ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 922
гр.Перник 25.10.2019год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Пернишкият
окръжен съд, гражданска колегия, в публичното заседание на двадесет и пети
септември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
Председател:
Милена Даскалова
Членове:
Кристиан Петров
Роман Николов
При секретаря Емилия Павлова , като разгледа докладваното
от съдия Даскалова, гражданско дело № 485 по описа за 2019 година, за да се
произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда
на чл. 423 ГПК.
Образувано е по възражение по чл. 423, ал.1, т.2 ГПК, подадено от Д.К.Т. срещу заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 от ГПК, постановена на ***г. по ч. гр. д. №
152/2017 г. по описа на П. районен съд.
„Топлофикация – Перник” АД, гр. П. изразява становище за неоснователност на
възражението.
Пернишкият окръжен съд, след като се запозна с доводите на страните и
доказателствата по делото, намира за установено следното:
Съдът намира,
че възражението е допустимо като подадено в едномесечния срок по чл. 423 ГПК и
следва да се разгледа по същество по следните съображения:
Срокът за подаване на
възражение по чл. 423 ГПК
започва да тече от датата на узнаването от
длъжника за издадената против него заповед за изпълнение. Жалбоподателят твърди, че е научил за
заповедта по повод на връчено съобщение по изп.д. № 960/2018г. на ЧСИ Б..
Копие от съобщението е представено по делото и видно от него, то изп. дело е
образувано въз основа на изпълнителен лист по ч.гр.д. № 152/2017 по описа на ПРС. Съобщението е връчена лично на Д.Т. на 20.05.2019г.,
а възражението е подадено на 30.05.2019г. При липса на данни за по-ранно
узнаване, то съдът
намира, че взражението е подадено в едномесечния срок от узнаването за
заповедта.
Разгледано по
същество възражението е основателно.
По ч.гр.д. № 152/2017 г. по описа на ПРС е
издадена заповед по чл. 410 ГПК против Д.К.Т. за суми, представляващи
стойност на ползвана топлинна енергия. На 12.06.2014г. е изпратено съобщение
до Д.Т. за издадената против него заповед за изпълнение. Съобщението е върнато
в цялост с отбелязване, че лицето не е намерено на адреса не е намерен никой.
Видно от приложеното удостоверение за настоящ и постоянен адрес, постоянният
адрес на длъжника е в Република България, а настоящия адрес е в Република К.. На 23.02.2017г., ПРС е
разпоредил
да се изпратят нови съобщения до длъжника, а в случай, че лицето не може да
бъде намерено и съобщението не може да бъде връчено по някой от предвидените в
ГПК способи, то да се постави уведомление по чл. 47 ГПК, каквото е поставено на 15.03.2017г. на постоянния
адрес на длъжника.
Съобразно т. 3.б. от ТР от
18.06.2014 г. по т.д.
4/2013 г. на ОСГТК,
при връчване на заповедта, районният съд проверява само дали
длъжникът има постоянен адрес в Република България и ако такива има и може да се
извърши редовно връчване, вкл. и
чрез залепване на уведомление, не може да се преценява дали лицето има обичайно
местопребиваване в страната. Липсата на предпоставката по чл.411, ал.2, т.4 ГПК
може да се релевира
единствено по пътя на възражението пред въззивния съд. Настоящият
случай е именно такъв. Към момента на депозиране на заявлението лицето е имало
постоянен адрес в
Република България и с оглед на това районният съд правилно е предприел
действия по връчването й на този адрес.
Във възражението по чл.
423 се поддържа, че са налице основанията на чл.423, ал.1,т.1 и 2 ГПК. Втората
разпоредба предвижда възможност за длъжника да подаде възражение ако заповедта
за изпълнение не му е била връчена лично и в деня на връчването той не е имал
обичайно местопребиваване на територията на Република България.
От събраните по
делото доказателства, се установява, че първата от двете предпоставки, визирани в
чл.423, ал.1, т.2 ГП е налице, тъй като заповедта е връчена по реда
на чл. 47 ГПК- чрез поставяне на уведомление на постоянния адрес на лицето.
Относно установяване на обичайното местопребиваване на длъжника,
по делото са събрани писмени и гласни доказателства.
Видно от представеното удостоверение за настоящ
адрес, от 18.06.2002г. длъжникът има
регистриран настоящ адрес в Република К.. Като доказателство е представено и удостоверение за постоянен адрес,
издадено от Министерство на вътрешните работи на Република К., от
което се установява, че от 13.11.1993г. Д. Т. е с постоянен адрес в ***.
От показанията на
разпитаните по делото свидетели Б. В. В. и Н. П. Н., се установява, че след 1993г.
ответникът е заминал за чужбина и от тогава не живее на адреса, на който е
поставено уведомлението по чл. 47 ГПК. Същите са съседи на длъжника и сочат, че
след заминаването му, той е посещавал имота си, като това се е случвало през
лятото и то не всяка година.
По силата на чл. 48, ал.7 от КМЧП, под обичайно
местопребиваване на физическо лице се разбира мястото, в което то се е
установило преимуществено да живее, без това да е свързано с необходимост от
регистрация или разрешение за пребиваване или установяване. За определянето на
това място трябва да бъдат специално съобразени обстоятелства от личен или
професионален характер, които произтичат от трайни връзки на лицето с това
място или от намерението му да създаде такива връзки. Въз основа на
събраните по делото доказателства, съдът намира, че е налице е и втората
предпоставка по чл.423, ал.1, т.2 ГПК, защото в деня на връчването длъжникът не е имал обичайно
местопребиваване на територията на Република България. От 1993г. е
заминал в чужбина, от 2002г. има регистриран настоящ адрес в чужбина, като е
пребивавал в Република
България за кратки периоди от време най- вече през летния сезон и то не всяка
година.
При
установената по делото фактическа обстановка, съдът приема за установено че към датата на
издаване на заповедта за изпълнение – ***г.
и към момента на нейното връчване – 15.03.2017г., длъжникът не е имал обичайно
местопребиваване на територията на Република България.
Предвид изложеното, съдът
намира, че по делото е налице
хипотезата
на чл. 423, ал.1, т.2 ГПК и възражението следва да
бъде прието, а заповедта за изпълнение и издадения въз основа на нея изпълнителен
лист да бъдат обезсилени съгласно чл. 423, ал.
3, изр. 3 ГПК. В същия смисъл е и приетото в т. 3.б. от Тълкувателно
решение от 18.06.2014 г. по тълкувателно дело 4/2013 г. на ОСГТК, съгласно
което при липса на предпоставката по чл. 411, ал. 2, т. 4 ГПК, издадената заповед за
изпълнение следва да се обезсили от въззивния съд.
С оглед изхода
на делото в полза на възразилия длъжник
следва да се присъдят направените по делото разноски в размер на 350 лв.
Водим от гореизложеното и
същия смисъл, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
ПРИЕМА възражението по чл.
423, ал.1, т.1 ГПК, на Д.К. Т. с ЕГН ******************** и постоянен адрес *** срещу заповед № 79 за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК, издадена на ***г.
по ч. гр. д. № 152/2017 г. по
описа на П. районен съд.
ОБЕЗСИЛВА на
основание чл. 423, ал. 3, изр. 4, предл.второ ГПК заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК, издадена на ***г. по ч. гр. д. № 152/2017г. по описа
на П. районен съд и издаденият на *** г. изпълнителен лист, в полза на „Топлофикация
– Перник” АД, гр. П. срещу Д.К. Т..
ОСЪЖДА
"Топлофикация Перник" АД, гр. П. да заплати на Д.К. Т. с ЕГН
********** и постоянен адрес *** сумата от 375 лв., представляващи направени по
делото разноски.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО
не подлежи на обжалване.
Председател: Членове: 1.
2.