Решение по дело №10928/2021 на Софийски градски съд

Номер на акта: 639
Дата: 29 март 2022 г.
Съдия: Рени Коджабашева
Дело: 20211100510928
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 7 септември 2021 г.

Съдържание на акта

РЕШЕНИЕ
№ 639
гр. София, 24.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и четвърти февруари през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Рени Коджабашева
Членове:Йоана Генжова

Антоанета Г. Ивчева
при участието на секретаря Капка Н. Лозева
като разгледа докладваното от Рени Коджабашева Въззивно гражданско дело
№ 20211100510928 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С Решение от 29.06.2021 г., постановено по гр.д.№ 3720/ 2021 г. на Софийски
районен съд, ГО, 153 състав, на основание чл.344, ал.1, т.1 КТ e признато за незаконно
и отменено уволнението на Н. Р. Р. /ЕГН **********/, извършено със Заповед № 6/
18.12.2010 г. на Управителя на „Л.” ЕООД /ЕИК ****/ на основание чл.328, ал.1, т.2
КТ; на основание чл.344, ал.1, т.2 КТ Н. Р. Р. /ЕГН **********/ е възстановена на
заеманата до уволнението длъжност: „продавач консултант” в „Л.” ЕООД; на
основание чл.344, ал.1, т.3 вр. чл.225, ал.1 КТ „Л.” ЕООД- гр. София /ЕИК ****/ е
осъдено да заплати на Н. Р. Р. /ЕГН **********/ сумата 3 355 лв., представляваща
обезщетение за оставане без работа в резултат от незаконното уволнение за периода
21.12.2020 г.- 15.06.2021 г., ведно със законната лихва от предявяване на иска до
окончателното й изплащане, и на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата 798.61 лв.-
разноски по делото, като искът по чл.344, ал.1, т.3 вр. чл.225, ал.1 КТ е отхвърлен за
разликата до пълния предявен размер и период. На основание чл.78, ал.6 ГПК
ответникът „Л.” ЕООД е осъден да заплати по сметка на СРС сумата 294.20 лв.-
държавна такса за уважените искове.
Постъпила е въззивна жалба от „Л.” ЕООД- гр. София /ответник по делото/, в
която са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на постановеното от
СРС решение в частта му, в която са уважени исковете на Н.Р., с искане да бъде
1
постановена отмяната му и да бъде постановено решение за отхвърляне на предявените
срещу дружеството искове като неоснователни, с присъждане на разноски за двете
съдебни инстанции.
Въззиваемата страна Н. Р. Р. /ищца по делото/ оспорва жалбата и моли
постановеното от СРС решение като правилно да бъде потвърдено, като претендира
разноски за въззивното производство.
Предявени са искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1 КТ, чл.344, ал.1, т.2
КТ и чл.344, ал.1, т.3 вр. чл.225, ал.1 КТ.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК,
намира от фактическа и правна страна следното:
Жалбата е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Атакуваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо- в
обжалваната част.
По същество решението на СРС е правилно като краен резултат в обжалваната
част и следва да бъде потвърдено.
Предявеният от Н.Р. иск с правно основание чл.344, ал.1, т.1 КТ е
основателен.
По делото не е спорно, а се установява и от представеното писмено
доказателство- Трудов договор от 10.01.2020 г., че считано от 13.01.2020 г. между
страните е съществувало валидно трудово правоотношение /за неопределено време/, по
което ищцата Н.Р. е заемала длъжността „продавач консултант“ в ответното дружество
„Л.“ ЕООД- гр. София. Това правоотношение е прекратено едностранно от
работодателя- ответник „на основание чл.328, ал.1, т.2 КТ“ със Заповед № 6/ 18.12.2010
г. на Управителя на дружеството, считано от 21.12.2020 г. От страна на последния е
издадено и едномесечно предизвестие с дата 19.11.2020 г., за чието връчване на ищцата
преди издаване на заповедта от 18.12.2020 г. няма безспорни данни по делото
/приложеното с писмения отговор по чл.131 ГПК предизвестие е подписано от Р., без
да е посочена дата на връчването му/, поради което и не може да се приеме, че с
изтичане на посочения в него 30- дневен срок, считано от 19.11.2020 г. /т.е. на
20.12.2020 г./ правоотношението между страните е било прекратено. Следователно,
предвид неоспореното от ищцата връчване на процесната заповед /по твърдение на
ответника на 21.12.2020 г./, по правилата на чл.335, ал.2, т.2 КТ трудовоправната
2
връзка между страните се счита прекратена на 21.12.2020 г., към която дата следва да
бъде извършена преценка за осъществяване фактическия състав на приложеното от
ответника уволнително основание.
Независимо, че в заповедта от 18.12.2020 г. е посочено уволнително основание
по „чл.328, ал.1, т.2 КТ“, без да е направена конкретизация дали се касае за
съкращаване на щата или закриване на част от предприятието, пречка за
законосъобразно извършване на процесното уволнение и в двата случая е била
приложимата по отношение на ищцата Р. абсолютна закрила по чл.333, ал.5 КТ,
поради обстоятелството, че е била бременна към датата на издаване на уволнителната
заповед на 18.12.2020 г. и към 21.12.2020 г., когато съобразно чл.335, ал.2 КТ е
настъпило прекратяването на трудовото правоотношение между страните /ищцата не
оспорва, че към 21.12.2020 г. заповедта й е била връчена/.
Съгласно разпоредбата на чл.333, ал.5 КТ, бременна работничка или служителка,
както и работничка и служителка в напреднал етап на лечение ин- витро, може да бъде
уволнена с предизвестие само на основание чл.328, ал.1, т.1, 7, 8 и 12, както и без
предизвестие на основание чл.330, ал.1 и ал.2, т.6; в случаите на чл.330, ал.2, т.6
уволнението може да стане само чрез предварително разрешение на инспекцията по
труда, а според ал.7 на същата норма, закрилата по този член се отнася към момента на
връчването на заповедта за уволнение.
Нормата на чл.333, ал.5 КТ регламентира абсолютна закрила за бременни
служителки за непосочените в нея уволнителни основания, каквото е приложеното от
работодателя- ответник- „чл.328, ал.1, т.2 КТ“, независимо дали се касае за
съкращаване на щата или за закриване на част от предприятието, или за едновременно
приложение на двете посочени хипотези /допустимо според установената от ВКС
съдебна практика/. За посочените основания за прекратяване на трудовото
правоотношение- по чл.328, ал.1, т.1, 7, 8 и 12 КТ /с предизвестие/ и по чл.330, ал.1 и
ал.2, т.6 КТ /без предизвестие/, закрилата е относителна, като в последния случай- по
чл.330, ал.2, т.6 КТ дисциплинарното уволнение би било законосъобразно само при
наличието на получено преди това разрешение от инспекцията по труда.
Ирелевантно в случая е знанието или незнанието на работодателя за
състоянието, в което е била ищцата към датата на уволнението, тъй като преди
издаването на заповедта той е бил длъжен да събере информация за евентуалното
наличие на предпоставки по чл.333 КТ /във всичките му хипотези/, пораждащи право
на предварителна закрила на служителката срещу уволнението. Тъй като
работодателят не е изпълнил задължението си да изиска посочената информация,
бездействието на служителката да го уведоми за състоянието си /в случая- за
бременността си/, дори да е налице такова бездействие, е ирелевантно за преценката
относно спазването на чл.333, ал.5 КТ. Това е така, тъй като закрилата по чл.333 КТ
3
има обективен характер и цели да запази работника или служителя от
неблагоприятните последици на уволнението по социални и хуманни критерии.
Практиката допуска само едно изключение от принципа, че закрилата има обективен
характер и то е когато работникът умишлено е въвел работодателя в заблуждение, че
не страда от заболяване или не е в състояние, за което се предвижда закрила.
Що се отнася до условното задължение, визирано в разпоредбата на чл.313а, ал.1
КТ /нов, ДВ- бр.52/ 2004 г., изм. 2009 г./, според която бременната работничка или
служителка, както и работничка и служителка в напреднал етап на лечение ин- витро
ползва права по чл.140, ал.4, т.2, чл.147, ал.1, т.2, чл.157, ал.2, чл.307, 309, 310 и чл.333,
ал.5 след удостоверяване на състоянието си пред работодателя с надлежен документ,
издаден от компетентните здравни органи, това задължение, което не е за
предварително уведомяване, а за удостоверяване състоянието на бременност, е
предвидено с оглед последиците от липсата на уведомяване от страна на бременната
работничка или служителка до момента, в който работодателят заяви основание за
прекратяване на трудовия договор в обхвата на закрилата. Работодателят, обаче, не
може да се позове на игнориране на закрилата, поради това, че не е бил предварително
уведомен за състоянието на служителката, като в случай, че в срока на отправеното до
същата предизвестие за прекратяване на трудовото правоотношение посоченото
състояние бъде удостоверено със съответни медицински документи, то закрилата по
чл.333, ал.5 КТ също има действие. Условното задължение за уведомяване по чл.313а
КТ е свързано с личния характер на обстоятелството, подлежащо на съобразяване от
работодателя, като задължението на ползващата се със закрила работничка или
служителка възниква от момента, в който бъде известена от работодателя за такива
факти, от които за нея настъпват и съответните права. Заявлението на работодателя, че
прекратяването на трудовото правоотношение ще настъпи след изтичане на срока на
предизвестието, е такъв факт /в този смисъл- Решение № 342 от 02.01.2013 г. по гр.д.№
240/ 2012 г. на ВКС- ІІІ ГО, постановено по реда на чл.290 ГПК/.
В случая по делото е приложено предизвестие за прекратяване на трудовото
правоотношение между страните, съставено на 19.11.2020 г., с посочена определяема
дата на прекратяването- „след изтичане на 30 дни“ от датата на връчване на
предизвестието, или на 20.12.2020 г., но данни и доказателства за връчването му преди
датата на издаване на процесната уволнителна заповед липсват, поради което и не
може да се приеме, че работодателят- ответник е събрал сведения в горепосочения
смисъл.
Независимо от изложеното по- горе, въззивният съд намира, че ищцата е
уведомила своевременно ответника за бременността си, представяйки издадените й на
19.11.2020 г. и 3.12.2020 г. два болнични листа- с посочена в тях диагноза: „заплашващ
аборт“, първият от които- за временна неработоспособност до 2.12.2020 г., и вторият-
4
до 1.01.2021 г. Не е оспорено, нито опровергано, направеното в исковата молба
твърдение, че Р. е уведомила работодателя за бременността си, за което е приложила и
съответна електронна кореспонденция по делото. Освен това за представяне на трите
болнични листа, вкл. горепосочените два болнични листа от 19.11.2020 г. и 3.12.2020
г., като доказателства по делото, ответникът е бил задължен по реда на чл.190 ГПК
/проекто- доклад по чл.140 ГПК/, като при представянето им с молба от 27.05.2021 г.
не е изложил съображения същите да са му били предоставени от ищцата след
уволнението й на 21.12.2020 г. Налага се извод при съвкупна преценка на
доказателствата, че преди издаване на уволнителната заповед на 18.12.2020 г.
ответникът е бил уведомен за бременността на служителката, която е изпълнила
задължението по чл.313а КТ, поради което и е в обхвата на абсолютната закрила по
чл.333, ал.5 КТ.
Следва да се отбележи в тази връзка, че в заключителната част на издадената от
работодателя- ответник на 18.12.2020 г. уволнителна заповед се съдържа бланкова
„декларация на служителя“, в която е посочено, че деклараторът „не се ползва от
закрила по чл.333, ал.1, т.2, т.3 и т.4 КТ и не е в законоустановен отпуск поради
временна неработоспособност“. От една страна посредством посочената декларация
работодателят не е събрал сведения за закрила на служителката по чл.333, ал.5 КТ
/бременност или процедура ин- витро/, и от друга страна- въпреки знанието за
издадените й за периода 13.11.2020 г.- 1.01.2021 г. болнични листа /обстоятелство,
което не е оспорено за периода 19.11.2020 г.- 1.01.2021 г./, т.е. за разрешен й от
здравните органи законоустановен отпуск поради временна неработо-способност, е
издал процесната уволнителна заповед.
При тези данни и доказателства се налага приемането на извод, че ищцата Р. е
била в обхвата на абсолютната закрила по чл.333, ал.5 КТ, поради което и
уволнителното основание по чл.328, ал.1, т.2 КТ, независимо дали се касае за
съкращаване на щата или закриване на част от предприятието, за които не са и
представени доказателства в първо-инстанционното производство /при принадлежаща
на ответника доказателствена тежест/, е неприложимо в разглеждания случай.
Предявеният от Н.Р. иск по чл.344, ал.1, т.1 КТ за отмяна на извършеното едностранно
от работодателя- ответник на посоченото основание уволнение като незаконно е
основателен и правилно е уважен с обжалваното решение.
Конкретни доводи за неправилност на обжалваното решение в частта, в която са
уважени исковете на Н.Р. по чл.344, ал.1, т.2 КТ и чл.344, ал.1, т.3 вр. чл.225, ал.1 КТ,
във въззивната жалба на ответника не се съдържат, поради което и по съображенията
на СРС, които въззивният съд споделя /чл.272 ГПК/, решението в тази част също
следва да бъде потвърдено.
При тези съображения и поради съвпадане крайните изводи на двете съдебни
5
инстанции по съществото на трудовия спор първоинстанционното решение като
правилно в обжалваната част следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора на основание чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК въззивникът
дължи да заплати на въззиваемата страна сумата 780 лв.- разноски за въззивното
производство /за платено адв. възнаграждение/, чиито размер не следва да бъде
намаляван по възражението за прекомерност по чл.78, ал.5 ГПК, тъй като не
надвишава минималния дължим съгласно Наредба № 1/ 2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения- чл.7, ал.1, т.1, размер на адвокатското
възнаграждение.
Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение от 29.06.2021 г., постановено по гр.д.№ 3720/ 2021
г. на Софийски районен съд, ГО, 153 състав, в обжалваната част, в която са уважени
предявените от Н. Р. Р. /ЕГН **********/ срещу „Л.” ЕООД- гр. София /ЕИК ****/
искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1 КТ, чл.344, ал.1, т.2 КТ и чл.344, ал.1, т.3 вр.
чл.225, ал.1 КТ, и са присъдени разноски на ищцата Н. Р. Р. по чл.78, ал.1 ГПК и
държавна такса по сметка на СРС на основание чл.78, ал.6 ГПК.
ОСЪЖДА „Л.” ЕООД- гр. София /ЕИК ****/ да заплати на Н. Р. Р. /ЕГН
**********/ сумата 780 лв. /седемстотин и осемдесет лева/- разноски за въззивното
производство, на основание чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК.
Решението по гр.д.№ 3720/ 2021 г. на СРС, ГО, 153 състав, като необжалвано е
влязло в сила в останалата /отхвърлителна/ част.
Решението може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен
съд в 1- месечен срок от съобщаването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6