Решение по дело №10441/2018 на Софийски градски съд

Номер на акта: 4419
Дата: 18 юни 2019 г. (в сила от 23 август 2019 г.)
Съдия: Здравка Ангелова Иванова
Дело: 20181100510441
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 1 август 2018 г.

Съдържание на акта

Р    Е    Ш   Е    Н    И    Е    № ….

          Гр. София, 18.06.2019 г.

 

 

          В     И М Е Т О    Н А    Н А Р О Д А

 

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV - „Д” състав, в публично съдебно заседание на деветнадесети март през две хиляди и деветнадесета година  в следния състав:

                                                         ПРЕДСЕДАТЕЛ : Здравка Иванова

                                                                    ЧЛЕНОВЕ : Цветомира Кордоловска

                                                                                              Боряна Петрова

при секретаря Поля Георгиева, като разгледа докладваното от съдия Иванова гр. д. № 10441 по описа на съда за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното :

 

           Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение № 325515/29.01.2018 г. на 145 с-в, СРС, по гр. д. № 33063/2017 г. „И.Г." ООД, ЕИК ******* е осъдено да заплати на З.Б.Л., ЕГН ********** следните суми :

- на основание чл. 128, т. 2 КТ, вр. с чл. 245, ал. 1 и ал. 2 КТ, сумата от общо 698, 72 лв., общ брутен размер възнаграждение за периода 15.04.14 г. - 29.05.14 г. ведно със законната лихва от подаване на исковата молба - 25.05.2017 г. до окончателното изплащане. Иска е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 1 107, 19 лв. На основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД е присъдена лихва за забава върху трудовото възнаграждение за периода от 01.05.14 г. - 25.05.17 г. в размер на 119, 63 лв., а до пълния предявен размер от общо 308, 31 лв. иска е отхвърлен

- на основанието чл. 224, ал. 1 КТ, сумата от 57, 20 лв. - обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 2 работни дни (за 2014 г.), ведно със законната лихва от подаване на исковата молба - 25.05.2017 г. до окончателното изплащане, като иска е отхвърлен до пълния предявен размер от 112, 29 лв., както и е отхвърлен изцяло иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД – за лихви за забава върху обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в размер на 34, 10 лв., за периода 30.05.14 г. - 24.05.17 г.

- на основание чл. 222, ал. 1 КТ, сумата от 880, 88 лв. - незаплатено обезщетение за един месец поради прекратяване на трудовото правоотношение със заповед № 289/22.05.14 г. на основание  чл. 328, ал. 1, т. 2 КТ, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба – 25.05.2017 г. до окончателното изплащане, като иска е отхвърлен до пълния предявен размер от 1 122, 94 лв.

- на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД - обезщетение за забава върху обезщетението за оставане без работа за 1 месец за периода 01.06.14 г. -  24.05.2017 г. в размер на 267, 28 лв. Иска е отхвърлен до пълния предявен размер от 340, 38 лв.

- на основание чл. 222, ал. 3 КТ, сумата от 3 612 лв. - незаплатено обезщетение от 6 брутни работни заплати за прекратяване на трудовото правоотношение поради придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба – 25.05.2017 г. до окончателното изплащане на задължението, като иска е отхвърлен до пълния предявен размер от 6 737, 64 лв.

- на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД лихва за забава върху по чл. 222, ал. 3 КТ за периода 29.04.14 г. -  24.05.2017 г. в размер на 1 095, 98 лв., като иска е отхвърлен над тази сума до пълния предявен размер от 2 104, 10 лв.

Страните са осъдени за разноски съразмерно на уважените и отхвърлени  искове.

            С решение № 394068/25.04.2018 г. на същия състав е допусната поправка на ОФГ в диспозитива на решението, като ответникът е осъден да заплати на ищцата  на основание чл. 128, т. 2 КТ, вр. с чл. 245, ал. 1 и ал. 2 КТ, сумата от общо 390, 41 лв., вместо изписаната в основното решение сума от 698, 72 лв., представляваща общ размер на дължимото в брутен размер възнаграждение за периода 15.04.14 г. - 29.05.14 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба - 25.05.2017 г. до окончателното изплащане.

            Решението се оспорва от ищцата З.Б.Л. в частите, в които исковете са отхвърлени. Жалбоподателката счита решението за неправилно и необосновано, постановено в противоречие със събраните по делото доказателства. Неправилно съдът е приел, че ищцата е изпълнявала длъжността „програмист, технолог на ММ с ЦПУ“ с място на работа – производствената база на ответното дружество в гр. Варна. Тя е работила по договор с „ЗАТ“ ЕАД,  чиито универсален правоприемник е ответника, при когото е била възстановена на работа след отмяна на предходно уволнение. СРС не е съобразил, че осъществяваната търговска дейност има значение за определяне размера на основното трудово възнаграждение. Неоснователно съдът е кредитирал втория вариант на заключението на ССчЕ, която е била оспорена от ищцата. Съдът е следвало да вземе за база основна заплата от 910 лв. плюс допълнително трудово възнаграждение от 0, 6 % за всяка прослужена година, което не е направил при постановяване на решението. Поддържа, че към момента на прекратяване на трудовото правоотношение с ответника е имала 39 години стаж по специалността – 34 години към датата на предходното уволнение на 10.10.2008 г. и още 5 години след това до датата на възстановяването й поради незаконното уволнение.  Вещото лице е определило полагащите се обезщетения и възнаграждения на база 24 години трудов стаж при ответника, поради което е определен по - малък размер на възнагражденията и обезщетенията. При постановяване на решението СРС не е отчел приетата по делото длъжностна характеристика. Твърди се още, че от момента на предходното уволнение 2008 г. до възстановяването й на работа през 2014 г. са се увеличили размерите на минималната работна заплата за страната за аналитични специалисти. В жалбата се поддържа още, че ищцата е заемала длъжност, която попада в обхвата на аналитичните специалисти с минимална работна заплата по норматив от 910 лв., на която база е следвало да се изчислят всички дължими й се суми от ответника за възнаграждение и обезщетения по чл. 224, ал. 1 КТ, чл. 222, ал. 1 и 3 КТ. Моли да се постанови решение, с което да се отмени оспореното и да се уважат исковете изцяло. Претендира разноски съгласно списък. Прави възражение за прекомерност по разноските на насрещната страна по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК.

Въззиваемата страна - ответникът „И.Г.“ ООД чрез представителя си, не е подал писмен отговор в срока по чл. 263 ГПК. Представителят му в съдебно заседание пред СГС поддържа, че решението е правилно и законосъобразно постановено и съдът е направил обоснована преценка на събраните по делото доказателства. Едва в писмени бележки, след приключване на устните състезания по делото, ответникът е изложил нови съображения за неоснователност на исковете, които не са поддържани в производството и по същество са преклудирани, поради което съдът не го обсъжда. Моли да се остави без уважение жалбата като се потвърди първоинстанционното решение както е постановено. Претендира разноски за адвокатско възнаграждение.

Съдът като взе предвид доводите на страните и след преценка на доказателствата по делото по реда на въззивната проверка, приема за установено следното :         

СРС се е произнесъл по кумулативно, обективно съединени искове с правно основание чл. 128, т. 2 КТ, вр. с чл. 245, ал. 2 КТ, чл. 222, ал. 1 КТ чл. 222, ал. 3 КТ, чл. 224, ал. 1 КТ и съединени с всеки от тях искове по чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Според уредените в чл. 269 ГПК правомощия на въззивния съд, той се произнася служебно по валидността на цялото решение, по допустимостта в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

В рамките на въззивната проверка, решението е валидно и допустимо постановено. Жалбата срещу него е подадена в срок и от легитимирана за това страна.

По делото не се спори и от доказателствата се установява, че със заповед № 21/15.04.2014 г. въз основа на решение от 17.01.12 г. по гр. д. № 40346/08 г. СРС, 61 с - в и решение от 30.10.13 г. на СГС, ІІ А с - в, по гр. д. № 5292/12 г., влязло в сила на 14.11.13 г., ищцата З.Л. е била възстановена на длъжност „програмист, технолог на ММ с ЦПУ“ при условията, при които е била уволнена. Съдът констатира, че в решенето, с което е отменено предходното уволнение на ищцата, при уважаване на иска по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ не е вписано място на работа, на което да бъде възстановена ищцата, а единствено е посочена длъжността й при ответника.

Не е спорно и се установява, че от 29.03.2013 г. в ТР е вписано вливане на търговското дружество „З.ЗА А.И Т." (ЗАТ) ЕАД, предходен работодател на ищцата, в „И.г.“ ООД – настоящ ответник.

Със заповед № 289/22.05.2014 г. трудовия й договор е прекратен на основание чл. 328, ал. 1, т. 2 КТ, считано от 29.05.2014 г. Заповедта е връчена на 26.05.2014 г.

С доклада по делото между страните е прието за безспорно, че ищцата е  предоставяла труд при ответника за исковия период 15.04.14 г. - 29.05.14 г. Отделени за безспорни между страните са още обстоятелствата, че продължителността на трудовия и непрекъснат стаж на ищцата при ответника е 30 години, че не е получавала обезщетение по чл. 222, ал. 1 КТ и по чл. 222, ал. 3 КТ при последното прекратяване на трудовото правоотношение през 2014 г. и че размерът на последното получено от ищцата при ответника брутно трудово възнаграждение за пълен отработен месец, преди датата на уволнението е 602 лв.

От представеното пред СРС разпореждане № ********** от 29.04.2010  г. за отпускане на пенсия се установява, че ищцата е придобила лична пенсия за осигурителен стаж и възраст по чл. 68, ал. 1 - 3 КСО от 29.04.2010 г.

Пред СГС са представени 8 броя преводни нареждания от 16.03.2018 г. за изплатени на ищцата суми, съгласно осъдителната част от решението на СРС, които съдът намира за неотносими към спора, доколкото в тази част решението не е оспорено от ответника и е влязло в сила. 

По същество на жалбата въззивният съд намира следното :

По исковете с правно основание чл. 128, т. 2 КТ.

В чл. 128 КТ е установено по императивен начин основното задължение на работодателя да изплаща на работника (служителя) уговореното в трудовия договор възнаграждение като насрещна престация за предоставената и използвана работна сила от страна на служителя и в съответствие с договореното по трудовото правоотношение.

Въззивният съд намира, че по делото се установяват предпоставките на чл. 128, т. 2 КТ. Между страните е прието за безспорно, че ищцата е полагала труд по трудово правоотношение с ответника през периода 15.04.2014 г. 29.05.2014 г. - след възстановяването си на длъжността „програмист, технолог на ММ с ЦПУ“, което поражда за ответника задължение за насрещна престация по трудовия договор -  заплащане цената на престираната работна сила - договореното трудово възнаграждение. Ирелевантно за дължимостта на трудово възнаграждение е обстоятелството, че ищцата е била възстановена на място на работа Западна промишлена зона, гр. Варна и възраженията на ищцата в тази насока са без значение за спора, касаещ дължимостта на трудово възнаграждение.

По смисъла на чл. 154 ГПК в доказателствена тежест за ответника е да установи, при условията на главно и пълно доказване, че е изплатил в цялост дължимото трудово възнаграждение в уговорения между страните размер и срок.

Относно спорния размер на възнаграждението, настоящият състав приема следното :

От значение за определяне размера на възнаграждението е това, което е договорено по трудовото правоотношение между страните. В случая, доколкото ищцата е била възстановена на заеманата преди уволнението длъжност на база съдебно решение от 17.01.12 г. по гр. д. № 40346/08 г. СРС, 61 с – в, потвърдено с решение от 30.10.13 г. на СГС, ІІ А с - в, по гр. д. № 5292/12 г., влязло в сила на 14.11.13 г., съдът намира, че правоотношението й е възстановено във вида, съществувал преди отмененото незаконно прекратяване, включително и по отношение на трудовото й възнаграждение.

            Като съобрази мотивите на цитираните по - горе решения на СРС и СГС, в съвкупност с отбелязването в трудовата книжка на ищцата съдът намира, че уговореното между страните основно трудово възнаграждение за заеманата от нея длъжност „програмист, технолог на ММ с ЦПУ“ е било 500 лв. Това е констатирало и вещото лице по приетата пред СРС ССчЕ. Според него към момента на възстановяването на работа на 15.04.2014 г. основното месечно възнаграждение на ищцата е 500 лв., като към него са прибавени допълнителните възнаграждения за професионален опит и стаж в съответствие с Правилника за организацията на работната заплата. Не са налице данни, нито твърдения страните да са постигнали друга двустранна, писмена уговорка за промяна в размера на възнаграждението.

            По тези доводи съдът намира, че не е налице основание да се определя какъв би бил евентуалния размер на трудовото възнаграждение на ищцата при  възнаграждение от 770 лв. или друг размер на възнаграждението, както твърди ищцата от 910 лв. като минимален осигурителен доход.

Поради изложеното настоящият състав не споделя изводите на СРС относно размера на определеното на ищцата БТВ, а от там относно размера на дължимото от работодателя трудово възнаграждение за процесния период. СРС е взел като база евентуален размер на възнаграждението от 770 лв., какъвто няма данни да е уговаряно между страните, а от там – да е дължимо от работодателя.

Какъв би бил размера на трудовото възнаграждение според  националния класификатор на професиите, в случай, че ищцата би била назначена на длъжност с основно месечно възнаграждение от 770 лв., е ирелевантно за спора. Вещото лице няма компетентност да определя какво би следвало да е възнаграждението на ищцата след възстановяването й на длъжност при ответника - правоприемник „И.г."ООД, в който се е влял „З.ЗА А.И Т.“ ЕАД, на база действащото щатно разписание. Както се посочи и по – горе, размерът на трудовото възнаграждение е основен елемент на трудовия договор и следва да се договори двустранно между страните по него.

Доколкото обаче ответникът не оспорва решението в уважителната част, то влязло в сила в тази част, поради което настоящият състав намира, че спорът относно размера на дължимото трудово възнаграждение по чл. 128, т. 2 КТ не може да се пререшава поради СПН. Решението в частите, в които исковете по чл. 128, т. 2 КТ са отхвърлени следва да се потвърди, както е постановено, независимо, че настоящият състав не споделя изводите на СРС.

По лихвата за забава върху неизплатените възнаграждения по чл. 86 ЗЗД, във вр. с чл. 245, ал. 2 КТ. По смисъла на чл. 270, ал. 2 КТ, работодателят изпада в забава за изпълнение на задължението на първо число на следващия месец за дължимото за предходния трудово възнаграждение. Предвид изложеното за влизането в сила на решението относно неизплатеното трудово възнаграждение, съдът намира че и в частта, в която е отхвърлен иска за лихви до пълния предявен размер решението на СРС следва да се потвърди, както е постановено. 

По иска с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ.

По отношение на това обезщетение настоящият състав споделя изводите на СРС и препраща към тях на основание чл. 272 ГПК, доколкото във въззивната жалба не са изложени никакви конкретни съображения относно законосъобразността на решението в тази част.

В допълнение към изложеното от СРС следва да се посочи, че в правилно приложение на материалния закон СРС приема, че правото на такова обезщетение възниква при кумулативното наличие на две предпоставки - прекратяване на трудовия договор, независимо от основанието и при положение, че работникът не е използвал полагащия му се платен отпуск за съответния период преди прекратяване на трудовото правоотношение, за който правото не е погасено.

По делото не е спорно, че трудовият договор е прекратен. Относно неизползвания отпуск за времето на действието на прекратения трудов договор се съдържа признание в самата заповед за прекратяване на договора. Като частен документ носещ подписа на ответника, той съставлява годно доказателство относно неизгодните за него факти, установени с него. Изцяло в тежест на ответника е било да установи, при отрицателно твърдение от страна на ищеца, че същия е ползвал полагащия му се отпуск за периода. Установяването се извършва с всякакви допустими от закона писмени доказателства - заповеди, молби и т. н.

Тъй като не е проведено доказване на ползването на дължимия отпуск, нито на заплащането му основателно съдът е уважил иска за обезщетение за неизползван отпуск от 2 дни за 2014 г. до установения от вещото лице по ССчЕ размер, начислен на ищцата по ведомостите - от  57, 20 лв. за периода 15.04.2014 г. – 29.04.2014 г.

Въззивният съд не намира основание за промяна изводите на СРС. В частта, в която искът е отхвърлен над този размер до пълния предявен размер, решението също следва да се потвърди.

По иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД – за лихва за забава върху това обезщетение, въззивният състав също споделя изводите на СРС, че длъжникът изпада в забава след покана от кредитора, по общите правила на чл. 84 ЗЗД. Когато липсва покана, както е в случая, лихвата се дължи от деня на предявяване на иска.

Предвид изложеното, иска за присъждане на мораторна лихва за забава за периода 30.04.14 г. - 24.05.17 г. за сумата от 34, 10 лв. основателно е бил отхвърлен изцяло от СРС.

По исковете с правно основание чл. 222, ал. 1 и ал. 3 КТ, съдът намира следното :

Правото на парично обезщетение по чл. 222, ал. 1 КТ възниква при наличието на две кумулативно дадени предпоставки: 1. трудовото правоотношение да е прекратено на някое от основанията, изчерпателно изброени в чл. 222, ал. 1 КТ ; 2. уволненият работник или служител да не е полагал труд по трудово правоотношение един месец след уволнението. Съобразно чл. 154, ал. 1 ГПК, в тежест на ищеца е да докаже тези предпоставки при условията на пълно и главно доказване.

В случая не се спори относно наличието на първата предпоставка - трудовото правоотношение е прекратено на основание чл. 328, ал. 1, т. 2 КТ, което основание е сред посочените в чл. 222, ал. 1 КТ.

Доколкото по делото не е установено нищо различно, следва да се приеме, че ищцата не е работила по друго трудово правоотношение и не получавала трудово възнаграждение след уволнението в период от 1 месец.

По отношение размера на обезщетението обаче, настоящият състав отново не споделя изводите на СРС, че то следва да се присъди на база основна месечна заплата от 770 лв. и е в размер на 880, 88 лв. с начислено допълнително възнаграждение за прослужено време.

Освен изложеното по - горе относно размера на трудовото възнаграждение на страните следва да се посочи още, че обезщетението се присъжда на база брутното трудово възнаграждение за последния пълен работен месец – по аргумент от чл. 228, ал. 1 КТ. В първото по делото съдебно заседание на 30.11.2017 г. страните са приели за безспорно, респективно – ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че БТВ на ищцата за последен работен месец е в размер на 602 лв. Такъв извод е направило и вещото лице в приетата по делото ССчЕ при проверка на ведомостите за заплати на ответника.

Като се съобрази този факт, настоящият състав намира, че решението в частта         , в която иска е отхвърлен до пълния размер следва да се потвърди така, както е постановено.

Същият извод се отнася и до частта, относно присъдената лихва за забава върху обезщетението по чл. 222, ал. 1 КТ. За разлика от СРС настоящият състав намира, че обезщетението по чл. 222, ал. 1 КТ става изискуемо в момента на прекратяване на трудовото правоотношение. Тъй като няма определен ден за изплащането му, на основание чл. 84, ал. 2 ЗЗД, ответникът изпада в забава, след като бъде поканен от ищеца. По делото няма данни да е отправена покана към ответника от страна на ищцата за изпълнение на вземането й. Доколкото, както се посочи вече и по - горе, решението е влязло в сила по отношение частта, в която е присъдена лихва за забава върху обезщетението по чл. 222, ал. 1 КТ, в останалата отхвърлителна част, по жалбата на ищеца, то следва да се потвърди, както е постановено.

По иска по чл. 222, ал. 3 КТ - за заплащане на обезщетение поради придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, съдът намира следното:

Съгласно текста, при прекратяване на трудовото правоотношение след като работникът или служителят е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, независимо от основанието за прекратяване, той има право на обезщетение от работодателя в размер на брутното му трудово възнаграждение за срок от 2 месеца, а в случай, че е работил при същия работодател през последните 10 години от трудовия си стаж - за срок от 6 месеца.

В практиката на ВКС е изяснено, че критерий за възникване правото на увеличения размер на обезщетението (6 работни заплати) е - последните 10 години трудовият стаж да е при един и същ работодател. По делото не е спорно, че е осъществен последния критерий за определяне завишения размер на обезщетението.

Прекратяването на трудовото правоотношение след като служителката е придобила право на пенсия за осигурителен стаж и възраст се установява от разпореждане № **********/29.04.2010 г. (на лист 70 от делото при СРС) за отпускане на пенсия. В тежест на работодателя е да докаже, че е начислил и изплатил дължимото обезщетение.

В случая, за разлика от обезщетението по чл. 222, ал. 1 КТ, относно размера на обезщетението СРС основателно е възприел, че е установен от заключението на ССчЕ и е 3 612 лв. на база БТВ за последен месец от 602 лв. – арг. от чл. 228, ал. 1 КТ.

Не е налице основание за промяна изводите на съда и решението, с което искът е отхвърлен над тази сума до пълния предявен размер, следва да се потвърди.

Относно иска за лихва за забава по чл. 86, ал. 1 ЗЗД върху обезщетението по чл. 222, ал. 3 КТ :

Настоящият състав намира, доколкото няма конкретен срок за изпълнение на това задължение на работодателя, че и в този случай ответникът ще изпадне в забава след покана по чл. 84, ал. 2 ЗЗД.

По отношение на това обезщетение действително е изпратена покана за изпълнение до ответника – получена на 09.05.2014 г., в която обаче на работодателя не е даден конкретен срок за изпълнение, поради което най – ранната дата на изпадането в забава би била подаването на исковата молба. Доколкото решението в частите, в който искът за лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД не е оспорено и е влязло в сила, съдът намира, че в частта, в която искът е отхвърлен до пълния предявен размер решението също следва да се потвърди, както е постановено.

Поради съвпадане на изводите на СГС с тези на СРС в частите, в които претенциите са отхвърлени до пълните предявени размери, макар и по различни съображения, решението в тези части следва да се потвърди. Същият извод се отнася и до решението в частта по разноските, които са съобразени с доказателствата за реално направени разноски по делото и с изхода от спора.

По разноските пред СГС :

Отново предвид изхода на делото ( жалбата няма да бъде уважена), право на разноски има въззиваемата страна – ответник. Пред СГС са представени доказателства за заплатени в брой разноски за адвокат в размер на 680 лв. Ищцата е направила възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК. Съдът, като съобрази броя на предявените искове и техния размер съобразно разпоредбите на чл. 7 от НМРАВ намира, че претендираните разноски за адвокат на ответника не са прекомерни и следва да се присъдят в пълен размер.

            Така мотивиран СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД

 

                                                                      Р Е Ш И  :

                       

ПОТВЪРЖДАВА решение  № 325515/29.01.2018 г. на 145 с-в, СРС, по гр. д. № 33063/2017 г. (поправено с решение от 25.04.2018 г. по същото дело), в частите, в които са ОТХВЪРЛЕНИ исковете, предявени от З.Б.Л., ЕГН ********** срещу  „И.Г." ООД, ЕИК *******, както следва :

- на основание чл. 128, т. 2 КТ, вр. с чл. 245, ал. 1 и ал. 2 КТ, сумата над 698, 72 лв. (след поправка - 390, 41 лв.) до пълния предявен размер от 1 107, 19 лв., представляваща брутен размер трудово възнаграждение за периода 15.04.14 г. - 29.05.14 г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба - 25.05.2017 г. до окончателното изплащане;

- на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за лихва за забава върху дължимото трудово възнаграждение за периода от 01.05.14 г. - 25.05.17 г. над размер на 119, 63 лв. до пълния предявен размер от 308, 31 лв.;

- на основанието чл. 224, ал. 1 КТ, над сумата от 57, 20 лв. до пълния предявен размер от 112, 29 лв. - обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 2 работни дни (за 2014 г.), ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба - 25.05.2017 г. до окончателното изплащане;

- с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД изцяло, за лихви за забава върху обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ в размер на 34, 10 лв. за периода 30.05.14 г. - 24.05.17 г.;

- на основание чл. 222, ал. 1 КТ - над сумата от 880, 88 лв. до пълния предявен размер от 1 122, 94 лв., обезщетение за един месец, поради прекратяване на трудовото правоотношение със заповед № 289/22.05.14 г. на основание  чл. 328, ал. 1, т. 2 КТ, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 25.05.2017 г. до окончателното изплащане;

- на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД - над сумата от 267, 28 лв. до пълния предявен размер от 340, 38 лв. - обезщетение за забава за периода 01.06.14 г. -  24.05.2017 г. върху обезщетението по чл. 222, ал. 1 КТ;

- на основание чл. 222, ал. 3 КТ - над сумата от 3 612 лв. до пълния предявен размер от 6 737, 64 лв. - обезщетение от 6 брутни работни заплати за прекратяване на трудовото правоотношение след придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба - 25.05.2017 г. до окончателното изплащане;

- на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД над сумата от 1 095, 98 лв. до пълния предявен размер от 2 104, 10 лв. - лихва за забава върху за периода 29.04.14 г. -  24.05.2017 г. обезщетението по чл. 222, ал. 3 КТ

 

РЕШЕНИЕТО е влязло в сила в неоспорените от ответника части, в които исковете са уважени.

 

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК З.Б.Л. , ЕГН **********, с адрес ***, чрез адв. Б. да заплати на „И.Г." ООД, ЕЖ *******, със седалище и адрес на управление ***, р - н „Одесос“, ул. „**********, разноски пред СГС за адвокат в размер на 680 лв.

 

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от съобщенията до страните, че е изготвено само в частта, относно обезщетението по чл. 222, ал. 3 КТ, на основание чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК

 

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване в цялата останала част, на основание чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ :                              ЧЛЕНОВЕ : 1 .                        

 

 

 

 

 

         2.