Р Е Ш Е Н И Е
№2824/24.6.2019г.
Гр.Варна,24.06.2019
год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИ РАЙОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ЧЕТИРИДЕСЕТ И ВТОРИ
СЪСТАВ, в публично заседание проведено на тридесет
и първи май през две хиляди и деветнадесета година в състав :
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: МОНИКА ЖЕКОВА
при участието на секретаря ХРИСТИНА ХРИСТОВА,като разгледа докладваното от съдията гр.д. № 10 510 по описа на ВРС за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството по делото е
образувано по предявена искова молба с регистрационен вх.№
45 426/04.07.2018 год., уточнена с писмена молба от 17.08.2018 год., от ищцовата страна „А.з.с.н.в.” ЕАД, ЕИК *, със седалище и
адрес на управление:***, *, представлявано от Изпълнителни директори Н.Т. С.и М.
Д. Д.– чрез пълномощника – юрисконсулт К. В. М., против ответника Н.Н.Р., ЕГН **********,***.Предявените
от ищцовата страна специални обективно кумулативно съединени специални
положителни установителни искове са с правно
основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК и
чл. 86 ЗЗД /уточнени с допълнителна молба/ и имат за предмет установяване със
СПН на съществуването на паричното вземане за което е било водено заповедното
производство – ч.гр.дело № 3075/2018 г. по описа на РС Варна ХХХIХ – ти
състав/.По цитираното заповедно производство е била издадена Заповед за
изпълнение на парично задължение в полза на заявителя – сега ищец и против
длъжника а на основание чл. 47, ал. 5, вр. чл. 415 ГПК на заявителя заповедния съд е дал указания да предяви установителния
си иск, което е и сторено по настоящото производство.Предметът на исковата
защита, видно и от уточнителната молба депозирана на
17.08.2018 г., е идентичен със вземанията за които заповедният съд е издал
Заповед за изпълнение на парично задължение
№ 1488/2.3.2018 г. по частно гр. дело №3075/2018 г.по описа на РС Варна,
ХХХIX –ти състав, а именно: сумите,
както следва: 1000,00 лв. /хиляда лева/, главница, парично задължение по
Договор за паричен заем №2131852/20.08.2014 г., сключен между „И. А. М.”
АД, ЕИК:*, заемодател и Н.Н.Р., ЕГН:**********, заемател, като в последствие вземането по договора е
прехвърлено от страна на „И. А. М.” АД в полза н. „А.з.с.н.в.” ООД, ЕИК:*,
/правоприемник, на което е „А.з.с.н.в.”АД, понастоящем „А.з.с.н.в.” ЕАД, ЕИК:*/
по силата на Приложение 1 от 01.03.2015
г. към Рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010 г., ведно със законната лихва върху главницата
считано от датата на депозиране заявлението в съда – 01.03.2018 г. до изплащане
на вземането; 155,76 лв.
/сто петдесет и пет лева и седемдесет и шест стотинки/, договорна лихва за периода от
19.09.2014 г. до 17.04.2015 /падеж на последната погасителна вноска/; 908,48 лв. /деветстотин и
осем лева и четиридесет и осем стотинки/ неустойка за неизпълнение на договорно задължение за периода от
19.09.2014 г. до 17.04.2015 г. /падеж на последна погасителна вноска/; 45,00 лв. /четиридесет и пет
лева/ такса разходи по кредита и
440,60 лв. /четиристотин и
четиридесет лева и шестдесет стотинки/, обезщетение
за забава за периода от 20.09.2014 г. до датата на подаване на заявлението
в съда 01.03.2018 г.,Т.е. отправеното до съда искане / видно и от л. 29– ти по
делото / е със СПН да бъде установено съществуването и на главното и на акцесорните парични вземания в полза на ищцовата страна и
против ответника – или вземанията за които заповедният съд е издал Заповедта по
чл.410 ГПК. Изрично е обективирано и искане за
присъждане на сторените разноски в полза на ищцовата страна – както по
заповедното,така и по исковото производство. В уточнителната
си молба ищцовата страна,съгласно императивната разпоредба на процесуалния
закон е посочила и банкова сметка *** ответника в полза на ищцовата страна, при
евентуално уважаване на иска а именно: сметка със следните реквизити: IBAN: ***;
BIC:***; * АД.
Исковата си молба ищцовата страна основава на
следните твърдени факти и обстоятелства:
Твърди се, че на 1.3.2015 г.
било подписано Приложение 1 към Рамков договор
за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010 г. сключен
между „И. А. М.” АД и „А.з.с.н.в. „ООД,
по силата на което вземането на „И. А. М.” АД произтичащо от договор за паричен
заем №2131852/20.08.2014 г., /сключен
между „И. А. М.” АД, ЕИК:*, заемодател и Н.Н.Р., ЕГН:**********,
заемател/ било прехвърлено на в собственост на *ООД
ведно със всички привилегии, обезпечения и принадлежности вкл. и всички лихви.
В самия договор за заем, релевира ищцовата страна се
съдържала изрична клауза която уреждала правото
на кредитора да прехвърли вземането си в полза на трети лица. *АД –
понастоящем *ЕАД било правоприемник на *ЕООД. Твърди се още, че И. А. М. АД
упълномощило *АД /понастоящем *ЕАД/ в качеството си на цесионер
по договора за цесия от дата 16.11.2010 г.от свое име и за своя сметка да
уведоми длъжниците
за извършената цесия. В тази връзка се твърди, че съгласно чл. 99, ал. 3
от ЗЗД, на 10.3.2015 г. на ответника било изпратено писмо от страна на цедента чрез цесионера с посочен
изходящ номер от 11.3.2015 г., изпратено чрез *ЕАД, което обаче било върнато с
отбелязване „пратката непотърсена от получателя”. По този повод се сочи, че на
12.06.2018 г. било изпратено второ писмо до ответника, но чрез куриер на друг адрес на длъжника, което отново се
върнало в цялост.
Ищцовата страна желае ВРС да приеме като доказателство към исковата молба
уведомително писмо за извършената цесия с изх.номер УПЦ – С –ИАМ /2131852/12.6.2018 г. което да
бъде връчено на ответника с исковата молба и приложенията към нея, като се
позовава на постановените от ВКС на осн. чл.290 ГПК
Решения № 3/16.4.2014 по т.д. № 1711/2013 г. на Първо Т.О., Решение №
123/24.06.2009 г. по т.д.№ 12/2009 г. на Второ Т.О., ТК. Т.е. от горното е
видно, че по същество ищцовата страна навежда фактически твърдения затова, че е
последният носител на спорното парично вземане,като сочи че е негов носител по
силата на договора за цесия. На следващо място ищцовата страна се спира и на
конкретни твърдения относно самото вземане. В исковата молба е пояснено, че
процесното вземане произтичало от Договор за паричен заем с номер 2131852
сключен на 20.08. 2014 г. между
заемодателя И. А. М. АД и заемателя Н.Н. Р. съответствие с разпоредбите на Закона за
потребителския кредит. Подписвайки договорните разпоредби, кредитополучателят
бил удостоверил, че преди сключването на договора получил Стандартен европейски
формуляр, описващ вида на кредита както и че от страна на кредитодателя
била предоставена цялата преддоговорна и договорна
информация относно условията на договора относно условията на договора и
стойността на всички разходи по договора за заем, с които заемополучателят
се съгласил с факта на подписване на договора. Т.е. твърди се, че подписвайки договора
заемополучателят бил потвърдил,че е прочел договора
при неговото подписване, разбирал неговите разпоредби и подписването на
договора било акт на неговата свободна воля. При условията на договора за заем релевира още ищцовата страна в исковата си молба,
заемодателят се бил задължил да предостави в собственост на заемополучателя
сумата от 1000 лева – представляваща главница и чиста стойност на кредита. От
своя страна заемополучателят се задължил да върне
заема на погасителни вноски, указани по
размер и брой в Договора. Погасителните вноски които заемателят
се задължил да изплати на заемодателя съставлявали изплащане на главницата по
кредита, ведно с надбавка покриваща разходите на заемоподателя
по подготовка и обслужване на заема и определена добавка, съставляваща печалба
на заемодателя, като лихвеният процент бил фиксиран за срока на договора и
посочен в него, при което била уговорена от страните обща стойност на
плащанията по кредита в размер на 1 155,76 лева. Така, договорната лихва
била уговорена между страните в размер на 155,76 лв. Съгласно разпоредбите на
договора за паричен заем, замополучателят се задължил
да върне кредита в срок до 17.4.2015 г. на 8 равни месечни вноски в размер на
144,47 лв. всяка, като падежът на първата погасителна вноска бил 19.9.2014 г. а
на последната 17.4.2015 г.Ищцовата страна твърди още
в исковата си молба, че с подписването на договора за заем заемателят
удостоверил, че заемодателят го бил уведомил подробно за всички клаузи по
договора съгласявал с тях и желаел договора да бъде сключен. На основание
сключения договор за паричен заем, в случай, че замателят
забавел заплащане на падеж на погасителна вноска, включваща главница и
договорна лихва по заема, с повече от 30-ет календарни дни, дължал на
заемодателя плащането на такса за разходи /изпращане на напомнителни
писма, електронни съобщения, провеждане на телефонни обаждания, лични посещения
и др./ ЗА СЪБИРАНЕ НА просрочените вземания в размер на 9,00 лв. Таксата за
направени разходи се начислявала всеки следващ 30-ет дневен период, през който
имало погасителна вноска, чието плащане било забавено повече от 30-ет
календарни дни, като начислени разходи за събирането на просрочените
погасителни вноски, които трябвало да заплати замателят,
без да може да надхвърлят 45 лева. На основание цитираните по-горе разпоредби
на длъжника била начислена такса разходи за събиране на вземането в размер на
45 лева.Съгласно клаузите на договора, заеметелят
сочи още ищцовата страна се бил задължил в 3 дневен срок от подписване на
договора за заем за предостави на заемодателя обезпечение на задълженията му
договора а именно – 2 физически лица поръчители, които да отговорят на следните
изисквания – да предостави на заемателя бележка за
размер на трудово възнаграждение, нетния размер на осигурителния доход да е в
размер над 1000 лв., да работи по безсрочен трудов договор, да не е заемател или поръчител по друг договор за паричен заем
сключен с И. А. М. АД; да няма неплатени осигуровки за последните две години,
да няма задължения към други банкови и финансови институции или ако има –
кредитната му история в ЦКР при БНБ 1 година назад да е със статус не по-лош от
401 „Редовен”, като поръчителите подписвали договор за поръчителство или
банкова гаранция с бенефициер заемодателя, която да е
валидна 30-ет дни след крайния срок на плащане на задълженията по договора за
заем. Предвид обстоятелството, че замополучателят не
бил изпълнил нито едно от двете задължения за обезпечение на заема, съгласно
уговореното между страните, на същия била начислена неустойка за неизпълнение в
размер на 908,48 лева, която страните постигнали съгласие да бъде разсрочена на
8 равни вноски, всяка в размер на 113,56 лв., платими на съответните падежни
дати на погасителните вноски по договора за заем, респ
. погасителната вноска която следвало да заплаща заемателя
била в размер на 258,03 лв.На осн. ЗПК, сочи още
ищцовата страна и в съответствие с разпоредите на сключения договор между
страните, на длъжника била начислена лихва за забава в размер на законната
лихва за периода от 20.09.2014 г. до датата на подаването на заявлението по
чл.410 ГПК в съда. Общият размер на лихвата бил 440,60 лв. който бил съвкупност
от лихвите за забава начислени за всяка отделна падежирала,
неплатена погасителна вноска, включваща главница и договорна лихва. Ясно е
посочен, че срокът на договора бил изтекъл с падежа на последната погасителна
вноска – 17.4.2015 г. и че договорът не бил обявяван за предсрочно изискуем.
Предвид горното и ищцовата страна подала Заявление по чл. 410 ГПК във ВРС против
Н. Р. за исковите суми и заповедният съд уважил заявлението на ищцовата страна,
заповедта по чл. 410 ГПК била връчена на длъжника на осн.чл.
47, ал. 5 ГПК поради което и за ищцовата страна бил налице правен интерес от
воденето на настоящия специален положителен установителен
иск. В подкрепа на твърденията си ищцовата страна е направила доказателствените искания описани и по-горе.
В срока
по чл. 131 ГПК, ответната страна е депозирала отговор, чрез надлежно
назначеният особен представител на ответника – адвокат Р.Б. ***.Ответникът намира, че
заведената искова претенция се явявала недопустима, като се сочи, че ищецът
не притежавал качеството кредитор. В контекста на това възражение особеният
представител на ответника се спира на твърденията на ищцовата страна и на
доказателствата представени с исковата молба за да изведе извода, че ищецът не
е кредитор на паричните вземания за които се води исковото производство. В
условията на евентуалност, ако съдът не приеме възражението на ответната
страна за недопустимост на иска, ответникът чрез особеният си представител
намира, че исковете са неоснователни и ги оспорва изцяло по основание и размер:
1. Процесният Договор за паричен заем №
2131852/20.08.2014 г., сключен между „И. А. М." АД и ответника, ответникът намира нищожен, тъй като
противоречал на разпоредбите на Закона за потребителския кредит /ЗПК/. Договорът не отговарял на
изискванията на чл. 10, ал. 1 от ЗПК
всички негови елементи да са представени с еднакъв по вид, формат и размер
шрифт - не по-малък от 12. Процесният договор за
паричен заем не бил породил действие независимо дали сумата е получена или не
от ответника. Същият Договор съдържал нищожни
клаузи - чл. 2, чл. 4, ал. 1 и ал.
2. Уговорените в договора неустойка,
такси и комисионни, твърди ответната
страна били нищожни на осн.чл. 19, ал. 5 и чл. ЗЗ,
ал. 2 от ЗПК. Уговорките в чл. 2, 4 и 8 също били нищожни, тъй като
накърнявали договорното равноправие и същите попадали в приложното поле на чл. 143 Закона за защита на потребителите
/ЗЗП/. Посочените клаузи били във вреда на потребителя и представлявали
неравноправни клаузи във вреда на потребителя на осн.
чл. 146 ЗЗП, тъй като не били договорени индивидуално.Отделно
от горното се твърди, че ответникът не
бил уведомен по предвидения в закона начин за извършената цесия.
Уведомлението до ответника за извършената цесия на процесните
вземания, обективирано в Уведомително писмо от
01.03.2015 г., представено от ищеца, било извършено от последния без
представителна власт, тъй като упълномощаването с пълномощното, представено от
ищеца, станало по-късно - на 09.09.2015 г. Второто уведомление, обективирано
в Уведомително писмо от 12.06.2015 г., представено от ищеца, било изготвено да
послужи в настоящото производство. Обстоятелството, че към исковата молба било
приложено процесното уведомление от ищеца до ответника, изготвено на 12.06.2018
г., не променяло факта на нередовно уведомяване на ответника за извършената
цесия, тъй като в настоящото производство ответникът се представлявал от особен
представител по силата на законова разпоредба, а не по упълномощаване. Поради
изложеното ответникът счита, чрез особеният си представител,че ако има
неизпълнени задължения по Договор за паричен заем № 2131852/20.08.2014 г.,
дължи изпълнение в полза на първоначалния си кредитор „И. А. М." АД, а не
на ищеца.По делото не се установявало
ответникът да бил получил заемната сума от 1000 лева, уговорена в чл.2 от процесния договор за паричен заем, поради което
особеният представител на същия счита,че исковата претенция за тази сума е
неоснователна.
Неоснователна
намира ответната страна и исковата претенция за сумата в размер на 45 лева,
представляваща такси, уговорени в чл. 8, ал. 1 от процесния договор за паричен заем, тъй като не се
установявало да били извършени разходи от ищеца или от неговия праводател в този размер, отнасящи се до просрочени на суми
с настъпил падеж. Евентуално счита, че тази сума не се дължи, тъй като била погасена по давност, за което прави
съответното възражение.
Неоснователна
намира ответната страна и исковата претенция за сумата в размер на 155.76 лева,
представляваща лихви, уговорени в чл. 2 от процесния
договор за паричен заем, тъй като
същата имала акцесорен характер по отношение на
недоказания главен иск за присъждане на главницата в размер на 1 000 лева.
Евентуално счита, че претендираните лихви били погасени по давност, за което прави
съответното възражение.
Неоснователна
се явявала и исковата претенция за сумата в размер на 908.48 лева,
представляваща неустойка,
уговорена в чл. 4, ал. 2 от процесния договор за
паричен заем. Уговорката за неустойка в размер на 908.48 лв. ответната страна намира за нищожна, тъй като била
сключена в нарушение на чл.26, ал.1, предл.3 от
Закона за задълженията и договорите и накърнявала добрите нрави по отношение на
нейния размер, доближаващи се до размера на уговорената заемна сума.
Накърняването на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 пр.3 от ЗЗД било
налице, когато се нарушава правен принцип, който може и да е законодателно
изрично формулиран, но спазването му е проведено чрез създаване на други
разпоредби, част от действащото право. /принципите на справедливостта, на
добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения и на
предотвратяване на несправедливото облагодетелстване/. Спирайки се на отделните
визирани по-горе категории, ответната страна обобщава , че е налице не само
безспорно несъответствие между размера на уговорената неустойка и очакваните
при сключването на договора вреди за кредитора, произтичащи от неизпълнението
на конкретното договорно задължение, но така, както тази неустойка била договорена, излизала извън пределите на
обезпечителната, обезщетителна и санкционна функция и
като целяща единствено повторно възнаграждение на кредитора за осигурените от
него услуги, водела и до неоснователното му обогатяване, което било в
противоречие с добрите нрави.В условията
на евентуалност и на основание чл. 92, ал. 2 от ЗЗД, особеният представител на
ответника прави възражение за прекомерност на уговорената неустойка в размера й
908.48 лева в сравнение с настъпилите вреди, каквито не били установени от
ищеца и моли ВРС да намали размера на неустойката. Евентуално ответникът счита,
че неустойка не се дължи, т.к. била погасена по давност, за което особеният
представител прави съответното възражение.На трето място ответникът, чрез
особеният си представител е направил доказателствени
искания:Да бъде назначено вещо лице, което след като се запознае с Договор за
паричен заем № 2131852/20.08.2014 г., сключен между „И. А. М.“ АД и ответника,
представен от ищеца, да изготви СТЕ, която да отговори на следния въпрос:
Всички елементи на Договор за паричен заем № 2131852/20.08.2014 г. представени
ли са с еднакъв по вид, формат и размер шрифт - не по-малък от 12.
В откритото съдебно заседание на 31.05.2019 г. страните по делото не
изпращат представител .
СЪДЪТ, въз основа на твърденията и доводите
на страните, събраните доказателства ценени в съвкупност и по вътрешно убеждение,
съгласно чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира за установено от ФАКТИЧЕСКА И ПРАВНА
СТРАНА следното:
От изисканото и приобщено по настоящото исково производство частно
гражданско дело № 3075/2018 г. по описа на Районен съд – Варна, ХХХIX –ти състав безспорно се установяват релевираните от ищцовата страна фактически твърдения за
наличието на правен интерес от водената установителна
искова защита.
Ищцовата страна е депозирала във ВРС
заявление с входящ номер 14 744/ 01.03.2018 г.по чл. 410 ГПК с
искане за издаване на Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК
срещу длъжника в заповедното производство – Н.Н.Р.,
ЕГН **********,с адрес *** .Със заявлението е била внесена държавна такса от 51.00
лева, като размерът на паричното вземане е
уточнен в точка 9 – та на
Заявлението, основанието на вземането в т. 9 буква „а“, „б“ „в” и „г“ а
обстоятелствата, от които произтича вземането в т.12. ( л.1-3 от заповедното производство).
Така депозираното Заявление, заповедният съд е намерил за отговарящо на
изискванията на чл.411 , ал.3 ГПК като е
била издадена Заповед № 1488/ 02.03.2018 г. за изпълнение на парично задължение
по чл.410 ГПК в полза на заявителя и против длъжника.От приложената на лист 7 –
ми в оригинал по заповедното производство Заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК се установява, че е заповедният съд е разпоредил : длъжникът Н.Н.Р.,
ЕГН:**********, с адрес: *** ДА
ЗАПЛАТИ на заявителя/кредитора „А.з.с.н.в.”
ЕАД, ЕИК:*, със седалище и адрес на управление:***, *, със законен
представител Н.Т. С., Изпълнителен директор, с пълномощник А. Н. Б.,
юрисконсулт, следните суми: 1000,00 лв.
/хиляда лева/, главница, парично
задължение по Договор за паричен заем №2131852/20.08.2014 г., сключен между „И.
А. М.” АД, ЕИК:*, заемодател и Н.Н.Р., ЕГН:**********,
заемател, като в последствие вземането по договора е
прехвърлено от страна на „И. А. М.” АД в полза н. „А.з.с.н.в.” ООД, ЕИК:*,
/правоприемник, на което е „А.з.с.н.в.”АД, понастоящем „А.з.с.н.в.” ЕАД, ЕИК:*/
по силата на Приложение 1 от 01.03.2015 г. към Рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010 г., ведно със законната лихва върху главницата
считано от датата на депозиране заявлението в съда – 01.03.2018 г. до изплащане
на вземането, 155,76 лв. /сто
петдесет и пет лева и седемдесет и шест стотинки/, договорна лихва за периода от 19.09.2014 г. до 17.04.2015 /падеж на
последната погасителна вноска/, 45,00
лв. /четиридесет и пет лева/ такса
разходи по кредита, 908,48 лв.
/деветстотин и осем лева и четиридесет и осем стотинки/ неустойка за неизпълнение на договорно задължение за периода от
19.09.2014 г. до 17.04.2015 г. /падеж на последна погасителна вноска/, сумата
от 440,60 лв. /четиристотин и четиридесет лева и шестдесет стотинки/, обезщетение за забава за периода от
20.09.2014 г. до датата на подаване на заявлението в съда 01.03.2018 г., както
и сумата от 101,00 лв. /сто и един
лева/, съдебно-деловодни разноски,
от които 51,00 лв. заплатена държавна такса и 50,00 лв. юрисконсултско възнаграждение, на основание
чл. 78, ал. 1 и 8 ГПК, вр. чл. 26 от Наредба за
заплащане на правната помощ.В
същата заповед е вписано ,че : вземането
произтича от следните обстоятелства: Договор за паричен заем
№2131852/20.08.2014 г., сключен между „И. А. М.” АД, ЕИК:*, заемодател и Н.Н.Р., ЕГН:**********, заемател,
като в последствие вземането по договора е прехвърлено от страна на „И. А. М.”
АД в полза н. „А.з.с.н.в.” ООД, ЕИК:*, /правоприемник, на което е „А.з.с.н.в.”АД,
понастоящем „А.з.с.н.в.” ЕАД, ЕИК:*/ по силата на Приложение 1 от 01.03.2015 г.
към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010
г.
Спор няма по делото, че Заповедта по чл. 410 ГПК не е връчена на
длъжника лично а именно поради връчването на същата при условията на чл. 47,
ал.5 ГПК заповедният съд е дал указания на заявителя,че има възможност в 1
месечен срок, считано от получаване на преписа на Разпореждането да предяви
специален положителен установителен иск против
длъжника за установяване със СПН на съществуването на паричните вземания за
които е издадена Заповедта по чл.410 ГПК.Установява се още от материалите по
частното дело,че заявителят е завел във ВРС установителния
иск против ответника в рамките на преклузивния срок,
като е представил по заповедното производство и препис от сезираща молба по
която е образувано настоящото исково производство . При гореизложените и установени по делото
факти, настоящият състав прави извода, че искът е предявен в преклузивния срок и процесуално допустим, поради което
съдът дължи произнасяне по спора по същество.
От всички ангажирани писмени доказателства: приобщеното
към исковото производство ч.гр.д. № 3075/2018 г. по описа на Районен
съд – Варна, ХХХIX –ти състав, представените с исковата молба заверени за
вярност с оригинала копия на
Договор за паричен заем № 2131852/20.08.2014 г.; Рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземания (цесия) от 16.11.2010 г.; потвърждение за сключена
цесия на осн. чл. 99, ал. 3 от ЗЗД; Приложение №
1/01.03.2015 г. към Договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) –
стр. 1, 28 и 40; пълномощно към „А.з.с.н.в.” АД от 09.09.2015
г.; уведомително писмо изх.№ УПЦ-П-ИАМ-2131852/01.03.2015 г. за извършено прехвърляне
на вземания (цесия); уведомително писмо изх.№ УПЦ-С-ИАМ-2131852/12.06.2018 г.
за извършено прехвърляне на вземания (цесия); известие за доставяне; обратна
разписка към товарителница № 67861197; както и заключението на вещото лице И. по изготвената и приобщена по делото съдебно –
счетоводна експертиза се установява
следното :
На 20.08.2014 год. в гр.Варна между „ И. А. М. „ АД,ЕИК *,
от една страна, и от друга страна Н.Н.Р., ЕГН **********
***.* е бил сключен договор за паричен заем № 2131852/20.08.2014 г. в писмена форма,
двустранно подписан / л.4 -6/. Съгласно вписаното в чл.1 страните са заявили,че
сключват този договор на основание: 1. Стандартен европейски формуляр,
предоставен предварително на заемателя и посочващ
индивидуалните условия по бъдещия паричен заем.2. Предложение за сключване на
договор за паричен заем направено от заемателя .
В чл.2 от договора за паричен заем е вписано, че заемодателят предава в собственост на заемателя сумата от 1 000,00 лева наричана по договора
заемна сума а заемателят се задължава да върне същата
на заемодателя при следните условия :
1.Вид на ползвания заем - потребителски заем продукт : Easy Month ;
2. Размер на месечна погасителна вноска 144,47 лв.
3. Срок на заема :
8
4.Брой вноски: 8
5.Датите на плащане на всяка от погасителните вноски ,
последователно : 19.09.2014,19.10.2014
,18.11.2014;18.12.2014,17.01.2015,18.03.2015 , 17.04.2015
6.Фиксиран годишен лихвен процент по заема -40,00%;
6.1. Лихвен процент на ден, приложим за отказ от договора
0,11% ;
7.Общ размер на всички
плащания 1 155,76 лв.
8.Годишен процент на разходите на заема 49,04 % .
В чл. 2 , т. 8 от договора изрично е посочено, че при изчисление на ГПР са взети следните
допускания - цитат: „договорът ще е
валиден за посочения в него срок, всяка от страните ще изпълнява точно и в срок
задълженията си,съответно няма да бъдат начислени разходи за събиране , лихви
за забава и неустойки за неизпълнение „Съгласно т. 8 от същия договор цялата
сума по заема следва да се усвои веднага след сключване на договора .
Във вече цитирания договор е вписана клаузата на чл.4.Съгласно
чл.4,ал.1 – Заемателят се е задължил да в срок от три
дни, считано от датата на сключването на договора да предостави на заемополучателя следните обезпечения : 1.Две физически лица
–поръчители, всяко от които да отговоря на следните изисквания – да представи
служебна бележка от работодател за размер на трудово възнаграждение – нетния
размер на осигурителния му доход да е в размер над 1000 лева, да работи на
безсрочен трудов договор , да не е заемател и ли
поръчител по друг договор , сключен с „И. А. М.“ АД, да няма неплатени
осигуровки последните две години, да няма задължения към други небанкови и
финансови институции или ако има – кредитната му история в ЦКР към БНБ една
година назад да е със статус не по-лош от 401 “Редовен „, както и поръчителят
да подпише договор за поръчителство .2. Банкова гаранция с бенефециер
Заемодателя за сумата по чл. 2 , т. 7
със срок на валидност 30 дни след края на изплащане на задължението по този
договор.В ал.2 на чл.4 е записано, че страните се уговарят, че при неизпълнение
на задължението си по настоящия договор да предостави обезпечение по
предходната алинея Заемателят дължи неустойка в размер на 908,48 лв.Неустойката
е вписано, че се заплаща разсрочено заедно с всяко от погасителните вноски като
към размера на всяка от вноските се
добавя сумата в размер на 113,56 лв.
Така сключения договор за заем , се установява по делото
, е бил предмет на договор за продажба на вземания.Видно от л. 7 – 10 от делото
, на дата 10.11.2010 г. , в гр.София
, между „И. А. М. „ АД и „А.з.с.н.в. „ ООД е бил сключен Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания / цесия /.
В § 1 Понятия, в т. 1.2. от рамковия
договор изрично е записано че
вземания по този договор да всички дължими от продавача от негови неизправни длъжници суми, по станали ликвидни и изискуеми парични
вземания ведно с привилегиите обезпеченията (включително
със записите на заповед издадени от длъжниците в
полза на продавача) и другите му принадлежности, вкл. с изтеклите лихви
посочени в Приложение 1 от договора
. Предмета на договора за цесия от
дата 10.11.2010г. е посочен в § 2,
т.2.1, т.2.2, т.2.3 а покупната цена в §
3. Установено и изяснено е че цесионния договор е
съставен в писмена форма, двустранно подписан , като този извод съдът прави от
приобщеното по делото заверено за вярност с оригинала копие на договора за
цесия .
От приобщените по делото на л.10 /гръб/ и л.11
Потвърждения за сключена цесия на осн. чл. 99,ал.3 ЗЗД безспорно се доказва твърдения от ищцовата страна факт, че дружеството цедент е потвърдило съгласно т.4.3. от договора за прехвърляне
на вземания от дата 10.11.2010 г.
Изяснено е още от приложените на л. 12 -14 двустранно
подписани страници 1,28 и 40 от приложение 1, че цедираните
вземания са били надлежно посочени така както е било договорено между страните
по договора за продажба за вземания .
От останалите писмени доказателства представени още с
исковата молба а именно : уведомително писмо изх.№ УПЦ-П- ИАМ – 2131852
/1.3.2015 г./ л.16/ ; уведомително писмо изх.№ УПЦ-С-ИАМ- 2131852–12.06.2018 г.
за извършено прехвърляне на вземания (цесия) / л.17/;известие за доставяне за
извършено прехвърляне на вземания (цесия); – л.18 / обратна разписка към товарителница № 67861197 и на самата
товарителница / л. 19/ се установя твърдения от ищцовата страна факт, че до длъжника по делото са изпратени уведомления за
извършената цесия ,които не са получени., с отбелязвания от страна на *ЕАД, че
пратката не е потърсена и на *, че на посочения адрес такова лице не е открито
.
При така посочено по-горе съдът намира, че действително, ищецът не е установил и доказал надлежното
уведомяване на длъжника за извършената цесия преди предявяването на иска.Обосновано обаче, в конкретния случай,
може да се приеме, че съобщаването на
извършеното прехвърляне на вземането на цедирания
длъжник е сторено с връчването на препис от исковата молба и приложенията
към нея, в т.ч. препис от самия цесионен договор и Приложение №1 към него, пълномощно за извършване на действия по уведомяване по чл.99,
ал.3 от ЗЗД на длъжниците, уведомителното писмо, с което
правата и законните интереси на длъжника са гарантирани.Получаването на уведомлението в
рамките на настоящото съдебно производство по предявен иск за прехвърленото
вземане следва да бъде съобразено с трайната
съдебна практика обекитвирана в : Решение № 114/07.09.2016 г. по т.д. № 362/2015
г. на ВКС, II т.о. ТК ; Решение № 123/24.06.2009 г. по т.д. № 12/2009 г. на
ВКС, II т.о. ТК; Решение № 3/16.04.2014 г. по т.д. № 1711/2013 г. на ВКС, I
т.о.,ТК; Решение № 78/09.07.2014 г. по т.д. № 2352/2013 г. на ВКС, I т.о. ТК и
Решение № 46/25.05.2017 г. по т.д. № 572/2016 г. на ВКС, I т.о. ТК .Водим
от възприетото от касационната инстанция, при надлежно връчване на ответника,
чрез особения му представител, на уведомлението за цесията, като част
приложенията към исковата молба, настоящият състав приема, че
длъжникът-ответник по иска е надлежно уведомен за прехвърлянето на вземанията,
на дата 19.12.2018 г. / л.66 –ти от делото / .
Отделно от горното следва да бъде
подчертано, че в конкретния случай,ответникът не
противопоставил възражения, че до предявяването на иска е погасил задължението
си на стария кредитор, поради което и липсата на предходно уведомяване се явява
ирелевантен факт. От данните по дело се
установява, че преписът от исковата молба, ведно с приложенията към нея, са
били връчени на ответника на 19.12.2018
год.(видно от съобщението по чл.131 ГПК - л.60). Следователно, на тази дата
длъжникът е получил изходящото от цедента (чрез надлежно упълномощен представител) до него
уведомление. Получаването на уведомлението е факт, настъпил в хода на
процеса, който е от значение за спорното право и поради това следва да бъде
съобразен при решаването на делото, с оглед императивното правилона
чл.235, ал.3 от ГПК. Доколкото законът не поставя специални изисквания за
начина, по който следва да бъде извършено уведомлението, то получаването на
същото в рамките на съдебното производство по предявен иск за прехвърленото
вземане съгласно цитираната по-горе съдебна практика следва да бъде възприето
като надлежно уведомяване на отв.Н.Р. на 19.12.2018 г. по реда на чл. 99, ал.3 ЗЗД .
При изложените по-горе мотиви, съдът приема, че процесната цесия има действие за длъжника – ответник в исковото
производство и тъй като ответникът не е навел релевативни
възражения за извършено плащане на цедираното вземане
, то ищцовото дружество – цесионерът
„А.З.С.Н.В.” ЕАД се явява
носител на тези вземания, поради което и от правна страна се налага извода,че
ищцовата страна е установила и доказала при условията на пълно и главно
доказване активната си и материално правна и процесуално правна легитимация.
Доказано е по
несъмнен начин, че Заповедта по чл.410 ГПК е била връчена при условията на чл.
47, ал.5 ГПК и че искът по чл.422 ГПК е предявен от ищцовото
дружество в преклузивния срок.Т.е. ищецът е установил
и доказал и основанието на иска си и правния интерес от предявяването .
Следва да
бъде даден отговор на основния въпрос, обусловен от вече направения извод за
надлежно уведомяване на длъжника по реда на чл. 99, ал.3 ЗЗД а именно: Налице
ли са ликвидни и изискуеми парични вземания, които да дължи ответникът по иска
към ищцовата страна,така както са посочени и по основание и по размер в
издадената Заповед по чл.410 ГПК в полза на дружеството – ищец, респ. и в
петитума на специалния положителен установителен иск
?За да бъде даден отговор на този въпрос съдът съобразява договорените клаузи
между страните по договора за потребителки кредит, както и заключението на
вещото лице по допуснатата Съдебно -
счетоводна експертиза, което заключение кредитира напълно и като компетентно
дадено и като обективно.Изрично е установено в договора размера на сумата
предоставена от заемодателя на заметеля.В конкретния
случая заемодател и заемополучател са постигнали договореност заемополучателят да върне цялата заета сума по договора в
размер 1 000,00 лева при договореностите визирани в самия писмен договор.
С оглед на
това и като съобразява, че договорът за заем е двустранно подписан и обективира две насрещни, съвпадащи волеизявления за сключването
му съдът приема, че реалния договор за заем е валиден, действителен и съобразно
вписаното в него отразява и изправността на дружеството заемодател. Ето защо
следва да бъде отговорело на въпроса дали претендираните
от ищцовата страна вземания за главница и лихви, неустойки, такси са
основателни и доказани, така както се твърди от дружеството ищец, черпещо права
от частния си праводател – „И. А. М. „ АД.За установяване
на размерите и основанията на всяка от предявените самостоятелни, обективно
кумулативно съединени специални положителни установителни
претенции по делото е проведена
необходимата съдебно- счетоводна експертиза
От
заключението по допусната и приобщена съдено
– счетоводна експертиза , изготвено от в.л.П.И. , приобщено на л. 129 -136 по
делото и кредитирано напълно от съда и като обективно и компетентно дадено се
извеждат следните изводи:
На първо място следва да бъде посочено, че от
раздел II –ри на заключението
на Вещото лице Пл.И. се установява,че вещото лице е проверило всички приложени по делото
документни отнасящи се до изпълнението на поставената задача и предоставената
информация от *ЕАД и И. А. М. АД , както следва : справка извлечение от
системата на И. А. М. по договор за
паричен заем № 3131852 от 20.08.2014 г. и Справка дължима сума по договор за паричен заем № 3131852 от 20.08.2014 г. предоставена от А.з.с.н.в. ЕАД
/Приложение 3 към ССчЕ / .
На второ
място, видно от констативно съобразителната част на ССчЕ
/л.131 – ви от делото / вещото лице И. сочи, че по договор за паричен заем №
3131852 от 20.08.2014 г. с кредитополучател
Н.Н.Р., ЕГН **********
непогасените задължения към 1.3.2018 г. възлизат на сумата от 2 513,45
лв. в това число главница 1000,00 лева , договорна / възнаградителна лихва 155,76 лева, неустойка 908,48 лева ,
разходи за събиране на вземания 45,00
лева и лихва за забава 404,21 лева / Приложения 1 , 2 , 3 към ССчЕ / . На трето място вещото лице дава отговор на въпроса
какъв следва да бъде размерът на лихвата
за забава, който ответникът дължи в следствие на забавено плащане по
посочения договор. Непогасените задължения на начислената лихва за забава по договора за паричен заем, според вещото лице
за периода от 20.09.2017 г. до 1.3.2018 г. възлизат на 404,21 лв./приложение 2
към ССчЕ / .На четвърто място в ССчЕ
вещото лице дава отговор от който е видно,че според експерта – счетоводител
,приложения по делото договор
страница 4 до 6 по делото има еднакъв по
вид, формат и шрифт, но с по-малък размер от 12.Въз основа на така посочена
констативно съобразителна част и при цитиране на писмения материал послужил при
изготвяне на ССчЕ вещото лице Пл.И. дава
заключението, че по договора Pа заем
длъжникът и ответник в исковото
производство дължи сумите описани и по –горе към 1.3.2018 г. от общо 2 513,45 лв. в това число
главница 1000,00 лева , договорна / възнаградителна
лихва 155,76 лева, неустойка 908,48 лева , разходи за събиране на
вземания 45,00 лева и лихва за забава 404,21
лева, като препраща към приложения 1 , 2 и 3 към експертизата и отново сочи, че
договорът е съставен със шрифт по-малък от 12
При така
проведената ССчЕ се налага извода,че непогасени,но
дължими от заемополучателя вземания по договора за заем
възлизат на сумата от общо 2 513,45 лева - сбора от главницата от 1000
лева ведно с акцесорните вземания за лихви, такси ,
неустойка .
Установявайки
размера на непогасените от заемополучателя задължения
по договора за потребителски кредит, въз основа на заключението на вещото лице,
което заключение ВРС кредитира като компетентно и обективно, съдът дължи
произнасяне по релевираните възражения за
недействителност на отделни договорни клаузи , така както са заявени в отговора
на искова молба.
Настоящият първоинстанционен състав дължи произнасяне по въведените твърдения за нищожност на
договорни клаузи.
Установено по делото според настоящият съдебен
състав е сключването на договор за заем от дата 20.08.2014 г. между „И. А. М.“
АД и ответника Н.Р.( видно от приложеното по делото
на л. 4 – 6 заверено за вярност с оригинала копие, от което се изяснява, че
договорът е бил сключен в писмена форма и носи подписите и на двете страни ) , както и извършеното прехвърляне на вземания,
вкл. по договора, от цедента- заемодателя към „А.З.С.Н.В.“
ООД, чийто универсален правоприемник се явява заявителя и ищец по иска „А.З.С.Н.В.
„ЕАД.
Както бе посочено и по-горе уведомяването на
длъжника за извършената цесия на задълженията по договора, а и уведомлението по
чл.99, ал.4 ЗЗД се установява с представените договор, потвърждение и
приложения към цесионния рамков договор, уведомително
писмо от кредитодателя, като се счита че длъжникът и
ответник по иска съобразно цитираната по-горе практика е надлежно уведомен за
цесията от датата на получаване на преписа на искова молба.
От
заключението на приетата по делото съдебно - счетоводна експертиза /л.129-136
/, кредитирано напълно от съда,
се установява, че неизплатената главница по договора за паричен заем от 20.08.2014
г., дължима към 01.03.2018 г. от ответника е в размер на 1000,00 лв., договорна лихва за периода заявен от заявителя 155,76 лева; неустойка по чл.4,ал.2 –908,48 лева; такса разходи – 45,00 лв. и лихва за забава за периода заявен от ищеца е в размер
на 404,21 лева.Според заключението на експерта - счетоводител / в
частност Приложения 1 -3 / ответникът като заемополучател
е получил от заемодателя сумата от
1000,00 лева, която е следвало да върне съгласно договора и приложения на лист 133 – ти погасителен план
. От самия погасителен план / Приложение 1 / , Справката за задълженията по
същия договор / приложение 2 / е
установява по несъмнен начин, че заемополучателя не
е извършил нито едно погашение .Съгласно
чл.4, ал.1 от Договора за заем / л.4
от делото/ заемателят се е задължил в 3 дневен срок от сключването на договора
за заем, да предостави обезпечение на задълженията по договора, а именно – две
физически лица поръчители, което следвало да отговаря на изрично разписани
изисквания на заемодателя, вписани в договора или да предостави банкова
гаранция, издадена след усвояване на паричния заем, в размер на цялото задължение
на заемателя по договора, която да е валидна за целия
срок на договора за заем и 30 дни след крайния срок за изплащане на
задължението.В чл.4,ал.2 от договора
е предвидено, че при неизпълнение на това задължение на заемателя,
му се начислява неустойка в размер на 908,48
лева, която се заплаща на равни погасителни вноски, всяка в размер на 113,56 лева , дължими на падежната
дата на погасителната вноска по договора за заем като при това разсрочване на
неустойката, месечната погасителна вноска, която следва да заплати заемателя съответно се увеличава .
Вещото лице е изготвило в табличен вид по пера,
сумите, които се дължат във връзка с подписания договор за паричен заем като от приложенията към ССчЕ
е видно , че е налице липса на каквото и да е плащане по този заем от заемополучателя.
В чл.8, ал.1 от договора (л. 4 –ти
то делото втора страница ) е
предвидено изрично, че при забава плащането на погасителна вноска по договор за заем с повече
от 30 календарни дни ,Заемодателят ще бъде принуден да направи разходи за
събиране, изразяващи се в изпращането на напомнителни
писма, електронни съобщения, провеждането на телефонни разговори .Страните
съгласно тази договорна клауза са се съгласили , че в тези случаи заемателят дължи на заемодателя заплащането на разходи в
размер на 9 лева.Тези разходи е вписано,че се начисляват и за всеки следващ 30
–ет дневен период, пред който има погасителна вноска,
чието плащане е забавено повече от 30 – ет календарни
дни, като е договорено, че не могат да бъдат повече от 45 лева. Съгласно ал.2 на същия чл. 8, в договора за заем страните
са приели, че при забава в плащането на погасителна вноска с повече от 90 –ет календарни дни, заемателят ще
дължи на заемодателя освен разходите по ал.1 и заплащането на още 100 лева,
представляващи допълнителни направени разходи за събиране на просрочените
вземания ,включващи ангажиране на дейността на лице /служител което осъществява
и администрира дейността по събиране на вземането / вземанията. И съгласно
третата последна алинея на чл. 8, в същия договор страните са договорили
помежду си, че при забава на плащането на някоя от погасителните вноски заемателят да дължи на заемодателя законната лихва за всеки
ден забава .Изрично следва да бъде отчетена и клаузата на чл.3 от същия договор (чл. 4 ) с оглед неоснователността на възражението на особения представител, че
исковата сума не била предадена в заем. В самата клауза страните са вписали, че
договорът има характер на разписка и че с подписването на договора заемателят е удостоверил, че е получил от заемодателя изяло
и в брой заемната сума, поради което и настоящият съдебен състав приема
възражението на особеният представител че по реалния договор за заем ответника
не е получил главницата от 1000 лева за неоснователно.В контекста на този извод
е и заключението на вещото лице по допуснатата ССчЕ, което
заключение кореспондира и с писмените доказателства по делото .На следващо
място,по същество на спора, следва да бъде отчетено, че съгласно чл.2 от договора заемополучателят
е приел да върне сума от в общ размер на всички плащания 1 155,76 лева,
при фиксиран годишен лихвен процент на заема 40,00 %, и годишен процент на
разходите 49,04 % , лихвен процент на ден
0,11 % . Таксите дължими от заемополучателя са
обективирани в чл.8, ал.1 от договора при максимален
размер 45 лева ,т.е. претендирания а неустоечната клауза е разписана в чл.4 , ал.2 от договора
във фиксиран размер от 908,48 лв.
Предмет на преценка от страна на първоинстанционния съд е валидността на уговорките в договора,
свързани с начислената на заемателя неустойка от договора както и начислените
разходи по договора Първоинстанционният съдсчита
възраженията и доводите на ответника за недействителност на клаузите от
договора, поради неспазване на изискванията на чл.11, ал.1 и чл.19, ал.4 от
Закона за потребителския кредит (ЗПК), за основателни. Съгласно чл.4, ал.2 от договора, при
неизпълнение задължение на заемателя да осигури
обезпечение по договора за заем / банкова гаранция или поръчителство/, на същия
се начислява неустойка в установен размер от 908,48 лева, която се плаща разсрочено заедно с всяка от
погасителните вноски, като към размера на вноските посочен в чл.2, т.2 се
добавя сума от113,56 лв. Съгласно чл.143, т.5 от ЗЗП, неравноправна
клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която
не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като
задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати
необосновано високо обезщетение или неустойка. Неравноправността на клауза в
договора, сключен с потребител, се преценява конкретно, като се вземат предвид
видът на стоката или услугата - предмет на договора, всички обстоятелства,
свързани с неговото сключване към датата на сключването, както и всички
останали клаузи на договора или на друг договор, от който той зависи. Съгласно чл.146 ЗЗП, неравноправните клаузи в
договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Не са индивидуално уговорени клаузите,
които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал
възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при
общи условия. Когато търговецът или доставчикът твърди, че определено условие
от договора е индивидуално уговорено, тежестта за доказване пада върху него.
Наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, не води до
неговата нищожност, ако договорът може да се прилага и без тези клаузи.
Защитата при неравноправен характер на договор, сключен с потребител е
изключена за индивидуално уговорените клаузи – чл.146, ал.1 ЗЗП, но се прилага
към останалата част на договора – чл.146, ал.3 ЗЗП.В този смисъл, при позоваване на неравноправен характер
на договорна клауза от потребител или
при служебна проверка от съда за евентуално неравноправен характер на
клауза от потребителски договор съгласно Решение
№ 23/07.07.2016г. по т.д.№ 3686/14г. на ВКС, І т.о.,
търговецът или доставчикът следва да
установи индивидуалното уговаряне на оспорената клауза, като само
обстоятелството, че договорът е подписан, е ирелевантно
за дължимата от съда защита на потребителя. Ако посоченото обстоятелство –
подписване на договора от потребителя, би освобождавало търговеца от
задължението да докаже, че клаузите са били индивидуално уговорени, това
поначало би имало за последица изключване на защитата при всички потребителски
договори. /в този смисъл и Решение №98/25.07.2017г. по т.дело №535/2016г. на
Първо т.о./ .
По отношение конкретизацията на въведената от
ответника, чрез особения му представител , неравноправност, с Решение №
237/20.01.2017г. по т.д.№ 2927/2015г. ВКС, І т.о. по реда на чл.290 ГПК е
прието, че потребителят, който се
позовава на неравноправен характер на клауза от договора, не следва да
конкретизира твърденията си чрез посочване с коя от хипотезите, предвидени в
чл.143 ЗЗП, е налице противоречието. Т.е. съдът следва да се произнесе по
възражения за нищожност поради неравноправен характер на клаузи в потребителски
договор и когато страната, направила възражението за нищожност, не е посочила
конкретна законова норма, на която противоречи договорната клауза. С оглед на
направените възражения за неравноправност на клаузи от договора за
потребителски кредит, респ. тяхната нищожност, ищецът следваше да установи, че
договорът е сключен на основата на добросъвестността при спазване на добрите
търговски практики като със същия се запазва равнопоставеността
на страните по сделката; да установи спазване на разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК и договаряне на неустоечната клауза в чл.4,ал. 2
от договора съобразно изменената законова разпоредба и добрите нрави. Ищецът ,
видно от целия събран доказателствен материал - не е
ангажирал доказателства за установяване индивидуално уговаряне на клаузите на чл.
4 ал.2 от договора за кредит. Съгласно чл.5
от ЗПК, преди потребителят да е
обвързан от предложение или от договор за предоставяне на потребителски кредит,
кредиторът или кредитният посредник предоставя своевременно на потребителя съобразно изразените от него предпочитания
и въз основа на предлаганите от кредитора условия на договора необходимата
информация за сравняване на различните предложения и за вземане на информирано
решение за сключване на договор за потребителски кредит. Информацията по ал.1
се предоставя във формата на стандартен
европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските
кредити Предложение за сключване на договор за паричен заем и подписан
стандартен европейски формуляр по делото не са представени с исковата молба. Видно
от съдържанието на договора за предоставяне на паричен заем същия е изготвен въз
основа на типизиран модел ,
препращащ съгласно чл. 1 към стандартен европейски формуляр, който не е
приложен и с който заемателят е бил запознат, но без
данни за разясняване конкретните разпоредби в отклонение от изрично вписания
ГПР и ФГЛП в договора. В разпоредбата на чл.146,
ал.2 ЗЗП са посочени критериите,
според които клаузи от договора не са индивидуално уговорени. Това са тези
клаузи, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е
имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор
при общи условия. Даденото легално определение за клаузи, които не са
индивидуално уговорени, се ползва с оглед на осъществяваната върху тях преценка
от гледна точка на евентуално неравноправният им характер. От дефиницията на
законодателя следва по аргумент за противното, че индивидуално уговорени са
клаузи, които не са били изготвени предварително или дори и да са били
изготвени предварително, потребителят е могъл да изрази становище по тяхното
съдържание и съответно, при достатъчно информиран избор, ги е приел. Клаузите,
към които препраща договорът /в случая към Стандартен европейски формуляр в чл.1.1./, независимо че са обективирани
като приети от потребителя при сключването му, поначало се считат, че не са индивидуално
уговорени. По отношение на съгласието с общите условия на договора и
декларирането на получаването им от потребителя /също така и за европейски
формуляр/, включени като изявления в индивидуалния договор, следва да се
съобразява и разпоредбата на чл.147а, ал.5 ЗЗП /в сила от юли 2014г./, а за
измененията на общите условия – правилата по чл.147б ЗЗП.
Одобряването на общите условия от Комисията за
защита на потребителите по реда на чл.148, ал.2 не изключва съдебния контрол за
преценка на клаузите в тези общи условия относно неравноправния им характер. Независимо
от включването в чл.1 от договора декларация на потребителя, че е запознат с
европейския формуляр, в тежест на ищеца е установяване предварителното
предоставяне на формуляра и разясняване на условията по договора,
респ.конкретните оспорени от ответника като нищожни клаузи. Доколкото не са
ангажирани други доказателства извън самия договор, съдът намира, че не е налице установяване от ищеца
индивидуално договаряне, поради което са
налице предпоставки за преценка неравноправността на посочените клаузи от
договора. Ако и съдът да приеме, че е налице индивидуално уговаряне поради
декларираното от потребителя съгласие и предварително запознаване с европейския
стандартен формуляр, то отново съдът би следвало да подложи клаузата от
договора на преценка служебно за съответствието и с добрите нрави и закона по арг. от чл.26, ал.1 ЗЗД. Уговорената в чл.4 от договора неустойка за неизпълнение на договорно задължение,
съдът намира за неравноправна и недействителна
както по арг. на чл.143, т.5 ЗЗП, така и по арг. на чл.26, ал.1 ЗЗД. Възраженията на ответника, съдът
намира за основателни, поради което и изводите по същество на настоящия състав
са точно в този смисъл.Неустойката
обезпечава изпълнението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението
без да е нужно да се доказват по размер. Със задължителна практика в ТРОСТК №1/09г., с т.3, е дадено разяснение,
че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат
от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговски правоотношения. Преценката
за нищожност на неустойката, поради накърняване на добрите нрави следва да се
прави за всеки отделен случай към момента на сключване на договора, като могат
да бъдат използвани някои от следните примерно изброени критерии- естеството им
на парични или непарични и размерът на задълженията, на които се обезпечаван с
неустойка, дали изпълнението е обезпечено с други правни способи, вид на
уговорената неустойка и на неизпълнението, съотношение на размера на
уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението вреди. Или, освен примерно
изброените критерии, съдът може да съобрази и други наведени в производството,
но при всички случаи е задължен да ги разгледа, съобразно установеното в хода
на процеса като настъпили юридически факти, като едва тогава да извърши
преценка за основателност на възражението, т.е.следва да съобрази всички
събрани по делото доказателства и направени доводи, като ги съотнесе
към разглеждания и разяснен със задължителна тълкувателна практика на ВКС,
предмет по направеното възражение на ответника. Доколкото в случая размерът на
неустойката от 908,48 лева е почти
еквивалентен на заетата сума от 1000
лева, тя се явява прекомерна и противоречи на обезщетителната
и функция. Тази неустойка по своя
характер е санкционна доколкото се дължи при неизпълнение на договорно
задължение, но същата не зависи от вредите от това неизпълнение и по никакъв
начин не кореспондира с последиците от неизпълнението. Предвидена е да се кумулира към погасителните
вноски като по този начин се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на
кредита. Неустойката не е обявена по този начин на потребителя. Посоченият в размер на разходите по кредита
за потребителя като ГПР от 49.04 %, нараства допълнително с размера на
неустойката по чл.4,ал.2 от договора.
Включена по този начин в погасителните вноски, тази неустойка по същество е добавък към възнаградителната
лихва на търговеца – заемодател и го обогатява неоснователно доколкото именно
лихвата би се явила цена на услугата по предоставения заем и в този смисъл би
представлявала и печалбата на заемодателя. Следва да се отбележи, че изискване
на обезпечение на задължение за всяка закъсняла вноска с поемане на
поръчителство от физическо лице/или банкова гаранция в същия размер/, което да
отговаря на изисквания създаващи значителни затруднения за изпълнението им,
противоречи на принципа на добросъвестността и цели да създаде предпоставки за начисляване
на неустойката по чл.4 от договора. Нормално, както разходите на търговеца,
така и печалбата му, бе следвало да са включени в посочения в договора ФГЛП от 40,00 %. Именно възнаградителната
договорна лихва обхваща печалбата на търговеца, но в случая съдът намира, че
клаузата на чл.4 от договора въвежда още един сигурен източник на доход на
икономически по-силната страна. Тази разпоредба противоречи и на заложените в
договора проценти на ГПР - 49,04 % и
посоченият общ размер на плащанията от 1 155,76
лева.
Съгласно
чл.19 от ЗПКр, годишният процент на разходите
по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит като в него не се включват разходите, които потребителят
дължи при неизпълнение на договора. От една страна, неустойката е включена като
падежно вземане - обезщетение на кредитора, а от друга – същата е предвидена в
размер, който не съответства на вредите от неизпълнението тъй като е почти
съизмерима с предоставената сума по кредита. По този начин заобикаля
ограничението в чл.19, ал.4 ЗПКр при определяне ГПР – неустойката представлява повече
от 90 % от заетата сума. Съгласно &1 от ДР на ЗПКр „общ разход по кредита за потребителя „
са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други
видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия. В този смисъл, макар да е предвидена като неустойка в договора при
неизпълнение, сумата по чл.4 представлява предварително отчетена в падежните вноски, сума, която не
е била известна на потребителя и не е установено да е разяснена нему. Напротив,
същата е в противоречие с обявеното в чл.2 от
договора и в чл.1 .В тях изрично е предвидено, че общият размер на всички плащания
възлиза на сумата от 1 155,76 лева
като разпоредбата очевидно не включва оскъпяването по чл.4,ал.2 от договора за
кредит. Съгласно т.2 от ДР „обща сума, дължима от потребителя“ е сборът от
общия размер на кредита от 1000 лева и общите разходи по кредита за
потребителя, а „общ размер на кредита„ е максималният размер (лимит) или общата
сума, предоставяна по договора за кредит. В този смисъл, съдът намира, че
посочената в договора в чл.2,т.7
обща сума за плащане от 1 155,76 лева
е подвеждаща за потребителя и същия не е могъл да прецени действителният размер
на задължението си и последиците от забавата си. Клаузата на чл.4 от договора противоречи на добрите нрави и добрите
търговски практики като илюстрира директно уговорка във вреда на
потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя, като задължава последния при неизпълнение на неговите
задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. /чл.143,
т.5 ЗЗП/. Такава разпоредба е в пряко противоречие и с добрите нрави, поради
което е и нищожна на основание чл.26, ал.1 ЗЗД. За да достигне до този извод
съдът прави преценка за естеството на договора за заем/потребителски с по-слаба
и уязвима страна/, съотношение на заема и неустойката, съотношение на законните
лихви и неустойката както и съпоставка с вредите от неизпълнението; съдът преценява и липсата на
плащане по договора .
Длъжникът
не е заплатил нито една от падежните вноски своевременно като единствено начина
на отнасяне на плащанията от кредитора е причина за начислените му значителни задължения
за неустойка и разноски.
Съгласно чл.10а ЗПК, действащ към
датата на подписване на 
процесния договор /считано от 23.07.2014г./, кредиторът може да събира от потребителя такси и комисиони за допълнителни
услуги, свързани с договора за потребителски кредит, но не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия,
свързани с усвояване и управление на кредита. Съгласно ал.3 кредиторът не
може да събира повече от веднъж такса и/или комисиона за едно и също действие.
Видът, размерът и действието, за което се събират такси и/или комисиони, трябва
да бъдат ясно и точно определени в договора за потребителски кредит. Съгласно чл.21 от ЗПК, всяка клауза в
договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне
изискванията на този закон, е нищожна. Всяка клауза в договор за потребителски
кредит с фиксиран лихвен процент, която определя обезщетение за кредитора,
по-голямо от посоченото в чл.32, ал.4 ЗПК, е нищожна.
Претенцията
на ищеца, наред с главница и договорна лихва, касае начислената неустойка по
чл.4,ал.2, а така също и такса разходи, свързани с действия на
заемодател при забава в плащанията, т.е.
такса разходи представлява обезщетение на кредитора при забавено плащане.
Настоящият договор за заем е сключен при действието
на ЗПК /обн. ДВ. бр. 18/05.03.2010г., в редакцията му
изм. и доп. с ДВ, бр. 61 от 25.07.2014г., в сила от 25.07.2014г./, съответно нормите му следва да
бъдат съобразени служебно от съда и по специално императивното правило на чл.33,
ал.1 и 2 ЗПК. Цитираната норма в ал.1 предвижда, че при забава на потребителя
кредиторът има право само на лихва
върху неплатената в срок сума за времето
на забавата. Според ал.2 на
чл. 33 ЗПК, когато потребителят забави дължимите от него плащания по кредита, обезщетението за забава не може
да надвишава законната лихва. В настоящия случай, в договора е предвидено при забава в плащането на текущо задължение, заемополучателят
да дължи съгласно чл. 8,ал.3 лихва
за забава върху забавената сума за всеки ден забава а съгласно чл. 2 т.6 -
лихвеният процент по договора – фиксиран годишен лихвен процент е посочен като 40 % .
В случая,
от заключението на счетоводната експертиза се установява, че на потребителя е
начислена не само главница, но и лихви, такси и неустойка. В случай на неизпълнение или забавено изпълнение, обаче,
се оказва,че заемополучателят следва да заплаща отнапред
определени разходи за действия по събиране на задължението – 9 лв. и фиксиран максимален размер от 45
лева.(чл. 8,
ал.1 от договора) .
Съдът намира, че отговорността за разноски,
въведена в договора, представлява по същество неустойка, дължима при забава на
изпълнението за заплащане на текущи задължения по кредита, а не плащане за
покриване разходи по събиране на вземането. С предвиждане и начисляване на тези
такси по същество се цели заобикаляне на ограничението на чл.33 ЗПК и
въвеждане на допълнителни плащания, чиято дължимост е
изцяло свързана с хипотеза на забава на длъжника. Съгласно чл.21,
ал.1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или
резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна. С оглед изложеното
съдът приема разпоредбите на чл.4;
чл.2, т.6 ; чл.8,ал.1 от договора за нищожни и като такива същите не пораждат
права и задължения за страните по заемното правоотношение, а съгласно чл.23 от ЗПК, в този случай потребителят дължи само
чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита. В подкрепа на становището си за
недействителност на договорните клаузи визирани по горе, съдът допълва, че
заявителят по чл.410 ГПК и ищец по иска е начислявал и мораторна
лихва в размер за периода от забавата до подаване на заявлението.Поради
нищожност на тези разпоредби, съдът следва да присъди остатък от сумата равняващ
се на чистата сума по кредита ,като съобрази че ответникът е изпаднал в забава
още с неплащането на първата падежирала месечна
вноска от общо 8-те дължими и
продължава да се намира в забава.
Съобразно заключението на вещото лице, задължението
по процесния договор от 20.08.2014 г. към 01.03.2018
год. вкл. възлиза на общо сумата от 2 513,45 лв. от която 1000 лева
главница, 155,76 лева договорна/възнаградителна
лихва, 908148 лева неустойка, 45 лева разходи за събиране на вземания и лихва
за забава 404,21 лева. С оглед цитираната по-горе
норма на чл.23 ЗПК, намираща приложение към спора, когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва
или други разходи по кредита. Чистата стойност на кредита е в размер на 1000 лева.Поради нищожността на начислените неустойки,такси, договорни лихви
същите не се дължат – т.е. ответникът дължи на ищцовата страна в качеството й на
частен правоприемник на дружеството отпуснало заема чистата стойност на кредита
от 1000 лева . Само в тази част исковата претенция се явява и
основателна и доказана а в останалата част, исковете на ищеца са неоснователни
и подлежат на отхвърляне.
Съгласно
т.13 от ТР №4/2013г. на ОСГТК на ВКС, при отхвърляне изцяло или частично на иска с правно основание чл.422 , вр.чл.415 ГПК, издадените заповед за изпълнение и
изпълнителен лист не подлежат на обезсилване. Поради това, след като съдът
приема предявения иск с правно основание чл.422 ГПК за частично основателен до
посочения размер от 1000,00 лева – непогасна главницата по издадена заповед за
изпълнение, уважава тази част от иска а останалите намира за неоснователни и
недоказани,поради което ги отхвърля,без да обезсилва издадената Заповед по
чл.410 ГПК за частите за което искът не е уважен. При установената нищожност на клаузите от договора за неустойка и разноски по начина, по който са
изчислени, не се дължат, поради което претенцията за установяване дължимостта на всички суми освен главницата от 1000 лв.
подлежат на отхвърляне, ведно и със претенцията за законна лихва начиная от датата на подаване на заявлението в съда. Или в
обобщение, с оглед на нормата на чл.23 ЗПК, който намира приложение към спора,
когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или
други разходи по кредита. Чистата стойност на кредита е в размер на 1000 лв.,
които видно от заключението на в.л. не е погасен, поради което и искът само в
тази част следва да бъде уважен .
При
произнасяне по исковете по чл.422 ГПК, исковият съд дължи произнасяне по
сторените разноски както за исковото, така и за заповедното производство съгл.
т.12 от ТР №3/2014г. на ОСГТК на ВКС.
Видно от л. 126 –ти от делото, в Списъка по чл.80 ГПК ищцовото
дружество желае присъждане на разноските както следва : 51 лева за държавна
такса в заповедното производство ; 50,00 лева юрисконсултско възнаграждение в
заповедното производство; 199 лева държавна такса за исковото производство; 250
лева възнаграждение за особен представител в исковото производство ; 200 лева
депозит за вещо лице по ССчЕ и 350 лева юрисконсултско възнаграждение в исковото
производство .
Така представения списък по чл. 80 ГПК не е оспорен
от ответника,т.к. в последното заседание както бе посочено и по-горе никоя от
страните не е изпратила представител, поради което и съдът не дължи произнасяне
по ненаправено възражение по чл. 78, ал.5 ГПК .
Сборът от разноските, претендирани
от ищцовата страна, сторени в заповедното производство възлиза на общо 101,00 лева а в исковото на общо 999 лева ведно с възнаграждението по чл. 78,
ал.8 ГПК. При предявен иск за общо 2 549,84 лева и уважена част за 1000,00
лева, в процентно съотношение уважената част на иска е равна на точно 0,39 % . Този процент съдът следва да
присъди в полза на ищеца по заповедното и по исково производство от реално
сторените разходи и дължимо се възнаграждение за процесуално представителство.Изчислени
от съда съдебно - деловодните разноски, които присъжда ВРС в полза на ищцовата
страна са: 39,39
лева за заповедното производство
и 389,61 лева в исковото
производство.Разноски по реда на чл. 78, ал.3 ГПК ВРС не присъжда, т.к. няма
заявено искане а и разноските за особеното процесуално представително са
определени, внесени от ищеца и за тях е издаден РКО в полза на процесуалния
представител на ответника .
Водим от
горното, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО в
отношенията между ищцовата
страна „А.з.с.н.в.” ЕАД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление:***, *, представлявано от
Изпълнителни директори Н.Т. С.и М. Д. Д.– чрез пълномощника – юрисконсулт К. В.
М. и ответника Н.Н.Р.,
ЕГН **********,*** по
предявените обективно кумулативно съединени специални положителни установителни искове, че в полза на ищцовата страна „А.з.с.н.в.” ЕАД, ЕИК *,СЪЩЕСТВУВА ПАРИЧНО ВЗЕМАНЕ, дължимо от
ответника Н.Н.Р., ЕГН ********** в размер на СУМАТА от 1 000,00 лева (хиляда лева) –
представляваща неплатена главница,
парично задължение по Договор за паричен заем
№2131852/20.08.2014 г., сключен между „И. А. М.” АД, ЕИК:*, заемодател и Н.Н.Р., ЕГН:**********, заемател,
като в последствие вземането по договора е прехвърлено от страна на „И. А. М.”
АД в полза н. „А.з.с.н.в.” ООД, ЕИК:*, /правоприемник, на което е „А.з.с.н.в.”АД,
понастоящем „А.з.с.н.в.” ЕАД, ЕИК:*/ по силата на Приложение 1 от 01.03.2015 г. към
Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010 г., за което вземане е била издадена
Заповед за изпълнение на парично задължение № 1488/2.3.2018 г. по чл.410 ГПК ,
по частно гр. дело №3075/2018 г.по описа на РС Варна, ХХХIX –ти състав,на основание 422, ал.1,вр. чл.415, ал.1 ГПК .
ОТХВЪРЛЯ
предявените обективно кумулативно съединени специални положителни установителни искове от ищцовата страна „А.з.с.н.в.”
ЕАД, ЕИК *, със седалище и адрес на
управление:***, *, представлявано от Изпълнителни директори Н.Т. С.и М. Д. Д.–
чрез пълномощника – юрисконсулт К. В. М. против ответника
Н.Н.Р., ЕГН **********,*** в ОСТАНАЛИТЕ ЧАСТИ ,в които се желае със сила на пресъдено нещо да бъде установено, че в полза на ищцовата страна „А.з.с.н.в.” ЕАД, ЕИК *,съществува
парично вземане, дължимо от ответника Н.Н.Р.,
ЕГН **********, за следните ПАРИЧНИ ВЗЕМАНИЯ: 155,76 лв. /сто петдесет и
пет лева и седемдесет и шест стотинки/, договорна лихва за периода от 19.09.2014 г. до 17.04.2015 /падеж на
последната погасителна вноска/; 908,48
лв. /деветстотин и осем лева и четиридесет и осем стотинки/ неустойка за неизпълнение на договорно
задължение за периода от 19.09.2014 г. до 17.04.2015 г. /падеж на последна
погасителна вноска/; 45,00 лв.
/четиридесет и пет лева/ такса
разходи по кредита и 440,60 лв.
/четиристотин и четиридесет лева и шестдесет стотинки/, обезщетение за забава за периода от 20.09.2014 г. до датата на
подаване на заявлението в съда 01.03.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата считано от датата на
депозиране заявлението в съда – 01.03.2018 г. до изплащане на вземането; за които вземания е била издадена
Заповед за изпълнение на парично задължение № 1488/2.3.2018 г. по чл.410 ГПК ,
по частно гр. дело №3075/2018 г.по описа на РС Варна, ХХХIX–ти състав,КАТО НЕОСНОВАТЕЛНИ и НЕДОКАЗАНИ, на основание чл. 422,
ал. 1, вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
ОСЪЖДА Н.Н.Р., ЕГН **********,*** ДА ЗАПЛАТИ н. „А.з.с.н.в.”
ЕАД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление:***, *, представлявано
от Изпълнителни директори Н.Т.
С.и М. Д. Д.– чрез пълномощника
– юрисконсулт К. В. М. СУМАТА от ОБЩО 39,39 лева (тридесет
и девет лева и тридесет и девет стотинки) - съдебно-деловодни
разноски сторени от ищцовата страна в хода на заповедното производство,инициирало настоящото исково
производство, а именно частно гр.дело № 3075/2018г.по описа
на ВРС, ХХХIX-ти състав, съобразно уважената част на исковете и на основание чл. 78, ал.1 и
ал. 8 ГПК
ОСЪЖДА Н.Н.Р., ЕГН **********,*** ДА ЗАПЛАТИ н. „А.з.с.н.в.” ЕАД, ЕИК *, със седалище
и адрес на управление:***, *, представлявано от Изпълнителни директори Н.Т. С.и М. Д. Д.– чрез пълномощника –
юрисконсулт К. В. М. СУМАТА от ОБЩО 389,61 лева ( триста
осемдесет и девет лева и шестдесет и една стотинки )- сторените от ищцовата страна съдебно-деловодни разноски пред настоящата
инстанция,в исковото производство, съобразно
уважената част на исковете,на основание чл. 78, ал.1 и ал. 8 ГПК .
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване пред Варненски
окръжен съд с Въззивна жалба в
ДВУСЕДМИЧЕН СРОК, считано от съобщаването му на страните.
ПРЕПИС от Решението да се връчи на страните чрез
процесуалните им представители.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: