Окръжен съд - Велико Търново |
|
В публично заседание в следния състав: |
като разгледа докладваното от | Анна Димова | |
за да се произнесе, взе предвид: Производството по делото е по чл. 258 и следващите от Гражданския процесуален кодекс. С решение № 246 от 08.03.2012 година по гр. д. № 5163/2010 година Районен съд – град В. Т. е отхвърлил предявения от М. И. Д. против М. „С. П. Г.”, намиращ се във В. епархия, при участието на трето лице – помагач на страната на манастира на В. С. М., иск за заплащане на сумата 1 250.00 лева, представляваща част от дължимото обезщетение, възлизащо общо на сумата 2 680 440.00 лева, за причинени имуществени вреди, изразяващи се в пропуснато увеличаване на активите на имуществото му със стойността на реализираната продукция от грозде от 01.10.2009г. до 01.10.2033г. от 220 декара земеделски земи в землището на село Х., община В. Т., предмет на договор за аренда от 01.10.1999г., като неоснователен. М. И. Д. е осъден да заплати на М. „С. П. Г.” сумата в размер на 200.00 лева, представляваща направените по делото съдебни разноски. Недоволен от така постановеното решение е ищецът по делото М. И. Д., който го обжалва в предвидения с чл. 259, ал. 1 ГПК срок за това. В жалбата си М. Д. развива подробни съображения в подкрепа на твърдението си за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното решение. Твърди, че първоинстанционният съд е допуснал нарушения на съдопроизводствените правила. Посочва, че с определение, постановено в съдебно заседание на 11.03.2011г., е оставена без уважение молбата на М. „С. П. Г.” за възстановяване на срока за представяне на отговор на исковата молба, предвид което следва да се приеме, че за ответника по делото, сега въззиваем, е настъпила преклузията, предвидена в разпоредбата на чл. 133 ГПК. Твърди, че неправилно първоинстанционният съд в същото съдебно заседание е дал възможност на ответника да направи своите възражения срещу исковата претенция и да сочи доказателства. Посочва, че съгласно разпоредбата на чл. 64, ал. 1 ГПК, при разглеждане на делото, за да постанови своето решение, съдът е длъжен да не взема предвид изявленията и действията на ответника, извършени след определения в чл. 131, ал. 1 ГПК едномесечен срок. На следващо място излага съображения относно неправилността на постановеното от Районен съд – град В. Т. решение. Твърди, че изводът на съда, че не е развалил процесния договор за аренда, а го е прекратил, е неправилен. Посочва, че до 2002г. не е бил във владение на процесните земеделски земи, поради което не е имал задължение да изпълнява клаузите по договора за аренда. Твърди, че неправилно първоинстанционният съд приема, че не са събрани доказателства за намерение да бъдат изпълнени клаузите по договора за аренда. Посочва, че неправилно съдът приема, че невписването на договора за аренда от 1999г., не означава, че не обвързва страните по него, защото вписването няма конститутивно действие. Излага съображения, че изводът, че липсата на изрична уговорка с ответника относно срока за създаване на трайните насаждания, са мотив да оправдае бездействие за изпълнение на задълженията по договора, също е неправилен. Моли обжалваното решение, като неправилно и незаконосъобразно, да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което предявеният иск да бъде уважен изцяло. Претендира да му бъдат присъдени направените от него разноски за двете инстанции. Въззиваемият М. „С. П. Г.” заема становище, че въззивната жалба на М. И. Д. е неоснователна и недоказана, респективно - обжалваното решение е правилно и законосъобразно, поради което и като такова същото следва да бъде потвърдено. Излага съображения относно неоснователността на всички възражения, изложени във въззивната жалба. Претендира да му бъдат присъдени направените от Манастира разноски за въззивната инстанция. Третото лице помагач В. С. М. заема становище, че въззивната жалба на М. Д. е неоснователна и недоказана. Посочва, че първоинстанционният съд е обсъдил всички събрани по делото доказателства и е достигнал до правилния извод, че предявеният иск е неоснователен. Моли обжалваното решение да бъде потвърдено. Не претендира разноски. Окръжният съд, като съобрази становищата на страните и развитите от тях доводи, и след като прецени представените по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното: Въззивната жалба на М. И. Д. е подадена в срок и е процесуално допустима. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. Предмет на разглеждане по делото е предявеният от М. И. Д. против М. „С. П. Г.” иск с правно основание чл. 88, ал. 1, във връзка с чл. 82 ЗЗД за присъждане на обезщетение за вреди, причинени от неизпълнение на договор за аренда на земеделски земи от 01.10.1999г., изразяващи се в пропуснати ползи – нереализирана печалба от стопанска продукция – грозде от 220 дка лозов масив, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата. За да отхвърли с обжалваното решение така предявения от М. И. Д. иск, Районен съд – град В. Т. е приел, че по отношение на сключения между страните договор за аренда от 01.10.1999г. е налице висяща недействителност, тъй като липсва елемент от фактическия състав за осъществяване на сделката, респективно - решение на Епархийския съвет за отдаване под аренда на собствените на Манастира земеделски земи, както и че липсата на такова решение не води до нищожност на така сключения между М. „С. П. Г.” и М. И. Д. договор за аренда. На следващо място решаващият съд е приел, че процесният договор е прекратÕн, а не развален по волята на ищеца, тъй като по отношение на същия не са били налице предпоставките на чл. 87, ал. 1 ЗЗД, при което той не се явява изправна страна по облигационното правоотношение. Съдът е приел, че претенцията на ищеца е изцяло неоснователна, защото по делото не е установено да му е причинена каквато и да е реална вреда, намираща се в пряка причинно-следствена връзка с виновно неизпълнение на задължения на ответника по делото, сега въззиваем. Тези изводи на първоинстанционния съд са правилни, законосъобразни, обосновани и съобразени със събраните по делото доказателства. Районният съд е изложил подробни мотиви в тази насока, които изводи тази инстанция, този състав, напълно споделя и към които препраща на основание чл. 272 ГПК. Пред тази инстанция не се представят доказателства, навеждащи на изводи, различни от тези на Районен съд - гр.В. Т.. Освен това, във връзка с направеното от М. И. Д. възражение, че след като ответникът по делото не е подал отговор на исковата молба, за него е настъпила преклузията, предвидена в чл. 133 ГПК, следва да се има предвид следното: Разпоредбата на чл. 133 ГПК относно преклузиите, които настъпват с изтичане на срока за отговор, не следва да се тълкува буквално. Ответникът може и след срока за отговор да навежда както твърдения за недопустимост на иска, за която съдът е длъжен да следи служебно, с изключение на възражението за местна неподсъдност и за наличието на арбитражна клауза, така и да оспорва основателността на иска, като навежда правни доводи. Причината е, че това е свързано с приложимостта на материалния закон, която съдът е длъжен да определи в изпълнение на правораздавателните си правомощия. В тази връзка от съдържанието на чл. 146, ал. 2 ГПК следва да се направи изводът, че ранната преклузия за навеждане на доводи, свързани със спорното право и соченето на доказателства с исковата молба, респективно – с отговора на същата, не е фатална. Законът задължава съда да дава указания за необходимостта да се ангажират доказателства в случай, че такива не са посочени. Неподаването на отговор на исковата молба в срока по чл. 131 ГПК не лишава ответника от възможността да заяви становище по иска в първото съдебно заседание, нито освобождава съда от задължението да събира доказателства и да обсъжда събраните по делото такива по искане на противната страна. Това е така, тъй като едва след доклада по чл. 146 ГПК се считат очертани параметрите на спора и не следва законът да бъде тълкуван в смисъл, че неподаването на писмен отговор по чл. 131 ГПК преклудира правото на ответника да оспори иска и обстоятелствата, на които той се основава, както и да изрази становище по представените доказателства. Липсва презумпция, че неподаването на отговор в срок прави иска основателен, или че освобождава ищеца от доказателствената тежест по чл. 154, ал. 1 ГПК. В този смисъл са Решение № 290 от 15.08.2011г. по гр.д. № 1211/2010г. на І г.о. на ВКС и Решение № 67 от 06.07.2010г. по т.д. № 898/2009г. на І т.о. на ВКС. В този смисъл, като е дал възможност на ответника да оспори иска в първото по делото заседание и след извършване на доклада по чл. 146 ГПК, първоинстанционният съд не е допуснал нарушения на съдопроизводствените правила. Нещо повече, видно от обжалваното решение, Районен съд – град В. Т. е коментирал и аргументирал изводите си именно въз основа на ангажираните от ищеца по делото, сега въззивник, доказателства. Не намира опора в закона и възражението на М. Д., че невписването на процесния договор за аренда го освобождава от поетите с договора задължения. С договора за аренда арендодателят предоставя земята на арендатора за временно ползване, в т.ч. правото да придобива нейните естествени плодове срещу арендно плащане – гражданските плодове на земята. Арендаторът получава естествените плодове на земята, а арендодателят – гражданските. Формата за валидност на арендния договор е писмена с нотариална заверка на подписите. Договорът за аренда подлежи на вписване в нотариалните книги и в общинската служба по земеделие, като вписванията не са елемент от фактическия му състав. Вписването в нотариалните книги няма конститутивно действие, но го прави противопоставим на трети лица, които по-късно черпят права /вещни или облигационни/ от същия праводател. Вписването в общинската служба по земеделие няма правно значение за валидността и действието на договора, а има чисто оповестително действие. В този смисъл са Решение № 703 от 05.01.2011г. по гр. д. № 1060/2009г. на ІV г.о. на ВКС и Решение № 541 от 06.02.2012г. по гр.д. № 810/2010г. на ІV г.о. на ВКС. От съществено значение по делото са обстоятелствата, наведени от Д., както в исковата молба, така и във въззивната жалба, свързани с наличието на пропуснати ползи в следствие неизпълнение на договорните задължение на Манастира. В тази връзка следва да се има предвид, че относно пропуснатите ползи теорията, а и съдебната практика, приемат, че те подлежат на обезщетяване само ако е съществувала сигурност, обективна възможност за реализиране на ползата, т.е. за увеличаване на имуществото на кредитора, с оглед нормалното развитие на гражданския, респективно – търговския оборот и тази възможност е осуетена единствено и само поради неизпълнението на задълженията на другата страна по договора. Предполагаемите ползи не подлежат на обезщетяване. Съгласно Решение № 529 от 05.04.1995г. по гр.д. № 521/1994г. на ІV г.о. на ВКС, кредиторът, който твърди, че е пропуснал да реализира определена полза, следва да докаже както обстановката, която би била налице, ако неизпълнението на договора не би настъпило, така и факта, че самият той е предприел активни действия за реализиране на ползата. Кредиторът дължи доказване и на действителния размер на пропуснатата сигурна полза. В тази връзка правилно Районният съд е приел, че по делото не е установено на Д. да е причинена каквато и да е реална вреда. Нито пред първоинстанционния съд, нито във въззивното производство са ангажирани доказателства за претърпени от М. Д. вреди, изразяващи се в реални пропуснати ползи. Изложените от него съображения остават на плоскостта на хипотетични възможности. Първо, липсват данни той да е предприел каквито и да е реални действия за създаването на лозов масив чрез засаждане на лозови насаждения. Последиците от едно такова засаждане също остават предполагаеми – кога би започнал да получава добив от тях; какъв би бил той; как би реализирал продукцията; на каква цена и т. н.Не би могло да се приеме и че евентуално във времево отношение за ищеца по делото, сега въззивник, биха възникнали граждански правоотношения между него и трети лица. В случая по делото не е установено наличието на връзка между неизпълнение на задължения на ответния М. и несключването на други облигационни договори, осигуряващи граждански плодове от отдадените под аренда земеделски земи. За да бъде уважен предявеният иск, ползата, от която е лишена изправната страна по облигационното отношение, трябва да е реална, т.е. всички тези посочени по-горе обстоятелства подлежат на доказване от страна на ищеца. В този смисъл е и Решение № 156 от 29.11.2010г. по т.д. № 142/2010г. на І т.о. на ВКС. По изложените по-горе съображения Окръжният съд приема, че въззивната жалба на М. И. Д. по делото е неоснователна и недоказана. Обжалваното от него решението е правилно и законосъобразно, поради което и като такова същото следва да бъде потвърдено. Предвид обстоятелството, че доказателства за направените от М. „С. П. Г.” разноски по делото за въззивната инстанция, съответно - за заплатеното от Манастира на адв. С. Б. адвокатско възнаграждение, са представени след приключване на последното по делото заседание едва на 18.06.2012 година с писмената защита на адв. Б., претенцията на Манастира за разноски за въззивната инстанция следва да бъде отхвърлена като неоснователна и недоказана. Водим от горното и на основание чл. 271, ал. 1 ГПК, Великотърновският окръжен съд Р Е Ш И : ПОТВЪРЖДАВА решение № 246 от 08.03.2012 година на Районен съд – град В. Т. по гр. д. № 5163/2010 година. ОТХВЪРЛЯ като неоснователна и недоказана претенцията на М. „С. П. Г.” да му бъдат присъдени направените от него разноски по делото за въззивната инстанция. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: |