№ 527
гр. Благоевград, 29.09.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ТРЕТИ ВЪЗЗИВЕН
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седми юли през две
хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Петър Узунов
Членове:Ангелина Бисеркова
Катя Сукалинска
при участието на секретаря Герасим Ангушев
като разгледа докладваното от Ангелина Бисеркова Въззивно гражданско
дело № 20221200500439 по описа за 2022 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, депозирана от „***“ ЕООД, ЕИК ***,
седалище и адрес на управление ***, бул.“**, представлявано от
управителите П.Д.К и И.Г.Ж., действащо чрез адв.И. В., САК, срещу решение
№ 52/18.02.2022г., постановено по гр.д. № 1149/2021г. описа на Районен съд-
С., с което „***“ ЕООД, ЕИК *** е осъдено да заплати на Д. И. П., ЕГН
**********, гр.С. сумата от 31 158,00 /тридесет и една хиляди сто петдесет и
осем / лева, представляваща обезщетение при прекратяване на трудовото му
правоотношение, след придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и
възраст, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 24.09.2021г.
до окончателното й изплащане. С решението „дружеството-жалбоподател е
осъдено да заплати на процесуалния представител на ищеца при условията на
чл.38 от ЗА адвокатско възнаграждение в размер на 1 464.74 лева, а по сметка
на съда следващата се държавна такса в размер на 1 246,37 лева.
В жалбата се релевират подробни доводи за неправилност и
незаконосъобразност на атакуваното решение, за постановяването му в
нарушение на материалния и процесуалния закон. Прави се искане за отмяна
на първоинстанционното решение и постановяване на друго, с което
предявения иск бъде изцяло отхвърлен като неоснователен. Жалбоподателят
претендира съдебни разноски за две съдебни инстанции. Не прави
доказателствени искания.
В срока за отговор по чл.263, ал.1 ГПК насрещната страна-Д. П., действащ
чрез пълномощника си адв.Д. Х., БАК, депозира писмен отговор, с който
мотивира становище, че атакуваното решение е правилно и законосъобразно,
постановено в съответствие с процесуалния и материалния закон и като
такова следва да бъде потвърдено. Пледира за отхвърляне на жалбата като
неоснователна. Не прави доказателствени искания.
1
В съдебно заседание за въззивника се явява договорен процесуален
представител, който поддържа жалбата. Не прави доказателствени искания.
Претендира съдебни разноски съгласно списък по чл.80 от ГПК.
Въззиваемият не се явява в съдебно заседание, представлява се от надлежно
упълномощен адвокат, който поддържа доводите и съображенията, заявени с
писмения отговор на въззивната жалба. Не прави доказателствени искания,
претендира съдебни разноски за въззивното производство, заявява
възражение за прекомерност на претендирания от жалбоподателя адвокатски
хонорар.
Във въззивното производство не са събрани нови доказателства.
Съдът, след преценка на доводите и възраженията на страните, въз основа на
събраните по делото доказателства и съобразно приложимия закон, приема за
установено от фактическа и правна страна следното:
Жалбата е подадена в срока по чл.259 от ГПК, изхожда от легитимирано
лице-ответника, останал недоволен от уважаване на иска с атакуваното
решение, съдържа минимално необходимото по закон съдържание, поради
което е редовна и допустима.
Атакуваното решение е валидно и допустимо, тъй като при осъществения
въззивен контрол не се установяват пороци, които да дават основание същото
да бъде квалифицирано като нищожно или недопустимо.
По посоченото в жалбата относно правилността на обжалваното решение:
От фактическа страна:
Производството по гр.д. № 1149/2021г. по описа на Районен съд-С. е
образувано въз основа на искова молба, подадена на 24.09.2021г. от Д. И. П.,
ЕГН **********, гр.С., ул.“Одрин“ № 8 срещу „***“ ЕООД, ЕИК ***,
седалище и адрес на управление ***, бул.“**, представлявано от
управителите П.Д.К и И.Г.Ж., обективираща осъдителна претенция с правно
основание чл.222, ал.3 от Кодекса на труда, за сумата от 29 700,00 лева,
представляваща обезщетение при прекратяване на трудово правоотношение,
след като работникът /ищецът П./ е придобил право на пенсия за
осигурителен стаж и възраст, в размер на шест брутни месечни заплати, ведно
със законната лихва, считано от предявяване на иска до окончателното й
изплащане.
Ищецът твърди, че по силата на сключен на 26.02.1999г. с дружеството-
ответник трудов договор е изпълнявал длъжността „началник производство“,
код по НКПД 13217005, което е прекратено със заповед № 4/19.05.2020г., на
основание чл.328, ал.2 във връзка с чл.326, ал.2 от КТ, поради сключване на
договор за управление с нови управители и при упражняване правото на
управителите да подберат ръководния екип, с който да работят. Твърди, че за
последния месец преди прекратяване на трудовото правоотношение брутното
му трудово възнаграждение възлиза на 4 950 лева. Сочи, че при прекратяване
на трудовото правоотношение работодателят е изплатил обезщетения за
неспазено предизвестие и за неползван платен годишен отпуск, но не и
обезщетение по чл.222, ал.3 от КТ, въпреки наличието на основание за това.
Сочи, че е заявил пред дружеството-ответник искане за изплащане на
обезщетение по чл.222, ал.3 от КТ, като молбата му била оставена без
уважение. С изложеното обосновава правния си интерес от предявяване на
претенцията. Представя писмени доказателства.
2
В законоустановения срок ответникът-работодател депозира писмен отговор,
с който оспорва иска като неоснователен. Твърди, че към момента на
прекратяване на процесното трудово правоотношение ищецът не е достигнал
необходимата съгласно чл.68, ал.1 от КСО възраст за пенсиониране, такава е
навършил на 10.07.2020г. -няколко месеца след прекратяване на
правоотношението. Сочи, че Д. П. не го е уведомил за намерението си да се
пенсионира преди 10.07.2020г., както и че не е упражнил правото си на
„ранно пенсиониране“ по § 4, ал.1 от ПЗР на КСО в определения срок, а е
упражнил правото си на пенсия по чл.68, ал.1 и 2 от КСО, считано от
10.07.2020г. Представя писмено доказателство.
В хода на съдебното дирене при условията на чл.214 от ГПК съдът е допуснал
изменение на размера на предявения иск до размер от 31 158,00 лева.
По делото са събрани представените от страните писмени доказателства.
С решение № 52/18.02.2022г. първоинстанционният съд е уважил изцяло
предявения иск като в тежест на ответника са възложени сторените от ищеца
съдебни разноски, както и дължимата държава такса. От фактическа страна
съдът е приел за безспорен факта на възникване и съществуване на валидно
трудово правоотношение между страните, считано от 1999г., което е
прекратено със заповед № 4/19.05.2020г., на основание чл.328, ал.2 във връзка
с чл.326, ал.2 от КТ, поради сключване на договор за управление с нови
управители и при упражняване правото на управителите да подберат
ръководния екип, с който да работят. Приел е за несъмнено, че към момента
на прекратяване на трудовото правоотношение /май 2020г./ ищецът е
придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст по § 4, ал.1 от ПЗР
на КСО /считано от 27.11.2015г./, което не е упражнил, както и че е
упражнил, считано от 10.07.2020г. правото на пенсия за осигурителен стаж и
възраст на основание чл.68, ал1 от КСО. От правна страна районната
инстанция е приела, че в случая е без значение по кой ред ищецът е придобил
правото на пенсия за осигурителен стаж и възраст – по чл.68, ал.1-2 от КСО
или при условията на § 4, ал.1 от ПЗР на КСО, тъй като и двете цитирани
законови разпоредби предвиждат пенсия за осигурителен стаж и възраст. В
тази връзка е счел за доказани всички кумулативно изискуеми съгласно
чл.222, ал.3 от КТ предпоставки, поради което е уважил изцяло предявения
иск като доказан и основателен.
Страните не спорят, а събраните по делото писмени доказателства
установяват по несъмнен начин факта на възникване на валидно трудово
правоотношение между страните, по силата на което въззивамият П. е
изпълнявал длъжността „началник производство“. По несъмнен начин се
установи и факта на прекратяване на това трудово правоотношение, считано
от 20.05.2020г., по силата на Заповед № 4/19.05.2020г., на основание чл.328,
ал.2 във връзка с чл.326, ал.2 от КТ, поради сключване на договор за
управление с нови управители и при упражняване правото на управителите
да подберат ръководния екип, с който да работят.
3
Не е спорно, а писмените доказателства установяват по категоричен начин, че
през последните десет години преди прекратяване на процесното трудово
правоотношение въззиваемият е работил в дружеството-жалбоподател, както
и че брутното трудово възнаграждение на П. за месец април 2020г. /месеца,
предхождащ този на прекратяване на правоотношението/ е в размер на
5 193.19 лева.
Страните не спорят, а събраната като доказателство служебна бележка №
ц1044-01-260/02.09.2020г., издадена от НОИ, ТП –Благоевград, необорена от
останалите доказателства по делото установява, че въззиваемият Д. И. П. е
придобил към 27.11.2015г. право на пенсия за осигурителен стаж и възраст по
параграф 4, ал.1 от ПЗР на КСО, което не е упражнил към датата на
прекратяване на трудовото правоотношение, както и че към същия момент не
е бил придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст по чл.68, ал.1
от КСО – такава право въззиваемият е придобил и упражнил, считано от
10.07.2020г.
Установи се, че след прекратяване на правоотношението между страните
въззиваемият Д. П. е поискал от дружеството-жалбоподател да му изплати
обезщетение по чл.222, ал.3 КТ, която молба е оставена без уважение.
По делото не се твърди и не са събрани доказателства
работодателят/въззивник да е изплатил на въззиваемия П. обезщетение по
чл.222, ал.3 КТ.
При така установеното от фактическа страна съдът счита въззивната жалба за
неоснователна, а атакуваното решение – за правилно и законосъобразно.
Съображения:
Настоящият съдебен състав напълно споделя мотивите на
първоинстанционния съд относно наличието в случая на основание за
възникване правото на обезщетение по чл.222, ал.3 КТ в полза на
въззиваемия-ищец и на основание чл.272 от ГПК изцяло препраща към тях.
Районната инстанция подробно е обсъдила доводите на въззивника-ответник,
релевирани в писмения отговор. Във въззивната жалба са повторени
възраженията, обективирани в писмения отговор на исковата молба, поради
което въззивният съд намира, че не следва отново да преповтаря изводите на
районния съд в обжалваното решение досежно наличието на предпоставките
за ангажиране отговорността на работодателя/ въззивник за заплащане на
обезщетение по чл.222, ал.3 КТ на работника/въззиваем, които са правилни и
законосъобразни.
За пълнота на изложението съдът счита за необходимо да посочи следното:
Единственият спорен между страните по делото въпрос е : при прекратяване
на трудовото правоотношение дължи ли работодателя обезщетение по чл.222,
ал.3 от КТ в хипотезата на придобито от работника по време на същото
правоотношение право на „ранно пенсиониране“ на основание §4, ал.1 от ПЗР
на КСО, без да са налице условията за пенсиониране по чл.68, ал.1 от КСО и
без работникът да е изразил пред работодателя желание за по-ранно
4
пенсиониране. В тази връзка на първо място съдът съобрази разпоредбата на
чл.222, ал.3 КТ, съгласно която правото на обезщетение на работника или
служителя възниква при кумулативното наличие на следните предпоставки:
прекратяване на трудовото правоотношение, независимо от основанието;
прекратяването да е настъпило след като работникът или служителят е
придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст съгласно КСО.
Следва, че релевантно за пораждане на правото, уредено от цитирания
законов текст, е придобиването на пенсия за осигурителен стаж и възраст по
КСО.
В чл.68 от КСО е регламентирано общото правило/общия случай на
придобиване право на пенсия. Съгласно ал.1 на цитираната законова
разпоредба право на пенсия за осигурителен стаж и възраст се придобива при
навършване на възраст 60 години и 10 месеца от жените и 63 години и 10
месеца за мъжете и осигурителен стаж 35 години и 2 месеца за жените и 38
години и 2 месеца за мъжете. От 31 декември 2016г. възрастта са увеличава
от първия ден на всяка следваща календарна година, както следва:
1.До 31 декември 2029г. възрастта за жените се увеличава с по 2 месеца за
всяка календарна година, а от 01 януари 2030 г.- с по 3 месеца за всяка
календарна година до достигане на 65-годишна възраст;
2.до 31 декември 2017г. възрастта на мъжете се увеличава с 2 месеца, а от 01
януари 2018г. – с по един месец за всяка календарна година до достигане на
65-годишна възраст. Съгласно чл.68, ал.2 КСО, от 31 декември 2016г.
осигурителният стаж по ал.1 се увеличава от първия ден на всяка следваща
календарна година с по 2 месеца до достигане на осигурителен стаж от 37
години за жените и 40 години за мъжете. В случаите, че лицата нямат право
на пенсия по ал.1 и ал.2, до 31 декември 2016г. те придобиват право на пенсия
при навършване на възраст 65 години и 10 месеца за жените и мъжете и най-
малко 15 години действителен осигурителен стаж. От 31 декември 2016г.
възрастта се увеличава от първия ден на всяка следваща календарна година с
по 2 месеца до достигане на 67-годишна възраст /ал.3, чл.68 КСО/.
Съгласно §4, ал.1 от ПЗР на КСО, до 31 декември 2015г. включително,
лицата, които са работили 10 години при условията на първа категория труд
или 15 години при условията на втора категория труд, могат да се
пенсионират при навършване на 47 години и 8 месеца за жените и 52 години
и 8 месеца за мъжете при първа категория труд или 52 години и 8 месеца за
жените и 57 години и 8 месеца за мъжете при втора категория труд, и ако
имат сбор от осигурителен стаж и възраст 94 за жените и 100 за мъжете.
От горното се налага извод, че §4, ал.1 от ПЗР на КСО не урежда различно
право от правото на пенсия за осигурителен стаж и възраст по чл.68, ал.1 от
КСО, а е негова разновидност, което право може да бъде придобито при един
по-облекчен режим от гледна точка на законовите предпоставки за
възникването му, продиктувано от обстоятелството, че лицата по §4 от ПРЗ
на КСО са придобили осигурителния си стаж, работейки при по-
5
неблагоприятни условия на труд /първа или втора категория/. В тази връзка
съдът счита, че липсват както формални, така и правно-логически аргументи
за лишаване на тези лица от правото на обезщетение по чл.222, ал.3 от КТ
само защото имат правото на пенсия при по-облекчен режим.
При гореустановената фактическа и правна обстановка настоящият въззивен
съдебен състав намира, че въззивникът дължи на въззиваемия обезщетение в
размер на 31 158 лева, на основание чл.222, ал.3 от КТ, ведно със законната
лихва върху сумата, считано от датата на подаване на исковата молба в съда
до окончателното й изплащане, поради което искът е изцяло доказан и
основателен и като такъв подлежи на уважаване, както правилно и
законосъобразно е постановил и районният съд.
Съдът счита за неоснователни релевираните във въззивната жалба
възражения за неоснователност на иска поради придобито, но неупражнено от
въззиваемия право на „ранно пенсиониране“ и неуведомяване на
работодателя за намерението си да упражни това свое право преди
прекратяването на трудовото правоотношение през месец май 2020г. Както бе
посочено-по горе законово регламентираните предпоставки, пораждащи
правото на работника или служителя за обезщетение по чл.222, ал.3 от КТ са
две: прекратяване на трудовото правоотношение, независимо от основанието,
и придобито, а не упражнено от работника или служителя право на пенсия за
осигурителен стаж и възраст съгласно КСО преди прекратяването на
правоотношението.
Цитираната от въззивника съдебна практика /решение № 311/14.12.2011г. по
гр.д. № 88/2011г. на III г.о. на ВКС/ съдът намира за неотносима, тъй като е
постановена по материално правния въпрос има ли право работодателят да
прекрати на основание чл.328, ал.1, т.10 КТ трудовия договор с работник или
служител, в случай че последният е придобил право на пенсия по чл.69б, ал.1
и ал.2 КСО, но не е придобил право на пенсия по чл.68 КСО, какъвто в казуса
не е предмет на разглеждане.
Поради пълното съвпадане на изводите на въззивната инстанция с тези на
първостепенния съд, въззивната жалба се явява неоснователна и като такава
следва да се остави без уважение, а обжалваното решение като правилно и
законосъобразно следва да се потвърди.
С оглед изхода на спора на въззивника не се дължат съдебни разноски. В тази
връзка не е налице основание за обсъждане на стореното от въззивамия
възражение за прекомерност на претендираното от въззивника адвокатско
възнаграждение.
Същевременно и предвид своевременно заявеното от въззиваемия искане за
присъждане на съдебни разноски за въззивното производство и доказано
сторените такива от страната /договор за правна защита и съдействие, лист 32
в кориците на делото/ въззиваемото дружество следва да заплати на
въззивника П. съдебни разноски в размер на 1 200,00 лева, представляващи
заплатен адвокатски хонорар.
6
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 52/18.02.2022г., постановено по гр.д. №
1149/2021г. описа на Районен съд-С..
ОСЪЖДА „***“ ЕООД, ЕИК ***, седалище и адрес на управление ***,
бул.“**, представлявано от управителите П.Д.К и И.Г.Ж. да заплати на Д. И.
П., ЕГН **********, гр.С. да заплати сумата от 1 200 /хиляда и двеста/ лева
съдебни разноски във въззивното производство.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВКС в
едномесечен срок от съобщаването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7