Р
Е Ш Е Н И Е № ....................
гр. София, ........04.2019 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІІ-А въззивен състав, в публично съдебно заседание на единадесети юни през
две хиляди и осемнадесета година, в
състав:
Председател: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
МАРИЯ БОГДАНОВА
при участието на секретаря Емилия Вукадинова, разгледа
докладваното от младши съдия Мария Богданова въззивно гражданско дело № 4530 по
описа за 2018 г. по описа на СГС и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.
258 и следв. от ГПК.
С Решение № 13858 от 31.08.2016г., поправено с решение
от 04.08.2017г., постановено по гр. д. № 29542/2013г. по описа на
СРС, ІІ-ро ГО, 123-ти състав, са уважени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК от „М.П.“
ЕООД срещу Я.Ц.Х. обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.
92, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 4 426, 64 лева неустойка за забава
по чл. 60 от договор за отдаване на автомобили при условията на
финансовообвързан лизинг с опция за прехвърляне на правото на собственост от
17.02.2009г., дължима за периода от 06.08.2010г. до 31.08.2011г. върху отделните неплатени в срок
лизингови вноски за времето от м.08.2010г. до м.08.2011г. включително и сумата
от 1 538, 85 лева неустойка за предсрочно прекратяване на договора по чл. 66 от
договор за отдаване на автомобили при условията на финансовообвързан лизинг с
опция за прехвърляне на правото на собственост от 17.02.2009г. и с правно
основание чл. 345, ал. 2 от ТЗ за заплащане на сумата от 447, 46 лева платени
застрахователни премии за застраховка “Пълно автокаско за 2010г.” и сумата от
33, 25 лева платен данък МПС по ЗМДТ за 2011г.
Срещу решението е подадена в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 от ГПК въззивна жалба от ответника Я.Ц.Х..
В същата са изложени оплаквания за неправилност на постановения съдебен акт поради
допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели до
необоснованост на същия. Сочи, че при постановяване на съдебното решение не са
обсъдени обективно всички събрани по делото доказателства, както и че съдът не
е изложил мотиви по нито едно от наведените от него правоизключващи възражения.
Поддържа всички релевирани в първоинстанционното производство възражения среещу
предявените искове. Излага твърдения, че не е надлежно уведомен за
прекратяването на процесния договор на посочената от ищеца дата, както и че
връщането на автомобила на 09.02.2011г. на лизингодателя е направено в резултат
от натиск върху ответника. В тази връзка развива съображения, че при връщане на
лизинговата вещ всяка от страните се освобождава от бъдещите си основни
задължения по лизинговия договор, поради което лизинговите вноски, чиито падеж
не е настъпил, не се дължат на лизингодателя. Ето защо
счита, че неустойка за забава върху недължими лизингови вноски не би могла да
се претендира. Нещо повече, в случая било установено, че ищцовото дружество е
неизправна страна по договора (предвид искането за
връщане на автомобила), поради което не може да
претендира неустойка. На следващо място, сочи, че по делото са събрани
доказателства за заплащане на непогасените лизингови вноски, неустойки и
вземания за дължим данък по процесния договор от дружеството-застраховател – “А.Б.”,
с което това дружество се е суброгирало в правата на ищеца. По тези съображения
въззивникът счита, че лизингодателят не е активно легитимиран да претендира
процесните суми, доколкото вземането на кредитора е преминало върху
застрахователя заедно с всичките му принадлежности и акцесорни вземания. Поддържат
се наведените възражения за нищожност на претендираната неустойка по чл. 60 от
договора при фактически твърдения, че същата е неравноправна. В условията на
евентуалност се твърди, че уговорената неустойка е прекомерна при съобразяване
на съотношението между размера на неустойката и очакваните от неизпълнението на
задължението вреди, както и с оглед установените по делото обстоятелства, че
същата излиза извън присъщата й обезпечителна функция. В жалбата се излага още,
че по делото не са ангажирани доказателства, че ищцовото дружество е заплатило
застрахователната премия. Освен това счита, че сумите за данък МПС и за
застрахователна премия съставляват разходи,
свързани с ползването на вещта и се дължат от лизингополучателя само за периода
на предоставеното ползване. По тези съображения се прави искане за отмяна на
обжалваното решение и постановяване на друго, с което предявените искове да се
отхвърлят изцяло.
Ответникът по жалбата – „М.П.“ ЕООД,
оспорва същата по подробно изложени съображения, основани на събраните по
делото доказателства, които установяват по несъмнен начин активната материална
легитимация на ищеца като кредитор по спорното вземане. Счита, че договорът за
лизинг не е прекратен с връщане на лизинговата вещ, тъй като автомобилът е
предаден доброволно за съхранение от лизингодателя. Поддържа, че предмет на
застрахователния договор са само дължимите лизингови вноски, не и евентуални
претенции за неустойки, поради което застрахователното дружество се е
суброгирало в правата на кредитора единствено по отношение на неплатените от
лизингополучателя лизингови вноски. По отношение на претенцията за неустойка по
чл. 60 от договора са развити съображения, че уговорената в нея неустойка за
забава има основно санкционен характер, което оправдава договорения по-висок
размер, който обаче не надхвърля възприетия критерий за справедлив размер на
неустойката. По тези съображения счита първоинстанционото решение за правилно и
прави искане същото да бъде потвърдено.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Предявени са по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 92, ал. 1 от ЗЗД и чл. 345, ал. 2 от ТЗ.
За да постанови обжалваното решение, първоинстанционният съд е приел, че събраните по
делото доказателства обосновават извод за основателност на всички предявени
искове. В решението липсва анализ на доказателствения материал по делото, както
и обсъждане на релевираните от ответника правоизключващи възражения.
Настоящият съдебен състав приема, че
обжалваното решение е валидно и допустимо. По изложените във въззивната жалба
оплаквания намира следното:
Предмет на
предявените искове е установяване съществуването на оспорено от длъжника
вземане, за което е била издадена заповед за изпълнение въз основа на твърдения
за вземания, произтичащи от неизпълнение на задължения по лизингов договор
/неустойка за забава, данък МПС по ЗМДТ
и застрахователна премия по застраховка “Автокаско”/ и породени от предсрочното
му прекратяване /неустойка за предсрочно прекратяване на договора/. Основанието
на иска е очертано от първоинстанционния съд изцяло съответно на твърденията на
кредитора в заявлението за издаване на оспорената от длъжника заповед за
изпълнение. Депозирането в срок на възражение срещу издадената заповед за
изпълнение обосновава интерес на кредитора от предявяване на установителния иск
по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК.
Неоснователно е
възражението на въззивника, че ищцовото дружество не е материално легитимирано
да претендира процесните вземания. Възражението е обосновано с твърдението, че
въз основа на сключен договор за застраховка “Загуби вследствие неплащане на
лизингови вноски”, ищецът е получил застрахователно обезщетение от “А.Б.” в
размер на 6 437, 74 лева. Ответникът твърди, че в тази сума се включват освен
неплатените лизингови вноски по договора, така и всички акцесорни вземания във
връзка с тях, в това число неустойки, вземания за дължим данък, застрахователни
премии и др. Счита, че след извършеното плащане застрахователното дружество се
е суброгирало в правата на “М.П.” ЕООД по отношение на всички вземания относно
процесната лизингова вещ, поради което носител на правото да претендира
изпълнение от страна на лизинополучателя е единствено застрахователното
дружество. Настоящият съдебен състав счита така наведеното възражение за
неоснователно по следните съображения:
От събраните по
делото доказателства се установява, че застрахователят по имуществената
застраховка финансов риск е заплатил на “М.П.” ЕООД единствено дължимите
лизингови вноски, които не са предмет на настоящото производство. Застрахователят
не се е суброгирал в правата на лизингодателя по отношение на вземания, които
не са предмет на застрахователната сума съгласно сключената застрахователна
полица, нито са били предмет на заплатеното застрахователно обезщетение.
Следователно, суброгация не е настъпила по отношение на вземанията за неустойки
по процесния лизингов договор, за дължими данъци за превозното средство и за застрахователните
премии по застраховка “Автокаско”. Ето защо лизингодателят е активно материално
легитимиран по предявените в настоящото производство искове.
По делото не е
спорно, че на 17.02.2009г. между “М.П.” ЕООД, в качеството му на лизингодател и
Я.Ц.Х., в качеството му на лизингополучател, е бил сключен договор за отдаване на автомобили при
условията на финансовообвързан лизинг с опция за прехвърляне на правото на
собственост от 17.02.2009г. С този договор
дружеството се е задължило да достави поръчания от Я.Х. автомобил и да му го
предостави за ползване при уговорените в договора условия. На 17.02.2009г. към
договора е била подписана поръчка № 1, с реф. № 420522, с която “М.П.” ЕООД се
е задължило да достави автомобил марка „Форд“, модел „Фиеста“, с шаси № *********** и двигател № 7M82992. Този
автомобил е бил доставен от ищцовото дружество, като с приемо-предавателен
протокол от 24.02.2009г. е бил предоставен на ответника. С оглед на посоченото
по-горе се налага извод, че лизингодателят е изпълнил задълженията си по
договора за отдаване на автомобили при условията на финансово обвързан лизинг,
така както същите са определени в разпоредбите на чл. 342, ал. 2 и чл. 344, ал.
1 от ТЗ във връзка с чл. 230 от ЗЗД. Поради това за ответника е възникнало
насрещното задължение по чл. 345, ал. 1 от ТЗ във връзка с чл. 232, ал. 2 от ЗЗД, а именно да заплаща уговорените в договора лизингови вноски за ползването
на автомобила. Тези вноски са били определени съгласно приложения към договора
от 17.02.2009г. погасителен план, като падежът на всяка вноска е до 05-то число
на текущия месец. В случая ищецът твърди неизпълнение на това задължение от
страна на лизингополучателя за периода от м.08.2010г. до м.08.2011г.,
включително. В приложение на правилата по чл. 154, ал. 1 от ГПК се налага
извод, че доказателствената тежест да установи изпълнение на това договорно
задължение е на ответника. В случая по делото не са ангажирани доказателства,
че лизингополучателят е изправна страна по договора, поради което следва да се
приеме, че е налице твърдяното от ищеца неизпълнение на задължението за
заплащане на лизингови вноски за периода от м.08.2010г. до края на действие на
договора. По делото е установен и периодът на забавата – от 06-то число на
първия месец /м.08.2010г./ до 31.08.2011г. В чл. 60 от
договора страните са уговорили, че при забава на плащането на лизинговите
вноски съгласно погасителния план лизингополучателят дължи на лизингодателя
неустойка в размер на 0, 5 % на ден върху стойността на дължимата и неизплатена
вноска за времето на просрочието.
Спорен елемент
от правопораждащия фактически състав на съдебно предявеното вземане за
неустойка за забава по чл. 60 от договора е прекратяването на този договор
преди настъпването на договорения срок /определен в съответствие с 60 месечни
лизингови вноски на пет години ползване/. Ищецът твърди, че е упражнил правото
си по чл. 67 от договора да развали едностранно същия поради неизпълнение на
задълженията на насрещната страна, с изпращането на уведомление изх. №
16612/29.08.2011г. Настоящият съдебен състав счита, че договорното
правоотношение между страните е прекратено преди посочената дата поради
следните съображения:
По делото е
установено, че на 09.02.2011г. ответникът е предал на ищеца лизинговото
имущество, което обстоятелство е удостоверено в двустранен приемо-предавателен
протокол. Лизингодателят не оспорва, че е приел вещта на
посочената дата. Приемането на вещта от лизингодателя, при наличието на
хипотезата на настъпили условия за разваляне на договора по чл. 67 и
необосноваване на друго основание за връщането й, съдът цени като израз на
съвпадане на волята и на двете страни за прекратяване на облигационната връзка.
Ето защо съдът намира процесният договор за прекратен най-рано на 09.02.2011г. /когато
вещта несъмнено е била у лизингодателя, предприел последващата й продажба на
друг клиент/. Фактическото държане на автомобила от лизингодателя следва да се цени
като признание за прекратен договор. Прекратяването на договора на 09.02.2011г.
води до невъзможност за последващото му разваляне с уведомлението от
29.08.2011г., независимо от обстоятелството дали лизингополучателят е
изпълнявал задълженията си и дали са били налице основанията за едностранно
прекратяване на договора от страна на лизингодателя.
По изложените съображения се налага извод, че
договорът за лизинг е прекратен по взаимно съгласие на страните с факта на
връщане на вещта, предмет на договора, от лизингополучателя и приемането ѝ от лизингодателя с приемо-предавателен протокол от 09.02.2011г., с което
те мълчаливо са изразили воля за преустановяване на възмездното ползване на
лизинговата вещ от лизингополучателя. Това обстоятелство се потвърждава и от
извършеното по-късно от лизингодателя разпореждане с вещта.
В аспекта на изложеното следва да се посочи, че по
време на действието на договора за лизинг лизингополучателят не дължи заплащане
на лизингодателя на лизинговите вноски с ненастъпил падеж, а при предсрочно
прекратяване на договора за лизинг и връщане на лизинговата вещ всяка от
страните се освобождава от бъдещите си основни задължения по лизинговия договор
/така Решение № 112 от 15.01.2015 г. по т. д. № 2936/2013 г. на ВКС, ІІ ТО, Решение № 122 от
22.01.2015г. по т. д. № 3137/013г. на ВКС, II ТО, Решение № 253 от
28.01.2015г. по т. д. № 3881/2013г. на ВКС, I ТО, Решение № 220 от
10.02.2015г. по т. д. № 4028/2013г. на ВКС, I ТО, Решение № 225
от 28.05.2015г. по т.д. № 3951/2013г. на ВКС, I
ТО и др./. При извод за недължимост на лизинговите вноски с ненастъпил падеж,
следва, че е недължима и претендираната неустойка за забавено изплащане на тези
вноски. Отнесено към разглежданата хипотеза, това означава, че ответникът не
дължи заплащане на лизингови вноски за периода след датата на прекратяване на
договора, т.е. след 09.02.2011г. до м.08.2011г., включително. Следователно
недължимо е и претендираното вземане за неустойка за забава върху главниците,
начислени за периода от 09.02.2011г. до 31.08.2011г.
Ответникът твърди, че уговорката по чл. 60 от договора от 17.02.2009г. за отдаване на автомобили при условията на
финансово обвързан лизинг накърнява добрите нрави, поради което е нищожна на
основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД.
Съобразно релевираните в исковата молба
фактически твърдения, обосноваващи предявените искове с правно основание чл. 92, ал. 1 от ЗЗД, възникването
на предявеното спорно акцесорно материално право се обуславя от осъществяването
на следните материални предпоставки: 1/. наличието
на облигационна връзка – двустранна правна връзка, валидно договорно задължение,
от което да възниква задължение за изпълнение; 2/.
че кредиторът (ищецът) е
изпълнил задълженията си по сключения договор (че
е бил готов да ги изпълни); 3/. че процесният договор е бил предсрочно
прекратен/развален и 4/. че между страните е била
валидно уговорена по размер неустойка за забавено изпълнение (мораторна неустойка) и
неустойка в случай на предсрочно прекратяване/разваляне на договора.
По своята правна природа неустойката
представлява форма на договорна отговорност. Тя служи като обезщетение за
вредите от неизпълнението, чийто размер са предварително определени от
страните. Страните могат отнапред да уговорят размера на обезщетението за
причинени вреди от неизпълнение на договорно задължение, без да е нужно те да
се доказват. Неустойката, съгласно чл. 92, ал. 1 от ЗЗД, обезпечава
изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от
неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. Като форма за обезщетяване на
вреди от договорно неизпълнение неустойката се дължи само ако страните са
уговорили предварително в договора, че в случай на виновно неизпълнение на
точно определено задължение длъжникът дължи на кредитора неустойка за вредите
от неизпълнението. Размерът на неустойката и видът на договорното неизпълнение,
за което тя се дължи, също са предмет на уговаряне в договора.
Виновното неизпълнение на договорно задължение поражда
за изправната страна правата по чл. 79 ЗЗД. Съгласно чл. 79, ал. 1 ЗЗД, ако
длъжникът не изпълни точно задължението си, кредиторът има право да иска изпълнението,
заедно с обезщетение за забава, или да иска обезщетение за неизпълнение. Освен
с правата по чл. 79 ЗЗД, изправният кредитор по двустранен договор разполага и
с потестативното право да развали договора по реда и при предпоставките на чл.
87 ЗЗД. В случай на разваляне на договора кредиторът има право на обезщетение
за вредите от неизпълнението - чл. 88, ал. 1, изр. 2 ЗЗД.
Ако
дължимата по договора престацията е още възможна и длъжникът е в забавА – липсва
изпълнение в надлежното време, кредиторът има следните възможности: 1/ може да
иска изпълнение заедно с обезщетение за забавата (мораторно обезщетение); 2/
може да иска от длъжника компенсаторно обезщетение, в случай че задължението е
по фикс сделка (трябва да се изпълни непременно в уговореното време) или
кредиторът няма интерес от късното изпълнение; ако кредиторът по един
двустранен договор поиска изпълнение заедно с мораторно обезщетение или
компенсаторно обезщетение, той трябва да изпълни насрещното си задължение (или
ако условията за това са налице – да извърши прихващане) и 3/ може да развали
договора съгласно чл. 87 ЗЗД
(при двустранните договори) и да търси негативните вреди.
Неустойката
е проявление на принципа на автономия на волята в частното право. С нея
страните уговарят предварително размера на обезщетението, което ще заплати
неизправната страна, в случай че не изпълни своите задължения, без да е
необходимо да се доказва размера на вредите, настъпили от неизпълнението.
Уговорката за неустойка е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки:
съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона,
както и на добрите нрави. Добрите нрави не са писани, систематизирани и
конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях,
като за спазването им при иск за присъждане на неустойка съдът следи служебно
(така TP № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС), в това число и във въззивна инстанция,
независимо от липсата на оплакване във въззивната жалба. В този смисъл е и
разрешението в т. 1 на ТР 1/2013 на ОСГТК, съгласно което въззивният съд може
да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушаване не е
въведено като основание за обжалване, тъй като се касае за приложение на
установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно правило. В мотивите
на същото тълкувателно решение е посочено още, че начинът на определяне на
неустойката, както и границите й, не са определени с императивни правни норми,
поради което договарянето й без краен предел, както и евентуалната й прекомерност,
сами по себе си не водят до нищожност на неустойката. Неустойката следва да се
приеме за нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД тогава, когато
единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции.
Съгласно задължителните за съдилищата
постановки по т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. от 15.06.2010 г. на ВКС
по тълк.дело № 1/2009 г., ОСТК, нищожна поради накърняване на добрите нрави е
клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функция. В същото решение са посочени критериите, въз основа на които трябва
да се извърши преценката за това дали с уговорката за неустойка се накърняват
добрите нрави, а именно естеството им на парични или на непарични и размерът на
задълженията, изпълнението, на които се обезпечава с неустойка; дали
изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи-поръчителство,
залог, ипотека и други; вид на уговорената неустойка (компенсаторна или
мораторна) и вида на неизпълнение на задължението-съществено или за
незначителна негова част и съотношението между размера на уговорената неустойка
и очакваните от неизпълнение на задължението вреди.
Целта на обезщетението е да замести реалното изпълнение, като
същевременно компенсира причинените от неизпълнението вреди. В случаите, когато
обаче е налице парично задължение неизпълнението може да бъде само забавено,
поради което и се дължи обезщетение за забава. Не съществува пречка същото да
се уговори под формата на неустойка, както и е направено в случая, като е определен
и размер на същата от 0, 5 % на ден. При така уговорения размер обаче за исковия
период ищцовото дружество освен реалното изпълнение (сборът от дължимите вноски за периода от
м.08.2010г. до м.01.2011г., включително е 2 108, 94 лева), ще получи като обезщетение за това забавено
изпълнение и сума, която надвишава размера на главното задължение (в случая неустойката, дължима за вноските от
м.08.2010г. до м.01.2011г., включително е в размер на 2 973, 51 лева). Само по себе си неустойката има две главни
функции, а именно гаранционна и обезщетителна. Чрез първата от тях се цели да
се обезпечи изпълнението на задължението, за което е уговорена неустойката, а
чрез втората да се компенсират вредите, които се търпят от забавеното
изпълнение. Възможно е неустойката да има и трета функция, а именно
наказателна, чрез която се цели да се санкционира неизправната страна за
противоправното и поведение. При уговарянето на неустойката и определяне на нейния
размер страните по договора следва да се съобразяват именно с тези три функции
на неустойката, като определят размера и с оглед на тяхното постигане. В
конкретния случай така както е уговорена и то, без да бъде определен краен срок
на неустойката, същата не само няма да послужи като обезщетение за забава, а на
практика след изтичане на определен срок от време ще замести реалното
изпълнение, като освен това не е съобразена и с очаквания размер на вредите,
които произтичат от забавеното изпълнение на задължението, което обезпечава. В
нито един случай вредите от забавеното изпълнение не могат да достигнат до
размер по-голям от основното задължение, поради което неустойка в такъв размер
не може да има обезщетителна функция. Що се касае до наказателната функция на
неустойката същата следва да се определи до размер достатъчен да санкционира
длъжника за неправомерното му поведение, но не трябва тази санкция да се
превръща в източник на неоснователно обогатяване. В конкретния случай така
уговореният размер на неустойката не е съобразен както с обезщетителната, така
и с наказателната и функция, като многократно надвишава размера, който би
следвало да се определи при съобразяване с тези функции. При така определения
размер от 0, 5 % на ден върху
неизплатената сума, както и при липсата на краен момент, до който може да се
претендира неустойката, както и при наличие на възможността същата да бъде
търсена в отделно производство от главницата, кредиторът има възможност да я
претендира за неопределено време, без същевременно да предприема действия по
търсене на реалното изпълнение и по този начин да се обогати неоснователно със
средства надвишаващи стойността на реалните вреди. Следователно така
уговорената неустойка е предвидена в размер, противоречащ на добрите нрави, което я прави
нищожна по смисъла на 26, ал. 1, пр. 3 във връзка с чл. 9 от ЗЗД. Тъй като този порок е налице още при
сключването му, то следва извода, че в конкретния случай не е налице валидно
неустоечно съглашение и съобразно разпоредбата на чл. 26, ал. 1 във вр. с ал. 4 ЗЗД, в тази си част договорът изобщо не е породил правно действие, а
нищожността на тази клауза е пречка за възникване на задължение за неустойка.
Както е посочено в Решения № 142/12.03.2 011 година, постановено по т. д. № 336/2010г. на
ВКС, и Решение № 181/26.02.2015г., постановено по т.
д. № 4 386/2014г. на ВКС, ІІ ТО, така уговореният размер на неустойката позволява
лизингодателят да реализира
значителен приход, без да полага допълнително каквито и да било усилия за
реализиране на вземането си за заплащане на неплатените лизингови вноски,
поради което в случая неустойката неустойка цели не да задоволи имуществения
интерес на последния, като кредитор, обезщетявайки го за вредите, понесени от
неизпълнението на длъжника, а да го обогати неоснователно, което е в противовес
с функциите на същата и води до нарушаване добрите нрави. Нищожността на тази
клауза е пречка да възникне задължение за неустойка, поради което и предявеният
иск с правно основание чл. 92, ал. 1 от ЗЗД за заплащането на същата не може да
бъде уважен. Тъй като договорът за лизинг е абсолютна търговска сделка по
смисъла на чл. 1, ал. 1, т. 15 от ТЗ за нея е приложимо правилото на чл. 309 от ТЗ и неустойката не може да бъде намалена поради прекомерност до размер, който
би съответствал на действителните вреди. От друга страна, нищожността на уговорката за неустойка е
начална и обхваща цялата уговорка, като не може да се приеме, че тази нищожност
е само над размера, при който неустойката би съответствала на добрите нрави,
тъй като по този начин би се извършило намаляването на същата, което
представлява заобикаляне на правилото на чл. 309 от ТЗ.
В
контекста на изложеното настоящият съдебен състав приема, че релевираната
претенция за заплащане на неустойка в размер на 4 426, 64 лева се явява
неоснователна. Обжалваното решение в посочената част следва да се отмени, а
предявеният иск – да се отхвърли.
По
отношение на иска с правно основание чл. 92, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на
сумата от 1 538, 85 лева, представляваща неустойка по чл. 66 от процесния
договор:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението и по неговата
допустимост - в обжалваната част. По останалите въпроси, т. е. по правилността
на решението, въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата.
В
конкретния случай в подадената
срещу решението на СРС в частта по иска с правно основание чл. 92, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на
сумата от 1 538, 85 лева въззивна
жалба липсват
конкретни доводи за неправилно приложение на конкретни
материалноправни или
процесуално-правни норми от първоинстанционния съд. При това съдържание на въззивната жалба, въззивният
съд следва да извърши преценка за валидност и допустимост на решението в тази част, както и да проведе правилно императивна материалноправна
норма, ако същата е приложена неправилно от първата инстанция.
В случая нито във въззивната жалба, нито в
писмения отговор на въззиваемата страна, се съдържат оплаквания за допуснато
съществено процесуално нарушение и/или необоснованост на решението на СРС в
тази част, поради което въззивният съд следва да възприеме установените в
първоинстанционното решение фактически положения досежно наличието на валидна
облигационна връзка между страните по договор от 17.02.2009г., по който ищецът
е изпълнил задълженията си. Договорното правоотношение е прекратено на
09.02.2011г., т.е. преди изтичане на срока на действието му. Според уговореното
в чл. 66 от договора, във всички случаи на предсрочно прекратяване на договора,
съответно отделна поръчка за доставка на автомобил по вина на лизингополучателя
или по негово искане, извън хипотезите на чл. 64 (посочената
норма урежда хипотези на разваляне на договора от страна на лизингополучателя), лизингодаелят има право на неустойка в размер на 5
лизингови вноски.
Процесният договор, сключен между страните по спора, е за отдаване на
автомобили при условията на финансовообвързан лизинг с опция за прехвърляне на
правото на собственост. Съгласно чл. 344 и чл. 345 ТЗ лизингодателят има
задълженията на наемодател съгласно чл. 230 ЗЗД, а лизингополучателят – тези на
наемателя по чл. 232 и чл. 233, ал. 2 ЗЗД, но с тези две особености, че при
финансовия лизинг (какъвто по
естеството си е и процесният договор), първият е длъжен да прехвърли правата си срещу
третото лице заедно с прехвърлянето на собствеността върху вещта, а при
наличието на такава опция, за втория, т.е. за изправният лизингополучател,
отпада задължението да върне вещта след изтичането на срока за договора.
Меродавно е обстоятелството – по аналогия от договора за наем /по чл. 228 и сл. ЗЗД/, че сключеният между ищеца и ответника договор има характера на
двустранен, с периодично изпълнение – на месечни лизингови вноски /първоначална
и 59 последващи/, видно от т. нар. „погасителен план”, представляващ негова
неразделна част /според чл. 8 и чл. 9, ал. 1 от същия/. Следователно, по
аргумент от противното от текста на чл. 88, ал. 1 ЗЗД, развалянето на такъв
договор поради неизпълнение няма обратно действие, а конститутивният ефект от
едностранното волеизявление на изправната страна по сделката настъпва за в
бъдеще. Според разясненията, дадени в мотивите към тълкувателно решение № 7 от
13.ХІ.2014г. на ОСГТК на ВКС, уговорената между страните
по такъв договор неустойка за забава се дължи в случай на неточно,
вкл. забавено изпълнение, обусловило развалянето, но само за онази част от
сделката, чието действие се запазва.
Съответно кредиторът ще може да търси и неустойка за обезщетяване на вреди
поради настъпилото за в бъдеще разваляне (неустойка за развалянето),
но за другата част от сделката, ако такава неустойка реално е била
уговорена. Ето защо релевираните от въззивника възражения, че в процесния
случай е недопустимо кумулирането на неустойка за забава и неустойка за
разваляне, е неоснователно.
От събраните по делото доказателства се установиха елементите на
фактическия състав на съдебно предявеното вземане. В случая е налице уговорка
за дължима от лизингополучателя неустойка за предсрочно прекратяване на
договора. Размерът на същата (определен на 5 лизингови вноски) възлиза на претендрания в исковата молба. Ето защо
решението в обжалваната част е правилно и следва да бъде потвърдено.
По предявения иск с правно основание чл. 345, ал. 2 от ТЗ:
Съгласно чл. 345, ал. 1 от ТЗ
лизингополучателят има задълженията на наемател съгласно чл. 232 и чл. 233, ал.
2 от ЗЗД, както и задължението да върне вещта след изтичане срока на договора,
а според чл. 345, ал. 2 от ТЗ, разноските по поддържането на вещта са за сметка
на лизингополучателя.
В чл. 14 и 16 от процесния договор
страните са уговорили задължение на лизингополучателя да заплаща
застрахователната премия по застраховка “Пълно автокаско”, като при
неизпълнение от страна на лизингополучателя на това задължение, лизингодателят
плаща вместо него, като лизингополучателят му дължи възстановяване на платените
суми. Според чл. 40 от договора, лизингополучателят е длъжен да възстанови на
лизингодателя заплатените от него за сметка на лизингополучателя суми за данък
върху МПС.
В случая от събраните по делото
доказателства се установи основателността на предявената претенция за заплащане
на застрахователните премии по застраховка “Автокаско” (трета и четвърта вноска
по застрахователна полица № 10-0300/302/5001235/22.02.2010г., издадена от ЗАД “А.Б.”
с период на действие на застраховката 24.02.2010г. до 23.02.2011г.) и за данък
по ЗМДТ върху МПС за 2011г.
Оспорените от ответника вземания за застрахователни
премии и данък по ЗМДТ са установени по размер въз основа на представените по
делото писмени доказателства (приходна квитанция от 28.03.2011г. и два броя
дебитни ноти), а от заключението на съдебно-счетоводната
експертиза, което съдът кредитира като обосновано и компетентно, е видно, че
процесните суми са заплатени от ищцовото дружество в полза на Столична община и
на застрахователя. По тези съображения се налага извод, че лизингодателят
има право да получи реално изпълнение на всички задължения на лизингополучателя
до прекратяването на договора на 09.02.2011г., в това число и на процесните. Ето
защо обжалваното решение в посочената част – по иска с правно основание чл.
345, ал. 2 от ТЗ, е правилно и следва да бъде потвърдено.
По отношение на разноските:
Предвид изхода на спора, първоинстанционното решение
следва да бъде частично отменено и в частта за разноските, доколкото в полза на
ищеца, съобразно уважената част от исковите претенции, се дължат разноски,
както следва: 40,39 лева за държавна такса и 104,64 лева за адвокатско
възнаграждение, сторени в хода на заповедното производство; 65,69 лева за
държавна такса, 93,99 лева за депозит ва вещо лице и 204,37 лева за адвокатско
възнаграждение, сторени в развилото се пред районния съд исково производство. В
полза на ответника следва да бъдат присъдени разноски съобразно отхвърлената
част от исковете в размер на 206,01 лева за депозит за вещо лице и в размер на
447,94 лева за адвокатско възнаграждение, сторени в хода на първоинстанционното
производство.
В полза на въззивника-ответник следва да бъдат присъдени
сторените от него в хода на второинстанционното производство разноски съобразно
отхвърлената част от исковите претенции в размер на 88,53 лева за държавна
такса и 446,36 лева за адвокатско възнаграждение. В полза на въззиваемото
дружество следва да бъдат присъдени разноски съобразно уважената част от исковете
в размер на 204,37 лева, като настоящият съдебен състав намира за основателно
релевираното от въззивника възражение за прекомерност на претендирания от
дружеството адвокатски хонорар, предвид фактическата и правна сложност на
делото, поради което определи същия в съответствие с минимума, определен в чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения.
На основание чл. 280, ал. 3 от ГПК и с оглед цената
на предявените искове (при съобразяване на обстоятелството, че делото е
търговско и всеки един от предявените искове е под 20 000 лева) настоящото
решение не подлежи на обжалване.
Така мотивиран Софийският градски съд,
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ
Решение № 13858
от 31.08.2016г., поправено с Решение № 187530 от 04.08.2017г., постановено по гр. д. № 29542/2013г. по описа на СРС, ІІ-ро ГО,
123-ти състав, в частта, с която е уважен предявеният по
реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК от „М.П.“ ЕООД срещу Я.Ц.Х. осъдителен иск с правно основание чл. 92, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 4 426, 64 лева, представляваща неустойка за забава по чл. 60 от договор
за отдаване на автомобили при условията на финансовообвързан лизинг с опция за
прехвърляне на правото на собственост от 17.02.2009г., дължима за периода от
06.08.2010г. до 31.08.2011г. върху отделните
неплатени в срок лизингови вноски за времето от м.08.2010г. до м.08.2011г.
включително, в частта, с която Я.Ц.Х. е осъден да заплати на „М.П.“ ЕООД на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК разликата над сумата от 145,03 лева (сто четиридесет и пет лева и
три стотинки) до сумата от общо от 462,92 лева, представляваща сторени от ищеца
разноски в заповедното производство по ч. гр. д. № 1000/2013 г. по описа на
Районен съд – Б., както и в частта, с
която Я.Ц.Х. е осъден да заплати на „М.П.“ ЕООД на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК разликата над сумата от 364,05 лева
(триста шестдесет и четири лева и пет стотинки) до сумата общо от 1162,00 лева,
представляваща сторени от ищеца разноски в хода на първоинстанционното
производство, като вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявеният
по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК от „М.П.“
ЕООД, ЕИК: *******,
със седалище и адрес на управление ***, срещу Я.Ц.Х., ЕГН: **********, с адрес ***, осъдителен иск с
правно основание чл. 92, ал. 1 от ЗЗД за
заплащане на сумата от 4 426, 64 лева, представляваща неустойка за забава по чл. 60 от договор за отдаване на автомобили при
условията на финансовообвързан лизинг с опция за прехвърляне на правото на
собственост от 17.02.2009г., дължима за периода от 06.08.2010г. до 31.08.2011г. върху отделните неплатени в срок
лизингови вноски за времето от м.08.2010г. до м.08.2011г. включително, като неоснователен.
ОСЪЖДА „М.П.“ ЕООД, ЕИК: *******, със седалище и
адрес на управление ***, да заплати, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, на Я.Ц.Х., ЕГН: **********, с адрес ***, сумата
от 653,98 лева (шестстотин петдесет и три лева и деветдесет и осем
стотинки), представляваща сторени от ответника разноски в хода на
първоинстанционното производство, съобразно отхвърлената част от предявените
искове.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 13858 от 31.08.2016г., поправено
с Решение № 187530
от 04.08.2017г., постановено по гр. д.
№ 29542/2013г. по
описа на СРС, ІІ-ро ГО, 123-ти
състав, в останалата му част.
ОСЪЖДА Я.Ц.Х., ЕГН: **********, с адрес ***, да заплати, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, на „М.П.“ ЕООД, ЕИК: *******, със седалище и адрес на управление ***, сумата от 204,37 лева (двеста и четири лева и тридесет
и седем стотинки), представляваща сторени от ищеца-въззиваем разноски в хода на
въззивното производство, съобразно уважената част от предявените искове.
ОСЪЖДА „М.П.“ ЕООД, ЕИК: *******, със седалище и
адрес на управление ***, да заплати,
на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, на Я.Ц.Х., ЕГН: **********, с адрес ***, сумата
от 534,89 лева (петстотин тридесет и четири лева и осемдесет и девет
стотинки), представляваща сторени от ответника-въззивник разноски в хода на
въззивното производство, съобразно отхвърлената част от предявените искове
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.