Р Е Ш Е Н
И Е
№259
гр. Велико Търново,20.10.2023г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административен съд – гр.
Велико Търново, VIII-ми
състав, в публично съдебно заседание на пети октомври две хиляди двадесет и трета година в състав:
АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪДИЯ: Диана Костова
при
участието на секретаря П. И., изслуша докладваното от съдия Костова адм. дело №443
по описа за 2023 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е с правно основание чл. 145 и сл. Административно-процесуалния кодекс /АПК/ във
връзка с чл. 172, ал.4 от Закона за движение по пътищата /ЗДвП/.
Образувано е по жалба на Т.А.Г. с постоянен адрес *** чрез адв. М.П. против Заповед за налагане на принудителна административна мярка ЗЗПАМ № 23-0433-000082/3.6.2023г. издадена на основание чл. 171,т.2а, б“а“ от ЗДвП от Началник РУ при ОД на МВР гр. Варна, с която е разпоредено прекратяване на регистрацията на МПС за срок от шест месеца на л.а. ..., собственост на жалбоподателя.
В жалбата се правят оплаквания за незаконосъобразност на издадения административен акт, които могат да се обобщят като неспазване на изискването за форма по чл. 59, ал.2 от АПК, съществено нарушение на процесуалните правила – неизяснена фактическа обстановка чл. 35 от АПК, при неправилно зачитане на доказателствената сила на съставения АУАН, въпреки че същият е пълен с неточности : не е посочено правилно името на жалбоподателя, както и като собственик на МПС е записан продавача на същото. Освен това органът е приложил неправилно закона, тъй като видно от представените доказателства жалбоподателят е имал валидно свидетелство за правоуправление, издадена от щата Невада и е придружена от легализиран превод с дата преди датата на нарушението. Следователно не са били налице фактическите и правни основания за издаване на процесната Заповед за прекратяване на регистрацията на МПС. От съда се иска същата да бъде отменена.
Ответник жалба Началник РУ Варна към ОД на МВР гр. Варна не се явява, депозира от процесуалния си представител писмено становище, с което оспорва жалбата, намира, че актът е издаден от компетентен орган, в рамките на неговите правомощия при точно спазване на процесуалните правила и при правилно приложение на материалния закон. С оглед на това същата следва да бъде отхвърлена.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства във връзка с направените в жалбата оплаквания, доводите и становищата на страните намира за установено следното от фактическа страна:
Жалбоподателят на 3.06.2023г. около 15,49 часа по бул.Варненчик по посока център от Бул.В. Левски е управлявал л.а. ...негова собственост като при извършената проверка от контролните органи е представил българска лична карта, преведен на български документ за собственост на л.а., от който е видно, че същият е собственик, както и driver license с № ********** валиден до 17.04.2027г. както и паспорт, от който е видно, че е влязъл в страната на 3.04.23г. Органът е приел, че представеното му свидетелство за правоуправление не отговаря на изискванията на чл. 161 от ЗДвП, най- вече на т. 3, доколкото не е придружено от легализиран превод на български език. За това нарушение е бил съставен АУАН GA № 9953108/3.06.2023г., в който са допуснати съществени неточности: неправилно е посочено името на нарушителя Т.А. т., вместо Т.А.Г., посочен като титуляр на всички съпровождащи документи, като собственик на МПС е посочен продавача по представения и в превод договор за покупко- продажба на МПС.АУАН е подписан от нарушителя без възражения, такива не са постъпили и в законоустановения срок. На същата дата е издадена и процесната Заповед, като АНО е приел, че макар да притежава валидно свидетелство за управление на МПС, издадено в щата Невада, същият не представя негов легализиран превод, който случай се приравнява на липсата на СУМПС.
Като доказателства по делото е приета цялата административна преписка по оспорвания акт,като за доказване компетентността на органа, издал процесния акт е представена Заповед № 812з-1632/2.12.2021г. на МВР и Заповед № 865з-8226/30.12.2021г. на Директор на ОД на МВР гр. Варна, както и Удостоверение , от което е видно, че издателят на акта заема длъжност Началник РУ..
След като извърши цялостна проверка на законосъобразността на оспорения административен акт на основание чл. 168, ал.1 във връзка с чл. 146 от АПК съдът направи следните правни изводи:
Жалбата е подадена в законоустановения 14-дневен срок от връчването на заповедта от активно легитимирано лице - адресат на акта, за което оспорваният индивидуален административен акт е неблагоприятен, което обуславя правен интерес за подаване на жалба. Следователно жалбата е процесуално допустима.
По съществото на спора съдът намира следното : Съгласно разпоредбата на чл. 172, ал. 1 от ЗДвП принудителните административни мерки по чл. 171, т. 2а се налагат с мотивирана заповед от ръководителите на службите за контрол по този закон съобразно тяхната компетентност или от оправомощени от тях длъжностни лица. По делото е представена Заповед № 812з-1632/2.12.2021г. на МВР, от която на основание чл. 165 от ЗДвП е определил в т.1.3 ОД на МВР като структура в МВР да осъществява контрол по ЗДвП, а със Заповед № 865з-8226/30.12.2021г. на Директор на ОД на МВР гр. Варна, на основание чл. 172, ал. 1 от ЗДвП са оправомощени да прилагат принудителни административни мерки по чл. 171, т. 1, т. 2, т. 2а, т. 4, т. 5, буква"а" и т. 6 от закона конкретни длъжностни лица, между които са и Началник РУ, каквато длъжност заема издателят на Заповедта. .Следователно същата е издадена от компетентен орган, в пределите на материалната и териториалната му компетентност.
Съгласно чл. 171, ал. 1 от ЗДвП, принудителните административни мерки се налагат за осигуряване безопасността на движението по пътищата и за преустановяване на административните нарушения по този закон. Волеизявлението за налагане на принудителна административна мярка се обективира в заповед, която има характер на индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21, ал. 1 от АПК и се издава съобразно изискванията на този кодекс, като специалният закон въвежда и изрично изискването същата да е мотивирана.
Оспорената заповед съдържа изискуемите от чл. 59, ал. 2 на АПК реквизити, включително фактически и правни основания за издаване на акта, което я прави надлежно мотивирана. В текста на акта фигурира позоваване на фактическо обстоятелство, съставляващо едновременно с това и възприетото от органа при произнасянето му материалноправно основание за прилагане на принудителната административна мярка. В разпоредителната част на същата като правно основание е посочена разпоредбата на чл. 171, т. 2а, б. "а" от ЗДвП, с което е конкретизирана правната норма, която отговаря на описаната фактическа обстановка.
Настоящата инстанция намира, че при издаването на заповедта са допуснати съществени нарушения на административно-производствените правила, водещи до отмяна на оспорения административен акт. Тук е мястото да се посочи, че с разпоредбата на чл. 189, ал.2 от ЗДвП е предвидено редовно съставените актове (АУАН) по закона се ползват с доказателствена сила до доказване на противното. Макар последно посочената разпоредба да урежда отношения, свързани с реализирането на административно-наказателната отговорност спрямо лица, извършили административни нарушения по смисъла на ЗДвП, то същата е приложима и по отношение на ПАМ, предвид незадоволителната уредба на материята в чл.22 от Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН). Следователно, опровергаването на отразените в АУАН констатации е в тежест за жалбоподателя, като в тази връзка по делото не бяха ангажирани други доказателства. Както се посочи по- горе това касае само редовно съставените АУАН, какъвто определено не е представеният по делото. Същият има множество грешки досежно нарушителя, собствеността на МПС, които са съществени въпроси, залегнали в процеса по издаване на ПАМ от настоящия вид. Следователно в хода на административното производство АО не е могъл да се позовава на АУАН, а е следвало сам да установи всички релевантни факти за спора. На следващо място същият е нарушил задължението си по чл. 35 от АПК да постанови акта едва след като изясни фактическата обстановка обективно. От съществено значение за спора, доколкото се касае за български гражданин фактът на неговото влизане в страната. Същият не е обсъдил представения по делото препис от паспорта на жалбоподателя, от който се вижда , че същият е управлявал МПС в рамките на предвидения от чл. 162, ал.1 от ЗДвП тримесечен срок.
По приложението на материалния закон, съдът намира следното : Заповедта е издадена в противоречие с материалния закон, и неговата цел. Съгласно чл. 171 от ЗДвП, за осигуряване на безопасността на движението по пътищата и за преустановяване на административните нарушения се прилагат принудителни административни мерки, като една от тези мерки според т. 2а, б. "а" е процесната: " прекратяване на регистрацията на пътно превозно средство на собственик, който управлява моторно превозно средство без да е правоспособен водач, не притежава свидетелство за управление, валидно за категорията, към която спада управляваното от него моторно превозно средство, или след като е лишен от право да управлява моторно превозно средство по съдебен или административен ред, или свидетелството му за управление е временно отнето по реда на чл. 171, т. 1 или 4 или по реда на чл. 69а от Наказателно-процесуалния кодекс, както и на собственик, чието моторно превозно средство е управлявано от лице, за което са налице тези обстоятелства – за срок от 6 месеца до една година.За законосъобразността на мярката е от значение обективното наличие на някое от посочените в нормата административни нарушения, установено по съответния ред. В конкретния случай, видно от фактическото описание на деянието, административният орган е приел наличието на една от хипотезите, визирани в законовата разпоредба, а именно управление на МПС от лице, чието СУ МПС не е валидно на територията на РБ или с други думи казано – неговото деяние следва да се приравни на хипотезата, разписана в чл. 150а, ал. 1 от ЗДвП - управление на МПС от водач, който не притежава свидетелство за управление, валидно за категорията, към която спада управляваното от него превозно средство, и по-точно, свидетелството му за управление не е валидно, по причина разпоредбата на чл. 162, ал. 1 от същия закон.Съгласно чл. 150 от ЗДвП, всяко ППС, което участва в движението по пътищата, отворени за обществено ползване, трябва да се управлява от правоспособен водач. Съгласно чл. 150а, ал. 1 от ЗДвП, за да управлява МПС, водачът трябва да притежава свидетелство за управление, валидно за категорията, към която спада управляваното от него МПС, да не е лишен от право да управлява МПС по съдебен или административен ред, както и свидетелството му за управление да е в срок на валидност, да не е временно отнето по реда на чл. 171, т. 1 или 4 или по реда на чл. 69а от НПК и да не е обявено за невалидно, тъй като е изгубено, откраднато или повредено.
С оспорената заповед административният орган е приел, че представените от жалбоподателя доказателства не удостоверяват наличие на валидно СУМПС за територията на Република България, тъй като същото е издадено от държава извън ЕС, а именно в САЩ – щата Невада и същото не е придружено от легализиран превод на български език на основание чл. 161, т. 3 от ЗДвП.
За да приложи горната разпоредба АО е следвало да анализира всички хипотези на чл. 161 от ЗДвП от 1-5, като и тази по чл. 162, ал.1 от ЗДвП , за да направи обоснован извод, че притежаваното и валидно от жалбоподателя СУ МПС, издадено в САЩ важи за територията на Република България. Правилата за валидността и признаването в България на свидетелство за управление на МПС, издадено от чужди държави, са уредени в няколко международни договора Конвенцията за движението по пътищата и свидетелството да отговаря на изискванията на приложение № 6 към конвенцията, Споразумението между страните по Северноатлантическия договор относно статута на техните въоръжени сили при условията на чл. IV, буква "а" от него; ДФЕС, Споразумението за Европейското икономическо пространство, или от Конфедерация Швейцария. Нормативната база се съдържа в ЗДвП чл. 161 и сл.
След като свидетелството за правоуправление е издадено от съответната служба в САЩ, която не е страна по Виенската конвенция за движението по пътищата, нито е страна членка на ЕС, нито е страна по споразумението на ЕС с Конфедерация Швейцария то неприложими са т.1,4 и т. 5 от чл. 161 на ЗДвП. Доколкото не се твърди, че жалбоподателят е военно лице, то не може да се приложи и т. 2 на чл. 161 от ЗДвП. Единствената възможност да бъде признато действието на притежаваното от него удостоверение на територията на РБългария е същото да е съпроводено с легализиран превод – чл. 161 т.3 от ЗДвП.
За да бъде валидно в Република България и да послужи пред българските институции, е необходимо представеният превод да е легализиран т.е. да отговаря на определени изисквания. За да се използват в страната издадените в чужда държава документи се изисква да бъдат удостоверени с "апостил" или легализирани като от значение е това дали съответната чужда държава се е присъединила към Конвенция за премахване на изискването за легализация на чуждестранни публични актове (Хагската конвенция), по която е договаряща страна и Република България, дали между нея и Република България има влязъл в сила и действащ Договор за правна помощ или тази държава не попада в нито една от първите две групи държави. В хипотезата на подписан двустранен договор за правна помощ и наличието на разпоредби в него за освобождаване на документи от легализация и други удостоверявания, издадените от чуждата държава документи се признават от българските институции при положение, че имат превод на български език. В настоящия случай между Република България и САЩ няма подписан двустранен договор за правна помощ (справка в официалната страница на Министерството на външните работи - www. mfa. bg), поради което САЩ като страна по Хагската конвенция документите, следва да бъдат удостоверени по установения в нея ред. Свидетелството за управление е административен документ по смисъла на чл. 1, буква "б" от цитираната Конвенцията и съобразно чл. 3 и чл. 4 от същата върху документа следва да бъде поставено специално удостоверение с печат от държавата, от която е издадено свидетелството, а именно Apostille ("апостил"), поставен от определени органи, и така притежаващите "апостил" документи се освобождават от всякаква друга форма на легализация и заверка. Последният се полага върху документа или в приложение към него като служи за удостоверяване на истинността на подписите и печатите, съдържащи се в свидетелството и има точно определени реквизити, които са еднакви за всички страни подписали Хагската конвенция. В този смисъл е и чл. 17а (Нов – ДВ, бр. 39 от 2020 г.) от Правилника за легализациите, заверките и преводите на документи и други книжа (Утвърден с ПМС 184 от 1958 г., обн., ДВ, бр. 73 от 12.09.1958 г.)., според който удостоверяването на документи по реда, който е посочен в Конвенцията за премахване на изискването за легализация на чуждестранни публични актове, се извършва чрез издаване на удостоверението "апостил" по чл. 3, ал. 1 от Конвенцията. Не е спорно, че преводът не е снабден с „апостил“ но същият представлява "легализиран превод" по смисъла на чл. 161, т. 3 от ЗДвП и цитирания Правилник, тъй като легализираният превод освен превод на съдържанието на документа, установява и автентичността и верността на същия и представеният от оспорващия превод на СУМПС удостоверява тези обстоятелства. Намиращият се в преписката превод на български език от преводач на чуждестранния документ – СУМПС, подписът на преводача, положен в извършения от него превод, е нотариално удостоверен от български нотариус съобразно разпоредбата на чл. 21а, ал. 1 от Правилника, (чл. 8 и чл. 11 от Правилника). Следователно не е налице твърдяната от АО липса на документ по чл. 161, т. 3 от ЗДвП.
На следващо място , с оглед представените по делото документи- лична карта на жалбоподателя и печат от неговия задграничен паспорт, съдът намира, че е приложима и разпоредбата на чл. 162, ал.1 от ЗДвП. Същата дава възможност българските граждани да управляват моторни превозни средства на територията на Република България с чуждестранно национално свидетелство, когато то не е издадено от държава - членка на Европейския съюз, или от друга държава - страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство, или от Конфедерация Швейцария в срок до 3 месеца от датата на влизането им в страната.
И не на последно място, АО е нарушил материалния закон, доколкото по делото е безспорно, че МПС не е регистрирано по правилата на ЗДвП. Съгласно чл.140, ал. 3 от ЗДвП условията и редът за регистриране, отчет, пускане в движение и спиране от движение на моторните превозни средства и ремаркета, теглени от тях, се определя с наредба на министъра на вътрешните работи, съгласувано с министъра на транспорта, информационните технологии и съобщенията и министъра на отбраната. Съгласно разпоредбата на чл. 2 от Наредба № I-45 от 24 март 2000 г. за регистриране, отчет, пускане в движение и спиране от движение на моторните превозни средства и ремаркета, теглени от тях, и реда за предоставяне на данни за регистрираните пътни превозни средства /Наредбата/, моторните превозни средства и ремаркетата, предназначени за движение по пътищата, отворени за обществено ползване, се представят за регистриране от звената "Пътна полиция" при Столична дирекция на вътрешните работи (СДВР) или областните дирекции на МВР (ОДМВР) по постоянния адрес на собственика - за физическите лица, или по адреса на регистрация - за стопанските субекти. След като регистрацията на МПС не е по посочения по- горе ред, а е извършена от чуждестранна агенция, то органът няма правомощие да прекратява регистрация на МПС, при условие, че такава въобще не е правена по ЗДвП.
ПАМ са форма на изпълнителна
дейност, чрез която се дава легален израз на държавната принуда, упражнявана в
предвидените от закона случаи. По своята правна същност те са актове на
държавно управление от категорията на индивидуалните административни актове и
следва да бъдат подчинени на принципа на законност, както по отношение на
издаването им, така и по отношение на изпълнението им. Спазването на
изискванията за законност при издаване на акта е гаранция за
законосъобразността на самата мярка. Принудителните мерки трябва да бъдат
прилагани само в изрично и точно изброени в закон или указ случаи,
компетентният орган не може да ги налага произволно; те трябва да са точно
посочени в правната норма и да се прилагат по реда и начина, предвидени там;
като издаването им трябва да е в съответствие с целта на закона, по който са
предвидени /арг. от чл. 22 и чл. 23 от ЗАНН/. Самите материално правни норми, с които се
предвиждат такива мерки, подлежат на стриктно и ограничително тълкуване, доколкото
визираните в хипотезата им предпоставки са с изключителен характер и
прилагането им засяга директно и безусловно правната сфера на адресата. В този
аспект е недопустимо прилагането на ПАМ при липса на всички нормативно
установени за това условия. А щом като не е налице правопораждащ фактически
състав, липсва и основание за прилагане на правомощието на административния
орган за прекратяване регистрацията на МПС. Следователно процесната ПАМ е
издадена при липса на материално-правните предпоставки за това и като такава
следва да бъде отменена.
На основание чл. 143, ал. 1 от АПК, с оглед изхода на спора, разноски се дължат в полза на
жалбоподателя. Такива са доказани и поискани само до размера на внесена д.т. в
размер на 10 лева за завеждане на
делото. Въпреки, че същият е бил представляван от надлежно упълномощен адвокат,
по делото са останали недоказани направените разноски за адвокатско
възнаграждение, доколкото не е представен договор за правна помощ и съдействие.
По изложените съображения и на
основание чл. 172, ал. 2 АПК осми състав на Административен съд Велико
Търново
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ по жалба на Т.А.Г. с постоянен адрес ***, Заповед за налагане на принудителна административна мярка ЗПАМ № 23-0433-000082/3.6.2023г. издадена на основание чл. 171,т.2а, б“а“ от ЗДвП от Началник РУ при ОД на МВР гр. Варна, с която е разпоредено прекратяване на регистрацията на МПС за срок от шест месеца на л.а. ..., собственост на жалбоподателя.
ОСЪЖДА ОД на МВР гр. Варна да заплати разноски на Т.А.Г. с постоянен адрес *** в размер на 10 – десет – лева.
Решението е окончателно и не
подлежи на обжалване.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: