РЕШЕНИЕ
Номер 86123.10.2020 г.Град Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
Окръжен съд – ПловдивVII състав
На 08.10.2020 година в публично заседание в следния състав:
Председател:Стефка Т. Михова
Членове:Борис Д. Илиев
Мирела Г. Чипова
като разгледа докладваното от Борис Д. Илиев Въззивно гражданско дело №
20205300501940 по описа за 2020 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Делото е образувано по въззивна жалба на А.Г.З, с постоянен адрес гр.
Перущица, ЖК „Запад“, бл.110, вх.А, ап.3, ЕГН **********, чрез назначения й
особен представител по делото адв. В. П., против Решение №2478 от 17.07.2020г.,
постановено по гр.д. №2382/2019г., по описа на Районен съд- Пловдив, ХVII гр. с., в
частта му, с която е признато за установено в отношенията между страните, че А.
Г. З.а, с постоянен адрес гр. П., ***, ЕГН **********, дължи на „Агенция за
събиране на вземания” ЕАД, ЕИК: *********, сумата от 533,32 лв.- главница, дължима
по договор за паричен заем №2575107 от 09.06.2016г., сключен с „Изи асет
мениджмънт“ АД, вземанията по който са прехвърлени на „Агенция за събиране на
вземания” ЕАД с Приложение №1 от 01.03.2017г. към рамков договор за продажба
и прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010г., ведно със законната лихва от
датата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК- 02.08.2018г.; сумата от 5,12 лв. – договорна лихва за
периода 08.08.2016г.-04.02.2017г.; сумата от 116,31 лв. – мораторна лихва за периода
от 09.08.2016г. до 02.08.2018г., за които суми е издадена Заповед №7027/03.08.2018г.
за изпълнение на парично задължение по член 410 от ГПК по ч. гр. дело №12518 по
описа за 2018г. на ПРС, ІХ гр.с. В жалбата са изложени доводи за неправилност
на решението в обжалваната му част, като се иска отмяната му в посочената част
и постановяване на ново решение, с което уважените искове да бъдат
отхвърлени.
1
В законоустановения срок е постъпил отговор от въззиваемата страна-
„Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев” № 25, офис-сграда „Лабиринт”, ет.
2, офис 4, чрез пълномощника му по делото юрк. П. Б., с който се иска
обжалваното решение да бъде потвърдено.
Пловдивският окръжен съд, след като провери обжалваното решение съобразно
правомощията си по чл.269 от ГПК, прецени събраните по делото доказателства по
свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и обсъди възраженията, доводите и исканията
на страните, намери за установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срок, изхожда от легитимирана страна и е
насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява
процесуално допустима.
Първоинстанционният съд е бил сезиран с установителни искове с правно
основание чл. 422 във връзка с чл. 415, ал.1 от ГПК във връзка с чл.240, ал.1 и ал.2
и чл.86, ал.1 от ЗЗД във връзка с чл. 99 от ЗЗД за признаване за установено, че
ответникът А. Г. З. дължи на ищеца „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД
следните суми: сумата от 533,32 лв.- главница, дължима по договор за паричен заем
№2575107 от 09.06.2016г., сключен с „Изи асет мениджмънт“ АД, вземанията по
който са прехвърлени на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД с Приложение №1
от 01.03.2017г. към рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/
от 16.11.2010г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявление за
издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК-
02.08.2018г.; сумата от 73,44 лв. – договорна лихва за периода 08.08.2016г.-04.02.2017г.;
сумата от 476,80 лв.- неустойка за неизпълнение на задължението за предоставяне
на банкова гаранция или поръчителство на две физически лица за периода
08.08.2016г. – 04.02.2017г.; сумата от 45 лв.– такса разходи; сумата от 116,31 лв. –
мораторна лихва за периода от 09.08.2016г. до 02.08.2018г., за които суми е издадена
Заповед №7027/03.08.2018г. за изпълнение на парично задължение по член 410 от ГПК
по ч. гр. дело №12518 по описа за 2018г. на ПРС, ІХ гр.с. От фактическа страна по
делото няма спор между страните, а и се установява от приложените писмени
доказателства, че на 09.06.2016г. между ответника А. З., в качеството на
кредитополучател, и „Изи асет мениджмънт“ АД - кредитор, е бил сключен договор
за паричен заем №2575107, въз основа на който кредиторът е предоставил на
кредитополучателя кредит в размер на 600 лв., който последният се е задължил да
върне за срок от 8 месеца на 8 месечни погасителни вноски по 86,68 лв., при ГЛП-
40 % и ГПР- 49, 03 %, или общо дължима сума от 693, 44 лева. Съгласно чл.4 от
договора В чл.4.1 от договора е предвидено задължение за заемателя в тридневен
2
срок от сключване на договора да предостави обезпечение- поръчителство на две
физически лица, които да отговарят на посочени в договора изисквания, Съгласно
чл.4.2 от договора при неизпълнение на задължението за предоставяне на
обезпечение заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 545,12 лв.,
която се заплаща разсрочено заедно с погасителните вноски, като към размера на
всяка от вноските се добавя сумата от 68,14 лв. На 01.03.2017г. между „Изи асет
мениджмънт“ АД, като продавач- цедент, и ищцовото дружество, като купувач-
цесионер, е било подписано Приложение №1 към договор за продажба и
прехвърляне на вземания от 16.10.2010г., съгласно което вземането на „Изи асет
мениджмънт“ АД по сключения с ответника договор е било прехвърлено на ищеца.
С постановеното по делото решение първоинстанционният съд е уважил
претенциите на ищцовото дружество срещу ответницата за сумите от 533,32 лв.-
главница, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявление за издаване на
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК- 02.08.2018г.; 5,12 лв.
– договорна лихва за периода 08.08.2016г.-04.02.2017г.; и 116,31 лв. – мораторна лихва
за периода от 09.08.2016г. до 02.08.2018г., като е отхвърлил исковете за неустойка в
размер на 476,80 лв., за такса разходи в размер на 45 лв. и за договорна лихва за
разликата над 5,12 лв. до 73,44 лв. В отхвърлителната му част решението не е
обжалвано от страните и е влязло в сила.
При извършената служебна проверка на решението съобразно правомощията
си по чл.269, изр. първо от ГПК съдът намери, че същото е валидно и
допустимо. Предвид горното и съгласно чл.269, изр. второ от ГПК следва да
бъде проверена правилността на решението по изложените във въззивната жалба
доводи и при служебна проверка за допуснати нарушения на императивни
материалноправни норми, като въззивният съд, като инстанция по същество, се
произнесе по съществуващия между страните правен спор.
По отношение на приетата от районния съд фактическа обстановка следва да се
посочи, че въззивният съд е обвързан от онези фактически изводи, за които във
въззивната жалба и отговора към нея липсват оплаквания, т.е. настоящата инстанция
не може да приеме за установена различна фактическа обстановка без нарочни
възражения в този смисъл от страна на жалбоподателя и/или въззиваемата страна.
С въззивната жалба се излагат доводи, че уважените от първоинстанционния
съд претенции са неоснователни, тъй като длъжникът не е бил надлежно уведомен
съгласно разпоредбата на чл.99, ал.4 от ЗЗД за сключения договор за цесия, а
процесният договор за паричен заем е недействителен на основание чл.22 във
връзка с чл.11, ал.1, т.11 и т.12 от ЗПК.
3
Доводите на жалбоподателя за неоснователност на исковете поради
неуведомяването на длъжника за цесията са неоснователни. По делото е
представено пълномощно, с което цедентът „Изи асет мениджмънт“ АД е
упълномощил цесионера „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД от негово име да
уведомява съгласно чл.99, ал.3 от ЗЗД длъжниците, чийто вземания са
прехвърлени с рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/
от 16.11.2010г. Посоченото пълномощно, ведно с исковата молба и приложените
към нея писмени доказателства, вкл. уведомителното писмо и договора за цесия,
са били връчени на ответника, чрез назначения му особен представител, в хода
на делото, като този факт, който е от значение да спорното право, следва да се
вземе предвид при постановяване на решението съгласно разпоредбата на чл.235,
ал.3 от ГПК. Доколкото длъжникът не е бил открит на посочения от него адрес,
поради което му е назначен особен представител на основание чл.47, ал.6 от ГПК,
то така извършеното връчване на особения представител следва да се приеме, че
представлява надлежно уведомяване на длъжника- ответник /в този смисъл-
Решение №198 от 18.01.2019г. на ВКС по т.д.№193/2018г., І т.о./. Тъй като
действията по съобщаването на цесията на длъжника не са от личен и
незаместим характер, то няма пречка предишният кредитор да упълномощи и
друго лице, вкл. цесионера, да ги извърши от негово име. Ето защо следва да
се приеме, че ответникът е уведомен по надлежния ред от пълномощник на
предишния си кредитор за прехвърлянето на вземанията. В този смисъл е налице
и съдебна практика- /Решение №123 от 24.06.2009г. на ВКС по т.д. №12/2009г. ІІ
т.о./.
Неоснователни са и доводите на ищцата за недействителност на договора за
заем поради неспазване на изискването на чл.11, ал.1, т.11 от ЗПК. Съгласно
посочената разпоредба договорът за потребителски кредит следва да съдържа
условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план,
съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между
различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на
погасяването. В случая погасителният план е инкорпориран в чл.2 от договора, в
който се съдържа необходимата информация за размера, броя, периодичността и
датите на плащане на погасителните вноски. Доколкото в него е уговорен фиксиран
годишен лихвен процент, като не е предвидено заплащане на суми, дължими при
различни лихвени проценти, то не е било необходимо да се посочва
последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени
суми. Съгласно практиката на Съда на ЕС по Директива 2008/48/ЕО относно
договорите за потребителски кредити /Решение по дело С-42/15 от 09.11.16г., Решение
4
от 05.09.19г. по дело С-331/18/ в договора за кредит, предвиждащ погасяването на
главницата чрез вноски, не трябва да се уточнява под формата на погасителен план
каква част от съответната вноска е предназначена за погасяване на главницата, като не
се допуска национална правна уредба, съгласно която договорът за кредит трябва да
съдържа разбивка на всяка погасителна вноска, която показва погасяването на
главницата, лихвите и другите разходи.
Не е допуснато нарушение и на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.12 от ЗПК,
съгласно която в договора следва да се съдържа информация за правото на
потребителя при погасяване на главницата по срочен договор за кредит да получи при
поискване и безвъзмездно, във всеки един момент от изпълнението на договора,
извлечение по сметка под формата на погасителен план за извършените и предстоящите
плащания. В случая посочената информация се съдържа в чл.7 от договора. Що се
отнася до предвидените чл.11, ал.1, т.12 от ЗПК изисквания към погасителния план,
то същите се отнасят за погасителния план, изготвен по искане на потребителя по
време на изпълнение на договора за кредит, а не и до този, изготвен при сключване
на договора, тъй като изискванията към него са уредени в т.11. Ето защо
недействителност на договора за кредит поради неспазване на т.12 би била налице
само ако в него не се съдържа информация за правото на потребителя да получи
извлечение за извършените и предстоящи плащания под формата на погасителен
план.
Независимо че от страна на ответника не са наведени доводи за
недействителност на процесния договор за заем на основание чл.22 във връзка с
чл.11, ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК, то доколкото съгласно разпоредбата на чл.7, ал.3 от
ГПК съдът следи служебно за наличието на неравноправни клаузи в договор,
сключен с потребител, следва да се извърши проверка и за неговото съответствие с
императивните разпоредби на ЗПК. Съгласно разпоредбата на чл.22 от ЗПК когато
не са спазени изискванията на посочените в нормата разпоредби, сред които са и
тези на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК договорът за потребителски кредит е
недействителен. Съгласно разпоредбата на чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК договорът за
потребителски кредит следва да съдържа лихвения процент по кредита и
условията за прилагането му, а съгласно т.10- годишния процент на разходите по
кредита, както и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора. Процесният договор за кредит формално отговаря на
изискванията на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК, доколкото в него е налице
посочване на лихвен процент, годишен процент на разходите и обща сума,
дължима от потребителя. Размерите на тези величини, посочени в чл.2 от договора,
обаче не съответстват на действителните такива съобразно поетите от потребителя
задължения. Съгласно разпоредбата на чл.19, ал.1 от ЗПК годишният процент на
5
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи
или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора),
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно
§1, т.1 от ДР на ЗПК "общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит. В случая и без да се ползват специални знания е видно, че доколкото
предоставената главница по договора е в размер на 600 лв., а срокът за
връщането й е 8 месеца, то общата дължима от потребителя сума по договора в
случай на непредоставяне на обезпечение- 1238,56 лв., представляваща сбор от
общата дължима сума в размер на 693,44 лв. и неустойката в размер на 545,12 лв.,
не съответства на посочените размери на лихвения процент /40,00%/ и на
годишния процент на разходите /49,03%/. При това положение е нарушена
разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, предвиждаща че годишният процент на
разходите по кредита не може да бъде по- висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения. Посочената разпоредба е създадена за защита на
икономическите интереси на потребителя като по- слабата страна в
правоотношението при сключване на договор за потребителски кредит и целта на
същите е да не допуснат той да заплати за предоставения му кредит необосновано
високо възнаграждение на кредитора. Така констатираното несъответствие между
посочените в договора размери на лихвата, ГПР и общата сума, дължима от
потребителя, вероятно се дължи на обстоятелството, че при изчисляване на
същите в тях не са включени разходите за заплащане на предвидената в договора
неустойка за непредоставяне на обезпечение. Действително съгласно разпоредбата
на чл.19, ал.3, т.1 от ЗПК при изчисляване на годишния процент на разходите по
кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на
задълженията си по договора за потребителски кредит, но посочената разпоредба се
отнася за неизпълнение на основното задължение на потребителя- да върне
предоставения му кредит, а не за неизпълнението на други задължения. Да се
приеме обратното, означава да се допусне възможност за заобикаляне на
императивната разпоредба на чл.19, ал.4 от ЗПК чрез предвиждане в договора на
разходи за неизпълнение на задължения, различни от задължението за връщане
на кредита, размерът на които да не се включва в ГПР. При сключване на
процесния договор за кредит е налице именно такава хипотеза, тъй като е
уговорено задължение за потребителя да учреди обезпечение и неустойка за
неизпълнението му, разходите за която не са взети предвид при изчисляване на
6
посочения в договора годишен процент на разходите, в резултат на което
последният не съответства на действителния такъв, определен съгласно чл.19, ал.1
от ЗПК и изразяващ общите разходи по кредита. Според настоящия състав на съда
тези уговорки са във вреда на потребителя, не отговарят на изискването за
добросъвестност и водят до значително неравновесие между правата и
задълженията на кредитора и потребителя, поради което съставляват
неравноправни клаузи по смисъла на чл.143, ал.1 от Закона за защита на
потребителите. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на
вреди от кредитора, който съгласно разпоредбата на чл.16 от ЗПК преди сключване
на договора за кредит следва да извърши оценка на кредитоспособността на
потребителя и да прецени дали да му предостави кредит без обезпечение при
спазване на императивната норма на чл.19, ал.4 от ЗПК, като рискът от
невръщането на кредита следва да се калкулира в уговорената по договора лихва.
Съгласно задължителните указания, дадени в т.3 от Тълкувателно решение № 1 от
15.06.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС нищожна поради накърняване на
добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции, като за нищожността на неустойката съдът
следи служебно. В случая уговорената в процесния договор неустойка за
непредоставяне на обезпечение няма обезпечителна, обезщетителна или
санкционна функция, а целта на същата е да се предвиди допълнително
възнаграждение за кредитора за предоставянето на сумата /т.нар. скрита
възнаградителна лихва/, уговорено в противоречие с принципите на
справедливостта в гражданските и търговските отношения и с разпоредбата на
чл.19, ал.4 от ЗПК. Съгласно чл.21, ал.1 от ЗПК всяка клауза в договор за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на
закона, е нищожна. Предвид горното настоящият състав на съда намира, че при
сключването на процесния договор за потребителски кредит е направен опит за
заобикаляне на императивната разпоредба на чл.19, ал.4 от ЗПК, ограничаваща
максималния размер на годишния процент на разходите по кредита, а посочените в
договора размери на възнаградителната лихва и на годишния процент на разходите
не съответстват на действително уговорените такива и са нищожни. Отделно от
това в договора изобщо не е посочен размерът на общата сума, дължима от
потребителя при непредоставяне на обезпечение, нито размерът на месечната
погасителна вноска в този случай, което поставя в невъзможност потребителя да
разбере какъв е действителният размер на задължението му. От изложеното дотук
се налага изводът, че договорът не отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.9 и
т.10 от ЗПК, отнасящи се до посочване по ясен и разбираем начин на лихвата,
годишният процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя, поради
което и съгласно разпоредбата на чл.22 от ЗПК същият следва да се приеме за
7
нищожен.
Съгласно разпоредбата на чл.23 от ЗПК при недействителност на договора за
потребителски кредит потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита. Предвид горното ищцовото дружество
може да претендира от ответника връщане само на предоставената главница по
кредита. Същата е в размер на 600 лв., като от заключението на приетата съдебно-
счетоводна експертиза се установява, че ответницата е извършила плащания по
договора в размер на 155 лв., с които следва да се приеме, че е погасила
задължението си за връщане на главницата. Предвид горното следва да се признае
за установено, че тя дължи на ищцовото дружество сумата от 445 лв.-
незаплатена част от главницата по кредита. Действително в настоящото производство
ищецът основава претенцията си за връщане на предоставената главница на
сключения договор за заем, но с оглед изричната разпоредба на чл.23 от ЗПК
това не може да съставлява пречка за присъждане на сумата и при направен в
хода на делото извод за недействителност на същия. Целта на разпоредбата на
чл.23 от ЗПК е да уреди отношенията между страните по договора за
потребителски кредит при недействителност на последния, включително като
намери приложение по предявен от кредитора срещу длъжника иск, основаващ се на
сключения договор, тъй като въпросът за недействителността на договора обичайно
възниква и се разглежда именно в производството по такъв иск. В противен случай
самостоятелното съществуване на разпоредбата в ЗПК би било безпредметно, тъй
като същата възпроизвежда общите правила на чл.34 и чл.55, ал.1 от ЗЗД, които
биха могли да намерят приложение.
По така изложените съображения в частта му, с която е призната за
установено, че ответницата дължи на ищцовото дружество сумата от 445 лв.-
предоставена главница, обжалваното решение следва да бъде потвърдено. В
останалата му обжалвана част, с която е признато за установено, че ответницата
дължи главница по кредита за разликата над 445 лв. до 533,32 лв., както и че
дължи сумата от 5,12 лв. – договорна лихва за периода 08.08.2016г.-04.02.2017г.; сумата
от 116,31 лв. – мораторна лихва за периода от 09.08.2016г. до 02.08.2018г.,
обжалваното решение следва да бъде отменено, като вместо него се постанови
отхвърляне на посочените претенции, тъй като предвид недействителността на
договора за заем и разпоредбата на чл.23 от ЗПК ответникът не дължи на ищеца
други суми, освен чистата стойност на кредита.
С оглед изхода на спора и на основание чл.78, ал.1 и ал.8 от ГПК на
дружеството- жалбоподател следва да бъдат присъдени направените в
заповедното, първоинстанционното и въззивното производство разноски и
8
юрисконсултско възнаграждение, съразмерно на уважената част от претенциите. По
заповедното производство в полза на ищеца са присъдени разноски в размер на
25 лв. и юрисконсултско възнаграждение в размер на 50 лв., а по
първоинстанционното производство е направил разноски за държавна такса в
размер на 225 лв., за особен представител на ответника в размер на 300 лв. и за
експертиза в размер на 150 лв. и следва да му се определи юрисконсултско
възнаграждение в размер на 100 лв. Общият размер на направените от ищцовата
страна разноски и дължимото юрисконсултско възнаграждение за заповедното и
първоинстанционното производство възлизат на 850 лв., от които съразмерно на
уважената част от претенциите следва да се присъдят 303,85 лв., поради което в
частта му, с която са били присъдени разноски над 303,85 лв. до 473,35 лв.
обжалваното решение следва да бъде отменено. По въззивното производство
ищецът е направил разноски за особен представител на ответника в размер на
300 лв. и следва да му се определи юрисконсултско възнаграждение в размер на
100 лв., като от посочената сума съобразно обжалваемия интерес по делото и
уважената част от претенциите следва да му се присъдят 271,86 лв.
По изложените съображения съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №2478 от 17.07.2020г., постановено по гр.д.
№2382/2019г., по описа на Районен съд- Пловдив, ХVII гр. с., в частта му, с която е
признато за установено в отношенията между страните, че А. Г. З., с постоянен адрес
гр. П., **** ЕГН **********, дължи на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД,
ЕИК: *********, сумата от 445 лв.- незаплатена част от главница, дължима по
договор за паричен заем №2575107 от 09.06.2016г., сключен с „Изи асет
мениджмънт“ АД, вземанията по който са прехвърлени на „Агенция за събиране на
вземания” ЕАД с Приложение №1 от 01.03.2017г. към рамков договор за продажба
и прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010г., ведно със законната лихва от
датата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК- 02.08.2018г., за която сума е издадена Заповед
№7027/03.08.2018г. за изпълнение на парично задължение по член 410 от ГПК по ч. гр.
дело №12518 по описа за 2018г. на ПРС, ІХ гр.с., както и в частта му, с която А. Г.
З., с постоянен адрес гр. П., ****, ЕГН **********, е осъдена да заплати на
„Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК: *********, сумата от 303,85 лв.-
разноски по делото.
9
ОТМЕНЯ Решение №2478 от 17.07.2020г., постановено по гр.д. №2382/2019г.,
по описа на Районен съд- Пловдив, ХVII гр. с., в частта му, с която е признато за
установено в отношенията между страните, че А. Г. З., с постоянен адрес гр. П., ****,
ЕГН **********, дължи на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК: *********,
сумата над 445 лв. до 533,32 лв.- главница, дължима по договор за паричен заем
№2575107 от 09.06.2016г., сключен с „Изи асет мениджмънт“ АД, вземанията по
който са прехвърлени на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД с Приложение №1
от 01.03.2017г. към рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/
от 16.11.2010г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявление за
издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК-
02.08.2018г.; сумата от 5,12 лв. – договорна лихва за периода 08.08.2016г.-04.02.2017г.;
сумата от 116,31 лв. – мораторна лихва за периода от 09.08.2016г. до 02.08.2018г., за
които суми е издадена Заповед №7027/03.08.2018г. за изпълнение на парично
задължение по член 410 от ГПК по ч. гр. дело №12518 по описа за 2018г. на ПРС, ІХ
гр.с., както и в частта му, с която А. Г. З., с постоянен адрес гр. П., ****, ЕГН
**********, е осъдена да заплати на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК:
*********, сумата над 303,85 лв. до 473,35 лв.- разноски по делото, като вместо
това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ иска на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК: *********,
със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев” № 25, офис-
сграда „Лабиринт”, ет. 2, офис 4, против А. Г. З., с постоянен адрес гр. П., ***, ЕГН
**********, за признаване за установено, че А. Г. З., с постоянен адрес гр. П., ***
ЕГН **********, дължи на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК: *********,
сумата над 445 лв. до 533,32 лв.- главница, дължима по договор за паричен заем
№2575107 от 09.06.2016г., сключен с „Изи асет мениджмънт“ АД, вземанията по
който са прехвърлени на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД с Приложение №1
от 01.03.2017г. към рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/
от 16.11.2010г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявление за
издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК-
02.08.2018г.; сумата от 5,12 лв. – договорна лихва за периода 08.08.2016г.-04.02.2017г.;
сумата от 116,31 лв. – мораторна лихва за периода от 09.08.2016г. до 02.08.2018г., за
които суми е издадена Заповед №7027/03.08.2018г. за изпълнение на парично
задължение по член 410 от ГПК по ч. гр. дело №12518 по описа за 2018г. на ПРС, ІХ
гр.с.
ОСЪЖДА А. Г. З., с постоянен адрес гр. П., ***, ЕГН **********, да
заплати на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев” № 25, офис-сграда
„Лабиринт”, ет. 2, офис 4, сумата от 271,86 лв.- разноски за въззивното
10
производство, съразмерно на уважената част от претенциите
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11