съгласно чл. 7, ал. 4 и чл. 7, ал. 2,
т. 4 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, минималният размер
на възнаграждението за една инстанция на една фаза от делбеното производство е
600 лв. (за делбата) плюс 1345,63 лв. (за претенциите по сметки в общ размер
23944,38+3243,05=27187,43лв.), т.е. общо 1945,63лв., което е повече от
претендираното. Така, А.Т. следва да заплати на С.Т. 0,44312*0,5*1800=398,81лв.
С оглед изхода на делото, обжалваното решение следва
да бъде отменено и в частта му за разноските, като отговорността за тях пред
първата инстанция се разпредели пропорционално на уважените, респ.
отхвърлените, претенции на съделителите, както следва:
А.Т. дължи на С.Т. направените от последния разноски
пред първата инстанция, пропорционална на уважената част от исковете, т.е. по
претенциите по сметки в пропорция (10421,02+1626,18)/(34000+4633,33)=0,312. Разноски
се установяват в размер на 2291,50лв. държавни такси и депозити за вещи лица,
както и 2157лв. – адвокатски хонорар, от които А.Т. следва да бъде осъден да
заплати на С.Т. 2291,50*0,312+2157*0,5*0,312=714,95+336,49=1051,44лв.
С.Т. следва да заплати на А.Т. направените от
последния разноски пред първата инстанция, пропорционална на отхвърлената част
от исковете му по претенции по сметки и извършване на делбата, т.е. в пропорция
1-0,312=0,688 за депозитите по експертизи във връзка претенциите по сметки в
размер на 250 лв. Така, С.Т. следва да бъде осъден да заплати на А.Т. 0,688*250=172лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ОБЕЗСИЛВА решение № 41 от 07.03.2016г., постановено
по гр.д. № 532/2011г. по описа на РС- гр. К., В ЧАСТТА МУ, с която са били уважени претенциите по сметки на С.Н.Т.
с ЕГН ********** срещу А.Н.Т. с ЕГН ********** за присъждане на обезщетение за
лишаване от ползване на жилищна сграда и работилница, ОСТАВЯ БЕЗ
РАЗГЛЕЖДАНЕ тези претенции и ПРЕКРАТЯВА
производството по делото в съответната му част.
ОТМЕНЯ решение № 41 от 07.03.2016г., постановено
по гр.д. № 532/2011г. по описа на РС- гр. К., В ЧАСТТА МУ, с която делбеният поземлен имот е бил поставен в дял
на съделителя С.Н.Т. и той е бил осъден да заплати на съделителя А.Н.Т. сумата
6000 лв. за уравнение на дяловете, като
вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ИЗНАСЯ на публична продан допуснатия до делба недвижим имот
- поземлен имот (дворно място) с площ 600 кв.м. в м.
„Б. х.“, с. Г., с актуален идентификатор ПИ № 210.30 по кадастралния план на строителен полигон Б. х., одобрен с
решение № 84/87г., и допълнен със заповед № РД-17145/23.05.2014г., като след извършване на публичната продан
получената сума бъде разпределена от съдебния изпълнител между съделителите при
следните квоти: 1/2 ид.ч. за С.Н.Т. с
ЕГН ********** и 1/2 ид.ч. за А.Н.Т. с ЕГН **********.
ОТМЕНЯ решение № 41 от 07.03.2016г., постановено
по гр.д. № 532/2011г. по описа на РС- гр. К., В ЧАСТТА МУ, с която А.Н.Т. с ЕГН ********** е осъден да заплати на
С.Н.Т. с ЕГН ********** обезщетение за лишаване
от ползване на поземлен имот (дворно място) с площ
600 кв.м. в м. „Б. х.“, с. Г., с актуален идентификатор ПИ № 210.30 по кадастралния план на
строителен полигон Б. х., одобрен с решение № 84/87г., и допълнен със заповед №
РД-17145/23.05.2014г., за периода от
07.07.2011г. до 22.12.2011г. и за разликата над 10421,02лв., както и В ЧАСТТА
МУ с която А.Н.Т. с ЕГН ********** е осъден да заплати на С.Н.Т. с ЕГН **********
мораторна лихва върху главницата на обезщетението за периода от 01.08.2011г. до
31.12.2011г. и за разликата над 1626,18лв., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ претенцията с правна квалификация чл. 346 от ГПК, вр.
чл. 31, ал. 2 от ЗС на С.Н.Т. с ЕГН ********** за
осъждане на А.Н.Т. с ЕГН **********, да му заплати обезщетение за лишаване
от ползване на поземлен имот (дворно място) с площ
600 кв.м. в м. „Б. х.“, с. Г., с актуален идентификатор ПИ № 210.30 по кадастралния план на
строителен полигон Б. х., одобрен с решение № 84/87г., и допълнен със заповед №
РД-17145/23.05.2014г., за периода от
07.07.2011г. до 22.12.2011г. и за разликата над 10421,02лв., както и претенцията на С.Н.Т.
с ЕГН ********** за осъждане на А.Н.Т. с ЕГН **********, да му заплати
мораторна лихва върху главницата на обезщетението за
периода от 01.08.2011г. до 31.12.2011г. и за разликата над 1626,18лв.
ОТМЕНЯ решение № 41 от 07.03.2016г., постановено
по гр.д. № 532/2011г. по описа на РС- гр. К., В ЧАСТТА ЗА РАЗНОСКИТЕ, като
вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА А.Н.Т. с ЕГН ********** и
адрес ***, да заплати на Софийския окръжен съд държавна такса върху стойността
на дела му в съсобствеността в размер на 240 лв.
ОСЪЖДА С.Н.Т. с ЕГН ********** и адрес ***, да
заплати на Софийския окръжен съд държавна такса върху стойността на дела му в
съсобствеността в размер на 240 лв.
ОСЪЖДА А.Н.Т. с ЕГН ********** и адрес ***, да
заплати на С.Н.Т. с ЕГН ********** и адрес ***, разноски пред първата инстанция
в размер на 1051,44лв.
ОСЪЖДА С.Н.Т. с ЕГН ********** и адрес ***, да
заплати на А.Н.Т. с ЕГН ********** и адрес ***, разноски пред първата инстанция
в размер на 172лв.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 41 от 07.03.2016г., постановено
по гр.д. № 532/2011г. по описа на РС- гр. К., в останалата обжалвана част, с
която А.Н.Т. с ЕГН ********** е осъден да
заплати на С.Н.Т. с ЕГН ********** обезщетение
за лишаване от ползване на поземлен имот (дворно
място) с площ 600 кв.м. в м. „Б. х.“, с. Г., с актуален идентификатор ПИ № 210.30 по кадастралния план на
строителен полигон Б. х., одобрен с решение № 84/87г., и допълнен със заповед №
РД-17145/23.05.2014г., за периода от 23.12.2011г. до 23.04.2014г. в размер на 10421,02лв. и мораторна лихва върху тази сума за периода от
01.01.2012г. до 23.04.2014г. в размер на 1626,18лв., ведно със законната
лихва от датата на съдебното предявяване на претенцията (23.04.2014г.) до
окончателното изплащане на главницата.
В частта, с която е отхвърлена претенцията
на С.Н.Т. за осъждане на А.Н.Т. да му заплати стойността на липсващи движими
вещи в размер на 1440 лв., първоинстанционното съдебно решение не е обжалвано и
е влязло в сила.
ОСЪЖДА С.Н.Т. с ЕГН ********** да заплати на А.Н.Т.
с ЕГН ********** част от направените разноски пред въззивната инстанция,
пропорционална на уважената част от жалбата, в размер на 812,02лв.
ОСЪЖДА А.Н.Т. с ЕГН ********** да заплати на С.Н.Т.
с ЕГН ********** част от направените разноски пред въззивната инстанция,
пропорционална на отхвърлената част от жалбата, в размер на 398,81лв.
Решението може да се обжалва пред ВКС на РБ в едномесечен
срок от връчване на препис от него.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.