№ 9977
гр. София, 18.01.2024 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 28 СЪСТАВ, в закрито заседание на
осемнадесети януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:АНДРЕЙ КР. Г.
като разгледа докладваното от АНДРЕЙ КР. Г. Частно гражданско дело №
20231110154277 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 411, ал. 2, т. 2 и 3 ГПК.
Подадено е заявление от „Юробанк България“ АД за издаване на
заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК срещу длъжника в
производството Д. Б. Ф. за следните суми: 2520 лева – неизплатен остатък от
главница, ведно със законната лихва от 02.10.2023 г. до изплащане на
вземането; 200 лева – възнаградителна лихва върху всички вземания по
договора за кредит за периода от 15.11.2022 г. до 15.02.2024 г.; 362,88 лева –
премии по застраховки, свързани с кредита, и 233,46 лева – обезщетение за
забава в размер на законната лихва за периода от 15.12.2022 г. до 16.09.2023 г.
– задължения по договор за потребителски кредит № CREX-
19485716/04.08.2022 г., сключен между „БНП Париба пърсънъл файненс“
ЕАД – частен праводател на банката-заявител и длъжника.
Настоящият съдебен състав, като съобразява служебното си задължение
във всеки един момент да преценява евентуалната неравноправност на
договорни клаузи, когато са налице фактически данни за такава
неравноправност, въведено както в
чл. 7, ал. 3 ГПК, така и от практиката Съда на Европейския съюз,
включително и в случаи, когато съдът не е натоварен служебно да следи
някои обстоятелства – § 32 от Решение по дело C-243/08 Pannon GSM, както и
чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК, намира, че от представените по дело документи може
да се направи извод за евентуална неравноправност на някои от клаузите по
договора за кредит. Съгласно чл. 143, ал. 1 ЗЗП неравноправни са клаузите в
договор с потребител, които не отговарят на изискването за добросъвестност
и водят до значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца и потребителя. Отделно от това чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП предвижда,
че е неравноправна клауза в потребителски договор, която натоварва
потребителя с прекомерни по размер неустойка или парично обезщетение.
При договорите за потребителски кредит това правило намира и специална
уредба в разпоредбата на чл. 33, ал. 2 ЗПКр, която забранява при забава за
1
плащане потребителят да дължи нещо повече от законната лихва за забава.
Във връзка с това си съмнение настоящият съд е изискал съгласно
указанията на Съда на Европейския съюз, дадени в Определение от
26.11.2020 г. по дело C-807/19 Банка ДСК и Фронтекс интенешънъл ,
информация от заявителя как е формиран размера на главницата по
заявлението от 2593,12 лева, тъй като е установил, че в рамката „параметри и
суловия“ от договора за кредит (на лист 15 от делото) е описано, че на
длъжника Д. Б. Ф. са били предоставени 2520 лева за закупуване на телефон
iPhone и 362,88 лева за застраховка, като задължението по кредита, върху
което са начислявани лихви според погасителния план (на лист 15 – 16 от
делото) не е стойността на получената от длъжника стока – телефон за 2520
лева, а 2882,88 лева, т.е. сборът между посочената цена и застрахователната
премия от 527,90 лева. С молба с вх. № 336661/23.11.2023 г. заявителят
„Юробанк България“ АД е потвърдил това съмнение. Застрахователната
премия обаче не е отделена според договора като допълнително плащане към
кредита или плащане за услуга, а е капитализирана към главницата и е
получена обща такава, като възнаградителната лихва по кредита се начислява
върху целия сбор от главница (получена от длъжника сума) и застрахователни
премии.
Настоящият съдебен състав намира, че такъв начин на формиране на
задължението по потребителски кредит – добавяне към получената от (или
заплатена в полза на) потребителя-кредитополучател сума на застраховката в
полза на кредитора, и олихвяване и начисляване на такси върху цялата
получена сума, представлява евентуално неравноправен начин на определяне
на задължението по кредита поради евентуално нарушаване на забраната за
начисляване на прекомерни неустойки съгласно чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП.
Съгласно установените значения в правната доктрина лихвата бива или
възнаграждение за предоставяне на парична сума на разположение на едно
лице (възнаградителна лихва) или предвидено отнапред в закона обезщетение
за вредите, които кредиторът търпи от ненавременно плащане на парична
сума от длъжника си (санкционна лихва, мораторна лихва, лихва за забава).
По договорите за кредит лихва се дължи върху предоставената на
потребителя сума за ползване от него (главница по договора). Поради това ще
се явява неравноправна клауза, която налага на потребителя да заплаща лихва
върху парична сума, която същият не може да ползва свободно по свое
усмотрение. Това важи особено ако в случаите, когато олихвяваното плащане
се явява премия по застраховка – вземане, което обезпечава гаранционната
функция на застрахователя, и при чието неплащане законът предвижда като
последица не начисляване на лихви, а прекратяване на застрахователното
покритие (вж. чл. 367 – 368 КЗ). Определената в договора като „главница“
сума, върху която се изчисляват вноски по договора за кредит, всъщност не
покрива изцяло нещо получено от самия кредитополучател, с което той
разполага по свое усмотрение, а представлява част от гаранциите, с които
банката си гарантира връщането на кредита и евентуалните последици при
липса на такова.
2
Това вероятно противоречи и на общата дефиниция за неравноправност
съгласно чл. 143, ал. 1 ЗЗП, тъй като по този начин потребителят заплаща,
поемайки изцяло за своя финансова тежест, обезпечението на банката, което
не съответства с изискванията на добросъвестността, а и освен това дължи не
само застрахователната премия, а и лихва върху нея, възлизаща на 10,65 %
според условията на договора. Ако потребителят беше сключил застраховка
на свободния пазар, то би дължал само при евентуална забава на вноските за
застрахователна премия (а не ако плаща навреме) законната лихва съгласно
чл. 86, ал. 1 ЗЗД, която е равна на основния лихвен процент на БНБ, увеличен
с десет процентни пункта, или към настоящия момент – около 13 %. Освен
това последица от неплащане на вноските по застраховка съгласно чл. 368, ал.
2 КЗ по принцип е прекратяване на застрахователното покритие, а не товарене
на потребителя с лихви. Поради това, доколкото положението на длъжника в
производството по сключения от него договор със застраховка е значително
по-неблагоприятно от това, в което би се намирал, ако сам отделно беше
сключил застраховката отделно, включването на застрахователната премия в
олихвяемата сума по договора води до вероятна неравноправност.
За да не постави заявителя в неприятното положение да отхвърли
заявлението изцяло, съдът му е дал с Разпореждане № 124344/09.10.2023 г. по
делото възможност да раздели претенциите си между такива за предоставена
главница и за застрахователни вноски. Заявителят обаче е отказал да направи
това с молба с вх. № 298651/24.10.203 г., като изрично е заявил, че за
„главница“ следва да се смята онова, което кредитодателят бил платил, а то
било цената на телефона и застрахователна премия. Това би могло да се
приеме за основателно, ако действително е сключена застраховка в полза на
длъжника в производството, но текстът на договора за кредит сочи, че не е
сключена имуществена застраховка за защита на телефона като актив,
придобит от длъжника, а е сключена застраховка, която обезпечава
възможността кредитодателят да получи плащане по кредита в случай, че
длъжникът – кредитополучател почине или изпадне в затруднения да плаща.
Така се установява, че всъщност част от „главницата“ по кредита, която
според заявителя била заплатена в полза на потребителя, е застраховка,
изцяло платена в полза на кредитодателя. Тази сума обаче не може да се
смята за част от чистата стойност на кредита (законодателно понятие, което
покрива значението на ползвания в банковата и търговска практика термин
„главница“) или от неговия „общ размер“ по смисъла на § 1, т. 2 ЗПКр и чл.
11, ал. 1, т. 7 ЗПКр. Това следва от тълкуването на разпоредбите на ЗПКр
систематично, тъй като дефиницията на § 1, т. 2 ЗПКр показва, че „общата
сума, дължима от потребителя“ се състои от два компонента – „общ размер“
и „общи разходи по кредита“. Второто понятие е дефинирано в § 1, т. 1 ЗПКр
и включва освен лихви и такси и застрахователните премии. Следователно
застрахователната премия за обезпечаване на изплащане на кредита при
застрахователно събитие, засягащо потребителя, като част от „общите
разходи по кредита“ по § 1, т. 1 ЗПКр не може по логическите закони за
противоречието (щом нещо е част от едната група, описана в дефиницията по
§ 1, т. 2 ЗПКр, то не може да се включи и в другата) и за изключеното трето
3
(разходите по кредита съгласно § 1, т. 2 ЗПКр са или част от „общия размер“,
или от „общите разходи“) да е част и от „общия размер“ на кредита – в този
смисъл е и практиката на Съда на Европейския съюз – т. 42 от Решението от
16.07.2020 г. по дело C-686/19 SIA “Soho group”. Следователно изложената от
заявителя теза, че застраховката за изплащане на кредита е някаква особена
услуга, която може да се приеме за част от онова, за което се отпуска кредита
и е в полза на свободната преценка на потребителя, не е намира опора в
закона.
Оттук следва, че предвиденото в погасителния план заплащане на
възнаградителната лихва върху застрахователната премия се явява евентуална
последица от неравноправна клауза в договора за кредит и тъй като
заявителят изрично отказва да раздели претенциите си на такива,
произтичащи от същинската „главница“ (цената на телефона), и такива,
основани на застрахователната премия, то претенцията за лихва следва да се
отхвърли изцяло на основание евентуална неравноправност съгласно чл. 411,
ал. 2, т. 3 ГПК.
Отделно и независимо от това, възнаградителната лихва се претендира
за период до 15.02.2024 г., поради което няма как да бъде издадена заповед за
същата в цялост към днешна дата, предвид, че остава един месец до датата на
крайния падеж. Освен това, дори и да е обявена предсрочна изискуемост по
договора за кредит, то възнаградителна лихва се присъжда само до датата на
обявяване на последната, след което тече само лихва за забава.
Претенцията за законна лихва за забава също не следва да се уважава,
тъй като присъждането на целия поискан размер на главницата като част от
вноските по кредита ще противоречи на задължението на съда по чл. 6 от
Директива 93/13/ЕИО да не допуска принудително изпълнение за вземания,
които се основават на евентуално неравноправни клаузи. В случая
потребителят няма как само по данните в заповедта да установи каква част от
вноските са само за цената на телефона му, а още повече – предвид
императивния характер на правилото на чл. 76, ал. 1 ЗЗД, което изисква съдът
да отчете извършените от длъжника до момента плащания, които заявителят
изрично признава в молбите с вх. №№ 208959/21.07.2023 г. и
298651/24.10.2023 г., че са получени от заявителя по делото. При това
положение съдът, без да може да укаже на длъжника – потребител, че част от
задължението, което се претендира със заповедта за изпълнение, е вече
платено, и без да има данни, които позволяват да се изчисли тази част (поради
отказ на заявителя да раздели претенциите), би поставил длъжника в
невъзможност да реализира правото си да възрази срещу последиците от
евентуално неравноправния характер на клаузите, тъй като може и да не знае
за тази евентуална неравноправност. Така съдът, ако издаде заповед за
изпълнение, би нарушил изискването на чл. 7 от Директива 93/13/ЕИО да не
дава евентуално действие на неравноправни клаузи, без да се прецени
евентуалната неравноправност и нейните последици – нещо, което би било
невъзможно, ако потребителят не възрази срещу заповедта за изпълнение и тя
влезе в сила, а той не може да направи правилна преценка дали и доколко да
възрази, без преди това да получи необходимата информация за разделяне на
4
вноските в частите им за главница, застраховка, възнаградителна лихва върху
главницата и възнаградителна лихва върху застраховката (това не е направено
в погасителния план, а въпреки разделянето на вземанията по заповедта,
средно информираният потребител не може аргументирано да възрази срещу
това дали и доколко е изпаднал в забава след извършените от него плащания
(които заявителят признава в уточнителната молба от 23.11.2023 г.), без да се
налага да ползва специални знания и множество пресмятания. Това налага и
отхвърляне на претенцията за лихва за забава като евентуално основана на
неравноправни клаузи на основание чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК, тъй като вече
извършените плащания по договора, които може частично да са погасили
главницата при прилагане на чл. 76 ЗЗД, , а оттук – и до отхвърляне на
претенцията за лихва за забава, тъй като тя се основава на забавено плащане
на главница.
Извършеният дотук анализ се основава само на евентуална
неравноправност на клаузите, която съдът не може да прецени напълно в
момента, но както практиката на Съда на Европейския съюз – вече
цитираното Определение от 26.11.2020 г. по дело C-807/19 Банка ДСК и
Фронтекс интенешънъл, така и текстът на приетия по-късно
чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК изискват (с оглед безспорния и едностранен характер
на заповедното производство и невъзможността да се събират доказателства)
заявлението за издаване на заповед за изпълнение да се отхвърли при
възникнало основателно съмнение, а въпросът да се разреши в евентуално
спорно исково производство, за което на заявителя се дава възможност да
инициира в срока по
чл. 415, ал. 1, т. 3 ГПК. Своето правомощие да разреши спора по този
настоящият съд ще отстоява в изпълнение на чл. 7 от Директива 93/13/ЕИО,
тълкувана и съгласно изискванията за ефективност, описани в практиката на
Съда на Европейския съюз – т. 38 и 42 – 43 и 48 от Решение от 30 юни 2022 г.
по дело C-170/21 Профи кредит България, независимо от обжалването на
настоящото разпореждане и резултата от него, като при необходимост ще
отправи за пореден път необходимите преюдициални въпроси до Съда на
Европейския съюз.
Претенцията за главница също следва да се отхвърли, тъй като е
преждевременно предявена – към датата на издаване на заповедта съгласно
погасителния план (на лист 16 от делото) са падежирали вноските с дата на
плащане до 15.01.2024 г., като остава неизискуема главницата по вноската с
падеж на 15.02.2024 г. в размер на 173,04 лева. За тази сума искането за
заплащане от страна на длъжника е неоснователно, като съдът не може да му
разпорежда дори в производството по чл. 410 ГПК да заплати суми, чийто
падеж не е настъпил. В това отношение заявителят се позовава на клаузи от
общите условия, които предвиждат автоматична предсрочна изискуемост, но
съдебната практика прави такива клаузи много вероятно неравноправни. На
първо място в практиката на Съда на Европейския съюз – т. 29 и 49 от
Решение от 08.12.2022 г. по дело C-600/21 Crédit mutuel de Loire-Atlantique et
du Centre Ouest, е предвидено, че критерий за неравноправност на клаузи за
предсрочна изискуемост е дали те се отклоняват от законовите и обичайни
5
правила за уведомяване на потребителя и срокове за действие. Съгласно т. 17
от Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС за заповедното
производство по принцип обявяването на предсрочна изискуемост е
потестативно право на кредитора, а тези права по българското право се
упражняват с изявление до лицето, което е засегнато от тях. Поради това и
доколкото в заповедното производство правилото на чл. 235, ал. 2 ГПК за
вземане предвид на новонастъпили факти се отнася към датата на издаване на
заповедта, а не на влизането ѝ в сила, тъй като съдебно дирене няма, следва да
се отхвърли на основание чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК и претенцията за главница за
сумата от 173,04 лева, или за разликата над 2420,08 лева и пълния предявен
размер от 2593,12 лева.
Пропорционално на основание чл. 78, ал. 3 ГПК следва да се присъдят и
разноските със заповедта, като искането е уважено за 2420,08 лева от общо
3026,58 лева, или за 79,96 % от предявения си размер, като следователно
пропорционално на заплатената държавна такса от 60,53 лева и 544,59 лева
юрисконсултско възнаграждение, следва да се присъдят само 48,40 лева
държавна такса и 435,45 лева адвокатско възнаграждение.
Така мотивиран, Софийският районен съд, 28. състав,
РАЗПОРЕДИ:
ОТХВЪРЛЯ на основание чл. 411, ал. 2, т. 2 и 3 ГПК заявление за
издаване на заповед за изпълнение с вх. № 272293/02.10.2023 г. В ЧАСТТА, с
която „Юробанк България“ АД, с ЕИК: *********, с адрес на управление:
София, ул. „Околовръстен път“ № 260, иска да се издаде заповед срещу Д. Б.
Ф., с ЕГН: **********, с адрес: София, ул. „Боте Бърборков“ № 15, за
плащане на заявителя на сумите в размер на 233,46 лева (двеста тридесет и
три лева и 46 ст.) – възнаградителна лихва за периода от 15.11.2022 г. до
15.02.2024 г.; 200 лева (двеста лева) – законна лихва за забава за периода от
15.12.2022 г. до 16.09.2023 г., и разликата над 2420,08 лева (две хиляди
четиристотин и двадесет лева и 8 ст.) и пълния претендиран размер от
2593,12 лева (две хиляди петстотин деветдесет и три лева и 12 ст.)
задължение по договор за потребителски кредит № CREX-
19485716/04.08.2022 г., сключен между „БНП Париба пърсънъл файненс“
ЕАД – частен праводател на банката-заявител и длъжника, като съответно
намалява и разноските по делото.
УКАЗВА на основание чл. 415, ал. 1, т. 3 ГПК на заявителя „Юробанк
България“ АД, че може да предяви гореописаните си претенции с
осъдителен иск в едномесечен срок от влизане на определението в сила, като
ползва платената държавна такса за вземанията, за които заявлението е
отхвърлено в размер на 12,13 лева.
Разпореждането може да се обжалва с частна жалба пред Софийския
градски съд в едноседмичен срок от връчване на препис на заявителя „Ти Би
Ай банк“ ЕАД. Препис да се връчи на страните.
6
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7