Р Е Ш Е Н И Е
№…….
Гр. София, 13.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II Е въззивен състав, в публично съдебно заседание на осми април през две
хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл. с. ВИКТОРИЯ СТАНИСЛАВОВА
при участието на секретаря Елеонора
Георгиева, като разгледа докладваното от мл. съдия Виктория Станиславова в. гр. д. № 617 по описа на 2021 г. и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. ГПК.
С решение № 20248790/11.11.2020
г., постановено по гр. д. № 46877/2019 г. по описа на Софийски районен съд, Гражданско
отделение, 153 състав, е признато за установено по
предявения от „Т.С.“
ЕАД срещу Сдружение „С.НА А.вБ.“ по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск с правна квалификация чл. 59, ал. 1 ЗЗД, че Сдружение „С.НА
А.вБ.“ дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата в
размер на 46,64 лева (четиридесет и шест лева и шестдесет и четири стотинки),
представляваща стойност на доставена топлинна енергия в периода м.02.2016 г. – м.04.2016 г. в топлоснабден имот –
апартамент № 12, с абонатен № 14038, находящ се в гр. София, ул. „********, на
пети надпартерен етаж, с която сума ответникът се е обогатил неоснователно за
сметка на ищцовото дружество, ведно със законната лихва от 28.08.2018 г. до
окончателното изплащане, като искът е отхвърлен за разликата над уважения
размер от 46,64 лева до пълния претендиран размер от 192,59 лева. С първоинстанционното
решение са отхвърлени предявените от „Т.С.“ ЕАД срещу Сдружение „С.НА А.вБ.“ по
реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно кумулативно съединени установителни искове,
както следва: иск с правна квалификация чл. 59, ал. 1 ЗЗД – за установяване
дължимостта на сумата от 17,90 лева, представляваща такса за услуга дялово
разпределение за периода м.02.2016 г. – м.04.2016 г.; и искове с правна
квалификация чл. 86, ал. 1 ЗЗД – за установяване дължимостта на сумите в размер
на 45,76 лева – обезщетение за забава в погасяване на задължението за топлинна
енергия за периода 31.03.2016 г. – 20.08.2018 г., и за сумата от 4,75 лева –
обезщетение за забава за погасяване на задължението за дялово разпределение за
същия период, за които вземания е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. №
57102/2018 г. по описа на Софийски районен съд, Гражданско отделение, 39
състав. Ищецът е осъден, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, да заплати в полза на ответника
сумата в размер на 83,85 лева – разноски по
делото.
Първоинстанционното решение е
постановено при участието на трето лице – помагач на страната на ищеца – "Т.С."
ЕООД.
Срещу постановеното решение в частта, в
която са отхвърлени предявените искове, е депозирана въззивна жалба от ищеца „Т.С.“
ЕАД, чрез юрисконсулт А.Т.. Излагат се съображения за неправилност на
първоинстанционното решение в обжалваната част. Жалбоподателят поддържа, че
неправилно районният съд е приел, че исковите претенции не били доказани. Твърди,
че в рамките на отоплителен сезон м.05.2015 г. – м.04.2016 г. били начислявани
прогнозни суми за сградна инсталация единствено в периода м.10.2015 г. –
м.04.2016 г., и тяхната стойност възлизала на 512,36 лева. След това била изготвена
изравнителна сметка, според която сумата за получаване възлизала на 366,03
лева. Сочи, че ищцовото дружество е извършило прихващане на сумата за получаване
и за разликата с прогнозно начислените суми е депозирало заявление за издаване
на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК. Наложително било допускане от СРС на
съдебно – счетоводна експертиза, която да посочи какви суми за топлинна енергия
са били приспаднати от въведените изравнителни сметки и каква сума е останала
дължима след извършеното приспадане. Поддържа, че експертът по назначената
съдебно – техническа експертиза не е направил проверка по какъв начин са
приспаднати сумите от изравнителните сметки, като вещото лице е прихванало само
част от сумата за получаване съобразно с претендираните три месеца. Между страните
по делото не е бил сключван договор за продажба на топлинна енергия, въпреки
отправената покана от ищеца, поради което ответникът се е обогатил
неоснователно до размера на обедняването на ищцовото топлопреносно дружество.
Липсата на договор не освобождавала ответника от задължението за заплащане на
разходената от него топлинна енергия. При изложените съображения моли съда за
отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната част и за постановяване на
друго решение, с което предявените искове да се уважат изцяло. Претендират се
разноски за въззивното производство.
В законоустановения срок по чл. 263, ал.
1 ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от ответника Сдружение „С.НА
А.вБ.“, чрез пълномощника адвокат Н.А., с който оспорва въззивната жалба, като
неоснователна. Излага съображения, че обжалваното решение е правилно и
законосъобразно.
Третото лице – помагач на ищеца – "Т.С."
ЕООД, в законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК, не е взело становище на въззивната
жалба.
Първоинстанционното решение в частта, в
която е признато за установено по предявения от „Т.С.“ ЕАД срещу Сдружение „С.НА А.вБ.“ по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК
иск с правна квалификация чл. 59, ал. 1 ЗЗД, че Сдружение „С.НА А.вБ.“ дължи на
„Т.С.“ ЕАД сумата в размер на 46,64 лева (четиридесет и шест лева и шестдесет и
четири стотинки), представляваща стойност на доставена топлинна енергия в
периода м. 02.2016 г. – м. 04.2016 г. в топлоснабден имот – апартамент № 12, с
абонатен № 14038, находящ се в гр. София, ул. „********, на пети надпартерен
етаж, ведно със законната лихва от 28.08.2018 г. до окончателното плащане, е
влязло в сила като необжалвано.
Софийският градски съд, Гражданско
отделение, II Е въззивен
състав, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените
във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на
насрещната страна, приема за установено от фактическа страна следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с предявени
по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно, кумулативно съединени положителни
установителни искове с правна квалификация чл. 59, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Ищецът твърди, че между него и ответника
Сдружение „С.НА А.вБ.“ не е подписван договор за продажба на топлинна енергия,
поради което последният се е обогатил неоснователно за негова сметка и му дължи
връщане на онова, с което се е обогатила до размера на обедняването. Позовава
се на разпоредбата на § 1, т. 43 ЗЕ, според която потребител на топлинна
енергия за стопански нужди е физическо или юридическо лице, което купува
топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление,
климатизация, горещо водоснабдяване и технологични нужди за стопански нужди,
както и лицата на издръжка на държавния или общинския бюджет, както и на текста
на чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ, съгласно който продажбата на топлинна енергия за
стопански нужди от топлопреносното предприятие се осъществява въз основа на писмени
договори при общи условия, одобрени с решение № ОУ-033/08.10.2007 г. на ДКЕВР,
които се сключват между топлопреносното предприятие и потребителите на топлинна
енергия за стопански нужди. В изпълнение на разпоредбата на чл. 112г, ал. 1
ЗЕЕЕ сградата – етажна собственост, в която се намира процесният имот, е
сключила договор за извършване на услугата дялово разпределение (ФДР) с фирма „Т.с.“
ЕООД. Съгласно чл. 155, ал. 1, т. 2 ЗЕ, сумите за топлинна енергия за
топлоснабдявания имот за процесния период – м. 02.2016 г. – м. 04.2016 г. са били
начислявани от топлопреносното дружество по прогнозни месечни вноски. След края
на отоплителния сезон били изготвени изравнителни сметки от ФДР на база на
реалния отчет на уредите за дялово разпределение. При изложените съображения се
моли съда да постанови решение, с което да признае за установено по отношение
на ответника, че дължи на ищеца сумата в общ размер на 261 лева, от която 192,59
лева – главница, представляваща стойността на незаплатената топлинна енергия /ТЕ/
за периода м. 02.2016 г. – м. 04.2016 г., сумата 45,76 лева – мораторна лихва
върху нея за периода 31.03.2016 г. – 20.08.2018 г., сумата 17,90 лева –
главница, представляваща цената на услугата дялово разпределение за периода м.
02.2016 г. – м. 04.2016 г. и сумата 4,75 лева – мораторна лихва върху нея за
периода 31.03.2016 г. – 20.08.2018 г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение по чл. 410 ГПК – 28.08.2018 г., до окончателното изплащане. Във
връзка с посочените вземания е постановена заповед за изпълнение на парично
задължение по ч. гр. д. № 57102/2018 г. по описа на СРС, ГО, 39 състав, срещу
която в срока по чл. 414 ГПК ответникът е депозирал възражение. Претендира се установяване
съществуването на вземанията по издадената заповед за изпълнение, както и
сторените по делото разноски. Прави се възражение за прекомерност на
претендираното от ответника адвокатско възнаграждение.
В законоустановения срок по чл. 131 ГПК
е постъпил писмен отговор на исковата молба от ответника Сдружение „С.НА А.вБ.“,
чрез пълномощника адвокат Н.А., с който се оспорват предявените искове по
основание и размер. Ответникът признава, че е собственик на два свързани
апартамента, находящи се на 4 – ти етаж в сградата в гр. София, ул. „********, като
твърди, че по неизвестни за него причини ищецът води под един код платец №
003694 четири абонатни номера, а именно: № 344756, 014039, 014040 и процесният 014038.
Сочи, че е бил отправял искания до топлопреносното дружество абонатните номера
да бъдат обединени, но тъй като поисканото обединяване не било осъществено, е
отказал да сключи договор за доставка на топлинна енергия с ищцовото дружество.
Заявява, че за същия период и същия имот между страните е налице друго висящо
гражданско дело с идентичен предмет – гр. д. № 75853/2018
г. по описа на СРС, 27 състав, по което съдът се е произнесъл с решение от 01.06.2019
г., с което частично е отхвърлил заявените парични претенции. Излага твърдения,
че за процесния период в имота не е била ползвана топлинна енергия за отопление
и за битово горещо водоснабдяване. Прави възражение за погасяване на вземанията
по давност. Оспорва претенциите за лихви по съображения, че между страните не
са налице облигационни отношения.
На 28.08.2018 г. "Т.С." ЕАД е
депозирала пред СРС заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу Сдружение „С.НА А.вБ.“ за сумата 192,59 лева – главница, представляваща
стойността на незаплатената топлинна енергия, сумата 45,76 лева мораторна лихва
върху нея за периода 31.03.2016 г. – 20.08.2018 г., сумата 17,90 лева –
главница, представляваща цената на услугата дялово разпределение за периода, и
сумата 4,75 лева – мораторна лихва върху нея за периода 31.03.2016 г. –
20.08.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, до
окончателното плащане. В т. 12 от заявлението е пояснено, че дължимите суми са
за доставена, но неизплатена топлинна енергия за периода м.02.2016 г. – м.04.
2016 г. за топлоснабден имот – апартамент, с абонатен № 14038, находящ се в гр. София,
ул. „********, на пети надпартерен етаж. Изложени са твърдения, че соченият
длъжник се е обогатил без основание за сметка на заявителя, поради което е
длъжен да върне онова, с което се е обогатил, до размера на обедняването.
С разпореждане от 13.09.2018 г.,
постановено по ч. гр. д. № 57102/2018 г. по описа на СРС, ГО, 39 състав, съдът
е постановил исканата заповед за изпълнение, като е присъдил в полза на
заявителя и сторените в заповедното производство разноски в размер на 25 лева –
държавна такса, и 50 лева – юрисконсултско възнаграждение.
В срока по чл. 414, ал. 2 ГПК е
депозирано възражение от длъжника, с което е заявил, че не дължи изпълнение на
вземанията по издадената заповед за изпълнение.
В срока по чл. 415, ал. 4 ГПК ищецът е
предявил искове за установяване на вземанията си по исков ред.
С определение от 17.02.2020 г. като
трето лице – помагач на ищеца СРС е конституирал "Т.с." ЕООД.
По делото е приложена Записка за
вписване на договор за подялба на етажна собственост от 27.05.1939 г., от която
се установява, че ответникът Сдружение „С.НА А.вБ.“ е собственик на два
свързани апартамента, находящи се на четвърти етаж над мецанина /пети етаж над
партера/ в сградата в гр. София, ул. *******. Съгласно констативен протокол №
1230/05.09.2014 г. за установяване на идентичност между номерацията на
отделните имоти на адрес ул. „******** по нотариални актове и първична
документация и номерацията на същите в информационната система на „Т.С.“ ЕАД,
притежаваните от ответника два апартамента съответстват на апартамент № 14, с
аб. № 14039, и на процесния апартамент № 12, с аб. № 14038.
Видно от представения протокол от
проведеното на 15.05.2002 г. Общо събрание на собствениците на етажната
собственост, находяща се в гр. София, ул. „********, етажните собственици са
взели решение за сключване на договор с „Т.с.“ ЕООД, което дружество да
извършва дялово разпределение на топлинната енергия в сградата в режим на
етажна собственост. Към протокола е приложен списък на етажните собственици,
които с подписите си са удостоверили взетото решение.
На 28.09.2002 г. е сключен договор № 4469
между „Т.с.“ ЕООД и етажната собственост с адрес: в гр. София, ул. „********,
по силата на който дружеството се е задължило да достави и монтира необходимите
уреди за регулиране и отчитане на консумацията на топлинна енергия, както и да
изготвя и предоставя на насрещната страна обща и индивидуални изравнителни
сметки за консумираната топлинна енергия в срок до 45 дни след предоставяне на
информация от "Т.С." ЕАД за показанията на топломера за отчетния
период.
Пред СРС е ангажиран договор от
29.07.2015 г., сключен между "Т.С." ЕАД – като възложител, и „Т.с.“
ЕООД – като изпълнител, при общи условия за извършване на услугата дялово
разпределение на ТЕ по чл. 139в ЗЕ. По силата на договора възложителят е
възложил на изпълнителя, който е приел да извършва услугата дялово
разпределение на топлинната енергия между потребителите в сгради етажна
собственост или в сграда с повече от един потребител в гр. София, при спазване
на изискванията на Общите условия за извършване на услугата дялово
разпределение на топлинната енергия, одобрени от ДКЕВР с решение №
ОУ-024/10.08.2007 г., срещу насрещното задължение на възложителя да заплаща договореното
възнаграждение.
По делото е приложено извлечение от
сметки на ишцовото дружество за периода м.07.2015 г. – м.04.2016 г. с включени
в него фактури за топлинна енергия, дялово разпределение и изравнителни сметки
за топлоснабден имот с абонатен № 014038 с начислена сума за плащане в общ
размер на 261 лева.
Представени са 2 броя договори за наем
на процесния недвижим имот: 1./ договор за наем от 12.09.2006 г., сключен между
Сдружение „С.НА А.вБ.“, в качеството на наемодател, и „Т – Къмпъни“ ООД – като
наемател; 2./ договор за наем от 28.04.2016 г., сключен между Сдружение „С.НА
А.вБ.“, в качеството на наемодател, и „П.К.“ ООД – като наемател, ведно с
приемо-предавателен протокол от същата дата и декларация – съгласие на
представителя на Сдружение „С.НА А.вБ.“ за
сключване на договор за доставка на топлинна енергия за срок от м.05.2016 г. до
м.05.2019 г. Последните са неотносими към процесния период.
С депозирана по делото молба вх. №
5049260 от 30.03.2020 г. третото
лице – помагач „Т.с.“ ЕООД е уточнило, че през процесния период в имот с абонатен
№ 14038 е била разпределяна единствено топлинна енергия, отдадена от сградна
инсталация. Към молбата е приложена индивидуална справка за отопление и топла
вода за процесния имот, касаеща отчетен период 01.05.2015 г. – 30.04.2016 г.
С молба вх. № 5083669 от 29.06.2020 г.
ищецът е посочил, че предмет на гр. д. № 75853/2018 г. на СРС, ГО, 27 състав,
са вземания на топлопреносното дружество към Сдружение „С.НА А.вБ.“ за
консумирана и незаплатена топлинна енергия за същия отчетен период, но дължими
за абонатен № 14039.
Пред СРС е изслушана съдебно – техническа
експертиза. От заключението на вещото лице се установява, че за процесния
апартамент № 12 с абонатен № 14038 е начислявана
ТЕ, отдавана от 3 бр. отоплителни тела, и ТЕ за сградна
инсталация. Дяловото разпределение за аб. № 14038 е извършвано от ФДР на
база реален/нулев отчет на разпределителите по т. 6.4. от Приложението към Наредба № 16-334; топла вода не е ползвана; ТЕ за
сградна инсталация е изчислявана съобразно с Наредба № 16-334, като същата е
разпределяна на база пълен отопляем обем на имота – 184 м3; общата стойност на
реално доставената ТЕ, отдадена от сградната инсталация, възлиза на стойност
46,64 лева. Установява се, че за отчетния период е имало сума за възстановяване
в размер на 145,95 лева, представляваща разлика между фактурираните суми по прогнозни
данни и стойността на реално доставена ТЕ за сградна инсталация по данни,
подадени от ФДР.
По делото не са ангажирани доказателства
за извършени плащания относно процесните вземания.
При така установената фактическа
обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по
чл. 259, ал. 1 ГПК, изхожда от легитимирана страна, като същата е процесуално
допустима.
Разгледана по същество, въззивната жалба
е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата, с изключение на случаите, когато следва да приложи
императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от
Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. по описа на
ОСГТК на ВКС.
При служебна проверка въззивният съд
установи, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната
част. Не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми.
По отношение неговата правилност,
предвид релевираните оплаквания във въззивната жалба, настоящият съдебен състав
намира следното:
Обществените
отношения, свързани с осъществяването на производство и продажба на ТЕ за
заявения в исковата молба период се регулират със Закона за енергетиката (ЗЕ).
Съгласно § 1, т. 43 от ДР на ЗЕ
(приложима редакция до 17.07.2012 г.) "потребител на енергия или природен
газ за стопански нужди" е физическо или юридическо лице, което купува
електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за
отопление, климатизация, горещо водоснабдяване и технологични нужди или
природен газ за стопански нужди, както и лица на издръжка на държавния или
общинския бюджет. Съгласно § 1, т. 33а от ДР на ЗЕ (в сила от 17.07.2012 г.) и
приложима за исковия период, "небитов клиент" е физическо или
юридическо лице, което купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител
гореща вода или пара за отопление, климатизация, горещо водоснабдяване и
технологични нужди или природен газ за небитови нужди, като продажбата на ТЕ за
стопански нужди се извършва въз основа на писмен договор при ОУ, сключен между
топлопреносното предприятие и клиента на ТЕ за небитови нужди – по аргумент от нормата
на чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ (изм. ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012
г.).
Между страните по делото не е спорно, че
процесният имот е предназначен за задоволяване на стопански нужди, съответно
небитови нужди. Противното
нито се твърди, нито се установява по делото. С оглед на това топлоснабдяването
на имота следва да се извършва при условията на чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ – въз
основа на писмен договор при общи условия, сключен между топлопреносно
предприятие и клиента на ТЕ за небитови нужди. В случаите, в които страна е
клиент на ТЕ за битови нужди, договорът между него и доставчика на ТЕ се счита
за сключен при публично оповестените ОУ с конклудентни действия – по аргумент
от разпоредбата на чл. 150 ЗЕ (правоотношението възниква по силата на закона с
придобиване на правото на собственост или на вещното право на ползване на
имота). Когато обаче ТЕ се продава на клиент за небитови нужди, законът
предвижда това да се осъществява въз основа на писмени договори при ОУ.
Регламентираната в чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ специална форма за сключване на
договора за продажба на ТЕ между топлопреносното предприятие и клиентите за
небитови нужди води до извода, че тя е форма за действителност на сделката. В
конкретния случай ответникът има качеството на небитов клиент на ТЕ по смисъла
на § 1, т. 33а ДР на ЗЕ, поради което и за да е действителен сключеният договор
за продажба с топлопреносното предприятие, трябва да се установи, че е спазена
предвидената в чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ писмена форма. В настоящото производство
не се спори, че между главните страни не е бил сключен договор за продажба на ТЕ
за процесния период в предвидената в чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ писмена форма,
поради което помежду им не е възникнало валидно облигационно отношение за
продажба на ТЕ за небитови (стопански) нужди.
При невъзможност на топлопреносното
предприятие да търси стойността на доставената топлинна енергия на договорно
основание, то същото разполага с правата по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, с която норма
законодателят е предвидил, че всеки, който се е обогатил без основание за
сметка на другиго, дължи да му върне онова, с което се е обогатил, до размера
на обедняването. С тази законова норма се осуетява всяко неоснователно
преминаване на блага от едно имущество в друго, въпреки липсата на конкретно
уредена възможност в други текстове на закона.
В конкретния случай твърдяното
имуществено разместване се свежда до установяване от страна на ищеца при пълно
и главно доказване на обедняването му до размера и количеството на доставената
на ответника през исковия период ТЕ, обогатяването на ответника чрез
консумирането на тази енергия и спестяванете на разходи за нейното овъзмездяване,
както и наличие на връзка между обогатяването и обедняването – че ТЕ е
доставяна до имот на ответника при липса на валидно основание за това
имуществено разместване в отношенията между двете страни. Следователно,
основателността на предявения иск се предпоставя от установяването на следните
факти: 1/. реално доставена ТЕ за небитови нужди за процесния имот; 2/. реално
ползване, в смисъл на обитаване на имота от ответника, за който се твърди да е
доставяна топлинна енергия.
Имуществените облаги се изразяват в
увеличаване на актива на имуществото на обогатения, в намаляване на неговите
пасиви или спестяване на обогатения на някои разходи, които той е трябвало да
понесе. В последната хипотеза спестяването на разходи води до обогатяване в
случай, че разходите са били необходими и ответникът по иска с правно основание
чл. 59 от ЗЗД е трябвало да ги понесе от собственото си имущество, без да
съществуват изгледи за тяхното връщане /решение № 587/01.11.2010 г. по гр. д. №
941/2009 г. на ВКС, ГО, ІV Г0/.
В настоящия
случай ищецът твърди, че ответното сдружение си е спестило разходи за
доставената и ползвана от него топлинна енергия, доколкото за исковия период
страните не са сключили писмен договор. Ищецът поддържа, че като собственик на
имота ответникът е ползвал топлинна енергия, доставена от ищцовото дружество,
без да я заплаща, поради което е налице неоснователно обогатяване на ответника
и съответно обедняване на ищеца, като имущественото разместване е осъществено
при липса на валидно правно основание за това.
В тежест на
ищеца е да докаже, че ответника си е спестил разходи за доставената и ползвана
от него топлинна енергия за процесния имот.
Не е спорно в
отношенията между страните обстоятелството, че ответникът е собственик на
процесния топлоснабден имот, в каквато насока са и събраните по делото писмени
доказателства, обсъдени по – горе. Имотът се намира в сграда – етажна
собственост, присъединена към топлопреносната мрежа. В последната е въведена
система за дялово отчитане на топлинната енергия, при сключен договор между упълномощен
представител на етажните собственици и третото лице помагач „Т.с.“ ЕООД, като
фирма за дялово разпределение.
За установяване
факта на предоставяне на топлинна енергия в обема, съответстващ на
претендираната стойност, от първоинстанционния съд е прието заключение на вещото
лице по съдебно – техническата експертиза. Съгласно заключението на вещото лице
по изслушаната съдебно – техническа експертиза през процесния отчетен период в
имота е била доставена единствено ТЕ, отдадена от сградна инсталация. Според данните
на ФДР и издадените фактури за имота, реално потребената от ответника топлинна
енергия за исковия период от м.02.2016 г. до м.04.2016 г. възлиза на стойност 46,64
лева. В заключението е посочено, че дяловото разпределение за имота е
извършвано в съответствие с действащата през исковия период нормативна уредба. При
изпълнение на възложената му от съда задача вещото лице е обсъдило всички
ангажирани по делото доказателства и допълнително изискани от топлопреносното
дружество документи, като е съобразило действащата нормативна уредба.
Въззивният съд изцяло възприема експертното заключение, тъй като същото е
компетентно изготвено, мотивирано и обосновано. Изводите на вещото лице изцяло
кореспондират с ангажираните по делото доказателства – в частност и с представената
от ФДР индивидуална справка за отопление и топла вода в исковия имот, като не
са представени доказателства, които да разколебават доказателствената му
стойност или да ги опровергават. Експертното заключение е прието от СРС без
възражение от страните в производството, поради което релевираните в жалбата
доводи, че неправилно решаващият съд е възприел изводите на вещото лице, се
явяват неоснователни. В този смисъл съдът приема за установено, че за процесния
период реално потребената от ответника ТЕ
възлиза на посочената от вещото лице сума от 46,64 лева. По делото не се твърди
и не се представят доказателства за погасяване на задължението за плащане на
тази сума. С оглед на това безспорно за ищцовото дружество е настъпило
обедняване в размер на сумата от 46,64 лева, представляваща стойността на
доставената топлинна енергия за процесния имот и период.
Ето защо
въззивният съд счита, че правилно СРС е намерил претенцията за заплащане на
топлинна енергия за основателна до размера на реално потребената енергия,
отдадена от сградната инсталация.
Задължението на
ответника е парично и за периода на своята забава същият дължи обезщетение. В
случая Общите условия на ищеца не са приложими. Съгласно разпоредбата на чл.
84, ал. 2 ЗЗД, когато няма определен ден за изпълнение, длъжникът изпада в
забава, след като бъде поканен от кредитора. По делото не се установи
ответникът да е получил покана за заплащане на стойността на консумираната от
него топлинна енергия. Това налага извода, че длъжникът е поставен в забава с
депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК. След като ищецът не е изпълнил доказателствената си
тежест да установи поставянето на ответника в забава, искът за заплащане на
мораторна лихва се явява изцяло неоснователен.
Във въззивната жалба не са изложени
оплаквания относно претенцията за дяловото разпределение и мораторната лихва
върху нея, поради което тези въпроси са извън предмета на въззивния контрол,
съгласно нормата на чл. 269 ГПК, поради което не следва да се обсъждат по
същество.
По изложените съображения
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено в обжалваната част.
По разноските въз въззивното
производство:
С оглед изхода на делото право на
разноски за въззивното производство има ответникът по въззивната жалба. Същият
е направил нарочно искане за присъждане на сторените разноски за заплатено
адвокатско възнаграждение съгласно представен договор за правна защита и
съдействие от 30.08.2021 г. и списък на разноските по чл. 80 ГПК. В договора за
правна защита и съдействие е посочено, че адвокатското възнаграждение е
заплатено по сметка, като до приключване на устните състезания пред въззивната
инстанция не са ангажирани доказателства, удостоверяващи реално извършено
плащане на претендираната сума по банков път. При съобразяване със задължителните
указания на т. 1 от Тълкувателно решение № 6 от 06. 11. 2013 г. по тълк. дело №
6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд намира, че не са налице предпоставки
за присъждане на поисканите разноски за заплатен адвокатски хонорар на
въззиваемата страна.
На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК и
с оглед цената на всеки един от обективно съединените искове настоящото решение
не подлежи на касационно обжалване.
Мотивиран от гореизложеното, Софийски
градски съд, Гражданско отделение, II Е въззивен
състав
Р Е Ш И
ПОТВЪРЖДАВА
решение
№ 20248790/11.11.2020 г., постановено по гр. д. № 46877/2019 г. по описа на
Софийски районен съд, Гражданско отделение, 153 състав, В ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ, в
която са отхвърлени предявените от „Т.С.“ ЕАД срещу Сдружение „С.НА А.вБ.“, ЕИК
*******, по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно, кумулативно съединени
установителни искове с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД – за разликата над
уважения размер от 46,64 лева до пълния претендиран размер от 192,59 лева, представляваща
стойност на доставена топлинна енергия в периода м.02.2016 г. – м.04.2016 г. в
топлоснабден имот – апартамент № 12, с абонатен № 14038, находящ се в гр.
София, ул. „********, на пети надпартерен етаж, с която сума ответникът се е
обогатил неоснователно за сметка на ищцовото дружество, ведно със законната
лихва от 28.08.2018 г. до окончателното плащане; иск с правно основание чл. 59,
ал. 1 ЗЗД – за установяване дължимостта на сумата от 17,90 лева, представляваща
такса за услуга дялово разпределение за периода м.02.2016 г. – м.04.2016 г.; и
искове с правна квалификация чл. 86, ал. 1 ЗЗД – за установяване дължимостта на
сумите в размер на 45,76 лева – обезщетение за забава в погасяване на задължението
за топлинна енергия за периода 31.03.2016 г. – 20.08.2018 г., и за сумата от
4,75 лева – обезщетение за забава за погасяване на задължението за дялово
разпределение за същия период, за които вземания е издадена заповед за
изпълнение по ч. гр. д. № 57102/2018 г. по описа на Софийски районен съд,
Гражданско отделение, 39 състав.
Решението в частта, с която в уважен
предявеният иск, е влязло в сила като необжалвано.
Решението е постановено при участието на
трето лице – помагач на ищеца: "Т.С." ЕООД, ЕИК*******.
Решението не подлежи на касационно
обжалване, на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: