Р Е Ш Е Н И Е
№ …
Гр. София, 19.09.2018
г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 20 състав, в публичното
съдебно заседание на четвърти юли две хиляди и осемнадесета година в състав:
СЪДИЯ: ТАТЯНА КОСТАДИНОВА
при
секретаря С. Калоферова, като разгледа т.д.
№ 2682/2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са искове
с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 430, ал. 1
и 2 ТЗ и чл. 92 ЗЗД вр. чл. 101 ЗЗД.
Ищецът
О.б.б. АД твърди, че по силата на договор за кредитна линия от 30.07.2010 г. предоставил
на ответника В.Б.2. ЕООД паричен кредит срещу задължение за връщане на
усвоените средства и заплащане на възнаградителна лихва. В дълга встъпили ответниците
В.И. ООД и Х.В.Т. АД. Ищецът поддържа, че към настоящия момент по договора за
кредит са налице непогасени и изискуеми парични задължения, както следва:
549 000 лв. – главница (вноски с падеж
периода 30.05.2015 г. – 30.03.2016 г. съгласно уточнителна молба от
26.04.2017 г.); 36 765,50 лв. - възнаградителна
лихва за периода 30.05.2015 г. – 30.03.2016 г.; 86 867,91 лв. – неустойка
за забава за периода 30.05.2015 г. - 21.12.2016 г. За посочените суми, ведно
със законна лихва и разноски, е издадена заповед за незабавно изпълнение по
ч.гр.д. № 3523/2016 г. на Районен съд – Велико Търново. След постъпили
възражения ищецът предявява настоящите установителни искове и моли съда да
установи съществуването на оспорените задължения в горепосочения размер.
Претендира направените разноски в заповедното и исковото производство.
Ответникът
Х.В.Т. АД твърди недопустимост на производството спрямо него с оглед
реализирали се в хода на процеса факти – открито е производство по
несъстоятелност, в рамките на което процесните вземания са включени в одобрения
от съда списък на приетите вземания и срещу тях не е подавано възражение.
Ответниците
В.Б.2. ЕООД и В.И. ООД оспорват исковете при следните твърдения: договорите и
допълнителните споразумения не са автентични, както и не е взето решение от
компетентните органи за сключването им; договорът за кредит е нищожен поради
липса на съгласие относно съществен елемент (размера на възнаградителната
лихва); сумата, предмет на кредита, не е усвоена; налице е погасяване на дълга;
кредиторът е злоупотребил с право, като не е обявил своевременно предсрочна
изискуемост и не се е удовлетворявал едностранно от средствата по поддържаните
при него банкови сметки, което довело до увеличаване на размера на задължението
за неустойка; по отношение на встъпилите в дълга договорът за встъпване е
нищожен поради липса на кауза. Въз основа на изложеното ответниците молят съда
да отхвърли исковете и да им присъди разноски.
Съдът, като
съобрази събраните доказателства, достигна до следните фактически и правни
изводи:
По допустимостта
на исковете срещу
Х.В.Т. АД:
Видно
от обявените в Търговския регистър данни, спрямо този ответник е открито
производство по несъстоятелност с решение от 18.08.2017 г. Ищецът е предявил
процесните вземания и същите са включени в Списък на приетите вземания № 1,
обявен на 08.11.2017 г. Списъкът е одобрен с определение по чл. 692, ал. 3 ТЗ и
от него е видно, че срещу процесните вземания не са постъпили възражения в
срок.
При
тези факти съдът намира, че производството спрямо Х.В.Т. АД следва да бъде
прекратено – то има за предмет вземания, включени в одобрения от съда списък на
приетите в производството по несъстоятелност на ответника вземания и срещу
които не са постъпили възражения нито от длъжника, нито от друг кредитор.
Налице е хипотезата на чл. 637, ал. 2 ТЗ (тъй като обаче производството се
прекратява не поради непредявяване на иска, а поради настъпване на безспорна
установеност на вземанията в хода на процеса, то прекратяването не трябва да се
отрази върху вече издадената заповед за незабавно изпълнение).
По
основателността на исковете срещу В.Б.2. ЕООД и В.И. ООД:
От
представените писмени доказателства се установява, че на 30.07.2010 г. е
подписан процесният договор за кредитна линия, по силата на който ищецът се
задължава да предостави на кредитополучателя В.Б.2. ЕООД кредит при условията
на кредитна линия, а кредитополучателят се задължава да върне усвоената сума на
вноски, ведно с възнаградителна лихва. Договорът е подписан от В.И. ООД като
встъпващ в дълга.
Съгласието
на кредитополучателя и на встъпващия е валидно изразено чрез подписите на лица, снабдени с представителна власт
съгласно вписванията в Търговския регистър (Й.Й.за В.Б.2. ЕООД и А. и А.за В.И.
ООД). Автентичността на тези подписи беше потвърдена от съдебно-графическата
експертиза (л. 96).
Възражението
за нищожност на договора поради липса на решение на компетентния орган на
задължилите се дружества е неоснователно – спрямо банката като трето лице
волята за сключване на договора е изразена от законните представители на
ответниците, а наличието на решение за
извършване на това действие (акт на волеобразуване) е релевантно само във
вътрешните отношения (между дружество и управител) – в този смисъл е
разрешението, дадено с т. 1 на ТР 3/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Поради това съдът
не обсъжда представените в тази насока доказателства.
Неоснователно
е и възражението за нищожност на договора поради липса на съгласие относно
съществен негов елемент, а именно – относно размера на възнаградителната лихва.
Дори да се приеме, че в клаузата, с която се въвежда определяемост на размера
на лихвата, е налице неяснота, то е налице валидно съгласие относно първоначално определения размер от 9,61 %,
който е посочен в договора изрично като стойност, а не като определяем
компонент (чл. 4, ал. 1). Ето защо, дори при нищожност на съгласието в
останалата част (относно възможната едностранна промяна на процента), би се
дължала лихва в изрично и конкретно посочения първоначален размер. Видно от
ССчЕ, за процесния период ищецът претендира възнаградителна лихва в значително
по-малък размер – 3,88 %, т.е. под размера на валидно постигнатата първоначална
уговорка за лихва. Нещо повече, спрямо търговеца изискването за изрично валидно
договаряне на задължението за възнаградителна лихва е занижено (арг. чл. 294,
ал. 1 ТЗ). Ето защо противно на добросъвестната търговска практика би било след
усвояване на кредита търговецът-длъжник да релевира твърдения за нищожност на
договора, по който вече е приел изпълнение, и то поради неяснота в клауза, за
която по общите правила на търговските сделки не се изисква задължително
договаряне.
Въведеното
едва в писмената защита възражение за нищожност на встъпването поради липса на кауза е ненадлежно релевирано
(фактите, свързани с това възражение, е следвало да бъдат заявени до доклада на
делото). И по същество обаче то е недоказано – възможната причина за встъпване,
стояща в отношенията на покритие, не е кауза на договора между встъпващия и
кредитора (външно отношение) и липсата й не може да се противопостави нему.
Налице
е следователно валидно възникнало отношение по договор за банков кредит,
изменяно няколкократно с допълнителни споразумения. От заключението на ССчЕ се
установява, че банката е изпълнила задължението си по така сключения договор да
предостави на кредитополучателя парични средства – на 31.08.2010 г. сметката на кредитополучателя е заверена
със сумата от 550 000 лв. Според ССчЕ към момента на устните
състезания размерът на непогасените задължения по договора е както следва: 549 000
лв. – главница, 36 765,50 лв. – възнаградителна лихва, 86 867,94 лв.
– неустойка.
Възражението,
че дългът би бил в по-малък размер, ако ищецът едностранно се е удовлетворявал
от наличните средства, е неоснователно. На първо място, правото по чл. 11 от
Общите условия, при които е сключен договорът, е уредено само като възможност,
но не и като задължение на банката („банката може да събере служебно …“).
Същевременно от заключението на ССчЕ се установява, че наличност е имало само в
една от сметките на Х.В.Т. АД, но тази наличност (около 700 лв.) би била
недостатъчна за изпълнение по цяла вноска, а съгласно чл. 66 ЗЗД кредиторът не може да бъде принуден да
приеме задължение на части.
Обявяването
на предсрочна изискуемост също е само право на банката, поради което длъжникът
не може да черпи за себе си права от бездействието на банката да упражни това
нейно право.
Поради
изложеното съдът намира исковете за основателни и като такива следва да ги
уважи. В полза на ищеца следва да се установи и съществуването на вземане за
законна лихва, считано от датата на заявлението по чл. 417 ГПК, тъй като такова
вземане е заявено и е предмет на издадената заповед за изпълнение.
По разноските:
Ответниците
следва да заплатят на ищеца разноски за заповедното производство в размер на 21 709
лв., както и разноски за исковото производство в размер на 13 952,67 лв.
Така
мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО
на основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 430, ал. 1
и 2 ТЗ и чл. 92 ЗЗД вр. чл. 101 ЗЗД, че В.Б.2.
ЕООД, ЕИК*********, и В.И. ООД, ЕИК *********, дължат солидарно на О.б.б. АД, ЕИК*********, сумите, както
следва: 549 000 лв. – главница
по договор за кредитна линия от 30.07.2010 г. (вноски с падеж в периода
30.05.2015 г. – 30.03.2016 г.), ведно със законната
лихва от 23.12.2016 г. до погасяването; 36 765,50 лв. - възнаградителна лихва за периода 30.05.2015 г.
– 30.03.2016 г.; 86 867,91 лв.
– неустойка за забава за периода 30.05.2015 г. - 21.12.2016 г.
ОСЪЖДА В.Б.2.
ЕООД,
ЕИК*********, и В.И. ООД, ЕИК *********, да заплатят солидарно
на О.б.б. АД, ЕИК*********, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 21 709 лв. разноски за заповедното
производство и 13 952,67 лв. разноски за исковото производство.
ПРЕКРАТЯВА на основание чл.
637, ал. 2 ТЗ производството по исковете, предявени срещу Х.В.Т. АД, ЕИК *********.
Решението
може да се обжалва пред Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчване
на препис, а определението за прекратяване – пред същия съд в едноседмичен срок
от връчване на препис.
СЪДИЯ: