Решение по дело №2496/2018 на Софийски градски съд

                                                    Р Е Ш Е Н И Е

  гр. София, 20.01.2020 г.

 

    СГС, VI-4 състав, в открито съдебно заседание на десети декември две хиляди и деветнадесета година, в състав:

                                                                       ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛА ЧОМПАЛОВ

           

    При участието на секретар Анелия Груева, кaто разгледа докладваното от съдия Чомпалов т. дело № 2496/18 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

     СГС е сезиран с искова молба от „Е.“ АД, с която е предявен срещу „С.Г.“ АД и „Б.“ ЕООД иск с правно основание чл.124 ГПК, вр. с чл.151 ЗЗД, както и с искане по чл.179 ал.2 ЗЗД. Твърди се от ищеца, че на 22.07.2008 г. между „Банка ДСК“ ЕАД и „Б.“ ЕООД е сключен договор за кредит, по който банката е предоставила в кредит сумата от 90 000 ЕВРО, а за обезпечение на задължението на кредитополучателя третите лица „А.-**“ ООД и „Е.Г.“ АД са учредили ипотека върху двуетажна сграда, находяща се в гр.София, ул.“********. След вписване на ипотеката ищецът на 29.09.2008 г. е придобил ипотекирания имот. С договор за цесия от 19.04.2012 г. кредиторът „Банка ДСК“ ЕАД е прехвърлил на ответника „С.Г.“ АД вземането в размер на 67 215,75 ЕВРО по процесния договор за кредит. На 18.07.2018 г. цесионерът „С.Г.“ АД  е подал 10 заявления за издаване на заповед по чл.417 ГПК и в негова полза са издадени изп.листове за общо 230 000 лв. – главница и за разноски от общо 8 992 лв. /4600 лв. –държавна такса и 4392 лв.-адвокатско възнаграждение/. Според ищеца в полза на цесионера не съществува вземането по изп.листове, защото е погасено по давност, която е започнала да тече от настъпване на крайния срок по договора за кредит – 22.07.2011 г., уговорен в анекс N 2 от 22.07.2010 г. Изложени са фактически твърдения, че действителният носител на вземането по договора за цесия не е първият ответник, а „Л.И.“ АДСИЦ, защото първият ответник е негово обслужващо дружество. При условията на евентуалност се поддържа, че вземането на цесионера възлиза на 67 215,75 ЕВРО, колкото е посочено в договора за цесия. Иска се от ищеца да се установи, че „Б.“ ЕООД не дължи на „С.Г.“ АД поради изтекла погасителна давност вземането по издадените заповеди по чл.410 ГПК и изп.листове.

      Ответникът „С.Г.“ АД  е подал писмен отговор, с който оспорва искането за заличаване на ипотеката, защото заличаване на ипотеката настъпва само при уважен иск за установяване, че ипотечното задължение не съществува. Прави възражение за недопустимост на установителните искове относно вземането по договора за кредит, защото е изтекъл срокът по чл.414 ал.2 ГПК. По същество оспорва иска с възражение, че не е доказано вземането да е погасено по давност, а от представените с исковата молба писмени доказателства се установяват факти, които са в полза на ответника – доброволно учредена ипотека, молба за подновяване, прехвърляне ипотекирания имот, както и на вземането, обезпечено с ипотеката. Сочи се, че не е необходимо да се извършва отбелязване на сключените анекси към договора за кредит. Относно размера на вземането следва да се отчита размерът на обезпеченото вземане с договорната ипотека, което възлиза на 90 000 ЕВРО – главница, заедно с неустойки, лихви и разноски. Поддържа се, че на 01.09.2015 г. е сключено споразумение от 01.09.2015 г., с което ответниците са новирали задължението на длъжника „Б.“ ЕООД, а изтеклата до сключването му лихва е капитализирана.

    Ищецът е подал допълнителна искова молба, с която поддържа предявения иск с довода, че при установяване несъществуването на вземане следва и да се постанови заличаване на ипотеката. Сочи се, че ищецът не е длъжник в заповедното производство, поради което за него не съществува възможност за защита с възражение по чл.414 ГПК. Според ищеца споразумението от 01.09.2015 г. е съставено с оглед нуждите на първия ответник в процеса, а освен това не е извършено отбелязване на споразумението към ипотеката. Поддържа се, че вземанията по издадените в полза на ответника заповеди не са основани на споразумението от 01.09.2015 г. Навежда се довод, че при подновяване на обезпечено с ипотека вземане е необходимо да се извърши вписване, за да има действие. Не са представени доказателства за точния размер на дълга, защото с договора за цесия е прехвърлено вземане от 58 092,69 ЕВРО, но не е ясно как задължението нараства до размера от 230 000 лв.

    Ответникът „С.Г.“ АД е представил допълнителен писмен отговор, с който поддържа оспорванията и възраженията срещу иска. Сочи се, че искането за заличаване на ипотека не е последица от уважаване на иска по чл.124 ГПК, а представлява самостоятелен иск за отричане на ипотечното задължение. На 22.10.2018 г. ищецът е узнал за издадените в полза на ответника изпълнителни листове, поради което е следвало да предяви иск по чл.440 ГПК. От сключеното на 01.09.2015 г. споразумение се установява, че вземането не е погасено по давност.

     Представен е договор за кредит N 263/22.07.2008 г., от който се установява, че между „Банка ДСК“ ЕАД и ответника „Б.“ ЕООД е възникнало правоотношение, по което банката е поела задължението да предостави кредит в размер на 90 000 ЕВРО, а ответникът е поел задължението да погаси дълга до 22.07.2009 г.

    Представени са сключени към договора анекси от 22.07.2009 г., 22.07.2010 г., с които срокът за погасяване на задължението по кредита е продължен до 22.07.2011 г.

    Представен е нот.акт за учредяване на договорна ипотека N 168, том VIII, дело N 1471/08 г., от който се установява, че „А.-**“ ООД и „Е.Г.“ АД са учредили в полза на „Банка ДСК“ ЕАД ипотека върху двуетажна сграда, находяща се в гр.София, ул.“********, която да служи за обезпечение на задълженията на ответника „Б.“ ЕООД по договора за кредит N 263/22.07.2008 г.

    Представен е нот.акт за покупко-продажба на недв.имот N 188, том I, дело N 176/08 г., от който се установява, че „А.-**“ ООД е продал на ищеца „Е.“ АД 4/100 ид.части от двуетажна сграда, находяща се в гр.София, ул.“********.

     Представен е нот.акт за замяна на недв.имот N 187, том I, дело N 175/08 г., от който се установява, че  „Е.Г.“ АД е продал на ищеца „Е.“ АД собствеността върху 96/100 ид.части от двуетажна сграда, находяща се в гр.София, ул.“********, срещу апартамент N 2, находящ се в гр.София, ул.“*******, както и срещу сумата от 421 000 лв., която се заплаща от „Е.“ АД за уравнение.

    Представен е договор за цесия от 19.04.2012 г., от който се установява, че „Банка ДСК“ ЕАД е прехвърлила на ответника „С.Г.“ АД вземанията в размер на 58 092,69 ЕВРО – главница, 5 973,79 ЕВРО – договорна лихва и 3 149,27 ЕВРО – наказателна лихва, произтичащи от договор за кредит N 263/22.07.2008 г. и анексите към него. Направено е отбелязване за вписване на договора за цесия         в книгите за вписване на 19.04.2012 г.

    Представен е Протокол от заседание на съвета на директорите на „Л.И.“ АДСИЦ от 20.08.2015 г., в който се сочи, че е прието решение за упълномощаване изп.директор на „С.Г.“ АД да подпише споразумение с „Б.“ ЕООД за преизчисление на вземането по договор за цесия от 19.04.2012 г.

     Представено е писмо от 01.10.2015 г., с което „Л.К.“ АД са уведомили „Л.И.“ АДСИЦ, че отказва да подпише споразумението от 01.09.2015 г.

     Представено е споразумение от 01.09.2015 г., в което се сочи, че „С.Г.“ АД и „Б.“ ЕООД са постигнали съгласие за това, че придобитото с договор за цесия вземане възлиза на 122 901,60 лв. – главница, 50 174,75 лв. – лихва, което ще се погаси на разсрочено плащане през периода 01.10.2015 г. – 01.11.2017 г.  

    На 20.04.2018 г. е подновено вписването на ипотеката върху двуетажна сграда, находяща се в гр.София, ул.“********.

     Представена е заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от 19.07.2018 г. на районен съд –гр.Костинброд по ч.гр.дело N 643/2018 г., с която „Б.“ ЕООД е осъден да заплати на „С.Г.“ АД сумата от 23 000 лв. – цедираното вземане по договор за кредит N 263/22.07.2008 г., изменен с анекси от 22.07.2010 г. и от 22.07.2011 г.

      Представени са 10 бр. заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от 19.07.2018 г. на районен съд –гр.Костинброд по ч.гр.дело N 643/2018 г.,  по ч.гр.дело N 644/2018 г., гр.д. N 645/2018 г., гр.д. N 646/2018 г., гр.д. N 647/2018 г., гр.д. N 648/2018 г., гр.д. N 649/2018 г., гр.д. N 650/2018 г., гр.д. N 651/2018 г., гр.д. N 652/2018 г.,  с които „Б.“ ЕООД е осъден да заплати на „С.Г.“ АД сумата от 23 000 лв. – част от цедираното от „Банка ДСК“ ЕАД вземане по договор за кредит N 263/22.07.2008 г., изменен с анекси от 22.07.2009 г. и от 22.07.2010 г.

     Представени са заявленията по чл.410 ГПК на „С.Г.“ АД, с които е поискал издаване на заповеди за изпълнение срещу „Б.“ ЕООД за вземания, цедирани от „Банка ДСК“ ЕАД и произтичащи от договор за кредит N 263/22.07.2008 г., изменен с анекси от 22.07.2009 г. и от 22.07.2010 г.

      Представен е годишен доклад за дейността на „Л.И.“ АДСИЦ за финансовата 2012 г.

      Представен е договор от 14.10.2013 г., от който се установява, че „Л.И.“ АДСИЦ е възложил на „С.Г.“ АД да изпълнява функциите на обслужващо дружество по ЗДСИЦ.

     Установява се от заключението на единичната съдебно-графологическа експертиза, че подписите, положени от името на „Б.“ ЕООД в споразумение от 01.09.2015 г. и в приложението към него, са изпълнение от М.М.М..

      Установява се от заключението на тройната съдебно-графологическа експертиза и от обясненията на в.лица, дадени в съдебното заседание на 10.12.2019 г., че подписите вероятно са изпълнени от М.М..

      В показанията на св.Д. се изнасят факти, че през лятото на 2017 г. са били проведени срещи с представители на „С.Г.“ АД, на които е присъствал и представител на „Л.И.“ АДСИЦ и е бил обсъждан дългът на „С.Г.“ АД към „Б.“ ЕООД, но не е било споменавано за сключено споразумение между „С.Г.“ АД и „Б.“ ЕООД.

     В показанията на св.Д. се изнасят факти, че на 01.09.2015 г. е било сключено споразумение между „С.Г.“ АД и „Б.“ ЕООД, за което е било прието решение от УС на „Л.И.“ АДСИЦ, защото  „С.Г.“ АД  е негово обслужващо дружество. Уговорките на това споразумение не са били обсъждани с ищеца. Причината за сключване на споразумението е да се избегне изтичане на давностния срок.

    Установява се от заключението на ССЕ, че на 19.04.2012 г. в търговските книги на „С.Г.“ АД е направено записване на процесния договор за цесия, както и че на 01.09.2015 г. не са направени записвания на споразумението от 01.09.2015 г. В обясненията на в.лице П., дадени в съдебното заседание на 20.06.2019 г., се сочи, че при вписване на вземане в търговските книги на търговеца при промяна на падежа чрез разсрочване това следва да се отрази чрез съответна статия или операция, но в случая не е сторено.

     Представена е пазарна оценка на процесното вземане по договора за цесия.

  

     При така установената фактическа обстановка съдът достигна до следните правни изводи:

 

    Предмет на спора пред първоинстанционния съд е иск с правно основание чл.124 ГПК, вр. с чл.151 ЗЗД.

   

    Предявеният установителен иск за отричане на изпълняемо право е процесуално допустим, защото ищецът е собственик на имот, върху който е била учредена ипотека за обезпечение на чуждо вземане и има правното положение на лице, дало своя вещ за обезпечение на чуждо задължение, поради което, макар и да не е страна по изпълнителното дело срещу длъжника „Б.“ ЕООД, има правен интерес да води иска за несъществуване на вземането /решение № 153 от 29.12.2016 г. по т.д. № 896/2015 г., Т. К., ІІ Т. О. на ВКС, определение № 457 от 27.09.2017 г. по ч.т.д. № 2021/2017 г., Т. К., І Т. О. на ВКС/.

   Ищецът не е длъжник по издадените срещу „Б.“ ЕООД заповеди по чл.410 ГПК и не е разполагал с правото на защита по чл.414 ГПК, поради което не може да му се противопостави правилото на чл.424 ГПК.  Ищецът може да наведе като основание на иска за несъществуване на вземането факти, които длъжникът по заповедите „Б.“ ЕООД е имал право да повдигне, но не е упражнил в срока по чл.414 ГПК. Това е така, защото ищецът в качеството на ипотекарен длъжник с предявения отрицателен установителен иск брани своята правна сфера, а не правата на длъжника по кредитното правоотношение, срещу който са издадени заповедите.

    Заповедите срещу длъжника „Б.“ ЕООД са издадени в полза на „С.Г.“ АД, поради което двете дружества са легитимирани като ответници по иска.          

    Установи се от представения по делото договор за кредит N 263/22.07.2008 г., че между „Банка ДСК“ ЕАД и ответника „Б.“ ЕООД е възникнало правоотношение, по което банката е поела задължението да предостави кредит в размер на 90 000 ЕВРО, а ответникът в качеството на кредитополучател е поел задължението да погаси дълга до 22.07.2009 г. Не се спори по отношение на факта, че банката е изпълнила своето задължение и е предоставил реално на ответника „Б.“ ЕООД уговорената сума. Това означава, че за кредитополучателя е възникнало насрещното задължение да погаси дълга чрез плащания до крайния срок.

    Наличието на валидно възникнал паричен дълг по договор за кредит е предпоставка за обезпечаване вземанията на банката кредитор. В случая това е сторено от третите за кредитното правоотношение лица - „А.-**“ ООД и „Е.Г.“ АД, които по силата на нот.акт за учредяване на договорна ипотека N 168, том VIII, дело N 1471/08 г. са учредили в полза на кредитора „Банка ДСК“ ЕАД ипотека върху двуетажна сграда, находяща се в гр.София, ул.“********.

    След възникване на ипотечното право собствеността върху ипотекирания имот е била придобита от ищеца по силата на нот.акт за покупко-продажба на недв.имот N 188, том I, дело N 176/08 г. и на нот.акт за замяна на недв.имот N 187, том I, дело N 175/08 г. С факта на придобиване на собствеността върху имот, който преди това е ипотекиран за обезпечение на дълга на „Б.“ ЕООД към банката, ищецът е придобил качеството на лице, дало своя вещ за обезпечение на чужд дълг – чл.151 ЗЗД. В това си качеството ищецът е длъжен да търпи върху своя имот насочване на изпълнение, предназначено да се удовлетвори вземането на ипотекарния кредитор, респ. на неговия правоприемник.

 

    По силата на договор за цесия от 19.04.2012 г., с нот.заверка на подписите, кредиторът „Банка ДСК“ ЕАД е прехвърлила на ответника „С.Г.“ АД произтичащите от договор за кредит N 263/22.07.2008 г. и анексите към него вземанията срещу длъжника „Б.“ ЕООД в размер на 58 092,69 ЕВРО – главница, 5 973,79 ЕВРО – договорна лихва и 3 149,27 ЕВРО – наказателна лихва. Договорът за цесия е вписан в книгите за вписвания на 19.04.2012 г., поради което цесията има действие и за ипотекарния длъжник /ищеца/, който след прехвърляне на вземането и вписването му в книгите за вписвания е длъжен да търпи изпълнението срещу имота, насочено за удовлетворение вземането на цесионера „С.Г.“ АД – чл.171 ЗЗД.

    Съдът намира за несъстоятелни доводите на ищеца, че титуляр на вземането е „Л.И.“ АДСИЦ, тъй като при сключване на договора за цесия „С.Г.“ АД е бил действал като „обслужващо дружество“ по чл.18 ал.1 ЗДСИЦ. На първо място – при сключване на договора за цесия „С.Г.“ АД не е действал като представител по пълномощие на „Л.И.“ АДСИЦ, поради което права и задължения по договора за цесия възникват в правната сфера на страната по него - „С.Г.“ АД, който в качеството на цесионер е носител на цедираното вземане.

     На второ място – отношенията между „Л.И.“ АДСИЦ и „С.Г.“ АД се регулират от договор от 14.10.2013 г. за извършване на дейности като обслужващо дружество, който е сключен след сключване на процесния договор за цесия. Но дори този договор да предшестваше цесията, това не би повлияло върху качеството на кредитор /цесионер/ на „С.Г.“ АД, защото договорът по чл.18 ал.1 ЗДСИЦ е разновидност на договора за поръчка, а според нормата на чл.292 ал.2 ЗЗД, когато довереникът не действа като пълномощник на доверителя, а действа от свое име, както е в случая, правата и задълженията от сделки с трети лица възникват за него. Само в отношенията между цесионера и доверителя му „Л.И.“ АДСИЦ правата по цесията се считат за права на доверителя, както и по отношение на кредиторите на довереника, които знаят, че действа по поръчка.

 

    По възражението за погасителна давност. Съгласно последно сключения към договора за кредит анекс от 22.07.2010 г. срокът за погасяване на задължението на длъжника „Б.“ ЕООД по договора за кредита е продължен до 22.07.2011 г. Неоснователни са възраженията на ищеца, че анексите към договора за кредит, обезпечен с ипотека, следва да се отбележат в книгите за вписване. Това е така, защото промяната на крайния срок не попада сред правните действия, за които нормата на чл.171 ЗЗД предвижда изискване за вписване. Промяната в срока за изпълнение на задължението по кредита не представлява „новация“, защото не погасява дълга, а само отлага изпълнението.

    Към сключване на договора за цесия от 19.04.2012 г. падежът на прехвърленото вземане е бил настъпил, а от това следва, че е започнал и да тече 5-годишният давностен срок. Този давностен срок изтича на 22.07.2016 г. и може да се противопостави на цесионера, ако от негова страна не са предприети действия за защита по съдебен ред цедираното вземане.

     По делото е представено споразумение от 01.09.2015 г., в което се сочи, че длъжникът „Б.“ ЕООД и цесионерът „С.Г.“ АД са постигнали съгласие, което по правни последици води до изменение на договора за кредит – променен е лихвеният процент – на 8,5 %; променен е срокът за изпълнение и е предвиден нов погасителен план; посочено е, че сумите се плащат по сметка на трето за правоотношението лице - „Л.И.“ АДСИЦ. Според съда това споразумение не поражда правно действие по промяна в условията на договора за кредит – както относно размера на лихвения процент, така и на срока за плащане, а и на лицето, на което следва да се плати. Това е така, защото по силата на договора за цесия цесионерът „С.Г.“ АД е придобил единствено вземането и качеството на кредитор на длъжника, но не е придобил качеството на страна по договора за кредит.

     Макар и с цесията да е прехвърлено вземането по договора за кредит, страна по този договор продължава да е банката, а цесионерът има единствено правото да получи изпълнение, респ. да предприеме действия по събиране на вземането по съдебен ред, но цесионерът не е страна по договора и не може да участва в съглашения за изменение на негови клаузи. Нормата на чл.20а ал.2 ЗЗД изрично предвижда, че договорите могат да бъдат изменени, прекратени, разваляни или отменени само по взаимно съгласие на страните или на основания, предвидени в закона. В случая при сключване на споразумението е участвал цесионерът, който не е страна по договора, поради което съдът намира, че не е налице валидно сключено споразумение, което да предизвиква промяна в условията на договора за кредит. Следователно цедираното вземане и след 01.09.2015 г. е вземане с падеж, настъпил на 23.07.2011 г., за което е започнал да тече давностният срок, а размерът на лихвения процент продължава да е в размер, уговорен в договора за кредит.

    Процесното споразумение от 01.09.2015 г. не води до промяна в срока за изпълнение, но съдържа признание на длъжника „Б.“ ЕООД и то адресирано към новия кредитор – цесионера „С.Г.“ АД, поради което би могло да породи последици по прекъсване на давността – чл.116 б.“а“ ЗЗД. Още с допълнителната искова молба обаче от страна на ищеца е повдигнато възражението, че споразумението с посочена в него дата 01.09.2015 е „съставено за целите и нуждите на настоящия процес“, т.е отрича се съществуването на документа преди образуване на настоящето дело.

    От събраните по делото доказателства, преценени в съвкупност, не се установиха факти, които да подкрепят довода на ответника цесионер „С.Г.“ АД, че споразумението /съдържащо признание на вземането/ е било съставено на посочената в него дата – 01.09.2015 г. Напротив – изходящи от цесионера документи съдържат изявление за факти, които са основание за фактическия извод, че процесният документ не е бил съставен на 01.09.2015 г.

    На първо място – в нито едно от подадените на 18.07.2018 г. заявления по чл.410 ГПК за издаване на заповеди за изпълнение не е посочено от заявителя „С.Г.“ АД, че е било сключено с длъжника споразумение на 01.09.2015 г. В т.12 на всяко едно от заявленията са изложени подробно и детайлно обстоятелствата, от които произтича претендираното от цесионера вземане – посочени са анексите към договора за кредит, сключените към него обепечителни договори – ипотека и поръчителство, прехвърлянето на вземането чрез цесия, нейното отбелязване в книгите за вписвания, но не е посочен фактът на сключено споразумение на 01.09.2015 г., с което цесионерът в настоящия процес се опитва да установи, че давността започва да тече поетапно през периода 01.10.2015 г. – 01.11.2017 г. Обстоятелството, че цесионерът не се е позовал в обстоятелствената част на заявленията по чл.410 ГПК на споразумение от 01.09.2015 г., което поражда изгодни за цесионера правни последици, е сериозна индикация, че този документ не е съществувал към подаване на заявленията на 18.07.2018 г.

    Освен това – от заключението на ССЕ и от обясненията, дадени от в.лице П. в съдебното заседание на 20.06.2019 г., се установява, че в търговските книги на „С.Г.“ АД е направено записване на процесния договор за цесия, но не са направени записвания за споразумение от 01.09.2015 г., с което се преурежда крайният срок, въпреки че „при промяна на падежа чрез разсрочване това следва да се отрази чрез съответна статия или операция, но в случая не е сторено“.

    Дори в молбата за подновяване на ипотеката от 20.04.2018 г. процесният документ не е споменат от цесионера и не е представен сред приложените документите по т.1-т.6 от молбата.

     На следващо място – процесното споразумение от 01.09.2015 г. има качеството на частен документ, който се ползва единствено с доказателствената сила по чл.180 ГПК, която обхваща авторството на изявленията, но не и датата, на която са направени. В случая ищецът не е участвал при съставяне на процесния документ, поради което и посочената в него дата не го обвързва.

    Според съда ищецът попада сред кръга от лица, визирани в нормата на чл.181 ГПК като „трети лица“, в чийто обхват попада всяко лице, което не е автор на частния документ и на което този документ се противопоставя като доказателство в исковото производство от насрещната страна по делото, и чиито интереси биха могли да бъдат увредени при антидатиране на този неподписан от него и неизгоден за него частен документ /решение № 273 от 02.12.2019 г. по гр.д. № 1067/2019 г., Г. К., ІV Г. О. на ВКС/.  Съдът възприема разрешението в цитираното решение на ВКС и приема, че „трети лица“ по смисъла на чл.181 ГПК са не само лицата, които черпят права от някой от издателите на документа, но и лицата, на които придадената в документа дата е в състояние да засегне негативно правната сфера. В този смисъл е и решение № 228 от 12.04.2019  г. по т.д. № 596/2018 г., Т. К., І Т. О. на ВКС, в което е прието, че  ограничително тълкуване на понятието "трети лица", употребено в чл. 181, ал. 1 ГПК, чийто кръг се свежда единствено до неучаствалите в съставянето на съответния частен документ лица, "които черпят права от някой от издателите и биха могли да бъдат увредени от неговото антидатиране“, се явява contra legem - в точно противоположния на закона смисъл.

    След като ищецът е трето лице и е оспорило датата на документа, защото изрично твърди, че документът е съставен за нуждите на процеса, т.е. след предявяване на иска, в тежест на ответника цесионер, който се ползва от документа, е да докаже достоверна дата на документа по смисъла на чл. 181 ал. 1 ГПК.

   Както се спомена, доказателствената сила по чл.180 ГПК на частния документ   се простира само по отношение на авторството, но не обхваща датата на съставяне на документ. От страна на ответника цесионер не се представиха доказателства за установяване на „достоверната“ дата по смисъла на чл.181 ГПК. В подкрепа на твърдението, че споразумението /съдържащо признание на дълга/ е съставено на посочената дата, е разпитан св.Д., но съдът на основание чл.172 ГПК не кредитира за верни неговите показания, защото свидетелят е член на УС на „Л.И.“ АДСИЦ, за чиято сметка е придобито чрез цесия спорното вземане и на който ответникът цесионер е „обслужващо дружество“ по чл.18 ал.1 ЗДСИЦ. В случая именно „Л.И.“ АДСИЦ, който действа чрез цесионера „С.Г.“ АД, се явява правният субект, който извлича като краен резултат изгодни правни последици от съществуване на вземането на цесионера, който е негово обслужващо дружество, поради което и свидетелят се явява пряко заинтересован от изхода на делото. Показанията на този свидетел по доказателствена стойност са близки до обясненията по чл.177 ал.1, т.2 ГПК. Членът на УС на „Л.И.“ АДСИЦ изнася изявления за изгодни за неговото обслужващо дружество факти досежно вземане, което вземане в техните вътрешни отношения е собственост на „Л.И.“ АДСИЦ.

    По делото е представен Протокол от заседание на съвета на директорите на „Л.И.“ АДСИЦ от 20.08.2015 г., в който се сочи, че е прието решение за упълномощаване изп.директор на „С.Г.“ АД да подпише споразумение с „Б.“ ЕООД за преизчисление на вземането по договор за цесия от 19.04.2012 г., но и този протокол има качеството на частен документ, поради което не може да служи за доказване, че на 01.09.2015 г. е сключено споразумение.

   При тези факти съдът намира, че давността за спорното вземане не е била прекъсвана и е изтекла на 23.07.2016 г., поради което заявленията по чл.410 ГПК са подадени след изтичане на давностния срок. Вземането на цесионера срещу длъжника „Б.“ ЕООД е погасено по давност, поради което цесионерът няма право да насочи изпълнение срещу ипотекирания имот, а ищецът в качеството на собственик на ипотекирания имот не е длъжен да търпи изпълнение за удовлетворение на погасеното по давност вземане.

   За пълнота на изложението следва да се спомене, че с цесията е прехвърлено на „С.Г.“ АД вземане за главница от 58 092,69 ЕВРО -113619,43 лв., а по подадените от заявления по чл.410 ГПК са издадени заповед за главница в размер на 230 000 лв. За тази разлика искът е основателен и поради това, че вземане в този размер не е прехвърлено с цесията, а със заявленията не се претендира вземане, основано на споразумението от 01.09.2015 г., за което се твърди от цесионера, че „капитализира“ лихвата, но се установи от съда, че не поражда правни последици. 

     След като обезпеченото с ипотеката вземане е погасено по давност, предявеният отрицателен установителен иск е основателен и следва да бъде уважен, а като последица от неговото уважаване следва да се постанови заличаване на вписаната върху имота на ищеца ипотека, което следва да намери отражение в диспозитива на решението -  решение № 220 от 31.07.2014 г. по гр.д. № 6126/2013 г., Г. К., ІV Г. О. на ВКС, решение № 431 от 08.11.2011г. по гр.д. № 1759/2010 г., Г. К., ІV Г. О. на ВКС.

   С оглед на изложеното съдът намира, че предявеният отрицателен установителен иск следва да бъде уважен, а поради недължимост на вземането по заповедите, в диспозитива на решението следва да се отрекат и присъдените по заповедите съдебни разноски /решение № 451 от 29.03.2016 г. по гр.д. № 2306/2015 г., Г. К., ІV Г. О. на ВКС, решение № 209 от 02.02.2016 г. по т.д. № 1248/2013 г., Т. К., І Т. О. на ВКС/.

    Мотивиран съдът                  

РЕШИ:

  

       ПРИЗНАВА за установено по предявен от „Е.“ АД, ***, срещу „С.Г.“ АД, EИК ********, и „Б.“ ЕООД, ЕИК ********,  иск с правно основание чл.124 ГПК, че „Б.“ ЕООД, ***, не дължи на „С.Г.“ АД ***, бизнес център „********, поради погасяване по давност  сумата в общ размер на 230 000 лв. – по издадени за сумата от по 23 000 лв. заповеди за изпълнение по чл.410 ГПК  и изпълнителни листове на районен съд гр.Костинброд по ч.гр.дело N 643/2018 г.,  ч.гр.дело N 644/2018 г., ч.гр.д. N 645/2018 г., ч.гр.д. N 646/2018 г., ч.гр.д. N 647/2018 г., ч. гр.д. N 648/2018 г., ч. гр.д. N 649/2018  г., ч.гр.д. N 650/2018 г., ч.гр.д. N 651/2018 г. и ч.гр.д. N 652/2018 г., която сума представлява вземане по договор за кредит N 263/22.07.2008 г. и анекси към него, придобито от „С.Г.“ АД по сключен с „Б.ДСК“ ЕАД договор за цесия от 19.04.2012 г., обезпечено чрез учредена с нот.акт N 168,том VIII, рег. N 18 300, дело N 1471/08 г. на нотариус И.Д., район на действие СРС, договорна ипотека върху двуетажна сграда, находяща се в гр.София, ул.“********,  със застроена площ от 529,73 кв.м., заедно с 92 % ид.части от общите части от парцел VII, кв.267 по плана на гр. София, Лозенец I-ва част - с площ от 530 кв.м., както и съд.разноски по заповедните производства от 8 992 лв.      

    ДА СЕ ЗАЛИЧИ договорната ипотека, вписана в книгите за вписвания при Службата по вписванията при СРС под № 55434, акт N 115, том LIII, дело N 37587/08 г., с която е обезпечено вземане на „Банка ДСК“ ЕАД срещу „Б.“ ЕООД, ЕИК ********, по договор за кредит N 263/22.07.2008 г. и анекси към него, прехвърлено с договор за цесия от 19.04.2012 г., вписан с вх.рег. N 15091/19.04.2012 г., акт N 50, том VII, подновена с вписване вх.рег.N 23876/20.04.2018 г.,  акт N 112, том XXIII.

  

     ОСЪЖДА „Б.“ ЕООД, ***, и „С.Г.“ АД, ***, бизнес център „********, да заплатят на „Е.“ АД, ***, съдебни разноски от 16 205,12 лв.

 

      Решението може да се обжалва пред САС в двуседмичен срок от връчването.

 

                                                                                                    ПРЕДСЕДАТЕЛ: