№ 4021
гр.С., 16.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 36 СЪСТАВ, в публично заседание на
първи март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:СИМОНА В. НАВУЩАНОВА
при участието на секретаря КРАСИМИРА М. ИНКОВА
като разгледа докладваното от СИМОНА В. НАВУЩАНОВА Гражданско
дело № 20221110149805 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 124 ГПК.
Предявен е осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за
осъждането на ответника да заплати в полза на ищеца сумата в размер на 111,26 лв.
(след допуснато изменение на размера на претенцията по реда на чл. 214 ГПК),
частично предявена от общия размер на иска от 308,52 лв., ведно със законната лихва
от датата на подаване на исковата молба – 13.09.2022 г., до погасяването,
представляваща платена от ищеца при начална липса на основание сума за неустойка
по договора за кредит № .... от 3....2022 г., сключен между страните.
Ищецът – Г. А. Д., твърди, че на 3....2022 г. е сключил договор за предоставяне
на паричен заем № .... с ответника, по силата на който му е предоставена сумата от 500
лв., която следвало да върне на 8 месечни вноски. С клаузата на чл. 8 от договора била
уговорена неустойка в размер на 308,52 лв. при неизпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечение по чл. 6 от договора. Счита процесният договор за
нищожен на основание чл. 10, ал. 1, доколкото не била спазена предвидената в закона
форма, както и на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като не бил налице съществен
елемент от неговото съдържание, а именно ГПР, което противоречало и на чл. 19, ал. 1,
вр. чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 2 и ал. 4 ЗПК. На следващо място, счита, че посоченият в
договора ГПР не отговарял на действителния такъв, което противоречало на чл. 19, ал.
4 ЗПК. Излага, че в договора не бил посочен и размерът на дължимата възнаградителна
лихва. Счита неустоечната клауза, предвидена в чл. 8 от договора за нищожна на
основание чл. 26, ал. 2, пр. 1, поради това, че същата е с невъзможен предмет, като
смята и че предвидената неустойката е нищожна, поради накърняване на добрите
нрави, доколкото излиза извън присъщите й обезщетителна, обезпечителна и
санкционна функции. Твърди, че с предвидената неустойка се заобикаля разпоредбата
на чл. 33, ал. 1 ЗПК, поради което същата се явява нищожна и на основание чл. 26, ал.
1, пр. 2 ЗЗД. Счита клаузата за неустойка и за неравноправна по смисъла на чл. 143, ал.
2, т. 5 ЗЗП, поради което и нищожна, като клаузата не била и индивидуално уговорена,
1
доколкото размерът на неустойката не бил включен в ГПР, клаузата противоречала и
на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Смята процесният договор за нищожен и на основание чл. 11, ал.
1, т. 9, доколкото клаузата за възнаградителна лихва била нищожна, поради
противоречието й с добрите нрави, не били спазени условията и на чл. 11, ал. 1, т. 11
ЗПК. Посочва, че е налице разлика между посочената в договора сума за връщане и
тази, която заемателят реално е върнал по договора, липсвали и условия за прилагане
ан ГЛП. Ето защо предявява настоящия иск за осъждане на ответника да заплати в
полза на ищеца сумата в размер на 111,26 лв., частично предявена от общия размер на
иска от 308,52 лв., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба
– 13.09.2022 г., до погасяването, представляваща платена от ищеца при начална липса
на основание сума по чл. 8 от договора за кредит № .... от 3....2022 г., сключен между
страните, предвиждаща заплащане на неустойка в размер на 308,52 лв. при
неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение по чл. 6 от договора.
Ответникът - „К. Й.“ ООД, оспорва иска, като твърди, че процесният договор за
паричен заем № ..../3....2022 г. е действителен, поради което е налице основание за
задържане на получената от дружеството сума в размер на 308,52 лв., представляваща
неустойка по чл. 8 от договора за неизпълнение на задължението за предоставяне на
обезпечение по чл. 6 от договора, като твърди и че процесната клауза била
индивидуално уговорена между страните. Ето защо, моли за отхвърляне на предявения
иск. Претендира разноските по производството.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое
убеждение и съобразно чл. 235 ГПК, във връзка с наведените в исковата молба
доводи и възраженията на ответника, намира от фактическа и правна страна
следното:
Ищецът извежда съдебно предявените субективни права при твърдения, че се е
осъществил фактическият състав на първата престационна кондикция на чл. 55, ал. 1
от ЗЗД - дадено при начална липса на основание – липса на договорно задължение за
плащане на сума в размер над уговорената за връщане главница.
Първото основание за нищожност на договора ищецът извежда при твърдения,
че договорът за потребителски кредит не отговаря на изскванията на чл. 10, ал. 1 ЗПК.
Видно от представения по делото договор, същият е изготвен в писмена форма,
клаузите са описани по ясен и разбираем начин и шрифтът, на който е изписан е
достатъчно ясен и с големина позволяваща прочитането без затруднения на
съдържанието на договора, поради което посоченото по – горе от ищеца основание за
нищожност съдът намира неоснователно.
Съгласно чл.9 ЗПК договорът е за потребителски кредит, какъвто е и
процесният, е писмен договор с конкретно съдържание, като в конкретния случай
съдът приема за доказано, че са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.1 до
т.9, т, 11, 12 и 20 ЗПК.
Второто основание за нищожност на договора ищецът извежда при твърдения,
годишният процент на разходите надхвърля определения с разпоредбата на чл.19, ал.4
ЗПК максимален размер от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута.
По делото е установен като безспорен фактът, че между страните е сключен
договор за паричен заем № .... на 3....2022 г., по силата на който на ищеца е
предоставена сумата от 500 лв., при фиксиран лихвен процент от 3,400 % и ГПР-49.193
%, част от съдържанието на който е и клаузата на чл.8, с която е уговорена неустойка в
2
размер на 308,52 лв. при неизпълнение на задължението за предоставяне на
обезпечение по чл. 6 от договора.
Изискването на закона за посочване на годишния процент на разходите има за
цел да защити правата на потребителите на услугата като гарантира информирането
им за максималната цена, която те биха заплатили за услугата, за периода на
погасяване на кредита. Тази цена включва всички оправдани разходи за кредитодателя,
които той, като професионалист в тази област, следва да предвиди към момента на
сключване на договора, примерно изброени в чл.19, ал.1 от ЗПК (лихви, други преки
или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими
на посредниците за сключване на договора).
Възнаграждението за кредитодателя ( възнаградителна лихва ) за ползвания от
страна на потребителя паричен ресурс е само един от компонентите на ГПР, а
останалите, както беше посочено, са онези предвидими и оправдани разходи за
кредитодателя за предоставяне на услугата. В този смисъл при липса на други разходи,
различни от възнаградителната лихва, законът ( чл.19, ал. 4 от ЗПК ) следва да се
тълкува в смисъл, че посоченият пределен размер не може да бъде законово основание
за уговаряне на лихва равна на пет пъти размера на законната лихва. Такава уговорка
би натоварила неоправдано потребителя с несъразмерно висока цена за ползваната
услуга, поради което направеното в тази насока възражение на ответника съдът намира
неоснователно.
За да изпълни задължението си за информиране на потребителя кредитодателят
е достатъчно да посочи в договора ГПР в проценти и общата дължима по договора
сума - сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за
потребителя ( § 1, т.2 от ДР на ЗПК ), без да е необходимо да бъдат сочени конкретните
компоненти. Това посочване е достатъчно, за да гарантира информираността на
потребителя за това колко ще заплати за услугата през срока на действие на договора,
и възможността да извърши преценка на цената. В случай, че кредитодателят прикрива
разходи, които ако бъдат включени в годишния процент на разходите, той би
надхвърлил императивно уредения минимум, тези разходи са недължими по аргумент
от чл.19, ал.6 ЗПК. Следователно, договор за потребителски кредит, при който
действителните общи разходи надхвърлят максималния размер по чл.19, ал.4 ЗПК, не е
недействителен, а недължими са онези разходи, които са над обявения и уговорен
процент.
В процесния договор, както беше посочено по – горе е уговорен 449,193 % ГПР,
който е съответен на изискването на чл.19, ал.4 ЗПК. Съгласно заключението на
съдебно счетоводната експертиза този ГПР включва единствено възнаградителната
лихва, а в случай, че при изчислението се включи и уговорената неустойка то ГПР би
бил в размер 429,50 %.
С клаузата на чл.8 е уговорена мораторна неустойка, която има за цел да
санкционира заемателя за виновно неспазване на срока за предоставяне на
обезпечение. Задължението за предоставяне на обезпечение има вторичен характер и
обезпечава вреди от неплатежоспособност на длъжника. Съобразени към момента на
сключване на договора няма данни, от които да се направи извод, че такива вреди са
очаквани от неизпълнение на задължението. Освен това дори и такива вреди да са
очаквани тази неустойка няма как да ги обезпечи, тъй като и тази сума е дължима от
неплатежоспособния. Следователно, кредиторът има възможност да проведе
принудително изпълнение за неизпълнената част, която е половината от уговореното
дължимо, и така ще получи два пъти стойността на уговореното.
3
Предвид изложеното преценен от гледна точка на справедливостта и
добросъвестността в гражданските и търговски правоотношения, уговорената
мораторна неустойка е в очевиден разрез с присъщите й по закон обезпечителна и
обезщетителна функции, тъй като не е съобразен нито с естеството на обезпеченото
задължение, нито с възможните вреди от неспазването на срока за предоставяне на
обезпечение. Неустойката излиза извън присъщите й по закон функции, доколкото още
към момента на уговарянето й създава предпоставки за неоснователно обогатяване на
заемодателя. Поради това, съдържащата се в чл.8 на договора клауза за неустойка
следва да се приеме за нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр.3 ЗЗД. Тази клауза е
част от допълнителното съдържание на договора, поради което не влияе на неговата
действителност, а обосновава частична недействителност, единствено по отношение на
клаузата на чл.8, както беше посочено и по - горе.
Предвид изложеното, както и доколкото неустойката не представлява прикрит
разход по договора за кредит, който не е включен в ГПР, а уговореният и посочен в
договора ГПР е в рамките на императивния максимум и съдържа единствено
възнаградителна лихва, договорът не е нищожен на това основание, а недействителна е
единствено клаузата за неустойка по изложените по – горе съображения.
Следващото основание за нищожност на договора е изведено при твърдения, че
уговорената в чл.3 от договора възнаградителна лихва е нищожна поради
противоречие с добрите нрави, което има за последица нищожност на целия договор и
се дължи само чистата му стойност.
Възнаградителната лихва е цената на паричния ресурс за времето, през което се
ползва от кредитодателя. В договора е уговорена в размер на 3,400 % месечно.
Свободата на договаряне на размера на тази лихва е ограничена от добрите нрави,
разбирани като правила, целящи равнопоставеност и добросъвестно упражняване на
правата. В конкретика преценката за зачитането на тези правила следва да бъде
направена при съобразяване на естеството и размера на главницата, за ползването на
която е уговорена лихвата, дали е обезпечена с други правни способи – поръчителство,
залог, ипотека и др., съотношението между размера на уговорената лихва и
възможността на кредитора да обеднее от предоставянето в заем на пари или други
вещи, изразени чрез ръста на нарастване на цените на основните материални ценности
/златото и недвижимите имоти/ през конкретния период от време, курсът на основния
лихвен процент на БНБ, тримесечният либор за съответния вид валута и др.
В съдебната практика е прието, че противно на добрите нрави е да се уговаря
възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, при
необезпечен заем и надвишаваща двукратния размер на законната лихва по обезпечен
с ипотека или по друг начин заем ( в този смисъл Решение № 378 от 18.05.2006 г. на
ВКС по гр. д. № 315/2005 г., II г. о., Определение № 901 от 10.07.2015 г. на ВКС по гр.
д. № 6295/2014 г., IV г. о., ГК ). След справка в електронната страница на БНБ по
делото се установи, че към датата на сключване на процесния договор за
потребителски кредит основният лихвен процент е 0.00 %, поради което размерът на
законната лихва е бил 10. 00 %.
Уговореният в договора месечен лихвен процент от 3,400 % при срок на
договора от 10 месеца надхвърля трикратния размер на законната лихва. Кредитът е
необезпечен, но заетата главница в размер на 500 лв. не може да обоснове риск от
обедняване за този период, който да оправдае печалба от почти 400 % на година за
предоставяне ползването на този ресурс.
4
Предвид изложеното този размер на възнаградителната лихва съдът намира, че
противоречи на добрите нрави, и заемателят дължи връщане на чистата стойност на
кредита, а платеното в повече подлежи на връщане като дадено при начална липса на
основание.
Съгласно заключението на съдебно – счетоводната експертиза ищецът е
заплатил на ответника сумата 643,38 лв., с която сума е погасена изцяло главницата в
размер на 500 лв., възнаградителна лихва в размер на 32,12 лв. и неустойка в размер на
111,26 лв. В настоящото производство е приет за разглеждане иск за сумата в размер на
111,26 лв., частично предявен от общия размер на иска от 308,52 лв., ведно със
законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 13.09.2022 г., до
погасяването, представляваща платена от ищеца при начална липса на основание сума
по чл. 8 от договора за кредит № .... от 3....2022 г., сключен между страните,
предвиждаща заплащане на неустойка в размер на 308,52 лв. при неизпълнение на
задължението за предоставяне на обезпечение по чл. 6 от договора.
Предвид направените по – горе изводи за недействителност платеното за
неустойка в общ размер 11,26 лв. подлежи на връщане, поради което искът е
основателен за пълния предявен размер и следва да бъде уважен.
Относно разноските в производството:
При този изход на спора ответникът следва да заплати направените от ищеца
разноски за производството за държавна такса в размер на 50 лева и възнаграждение на
вещо лице в размер 400 лв. и разноски за адвокатско възнаграждение заплатено в брой
в размер на 500 лева. От ответното дружество е релевирано своевременно възражение
за прекомерност на претендирания адвокатски хонорар, което е основателно и същият
следва да бъде редуциран до сумата от 300 лева.
При тези мотиви Софийски районен съд
РЕШИ:
ОСЪЖДА „К. Й.” ООД, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление: гр. Х., ул.
„Л.” № 12 да заплати на Г. А. Д., ЕГН **********, с адрес - грС., ул. „ст. с.“ 40, ет. 4,
на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, сумата от 111,26 лв., частично предявена
от общия размер на иска от 308,52 лв., ведно със законната лихва от датата на подаване
на исковата молба – 13.09.2022 г., до погасяването, представляваща платена от ищеца
при начална липса на основание сума по чл. 8 от договора за кредит № .... от 3....2022
г., предвиждаща заплащане на неустойка в размер на 308,52 лв. при неизпълнение на
задължението за предоставяне на обезпечение по чл. 6 от договора.
ОСЪЖДА „К. Й.” ООД, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление: гр. Х., ул.
„Л.” № 12 да заплати на М. Г. С., ЕГН **********, с адрес - грС., ж.к.Л. 3 бл., вх.В,
ет., ап. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата 750 лв. - разноски за производството за
държавна такса, възнаграждение на вещо лице и адвокатско възнграждение.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
5
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6