Р
Е Ш Е
Н И Е
№……………..
28.07.2020 г., гр. София
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание
на тридесети юни две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТЕМЕНУЖКА СИМЕОНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ХРИПСИМЕ МЪГЪРДИЧЯН
мл. съдия ДЕСИСЛАВА ЙОРДАНОВА
при секретаря Нина
Светославова,
като разгледа докладваното от мл. съдия Йорданова в. гр.дело № 13742 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Въззивното производство е
образувано по жалба на Ц.Д.А. чрез адв, Т.
срещу решение №169-656/18.07.2019 г., постановено по гр. д. № 43489/2018
г., по описа на СРС, 33 състав , с което Ц.А. е осъден на основание чл.240 ЗЗД
вр. чл.86 ЗЗД да заплати на ищеца „М.п.“ ООД суми в размер на: 6874,00 лв.,
представляваща главница по неформален договор за заем от 15.01.2018 г., за
който е съставен РКО №03/15.01.2018 г., сума в размер на 200,51 лв.,
представляващи обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода
16.03.2018 г.- 28.06.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата от
депозиране на исковата молба / 29.06.2018 г./ до окончателното плащане.
Във въззивната жалба се твърди, че първоинстанционният
съд погрешно е стигнал до извод за липса на обвързващо страните облигационно
правоотношение по договор за заем между страните. Сочи, че по делото не е
доказано, че сумата от 6874,00 лв. е предадена от ищеца на ответника и че
предаването е на основание сключен между страните договор за заем. Излага се,
че между страните е било налице трудово правоотношение към 15.01.2018 г.,
поради което не може да се приеме за установено, че предаването на сумата е
станало на основание договор за заем. Излага се, че представения от ищеца РКО
не съдържа необходимите реквизити, за да представлява договор за заем, като
заемните правоотношения не са доказани от показанията на разпитания свидетел,
който е в близки отношения с управителя на ответното дружество и е
заинтересован от изхода на спора. Поддържат се направените с отговора на
исковата молба евентуални възражения за унищожаемостта на договора, като
сключен при измама и за нищожност на същия, като сключен при липса на съгласие.
Иска се отмяна на обжалваното решение и отхвърляне на предявените искове. Претендират
се разноски.
В срока по чл. 263, ал.1 от ГПК е депозиран
отговор на въззивната жалба от ищеца „М.п.“ ООД чрез адв. П.. В отговора се
поддържа, че постановеното от районният съд решение е правилно и следва да бъде
потвърдено. Сочи се, че от събраните доказателства е доказано сключеването на
договор за заем и изпълнението на задълженията на ищеца по същите, като
представения РКО носи подписа /неоспорен/ на ответника, с който се удостоверява
предаването на сумата. Сочи се, че твърдените основания за унищожаемост и
нищожност на договора не са доказани, като ответникът сам се е отказал от
допуснатия му свидетел. Претендира разноски.
Софийският градски съд, като прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:
Съгласно разпоредбата на
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за
интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият съдебен
състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Разгледано по
същество, първоинстанционното решение е и правилно, поради следните
съображения.
По делото е представен
РКО №3/15.01.2018 г., от който се установява, че на същата дата, сумата от 6874
лв. е предадена на ответника, който е подписал ордера. В последния е посочено,
че сумата се дава за „паричен заем до 15.03.2018 г.“
Представени са
доказателства, от които се установява, че към момента на издаване на посочения
разходен касов ордер ответникът е бил в трудовоправни правоотношения с
дружеството „М.П.-*“ ЕООД, а на 15.05.2017 г. е сключен трудов договор между
ищеца „М.п.“ ООД и ответника. Трудовото правоотношение между страните е
прекратено на 16.07.2018 г.
По делото е изслушана и
приета съдебно-счетоводна експертиза /ССчЕ/, от която се установява, че в
счетоводството на ищеца е осчетоводено предоставянето на сумата от 6874,00 лв.
с РКО №3/15.01.2018 г., като е кредитирана сметка 5011 „каса в лева“ и е
дебитирана сметка 422/1 – „Подотчетни лица“ -
партида Ц.Д.А.. Предоставянето на сумата е отразено в касовата книга на
дружеството за 15.01.2018 г. В експертизата е посочено, че към момента на
изготвянето ѝ в счетоводството на ищеца се води вземане в посочения
размер. От записите в касовата книга на дружеството се установява, че в касата
на „М.п.“ ООД са съществували налични парични средства за предоставянето на
сумата от 6874,00 лв. от предходно постъпили с ПКО № 15/15.01.2018 г. 8000 лв.
По делото е разпитан
допуснатия на ищеца свидетел Д.П., от показанията на когото се установява, че той, ответникът и управителят на „М.П.-*“ ООД С.Т.са
работили заедно в дружеството „М.П.-*“ ЕООД.
Свидетелят сочи, че ответникът Ц.А. е поискал и получил заем от С.Т.във
връзка с нужда от средства за закупуване и обзавеждане на апартамент, като си
спомня, че Станислав и Ц. развалили приятелските си отношения, заради
невърнатите пари.
Други относими
доказателства в хода на производството не са събраните.
При така
установената фактическа обстановка, съдът направи следните изводи от правна
страна:
Съгласно разпоредбата на
чл. 240, ал. 1 от ЗЗД с договора за заем заемодателят предава в собственост на
заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне
заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество.
Договорът за заем за
потребление е реален – за да породи правните си последици не е достатъчно да са
налице само насрещните волеизявления на страните, заемодател и заемател. Във
фактическия състав на сделката се включват още и действията по фактическото
предаване на парите или вещите, които са предпоставка за пораждане на правните
му последици. Правното значение на предаването на паричната сума като елемент
от фактическия състав на договора за заем е разглеждано в практиката на ВКС,
като е възприето, че доколкото договорът е реален, защото единият елемент от
фактическия му състав е предаването в собственост, а другият елемент –
съгласието за връщане. Ако първият
елемент липсва, налице е обещание за заем, а ако липсва вторият, няма договор и
даденото е без основание / така Решение № 379/2013 г. от 06.01.2014 г. по
гр. д. № 171/2012 г. на ВКС, IV г.о. ВКС/
Фактическият състав на
договора за заем, се състои от няколко елемента, които следва да бъдат доказани
в производството по иска за връщане на предоставената на заем сума по иск с
правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД: 1/
съгласие на страните за предаване от заемодателя в собственост на заемателя на
парична сума със задължение на заемателя да я върне при настъпване на падежа;
2/ реално предаване на тази сума от заемодателя на заемателя. Посочените елементи
от фактическия състав на договора за заем, както и настъпването на падежа за
връщане на заема, следва да бъдат установени при условията на пълно и главно
доказване, като доказателствената тежест се носи от ищеца – заемодател, защото
той извлича изгода от сключения договор за заем с ответника – заемател и търси
изпълнение на договорно задължение на заемателя. Ответникът провежда насрещно
доказване на своите правоизключващи или правопогасяващи възражения, от които
цели да извлече благоприятни правни последици /така постоянната практика на
ВКС, обективирана в Решение № 546 от 23.07.2010 г. по гр. д. № 856/2009 г. на
ВКС, ІV г.о., Решение № 20 от 02.02.2011 г. по гр. д. № 620/2010г. на ВКС, ІV
г.о., Решение № 174 от 23.07.2010 г. по гр. д. № 5002/2008 г. на ВКС, IV г.о.,
Решение № 317 от 23.02.2015 г. по гр. д. № 1238/2014 г. на ВКС, IV г.о./
С оглед дотук изложените
приети в практиката правни положения за характера на договора за заем, съдът
дължи произнасяне по конкрентно събраните в хода на производството
доказателства и наведените от въззивника доводи във въззивната жалба.
Въззивният съд споделя
изводите на първоинстанционния съд, че ищецът е доказал предаването на
процесната сума на соченото основание, т.е. е доказал наличието на
обвързаща страните облигационна връзка.
С оглед приетата по
делото съдебно-счетоводна експертиза, която е компетентно изготвена, отговаря
точно и ясно на поставените задачи и след преценка по чл. 202 ГПК, следва да
бъде кредитирана, се установява, че сумата е осчетоводена като заплатена от
касата на дружеството. Факт с правно значение е действието по осчетоводяване на
сумата, с
оглед проследяване на движението на същата, като е неотносимо по коя счетоводна сметка е
извършено отразяването, още повече че предоставянето на сумата е отразено и в
касовата книга на дружеството, поради което е неоснователно възражението на ответника за
ненадлежното счетоводно записване на сумата по сметка „подотчетни лица“.
Независимо, че от ответника е направено
оспорване в този смисъл, по делото не са събрани доказателства, че същият е
подписал празен разходен касов ордер /бланкет/ без да знае каква сума и основание
за предаването ѝ ще бъдат отразена в същия, с оглед на което и при липса на оспорване, че
положеният в
РКО подпис на „получил сумата“ е на ответника, съдът намира за доказано, че посоченият
документ е автентичен и сумата е предадена. Доказателствената стойност на представения
писмен документ /РКО/, който представлява частен документ, подписан от страната
и обективиращ неизгодни за същата факти – получаване на сумата, не е оборена от
ответника. В ордера е посочено и основанието за получаване на сумата от 6874,00
лв., а именно „паричен заем до 01.03.18“.
Съгласно трайната
практика на ВКС /обективирана в Решение № 283 от 01.11.2016г. по гр.д. №
2117/2016 на ВКС, IV г.о., Решение № 253 от 17.10.2014 г. по гр. дело №
2902/2014 г. на ВКС, III г.о., Решение от 17.10.2014 г. по гр.д. №2902/2014 г.
на ВКС, ІІІ г.о., Решение от 23.01.2014 г. по гр.д. №483/2012г. на ВКС, І т.о.
и Решение от 23.07.2010 г. по гр.д. №856/2009 г. на ВКС, ІV г.о./ „при липсата
на писмен документ за предоставяне на сумата по заема, забраната за разпит на
свидетелите по чл. 164, ал.1, т.3 от ГПК е налице, ако се цели установяването
на заемното правоотношение, което е над определената в закона стойност. Поради
реалния характер на договора за заем, предоставената сума представлява
съществен елемент на договора и установяването на предаването й със
задължението за връщане от заемателя, е доказване на договора. При наличието на
документ за предаване на сумата, за останалите елементи на договора няма
забрана за установяването им със свидетелски показания“. С оглед тази практика на ВКС правилно е било допуснато
изслушването на свидетел, от чийто показания се установяват отношенията на
представителя на ищеца и ответника предхождащи и следващи сключения договор за
заем. Съдът намира, че доколкото събраните свидетелски показания кореспондират
с останалия доказателствен материал, не е налице причина същите да не се
ползват с доверие. В действителност свидетелят е посочил, че в приятелски отношения със законния
представител на ищцовото дружеството, то той е бил в същите отношения и с
ответника, поради което не може да се приеме, че е налице заинтересованост от
изхода на спора.
При наличието на писмени
/ РКО/ гласни доказателства, съдът
намира, че в достатъчна степен е доказано основанието за предаване на сумата от
6874,00 лв. от ищеца на ответника – договор за заем. Въпреки наведените доводи
за наличие на трудовоправни отношения между страните, във връзка с които е предоставена
сумата, същите остават недоказани по делото. От ответника не са ангажирани
доказателства, с помощта на които да се проведе насрещно доказване и да се
създаде съмнение по отношение на основанието за предаване на сумата. Ответната
страна е поискала допускането на свидетел, с показанията на който да се
установи, че парични суми, вкл. процесната са предоставяни от ищеца на
ответника във връзка с изпълнение на служебни /трудови/ задължения, а не като
заем, което искане е уважено от съда, но впоследствие страната се
е отказала от допуснатия свидетел и съдебното определение за допускането му е
отменено. При така изложеното, недоказани остават възраженията на ответната
страна на унищожаемост на договора, поради измама във връзка с основанието за
получаване на сумата и нищожност на твърдяното основание – липса на съгласие.
Ответната страна не е направила никакви доказателствени искания с цел доказване на
твърдяното основание за нищожност.
Доколкото предявения иск
за
връщане на заета и невърната сума е доказан по основания и размер - 6874,00 лв. и е изцяло основателен, следва да бъде
уважен и иска по чл.86 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати лихва за забава
в определен по чл.162 ГПК размер – 200,51 лв.
С оглед всичко изложено
първоинстанционното решение, с което предявените искове са уважени, следва да
бъде потвърдено.
По разноските
С оглед изхода на спора,
и на основание чл.78, ал. 3 от ГПК, ищеца – въззиваема страна има право в негова полза да бъдат присъдени разноски
при наличие на определени условия- искане за присъждане на разноски и представяне на доказателства
за реалното
заплащане на такива, които са изпълнени. Въззиваемият е направил искане за присъждане на разноски от 1100 лв. – адвокатско възнагражение и е представил договор за
правна защита и съдействие (л. 18 от въззивното производство) за изготвяне на отговор на
въззивната жалба и представителство във въззивното производство видно от
който уговореното адвокатско възнаграждение е заплатено изцяло и който с оглед
указанията дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 6/2012г. от
06.11.2013г. на ОСГТК служи за разписка. Ответникът Ц.А. следва да бъде осъден да
заплати на ищеца „М.П.-*“ ООД сумата от 1100 лв.- разноски във въззивното
производство.
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение
№169-656/18.07.2019 г., постановено по гр. д. № 43489/2018 г., по описа на СРС,
33 състав.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал.1 от ГПК, Ц.Д.А., ЕГН: **********, съдебен
адрес: ***,
офис 15 – адв. П. да заплати на „М.п.“ ООД, ЕИК: ******, адрес: *** сумата от 1100,00 лв. – разноски за
адвокатско възнаграждение във въззивното производство.
Решението
подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВКС в едномесечен срок от връчване
преписи на страните, при условията на чл. 280, ал.1 и ал.2
от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.