Р Е Ш Е Н И Е
№261014 26.10.2020 г. гр.
Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, XXI
граждански състав, в публично съдебно заседание на десети
юли две хиляди и двадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: МИХАЕЛА
БОЕВА
при участието на
секретаря: Малина Петрова,
като
разгледа докладваното от съдията гр. дело № 20189 по
описа на съда за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Съдът е сезиран с искова молба от М.Ж.М.,
ЕГН ********** против „Вива кредит“ ООД, ЕИК *********, с която са предявени
обективно съединени установителни искове в условията на евентуалност с правна
квалификация по чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл.
22, вр. с чл.5, чл.11, чл. 19 ЗПК и осъдителен иск по чл.55, ал.1, пр. 1 ЗЗД.
Ищецът твърди,
че между страните възникнало облигационно правоотношение по договор за кредит
от 31.03.2017 г., което било недействително на основание чл. 22 ЗПК.
Фиксираният лихвен процент от 40,30 % не отговарял на действително приложения,
т.к. уговорената неустойка представлявала добавък към дог. лихва, при което
кредиторът допълнително се обогатявал в разрез с принципите на добрите нрави,
което водело до нищожност на съглашението. Били нарушени изискванията на чл. 5
и чл. 11, т.10 ЗПК. Възнаградителната лихва надхвърляла повече от 3 пъти
законната, а уговорката за дължимостта й – била нищожна. Клаузата за дължимост
на неустойка по чл. 4, ал. 2 от договора също била нищожна, като противоречаща
на добрите нрави и излизаща извън присъщите й функции. Чрез нея се стигало до
скрито оскъпяване на кредита. Ограниченията по чл. 19, ал. 4 ЗПК били нарушени.
Клауза, която предвиждала дължимост на неустойка при неосигуряване на обезпечение,
била в пряко противоречие с целта на Директива 2008/48. Прехвърляла риска от
неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка
на платежоспособността на длъжника върху самия него, при което се стигало до
допълнително увеличаване размера на задълженията. Не било извършено
предварително разясняване на потребителя
на клаузите във връзка с крайните задължения по договора. Видно от съдържанието на договора и СЕФ,
същите били изготвени без заемателят да е бил запознат с действителния размер
на ГПР, при което били нарушени изискванията на чл. 11, т.9 и т.10 ЗПК. Чрез
уговореното в чл.11, ал. 1 от договора, се въвеждал сигурен източник на доход
на икономически по – силната страна. Неустойката била включена като падежно
вземане – обезщетение за кредитора, а същевременно – била предвидена в размер,
който не съответствал на вредите от неизпълнението, т.к. била съизмерима с предоставената
заемна сума. Така се заобикаляло ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Макар да била
предвидена като неустойка, сумата по чл. 4 от договора представлявала
предварително отчетена в падежните вноски сума, която не е била известна на
потребителя, съобразно изискванията на чл. 5 ЗПК. Същата била и в противоречие
с обявеното в чл.3, т.7 от договора, в която изрично било предвидено, че общият
размер на всички плащания възлиза на 367,17 лева, като разпоредбата не
включвала оскъпяването, визирано в чл. 4. Тази обща сума била подвеждаща за
потребителя, при което и той не могъл да прецени действителния размер на задълженията
си и последиците при забава. Клаузата противоречала на добрите търговски
практики и била уговорка във вреда на потребителя. Била нищожна на осн. чл. 26,
ал. 1 ЗЗД.
Поради
невключване на неустойката в посочения в договора размер на ГПР, последният не
съответствал на действително прилагания от кредитора, т.к. реалният лихвен
процент не отговарял на реализирания, увеличен със скрития добавък от
неустойката. Горното представлявало „заблуждаваща търговска практика“ по см. на
чл. 68д, ал. 1 и ал.2, т. 1 ЗЗП. Нищожността на неравноправна клауза в
договора, сочеща неверен ГПР, водела до недействителност на кредитната сделка,
поради неспазване на изискванията на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК. Не било изпълнено
и изискването на т.9 от сочената разпоредба, т.к. потребителят бил заблуден
относно действителния размер на лихвения процент. Поради това и договорът бил
недействителен.
С оглед
изложеното се моли за прогласяването му за такъв, а в условията на евентуалност
– за прогласяване на клаузата на чл. 4, ал. 2 за дължимост на неустойка за
недействителна, поради противоречие с добрите нрави, заобикаляща изискването на
чл. 19, ал. 4 ЗПК, накърняваща договорното равноправие между страните и
нарушаваща предпоставките на чл. 11, т.9 и т. 10 ЗПК относно същественото съдържание
на потребителските договори за кредит. Иска се и присъждане на сумата от 46,80
лева – платена без основание за погасяване на неустойка по договора за периода
30.04.2017 г. – 29.06.2017 г., ведно със законната лихва, считано от постъпване
на ИМ в съда – 09.12.2019 г. до окончателното погасяване. Претендира разноски.
В срока по чл.
131 ГПК ответникът е подал писмен отговор, с който оспорва исковете.
Неустойката не представлявала
добавък към лихвата, последната била уговорена във фиксиран процент, както и
ГПР, които били в допустимите стойности, съгл. ЗПК. Законът не въвеждал лимит
за възн. лихва, освен чл. 19, ал. 4, чието ограничение било спазено. При
изчисляване на ГПР бил включен и размерът на лихвата. Преди сключване на
договора, ищецът бил уведомен за размера на плащанията, с предоставен СЕФ и
достатъчно информация, която да му позволи да вземе информираното решение дали
да встъпи в съглашението.
Добрите нрави не били нарушени, а
дог. лихва не била прекомерна или водеща до противоправно облагодетелстване на
кредитора, т.к. представлявала цена за ползване на парични средства, зависеща
от множество фактори и параметри, които били взети предвид при формирането й.
Размерът й бил резултат на сложно изчисление, като защитавал както потребителя
на услугата, така и търговеца, който я предоставял. При определяне на
допустимия размер на лихвата следвало да се вземат предвид спецификите на всеки
кредитен продукт и не можело да се слагат общи ограничения на всички заеми.
Задълженията на кредитополучателя не били обезпечени, при което повишеният риск
оскъпявал финансовия ресурс.
Предвидената в договора обща сума
за плащане не била заблуждаваща. Дружеството нямало как да включи стойността на
неустойката в нея, т.к. се касаело за едно условно задължение, което не било
ясно дали ще възникне – зависело от бъдещо несигурно събитие – изпълнението или
не на задължението за предоставяне на обезпечение. Поради това и невключването
на неустойката в ГПР и общия размер на плащанията, било законосъобразно
действие в съответствие със ЗПК и в интерес на потребителя. Лихвеният процент и
ГПР били ясно посочени в договора, поради което и не следвало да се прилага
разп. на чл. 22 ЗПК.
Клаузата за неустойка не била
нищожна. Законът не предвиждал ограничения за финансовите институции да
изискват обезпечаване на заемите, които предоставят. Дадените две алтернативни
възможности за обезпечение били в интерес на ищеца. Неустойката била във
фиксиран и предварително посочен размер, при което отв. изпълнил задължението
си да информира потребителя. Законът не поставял изисквания да се посочва кои
вреди ще бъдат компенсирани чрез неустойката. Плащането й било разсрочено на
вноски, за да бъде облекчен потребителят при погасяване на задължението. Поради
предсрочно такова, ищецът не платил пълната сочена сума в договора, а - 32,50 лева.
Неизпълнението на задължението за
предоставяне на обезпечение поставяло дружеството в риск да не събере тази сума
впоследствие. Ищецът имал достатъчно време и възможност да осигури поръчител
или банкова гаранция, за да обезпечи кредита и избегне начисляването на
неустойка. Тридневният срок бил напълно
житейски изпълним. Дружеството изпълнило законовите изискванията и направило
оценка на кредитоспособността на ищеца преди сключване на договора, при
разглеждане на заявката за кредит. Неустойката не следвало да се включва към
ГПР, съгл. чл. 19, ал. 3 ЗПК. Предвид изложеното се моли за отхвърляне на
исковете. Претендират се разноски.
Съдът, като прецени събраните по
делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл.
12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
По
установителните искове:
На основание чл. 153, вр. с чл. 146,
ал.1, т.3 и т.4 ГПК, като безспорни и ненуждаещи се от доказване са отделени
обстоятелствата, че: между страните е възникнало облигационно правоотношение по
договор за кредит от 31.03.2017 г., по който ищецът е усвоил сумата от 300 лева
и впоследствие – платил, в т.ч. и неустойка по чл.4, ал. 2 от договора в размер
най – малко от 32,50 лева /вж. Определение по чл. 140 ГПК № 3970/15.04.2020 г. – л.37-38/.
Съдът приема тези факти за доказани, вкл. като ги
съпостави с приетите писмени доказателства.
При съобразяване трайната съдебна практика на ВКС,
когато е сезиран с иск като процесните, вкл. и с такива по чл. 55, ал.1, пр. 1 ЗЗД, съдът не само може, но е и длъжен да провери действителността на договора
и на ненаведени от страните основания в следните хипотези:
1/ при нарушение на добрите нрави - т. 3 от ТР №
1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, Решение № 229/21.01.2013 г. по т.д. № 1050/2011
г. на II т.о. на ВКС; Решение № 252 от 21.03.2018 г. по т .д. № 951/2017 г. на
ВКС, II т.о.; Решение № 247 от 11.01.2011 г. по т.д. № 115/2010 г. на ВКС, ТК,
II т.о; Решение № 125 от 10.10.2018 г. по гр. д. № 4497/2017 г. на ВКС, III
г.о.
2/ при неравноправни клаузи във вреда на потребителя
– Решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д . 3686/2014 г. на ВКС, I т.о.; Решение
№ 188 от 15.12.2017 г. по т. д. № 2613/2016 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 142
от 01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г. на ВКС, II т.о.
3/ при нарушаване на императивни правни норми, които
водят до накърняване на установения в страната правов ред, при положение, че за
установяване на нищожността не се изисква събиране на доказателства - Решение №
204 от 05.10.2018 г. по гр.д. № 3342/2017 г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 198/
10.08.2015 г. по гр.д.№ 5252/ 2014 г., ВКС, IV г.о; Решение № 384 от 2.11.2011
г. по гр. д. № 1450/2010 г., ВКС, I г. о.
Затова, следва да се
вземат предвид освен наведените от ищеца доводи за недействителност на договора
за заем, а също и да се извърши проверка налице ли е друго основание за
нищожност на договора в кръга на описаните, за които съдът следи служебно.
Договорът е сключен по реда на ЗПФУР, където е
предвидена възможността за предоставяне на парични кредити от разстояние, като
отношенията между страните в тази връзка се уреждат електронно.
Съгласно чл. 10 ЗПК договорът трябва да е
сключен в писмена форма на хартиен или друг носител. Договорът се твърди, че е
сключен от разстояние, което е допустимо, съгласно ЗПФУР. Относно подписването му
и предоставянето на паричната сума – няма спор.
Ответникът е небанкова
финансова институция по чл. 3 ЗКИ, като може да отпуска кредити със средства,
които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими
средства. Ищецът е ФЛ, което при сключване на договора е действало извън
рамките на своята професионална дейност, т.е. страните имат качествата на
потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и кредитор съгл. чл. 9, ал. 4 ЗПК.
Сключеният договор по
своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски
кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на
специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Липсата на
всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по
чл. 22 ЗПК -
изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото му
сключване. Тя е по - особена по вид с оглед на последиците, визирани в чл. 23 ЗПК,
а именно – че, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той дължи
връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и
другите разходи.
В случая, не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване
на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи
или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит.
ГПР се изчислява по специална формула. Спазването на
това изчисление, дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР
и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален
израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички
разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.
Нарушение е налице, т.к. в договора кредиторът се е
задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент
по заема и ГПР. Липсва обаче ясно разписана методика на формиране годишния
процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как
се формира същият от 49,46 %/. Посочената годишна фиксирана лихва
от 40,30 % не е ясно как точно се съдържа и как е изчислена по отношение на
общия ГПР. По този начин потребителят е поставен в невъзможност да разбере
какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт.
Налице е и друго
нарушение, т.к. посочените в договора ГПР от 49,46 % и общата сума на
плащанията от 367,17 лева, не съответстват на действителните. Това е така, тъй
като още при самото му сключване, е предвидено уговорената в чл.4, ал. 2
неустойка да се плаща разсрочено във времето, заедно със седмичните вноски,
които ще възлизат на 137,99 лева. Въведеното изискване за предоставяне на
обезпечение, чрез поръчителство или банкова гаранция, съдържа множество
изначално поставени ограничения и конкретно определени параметри, които –
предвид броя им и изключително краткия срок, в който следва да се предоставят –
тридневен от сключване на договора, на практика правят задължението
неизпълнимо. Срокът е твърде кратък – за потребителя се създава значително затруднение,
както относно ФЛ – поръчител, т.к. същият следва да отговаря на критерии, за
които информация би следвало да се събере и от допълнителни източници /напр. за
осигуровки, чиста кредитна история и пр./, в т.ч. и относно банковата гаранция
– която трябва да е в размер на пълната дължима обща сума и период след крайния
падеж, но за учредяването на която се изисква набавяне на документи, одобрение
и пр., т.е. все действия, за които са нужни технологично време и чуждо
съдействие. При това положение и изначалното предвиждане на неустойката да се
кумулира към погасителните вноски, следва извод, че тя води единствено до
скрито оскъпяване на кредита, като излиза изцяло извън присъщите й функции.
Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяване на вреди за кредитора,
който е бил длъжен да оцени кредитоспособността на длъжника, съответно - риска
при предоставяне на заема към сключване на договора, като съобрази и
възможностите за предоставяне на обезпечение. Включена по този начин към
погасителните вноски, неустойката всъщност се явява добавък към
възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Ето защо
и поради липса на част от задължителните реквизити на т.10 на чл.11 ЗПК,
договорът се явява недействителен.
Отделно
- посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да
се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на
чл.11, т.10 ЗПК е на потребителя да се
предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които
следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор
дали да го сключи.
Поради
това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от
общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които
длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето
на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една от клаузите в договора и
да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита,
невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11,
ал.1, т.10 ЗПК /в т см. - трайната практика на Окръжен съд Пловдив - Решение
№ 242/18.02.2016 г. по гр. д. № 45/2016 г.; Решение
№ 1561/30.11.2016 г. по гр. д. № 2355/2016 г.; Решение
№ 656/ 26.05.2017 г. по гр. д. № 499/2017 г.; Решение
№ 336/13.03.2018 г. по в. гр. д. № 3025/2017 г. и др./.
Липсата
на разбираема и недвусмислена информация в договора по см. на чл. 11, т. 10 ЗПК, е възможно да заблуди средния потребител относно цената и
икономическите последици от сключването му. Същевременно - посочването на по -
нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация относно общите
разходи по кредита и следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща
търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО.
Това от своя страна означава, че клаузата за общия размер на сумата, която
следва да плати потребителят, е неравноправна по смисъла на член 4, параграф 1
от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата цялост
/Решение № 1510/13.12.2019 г. по в.гр.д № 2373/2019 г. на ПОС/.
На следващо място,
съгласно чл. 11, ал.1,
т.11 ЗПК, договорът за потребителски кредит следва да съдържа
условията за издължаване, включително погасителен план, съдържащ информация за
размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски,
последователността на разпределението им между различните неизплатени суми,
дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването.
В
случая погасителен план не е приложен, въпреки разпределената док. тежест за
ответника да докаже валидност на договора и сключването му съобразно
изискванията на ЗПК. При това положение оставя неизяснено как са разпределени
вноските във времето между отделните компоненти. Посоченото се явява още едно
самостоятелно основание за недействителност на договора за паричен заем /в т
см. и практика на ПОС - Решение № 526/02.05.2017 г. по гр. д.
№ 393/2017 г.; Решение № 1435/20.11.2017 г. по гр. д.
№ 2283/2017 г./.
С оглед изложеното, съдът приема, че не са спазени
изискванията на чл. 11, ал.1, т.10 и т.11 ЗПК, поради което договорът за
паричен заем е недействителен.
Предявеният главен иск следва да бъде уважен като
основателен. Не са налице процесуалните условия за разглеждане на евентуалния
иск за нищожност на неустойката.
По
осъдителния иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД:
Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи. Ищецът дължи
плащане единствено на предоставения заем /който е погасил/. От ССЕ /която съдът
кредитира като ясно, компетентно изготвена и неоспорена от страните/ се
установява, че е платил за неустойка по договора сумата от 32,50 лева по вноски
за периода 30.04.2017 г. – 29.06.2017 г. Тя е недължима, като получена при
начална липса на основание, при което следва да бъде върната на потребителя /за
пълнота по този иск може да се посочи, че клаузата за дължимостта й в чл. 4,
ал. 2 от договора, е нищожна, поради противоречие с добрите нрави - задължението
за обезпечаване на главното задължение има
вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското
задължение за погасяване на заетата сума; размерът на неустойката представлява 15,60 % от заема /(46,80/300)*100/;
само по себе си непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на
вреди, а основната цел на уговорената неустоечна клауза е да дoведе до
неоснователно обогатяване на заемодателя и до увеличаване на подлежаща на
връщане сума, което е в контраст с добрите нрави и не се толерира от закона;
нарушава принципа на справедливост и не държи
сметка за реалните вреди от неизпълнението /в т. см. Решение № 74 от
21.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 541/2010 г., IV г. о., ГК/; нищожността е пречка
за възникване на задължение/.
Предвид
изложеното, искът следва да бъде уважен до посочения установен размер от 32,50
лева за периода 30.04.2017 г. – 29.06.2017 г., ведно със законната лихва от
постъпване на ИМ до погасяването, като последица, и отхвърлен за разликата до
пълния предявен размер от 46,80 лева като неоснователен.
По
отговорността за разноски:
С оглед изхода на спора при настоящото му
разглеждане, разноски следва да се присъдят на двете страни по съразмерност, на
осн. чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК. Ищецът е направил искане, представил е списък
по чл. 80 ГПК /л.70/ и доказателства за плащане на: 100 лева – ДТ и 150 лева –
депозит ССЕ. По съразмерност се дължат 242,24 лева.
Претендира
се и адв. възнаграждение. Представен е ДПЗС, в който е уговорено защитата да
бъде осъществена безплатно, на основание чл. 38, ал.1, т. 2 ЗАдв. Съгласно ал.
2, в случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е
осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение. Този размер,
съобразно чл. 7, ал.2, т.1 НМРАВ, възлиза на минимума от 300 лева. По
съразмерност се дължи 290,69 лева, която следва да се присъди лично на
пълномощника.
Ответникът
също има право на разноски – от общо 350 лева /50 лева депозит ССЕ и 300 лева –
платено адв. възнаграждение/, по съразмерност се дължат 10,86 лева.
Така
мотивиран, съдът
Р Е
Ш И :
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО
в отношенията между страните М.Ж.М., ЕГН ********** и „Вива кредит“ ООД, ЕИК
*********, че сключеният помежду им договор за паричен заем № … от 31.03.2017
г. е недействителен, на основание чл. 22 ЗПК.
ОСЪЖДА „Вива
кредит“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.
„Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, оф. 73Г, да плати на М.Ж.М., ЕГН **********, с
адрес: ***, следните суми: 32,50 лева /тридесет
и два лева и петдесет стотинки/ - получена без основание за неустойка по вноски
за периода 30.04.2017 г. – 29.06.2017 г. във връзка с недействителен договор за
паричен заем № …от 31.03.2017 г., ведно със законната лихва, считано от
постъпване на исковата молба в съда – 09.12.2019 г. до окончателното
погасяване, както и общо 242,24 лева /двеста
четиридесет и два лева и двадесет и четири стотинки/ - разноски по съразмерност
за настоящото производство, като
ОТХВЪРЛЯ иска за връщане на получена без основание сума за неустойка за
разликата над уважения размер до пълния предявен от 46,80 лева, като
неоснователен.
ОСЪЖДА „Вива
кредит“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.
„Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, оф. 73Г, на основание чл. 38, ал.2, вр. с ал.1,
т.2 ЗАдв., да плати на а. Е. Г. И., със служебен адрес: гр. П., ул. „Х. К.“ №.,
сумата от 290,69
лева /двеста и деветдесет лева и шестдесет и девет стотинки/ - разноски по
съразмерност за адвокатско възнаграждение за
процесуално представителство на ищеца М.Ж.М. в производството по настоящото
гр.д. № 20189/2019 г. на ПРС.
ОСЪЖДА М.Ж.М.,
ЕГН **********, с адрес: *** да плати на „Вива кредит“ ООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2,
оф. 73Г, сумата от 10,86 лева /десет
лева и осемдесет и шест стотинки/ - разноски по съразмерност за настоящото
производство.
Решението
подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването
му на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ:п
ВЯРНО
С ОРИГИНАЛА!
МП