ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 4569
гр. Варна, 31.12.2021 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ, в закрито заседание на
тридесет и първи декември през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Диана Д. Митева
Членове:Цвета Павлова
Диана К. Стоянова
като разгледа докладваното от Диана Д. Митева Въззивно частно гражданско
дело № 20213100502898 по описа за 2021 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по реда на чл. 274 вр. с чл. 413, ал. 2 от ГПК по частна
жалба на „Юробанк България” АД, гр. София, ЕИК *********, срещу разпореждане №
22120/02.11.2021 г., постановено по ЧГД 20213110115769 на Районен съд – Варна, с което е
отхвърлено искането за издаване на заповед за незабавно изпълнение на парично
задължение по реда на чл. 417 от ГПК срещу кредитополучател за претендирани по
договора за потребителски кредит суми от 28,00 лв. – договорни такси и 60,00 лв. – разходи
за уведомяване.
Жалбоподателят, чрез пълномощник адв. Св. З. твърди, че изводът на
първоинстанционния съд за неравноправност на уговорката за претендираните такси по
договора за потребителски кредит е неправилен, доколкото клаузата се основава на
индивидуално уговорени клаузи в процесния договор за потребителски кредит и относимите
към него общи условия (ОУ) и тарифа. Счита, че неправилно съдът заключил, че разноските
по уведомяване били свързани с усвояване и управление на кредита, поради което
събирането им не противоречало на чл. 10а, ал. 2 от Закона за потребителския кредит (ЗПК),
а било в съответствие с чл. 78 от ЗЗД. Въз основа на тези оплаквания се формулира искане за
отмяна на разпореждането в отхвърлителната му част като неправилно, както и присъждане
на сторените в настоящото производство съдебно-деловодни разноски.
Съдът констатира, че жалбата е подадена в законоустановения едноседмичен срок от
връчване на обжалваното разпореждане от надлежно упълномощен представител, действал
от името на легитимирана страна. Внесена е дължимата държавна такса в минимален
размер. Производството по обжалване на акт, предвиден в чл. 274, ал. 1, т. 2, вр. чл. 413, ал.
1
2 от ГПК е допустимо.
Доколкото се касае за обжалване на акт, с който се отговаря по същество на искане
отправено до съда, с което не се решава спор за материално право, приложението на чл. 269
от ГПК възлага на въззивната инстанция служебна проверка за действителност и
допустимост преди произнасянето по същество на искането.
Съдът приема, че обжалваният акт е бил постановен по редовно заявление, като
описаните от кредитора вземания са били индивидуализирани в достатъчна степен в т. 9 и
т. 14 от законоустановен формуляр по чл. 417 от ГПК. Разпореждането на
първоинстанционния съд кореспондира на акт по чл. 413 ал.2 ГПК и е
действително(ПП1/53г, ПП1/80г).
Кредитор търговска банка е насочил искането си срещу кредитополучател физическо
лице с постоянен адрес в седалището на компетентния Варненски районен съд. Съобразно
общото правило на чл. 410, ал. 3 от ГПК, освен документът за удостоверяване на
дължимостта на заявените претенции, кредиторът е представил и документите, доказващи
възникването на договорното основание и прилаганите от търговеца общи условия, с което
са изпълнени специалните изисквания за обосноваване на заявление срещу потребител.
Сезирането на съда за преценка на тези документи е допустимо.
На база наведените оплаквания и представените пред първоинстанционния съд
доказателства, Варненски окръжен съд приема за установено от фактическа и правна
страна следното:
По повод на заявените вземания за главници и лихви(които не са предмет на
обжалвания отказ), кредиторът е посочил, че предоставил на длъжника за ползване
потребителски кредит срещу лихва и други разходи, вкл. такси договорени в писмено
съглашение № FL 952076 НА 04.12.2018г. и приложени към него общи условия, връчени на
потребителя. Тъй като кредитополучателя допуснал просрочие на падежи по уговорения
погасителен план(конкретизирани в представеното извлечение от счетоводните книги на
банката, където са отразени начислени такси от 28лв.), заявителят се възползвал от
договореното право да обяви цялото задължение за предсрочно изискуемо и уведомила
длъжника за това свое едностранно волеизявление на 22.07.2021 г. чрез писмено
уведомление, връчено му по реда на чл. 47 от ГПК от служител на ЧСИ Надежда Денчева,
рег. № 807 в КЧСИ. Връчването на уведомлението било възложено от банката кредитор на
основание чл. 18, ал. 5 от Закона за частните съдебни изпълнители (ЗЧСИ), като за услугата
на 30.08.2021 г. било заплатено възнаграждение в размер на 60 лв. Именно тези две суми –
договорени с клиента такси по кредита и разходите за връчването на уведомление за
предсрочна изискуемост са заявени като дължими от потребителя, но са отказани с
обжалваната част от разпореждането.
Съдът възприема заявлението и приложенията му в цялост, тъй като в хипотезата на
чл.417 ГПК е допустимо основанието и предмета на вземането да се определят не само по
твърденията, описващи претенцията и но и въз основа на документите, удостоверяващи
2
притезателното право на кредитора (т. 2 от ТРОСГТК 3/2014г на ВКС). В случая заявените
две вземания кореспондират на осчетоводени в извлечението такси и разходи, възложени на
кредитополучателя въз основа на уговорки от договора за кредит, предоставен на
потребител по разплащателна сметка, открита в банката–кредитор по налочен
договор(цитиран в чл. 2 от договора за потребителски кредит) и документите, изготвени от
съдебния изпълнител, натоварен срещу заплащане на сума от 60лв с издирването на
длъжника като адресат на уведомлението.
Това обосноваване на договорното основание за дълга ангажира съда с преценка
на валидността на уговорките, пораждащи всяко от отделните задължения.
Въззивният съд отчита, че новото правило на чл. 411 ал. 2 т. 3 ГПК, представлява
специално проявление на общ принцип ( чл. 7 ал.3 ГПК) и налага служебно задължение на
съда да приложи закрилни императивни норми, изключващи безспорен характер на
задълженията. За разлика от другите договорни задължения, възникнали на основа на
договорната свобода, чиято валидност при довършен фактически състав, може да се оспори
само с възражение, основано на допълнителен факт (основание по чл. 26 и сл. ЗЗД),
адекватната защита на правата на потребителите изисква от съда да изясни въпроса относно
валидност на уговорки, създаващи задължения за потребителя, дори и да няма възражение
от длъжника. Тъй като обаче заповедното производство е едностранно, при съмнение за
неравноправния характер на клаузи, които не са били индивидуално договорени съдът не
оповестява императивните норми на страните, а отказва да легитимира кредитора като
взискател по безспорно вземане. Затова и посочването на нови доводи на засегнатия от това
съмнение кредитор пред въззивната инстанция, макар и да не са били изложени пред
заповедния съд не представляват твърдения, които страната е можела да въведе по-рано в
процеса и могат да обосноват надлежно въззивен контрол.
В конкретния случай кредиторът посочва като индивидуално уговорени клаузите на
чл. 5. т.2 от договора за кредит, където действително е посочено задължение в размер на
3.50лв месечно като такса за обслужване на разплащателната сметка. Наред с тази уговорка
обаче в чл. 2 т.2 от същия договор кредиторът е уговорил и допълнително задължаване на
кредитополучателя с такси и комисиони за обслужване на специално откритата
разплащателна сметка на клиента, които не са конкретизирани по размери, а се определят
едностранно от кредитора в тарифа. Съпоставката между тези два текста от договора
пораждат обосновано съмнение за неяснота по отношение на договарянето на таксите,
дължими от потребителя. Доколкото тези вземания черпят своето правно основание от
договор, чийто потребителски характер е признат от заявителя съдът намира за приложими
забраните по чл. 10а, ал. 2,3 от ЗПК, които изключват уговаряне като допълнителен разход
под форма на такси възнаграждение за извършвана типична за съществената престация на
банката по предоставяне на кредита, а именно – такси и комисионни за действия, одобрение
и усвояване на кредит, както и за неговото управление, както и различни възнаграждения
(независимо дали са уговорени като такси, комисиони или други разходи за клиента) за едно
и също действие. В случая съпоставените от съда уговорки сочат точно такова поведение на
3
кредитора, който е предложил на своя клиент обвързващо го предложение за предоставяне
на кредит в пакет с услуга по откриването и обслужване на разплащателна сметка( по която
следва да се отпусне сумата по договора), като е уговорил едновременно да събира както
фиксирана такса (обявена като допълнителен разход в погасителен план), така и друго
неясно по размер възнаграждение по тарифа. Това уговаряне от външна страна съдът намира
за застрашаващо интересите на потребителя, тъй като позволява именно събиране на повече
такси за една и съща услуга, дори и тя да е била необходима за задоволяване на
индивидуалния интерес на потребителя и поискана изрично от него. Възможността с
договореното с потребител съдържание на клаузите да се заобиколи специално закрилно
изискване по ЗПК, изключва по арг. от чл. 21, ал. 1 от ЗПК обосноваването на безспорно
вземане с това посочено от заявителя основание. Настоящият състав констатира пречка за
уважаване на заявлението по чл. 411 ал.2 т. 3 ГПК, доколкото и правилата на ЗПК следва да
се възприемат като специални забрани, изключващи неравноправно договаряне в ущърба на
потребителите на кредитни услуги .
Заявеното вземане за допълнителен разход кредиторът обосновава не с уговорка от
договора, а с общо законово правило на чл. 78 от ЗЗД. Въззивният съд преценява,
посочената законова хипотеза не е приложима в отношенията между страните. На първо
място, този текст от закона не урежда отговорност на неизправен длъжник , а поемането на
разноските по изпълнение от страната, престираща дължимо поведение в изпълнение на
договора. В тази връзка по смисъла на чл. 78 ЗЗД като „длъжник“ кредитополучателя е
отговорен за разходите които би направил, за да предложи надлежно изпълнението си(като
например поемане на валутни разлики при плащане във валута различна от получената по
кредита). В този текст законът урежда и допълнителна отговорност на насрещна страна само
ако местоизпълнението е променено, но в процесната ситуация тази хипотеза е съвсем
неприложима(банката изпълнява своята престация чрез предоставяне на наличност по
сметка, която сама открива, така „дистанционно“ кредитиране за сметка на
кредитополучателя по негова инициатива не е възможно).
Обосновката на фактите по претендираните разходи очертава съвсем друга законова
хипотеза. Като кредитор, специализиран в сферата на различни видове кредитиране,
предвидими за него са не само разходите за доброволно и срочно изпълнение на поетите от
неговите длъжници задължения. При уговаряне на сделка, предшествана от проверка за
платежоспособност на съответния клиент, получаващ правото да ползва определена
главница срещу заплащане на определено възнаграждение, от кредитора се очаква да
положи необходимата дължима грижа, включваща и преценка на риска от неизпълнение на
задължението, както и калкулиране на стойността на предвидимите потенциални действия
за преодоляване на неизпълнението. След като е уговорил в своя полза право на предсрочна
изискуемост, кредиторът е следвало да предвиди и средствата за нейната реализация,
включително и опцията да се възползва от услугите на външни за правоотношението лица за
уведомяването на длъжника за настъпилата предсрочна изискуемост. Затова се налага извод,
че обсъжданите разходи не са непредвидени и извънредни, а напротив – имат типичен за
4
този вид дейност характер и като такива следва да се включат в стойността на основната
престация. В този смисъл, действия по връчване на уведомление за обявяване на предсрочна
изискуемост следва да се разглеждат като включени в цената за администриране на
изпълнението на длъжника. Добавянето на подобни разходи, оформени като допълнителни
задължения по сметка на кредитополучателя на база документи за заплащане на външна
услуга, следва да бъде преценявано като действие по начисляване на допълнително
възнаграждение за дейност, вече покрита от основното възнаграждение. Дори и да се
приеме, че конкретно разходите за уведомление поради забава са породени от неизпълнение
извън положителния кредиторов интерес по основната престация, то спрямо тях съдът
следва да отчете законовата забрана в специалния закон (чл. 33 ал.2 ЗПК) за обезщетяване на
допълнителни вреди при забавено изпълнение. Затова и за тази сума у съдът се поражда
обосновано съмнение за задължение, търсено от кредитора в противоречие с изисквания на
закона, а това съмнение налага констатиране на пречка по чл. 411 ал.2 т. 2 ГПК.
В заключение въззивният съд достига до краен резултат за неоснователност на
заявлението, който съвпада с обжалвания акт на първата инстанция. Разпореждането следва
да бъде потвърдено.
Предвид изхода на спора, разноски на жалбоподателя не се дължат.
По гореизложените съображения и на основание чл. 278, ал. 4 от ГПК вр. чл. 271, ал.
1, пр. 1 от ГПК, Варненски окръжен съд
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА Разпореждане № 22120/ 02.11.2021 г., постановено по ч. гр. дело
№ 20213110115769 по описа за 2021 г. на Варненски районен съд, IX – ти състав, с което е
отхвърлено заявление с вх. № 40693/ 29.10.2021 г. за издаване на заповед за незабавно
изпълнение на парично задължение по реда на чл. 417 от ГПК в полза на „Юробанк
България” АД, със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Околовръстен път“ №
260, ЕИК ********* срещу длъжника КР. МЛ. ХР., с адрес: гр. В., ул. „Ч.“ № **, ет. *, ап.
**, ЕГН ********** за сумата от 28,00 лв. – такси и сумата от 60,00 лв. – разноски за
връчване на уведомление, които вземания произтичат от сключен между длъжника и
заявителя договор за потребителски кредит № FL952076/ 04.12.2018 г.
Определението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5