Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 23.01.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-Б въззивен
състав, в публично съдебно заседание на втори декември през
две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА
АНАСТАСОВА
мл. съдия КОНСТАНТИНА
ХРИСТОВА
при секретаря Донка
Шулева, като разгледа докладваното от младши съдия Христова в. гр. дело № 4889
по описа за 2019 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение №
507135 от 12.10.2018 г., постановено по гр. дело № 29574/2016 г. по описа на СРС,
ГО, 81-ви състав, поправено поради допусната очевидна фактическа грешка с
решение № 539226/19.11.2018 г., постановено по реда на чл. 247 от ГПК по гр. дело
№ 29574/2016 г. на СРС, ГО, 81-ви състав, ответникът ЗАД „ОЗК-З.“ АД е осъден
да заплати в полза на ищцата И.В.В. на основание чл. 226 от КЗ /отм./, вр. чл.
45 от ЗЗД, сумата от 6 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени
неимуществени вреди, настъпили вследствие на ПТП на 17.06.2014 г., ведно със
законната лихва върху тази сума от датата на ПТП до окончателното изплащане,
като е отхвърлен предявеният от ищцата иск за разликата до пълния претендиран
размер от 10 000 лева.
С решението на
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК ответникът ЗАД „ОЗК-З.“ АД е осъдено да заплати
в полза на И.В.В. сумата от 510 лева, представляваща разноски по делото, както
и да заплати на адв. К.Н. сумата от 630 лева – адвокатско възнаграждение.
Със същото
решение и на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК ищцата И.В.В. е осъден да заплати в полза на ответника ЗАД
„ОЗК-З.“ АД сумата от 646 лева – разноски по делото.
Срещу
първоинстанционното решение е постъпила въззивна жалба от ищцата И.В.В., в
която са наведени оплаквания за неправилност на постановения съдебен акт в
частта, в която районният съд е оставил без уважение исковата претенция за
обезщетяване на претърпените от ищцата неимуществени вреди за горницата над
присъдената сума от 6 000 лева до пълния предявен размер от 10 000 лева. В
жалбата се излагат доводи, че при определяне размера на обезщетението за
неимуществени вреди СРС е присъдил едно занижено и несправедливо обезщетение, без
да се съобрази с критерия за справедливост, със съдебната практика, както и с
установените по делото болки и страдания, които е претърпяла ищцата вследствие
на произшествието. Посочва се, че ищцата все още не се е възстановила от
травмите, получени в резултат на процесния
инцидент, както и че при нея се появяват болки при физическо натоварване и
студено време дори и към настоящия момент.
Поради което се отправя искане за отмяна на
първоинстанционното решение в обжалваната му част, като предявеният иск бъде
уважен изцяло. Претендират се разноски.
В
законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 от ГПК, въззиваемата страна ЗАД „ОЗК-З.“
АД не е депозирала отговор на въззивната жалба.
В срока по чл.
263, ал. 2 от ГПК ЗАД „ОЗК-З.“ АД е депозирало насрещна въззивна жалба срещу
решението на СРС в частта, в която исковата претенция е уважена, като се
излагат съображения за неправилност и незаконосъобразност на
първоинстанционното решение. Счита се, че първоинстанционният съд
неправилно и противно на събраните по делото доказателства е приел, че е налице
валидно застрахователно правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност“
за участвалото в процесното събитие МПС – автобус марка „Тезелер“, модел „Лион
ЛФ“, рег. № ****** и ЗАД „ОЗК-З.“ АД. Поддържа се, че районният съд неправилно
е приел, че не е налице причинно-следствена връзка между поведението на ищцата
и настъпването на вредоносния резултат. Твърди се, че по
делото не са събрани доказателства, които да обусловят определения от районния
съд размер на обезщетението от 6 000
лева, който се явява завишен и несъответен на нормата на чл.
52 от ЗЗД. Отправя се искане за отмяна на обжалваното първоинстанционно
решение и за отхвърляне в цялост на предявения иск. Евентуално
се моли за намаляване на присъденото обезщетение до реално претърпените
вреди. Претендират се разноски.
В
законоустановения срок не е постъпил отговор на насрещната въззивна жалба от ищцата
И.В.В..
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба и в насрещната
въззивна жалба пороци на атакувания съдебен акт, доводите и възраженията на
страните, намира за установено следното:
Въззивната
жалба и насрещната въззивна жалба са подадени в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, респ. в срока по чл.
263, ал. 2 от ГПК, от легитимирани страни и срещу подлежащ на инстанционен
контрол съдебен акт, поради което са допустими и следва да бъдат разгледани по същество.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното
решение е валидно, допустимо
и правилно, съображенията за което са следните:
Първоинстанционното
производство е образувано по предявен от И.В.В.
срещу ЗАД „ОЗК-З.“ АД осъдителен иск с правна квалификация чл. 267, ал.1
от КЗ, вр. чл. 226, ал.1 от КЗ–отм., но приложим съгласно § 22 от КЗ, обн., ДВ,
бр. 102 от 29.12.2015 г., в сила от 01.01.2016 г.
Съгласно чл.
226, ал. 1 от КЗ /отм./, увреденият, спрямо който застрахованият е отговорен,
има право да иска обезщетението пряко от застрахователя по застраховка
„Гражданска отговорност”, който, съгласно ал. 2 на чл. 226 КЗ /отм./, може да
прави възраженията, които произтичат от договора и от гражданската отговорност
на застрахования. Видно от законовата разпоредба, за да бъде уважен искът,
следва да бъде установено наличието на валидно правоотношение по застраховка
„Гражданска отговорност” между ответника - застраховател и делинквента относно
управлявания от последния автомобил. Наред с това, за да се ангажира отговорността
на застрахователя, следва да са налице и всички кумулативни предпоставки от
фактическия състав на чл. 45 от ЗЗД /деяние, вреди, противоправност, причинна
връзка и вина/, пораждащи основание за отговорност на прекия причинител –
застрахован за обезщетяване на причинените вреди, тъй като отговорността на
застрахователя е функционално обусловена от отговорността на застрахования
деликвент и има вторичен характер – застрахователят дължи обезщетение за
вредите, доколкото застрахованият е отговорен спрямо увреденото лице за
репарирането им. Вината се предполага – чл. 45, ал. 2 от ЗЗД, като
опровергаването на тази презумпция е в тежест на ответника при условията на
обратно пълно доказване.
Противно на
заявеното от ответното дружество настоящият съдебен състав намира, че от
събраните по делото доказателства – справки от базата данни на Информационен
център към Гаранционен фонд на база на подадени данни от застрахователните
компании за застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите /л. 25, 57
и 58 от първоинстанционното дело/, се установява, че към момента на процесното
ПТП - 17.06.2014 г., е бил налице валиден договор за застраховка „Гражданска
отговорност”, сключен между собственика на автобус марка
„Тезелер“, модел „Лион ЛФ“, рег. № ******, и
ответното дружество ЗАД „ОЗК-З.“ АД, чиято валидност
обхваща и датата на процесното пътнотранспортно произшествие. Този извод не се
разколебава и от отразеното от дежурния служител ПТП-„ОПП“-СДВР в представения
по делото констативен протокол № К647 от 17.06.2014 г., в който е посочено за
процесния автомобил наличието на „застраховка
„ГО“ в „Булстрад“ АД полица № 03514000411599/25.01.2014 г. валидна до
24.01.2015 г.“, в каквато насока са доводите на ответника. Действително, по въпроса относно
доказателствената сила на констативния протокол за ПТП е
налице съдебна практика с оглед постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на
ВКС: решение № 85/28.05.2009 г. по т. д. № 768/2008 г. на
ВКС, II ТО, решение № 24/10.03.2011 г. по т. д. № 444/2010 г. на ВКС, I ТО, решение № 73/22.06.2012 г. по т. д. № 423/2011 г. на ВКС, I ТО и решение № 98/25.06.2012 г. по т. дело № 750/2011 г. на ВКС, II ТО, решение № 15/25.07.2014 г. по т. д. № 1506/2013 г. на ВКС, I ТО и др. В същите последователно се
приема, че протоколът за ПТП, издаден от служител на МВР в кръга на правомощията му в
установената форма и ред, представлява официален свидетелстващ документ. Като
такъв той се ползва не само с обвързваща формална
доказателствена сила относно авторството на
документа, но съгласно чл. 179, ал. 1 от ГПК и със задължителна
материална доказателствена сила, като съставлява
доказателство за факта на направени пред
съставителя изявления и за извършените от него и пред него действия. Когато протоколът е издаден от
органите на полицията при задължително посещение на мястото на ПТП в случаите,
очертани в чл. 125 от ЗДвП, /т. нар. „констативен протокол за ПТП“
- при смърт или нараняване на човек и „протокол
за ПТП“ при материални щети - чл. 6 и чл. 7 от наредбата/,
съставителят удостоверява пряко възприети от него факти при огледа, относими за
определяне на механизма на ПТП, като местоположението на МПС, участници в ПТП, характера и вида на
нанесените щети, пътните знаци и маркировката на мястото на произшествието и
други. От значение за преценката на възприетите от длъжностното лице факти е
времеотстоянието на извършения от него оглед спрямо момента на осъществяване на ПТП. В рядката хипотеза,
когато органите за контрол по пътищата на МВР са възприели самото настъпване на ПТП и то е отразено в
съставения във връзка с него протокол, документът се ползва с обвързваща доказалтествена сила относно
цялостния механизъм на ПТП така, както и доколкото е визиран в протокола. В определение № 342 от 11.06.2014 г. на ВКС по т. д. № 4012/2013 г., II т.
о., ТК, е застъпено становището, че
след като в правомощията на органите, съставили
протокола, е да изискват от участниците в
ПТП застрахователна полица по застраховка „Гражданска
отговорност“, то протоколът за ПТП, като официален
свидетелстващ документ, има материална доказателствена сила и
удостоверява, че деликвентът е представил описаната в
протокола полица. В процесния случай,
посочената в констативния протокол № К647 от 17.06.2014 г. полица №
03514000411599/25.01.2014 г., е била предоставена на органа, съставил последния.
Коментираната полица е била представена и пред СРС /л. 59 от първоинстанционното
дело/. Въпреки че в началната част на същата е посочено като заглавие
„застрахователна полица Гражданска отговорност на автомобилистите“, то от
съдържанието й се установява, че със същата собственикът на автобус
марка „Тезелер“, модел „Лион ЛФ“, рег. № ******,
е сключил със ЗАД „Б.В.И.Г.“ застраховка „ЗЛОПОЛУКА“ на лицата в МПС и
задължителна застраховка „ЗЛОПОЛУКА“ на пътниците в средствата за обществен
превоз, а не задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ за
автомобилистите. При така констатираните обстоятелства СГС намира за
неоснователно възражението на ответното дружество, че между него и процесното
МПС липсва валидно застрахователно правоотношение по застраховка „Гражданска
отговорност“ за автомобилистите.
От събрания по
делото писмени доказателства, от показанията на разпитаните пред СРС свидетели Б.З.,
която също е пътувала в процесния автобус по време на инцидента, и П.П.– водач
на автобуса, както и от заключението на допуснатата и приета от районната
съдебна инстанция САТЕ, се установява, че на 17.06.2014 г. около 20:25 часа в
гр. София, на ул. „Каменица“ в района на № 2, по вина на водача на автобус
марка „Тезелер“, модел „Лион ЛФ“, рег. № ******, който
предприема внезапна маневра – спиране, което създава внезапен инертационен
момент, ищцата И.В.В. „излита“ от седалката си и пада по гръб между двата реда
седалки в автобуса. Освен това, по отношение тези
обстоятелства страните не са релевирани съответни доводи във въззивното производство, поради което и оглед разпоредбата на чл. 269 от ГПК тези въпроси са извън
пределите на въззивния контрол.
Основният спорен
по делото въпрос е свързан с размера на дължимото обезщетение за неимуществени
вреди, претърпени от ищцата в резултат на процесното ПТП, както и дали тя е
допринесъл за настъпването на вредоносния резултат.
От събраните
по делото писмени доказателства, както и заключението на вещото лице по
изготвената по делото съдебно-медицинска експертиза се установява, че в
резултат на процесното ПТП ищцата е получила следните травматични увреждания:
1./ закрита гръбначномозъчна травма – мозъчно сътресения на гръбначния мозък на
нивото на пети-шести и седми гръдни прешлени, 2./ контузия /натъртване/ на
дълбоката гръбна мускулатура /паравертебрално/ двустранно на нивото на пети и
седми гръдни прешлени с проявено кръвонасядане /екхимоза/ на малките тъкани на
това ниво, 3./ субективни оплаквания от персистираща и спонтанна болка на
дълбоката гръбна мускулатура на нивото на пети седми гръдни прешлени ирадииращи
нагоре към четвърти-трети прешлени и надолу към девети десети гръдни прешлени,
при промяна на времето и при физическа дейност. След инцидента пострадалата е
транспортирана във ВМА-София, където й е извършен амбулаторен преглед и след
направена рентгенография на прешлените на гръбначния стълб е насочена с
препоръка под активно наблюдение от лични лекар. Под контрола на последния е
назначена обезболяваща терапия – таблетки и обезболяващ гел и крем за мазане в
зоната на травмата на гръбната мускулатура. Към момента на извършения на
05.12.2017 г. от вещото лице преглед на И.В., получените от последната
увреждания като субективни оплаквания в зоната на претърпяната гръбначномозъчна
травма с контузия на нивото на пети и седми гръдни прешлени, съществуват
набелязани с копиране на болките с приемането на обезболяващи средства и
втриване на обезболяващ гел и крем за мазане, особено при промяна на времето. В
разпита на вещото лице в проведеното на 13.02.2018 г. пред СРС публично съдебно
заседание експертът е посочил, че обичайният срок за възстановяване от такива
травми с оглед възрастта на пострадалата е около 2,5 - 3 месеца, като предходни
при ищцата заболявания и нейната възраст към момента на инцидента влияят при
възстановителния период и съответно го удължават.
За
установяване на обстоятелствата относно претърпените от И.В. болки и страдания
в резултат на процесния инцидент и за отражението, което същият е оставил в
ежедневието й, са събрани и гласни доказателства чрез разпит на свидетелката А.Г.С..
От показанията на същата, дадени пред съдебния състав в хода на съдебното
дирене пред първата инстанция, се установява, че свидетелката е полага грижи за
ищцата около два месеца след инцидента, доколкото последната не е можела самостоятелно
да се обслужва в ежедневието си.
При така
установените по делото обстоятелства относно характера и степента на
претърпените от ищцата неимуществени вреди, изразяващи се в причинени на
последната болки и страдания от процесното ПТП, по отношение определянето на
размера на обезщетението за претърпените неимуществени вреди съдът намира следното:
Въпреки
липсата на възможност за съпоставяне между претърпените болки и страдания и
паричната престация, законодателят е дал възможност на увредения да
претендира парично обезщетение за
неимуществени вреди, като е предоставил на съда да прецени във всеки конкретен
случай какъв е справедливият размер на това обезщетение – по силата на чл. 52
от ЗЗД, който предвижда, че обезщетението за неимуществени вреди се определя от
съда по справедливост. Критериите за определяне на този размер са възрастта на
пострадалия, видът, обемът и тежестта на причинените неимуществени вреди,
интензивността и продължителността на претърпените болки и страдания,
продължителността на възстановителния период, общовъзприетото понятие за
справедливост и общото икономическо състояние на обществото, което е от
значение за номиналния размер на обезщетението. Обезщетението за неимуществени
вреди следва да се определи съвкупно като обезвреда за цялостните последици за
здравето и претърпените от ищеца болки, в каквато насока е константната съдебна
практика на всички съдилища в Република България. В тази връзка съдът съобрази
указанията, дадени с Постановление № 4/68 г. на Пленума на ВС и с Постановление
№ 17/63 г. на Пленума на ВС, съдебната практика по сходни случаи и отчете вида
и характера на уврежданията, претърпените болки и страдания, продължителността
и интензивността на болките и страданията, както са описани по-горе при
установяване на фактическата страна на спора.
Съдът отчете, че в процесния случай вследствие
на произшествието ищцата е претърпяла мозъчно сътресения на гръбначния мозък на
нивото на пети-шести и седми гръдни прешлени, контузия /натъртване/ на
дълбоката гръбна мускулатура /паравертебрално/ двустранно на нивото на пети и
седми гръдни прешлени с проявено кръвонасядане /екхимоза/ на малките тъкани на
това ниво, както и субективни оплаквания от персистираща и спонтанна болка на
дълбоката гръбна мускулатура на нивото на пети седми гръдни прешлени ирадииращи
нагоре към четвърти-трети прешлени и надолу към девети десети гръдни прешлени,
при промяна на времето и при физическа дейност. Периодът за възстановяване от
така посочените травми е бил около 2,5 - 3 месеца, като предходни при ищцата
заболявания и нейната възраст към момента на инцидента влияят при
възстановителния период и съответно го удължават. Въпреки приеманите от
пострадалата обезболяващи средства и втриването на обезболяващи гелове и
кремове, с оглед нейната възраст и предходните й заболявания, тя ще получава
субективни усещания за болка в контузното травматично място при промяна на
времето и при голямо физическо натоварване. Съдът отчете също така възрастта на
ищцата към датата на инцидента –68 г., социално-икономическите условия в
страната към момента на неговото настъпване и към момента на постановяване на настоящия
съдебен акт, както и обстоятелствата относно начина, по който се е отразил
същият върху ежедневието на И.В. за определен период от време – около два
месеца, през които последната е имала нужда от постоянна помощ, за да
задоволява естествените си битови нужди.
Предвид всички
тези обстоятелства по настъпването на вредите, вида и характера на уврежданията,
претърпените болки и страдания, степента на уврежданията и ефектът, който са
оказали върху ежедневието на И.В.В., се налага извод, че
определеното от районния съд обезщетение от 6 000
лева е съответно на критериите за справедливост и е от естество да обезщети
твърдените от пострадалата и доказани неимуществени вреди,
като всички изложени от страните в обратния смисъл доводи се явяват
неоснователни.
По
възражението за съпричиняване:
Ответникът е
направил своевременно с отговора на искова молба възражение за съпричиняване на
вредоносния резултат от пострадалата с довода, че последната се е возила в
процесния автобус без да е седнала и/или без да се държи за предназначените за
това места. В тази връзка настоящият съдебен състав споделя извода на районната
съдебна инстанция, че в разглеждания случай не се установява наличието на
такова поведение от страна на пострадалата, с която тя обективно да е
допринесла или улеснила настъпването на инцидента или получаването на травмите
от него,
съответно - причинените от тях болки и страдания.
От една страна по делото е безспорно установено, че към момента на настъпване
на произшествието И.В. е била седнала, и то, с оглед заявеното от свидетелката
Зашева, тя е седяла на тези седалки в автобуса, които са предназначени за
възрастни хора. От друга страна, при разпита на вещото лице по изготвената по
делото САТЕ същият е посочил, че при аварийно спиране на автобуса около 5, 6
метра в секунда при едно 60 килограмово тяло, умножено по това ускорение прави
сила от около 300 килограма, като няма човешка ръка, която да поеме такова
натоварване, а държането в автобуса за съответните приспособления спомага да
поеме по-леките, по-неекстремни натоварвания, какъвто процесният случай не е. Изводът за наличие на съпричиняване на вредата не може да
почива на предположения, а намаляването на дължимото обезщетение за вреди от
деликт по правилата на чл. 51, ал. 2 оъ ЗЗД изисква доказани по
безспорен начин конкретни действия или бездействия на увреденото лице, с което
то обективно да е способствало за настъпването на вредите /Решение
99/08.10.2013 г. по т.д. 44/2012 г. на ВКС, Второ ТО; Решение 98/24.06.2013 г.
по т.д. 596/2012 г. на ВКС, Второ ТО/. За да е налице съпричиняване от страна
на пострадалия е необходимо извършеното действие или бездействие да е в пряка
причинна връзка с настъпилата вреда, като не е необходимо същото да е
противоправно и виновно. Или, не е достатъчно само да бъде констатирано нарушение от
страна на пострадалата, а е необходимо то да е в пряка причинно-следствена
връзка с настъпване на вредоносния резултат, тъй като намаляването на
обезщетението по реда на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД е
допустимо само ако са събрани категорични доказателства, че вредите не биха
настъпили или биха били в по-малък обем, ако по време на произшествието
пострадалата е предприела сочените от ответника действия. Поради тази причина
възражението на ответника за съпричиняване на вредоносния резултат следва да
бъде оставено без уважение.
Предвид всичко гореизложеното,
доколкото изводите на настоящия съдебен състав съвпадат с крайните изводи на
първата инстанция, обжалваното решение като правилно следва да бъде потвърдено.
По отношение на разноските:
При този изход
на спора с оглед неоснователността на въззивната жалба на ищеца и
неоснователността на насрещната въззивна жалба на ответника, сторените от
страните във въззивното производство разноски следва да останат за всяка една
от тях така, както са ги направили. Освен това, нито една от страните по
настоящото дело не е предприела съответни процесуални действия, с които да е
осъществила обективна защита срещу претенцията на другата страна.
Предвид
изложените съображения, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 507135 от 12.10.2018
г., постановено по гр. дело № 29574/2016 г. по описа на СРС, ГО, 81-ви състав,
поправено поради допусната очевидна фактическа грешка с решение №
539226/19.11.2018 г., постановено по реда на чл. 247 от ГПК по гр. дело № 29574/2016
г. на СРС, ГО, 81-ви състав.
Решението може да се обжалва с касационна
жалба в едномесечен срок от съобщаването му на страните пред Върховния
касационен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.