Р Е
Ш Е Н И Е
гр. София,
15.12.2023
г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГК, ІV- E въззивен
състав,
в публично съдебно заседание на деветнадесети май през две хиляди двадесет
и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Рени Коджабашева
ЧЛЕНОВЕ: Йоана Генжова
Ирина Стоева
при участието на секретаря Капка Лозева, като
разгледа докладваното от съдия Коджабашева гр. дело № 10628 по описа за 2020 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл.258 и сл. ГПК.
С
Решение от 1.07.2020 г., постановено по гр.д.№ 1774/ 2013 г. на Софийски
районен съд, ІІ ГО, 72 състав, „Н.П.К.НА С.В Б."-
със седалище и адрес на управление в гр. София /ЕИК *******/, е
осъдена да заплати на Л.С.М. /ЕГН **********/
на основание чл.128, т.2 КТ, чл.86 ЗЗД и чл.177 КТ сумата 475.46 лева, представляваща неизплатена
част от трудово възнаграждение за периода от 01.12.2009 г. до 30.11.2010 г.,
ведно със законната лихва от 15.01.2013 г. до окончателното й изплащане; сумата
100.07 лв., представляваща обезщетение
за забава при плащане на неизплатеното трудово възнаграждение, дължимо за
периода от 01.01.2011 г. до 15.01.2013 г.; и сумата 34.45 лв., представляваща неизплатена
част от възнаграждение за ползван платен годишен отпуск за м.07.2010 г., като
искът по чл.128, т.2 КТ е отхвърлен за горницата над сумата 475.46 лв. до претендираните 684.69 лв. и искът по чл.86 ЗЗД е отхвърлен
за горницата над сумата 100.07 лв. до претендираните
153 лв. На основание чл.78, ал.1 ГПК ответникът „НПК на С.в Б.“
е осъден да заплати на ищцата Л.С.М. сумата 104.91
лв.- разноски по делото, а на основание чл.78, ал.3 ГПК ищцата Л.М. е осъдена да заплати на ответника "НПК на С.в Б." сумата 105.20
лв.- разноски по делото. На основание чл.78, ал.6 ГПК ответникът "НПК на С.в Б." е осъден да
заплати по сметка на СРС сумата 24.40 лв.- държавна такса върху уважените
искове, и сумата 160.86 лв.- разноски за
вещо лице.
Постъпила
е въззивна жалба от "Н.П.К.НА С.В
Б."- гр. София /ответник по делото/, в която са изложени
оплаквания за неправилност и необоснованост на постановеното от СРС решение в
частта му, в която са уважени исковете и са присъдени разноски на ищцата М., с
искане да бъде постановена отмяната му и да бъде постановено решение за
отхвърляне на исковете, с присъждане на разноски по делото.
Въззиваемата страна Л.С.М. /ищца по делото/ оспорва жалбата
и моли постановеното от СРС решение като правилно в обжалваната част да бъде
потвърдено, като претендира разноски за въззивното
производство.
Предявени са искове с
правно основание чл.128, т.2 КТ, чл.86 ЗЗД и чл.177 КТ.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от
фактическа и правна страна следното:
Жалбата,
с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е
процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно
чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Атакуваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо- в
обжалваната част.
Настоящата
въззивна инстанция намира постановеното от СРС
решение и за правилно в обжалваната част, като споделя изложените в мотивите му
съображения, обосноваващи окончателен извод за частично уважаване- до
посочените по- горе размери, на предявените от Л.М. срещу „НПК на С.в Б.“
осъдителни искове по чл.128, т.2 КТ, чл.86 ЗЗД и чл.177 КТ, като основателни и
доказани- чл.272 ГПК.
По
делото не е спорно, а се установява и въз основа на събраните писмени
доказателства, че страните са били обвързани от валидно трудово правоотношение,
възникнало по силата на сключен през 1999 г. трудов договор, по който през процесния период от 01.12.2009 г. до 30.11.2010 г. /1
година/ ищцата Л.М. е заемала длъжността „отговорник търговски обект” /магазин
№ 8/ в кооперация "НПК на С.в Б." в гр. София. Според представеното от
ищцата Допълнително споразумение към трудов договор от 28.02.2001 г.,
договореното между страните основно трудово възнаграждение на М., работеща на
„пълно работно време“, е в размер на 80
лв., като е посочено, че „трудовото възнаграждение се изменя съгласно
постигнатите стопански резултати, КТД и ВПОРЗ“. В приложените по делото копия
от страници на трудова книжка на ищцата като договорено между страните основно
трудово възнаграждение за процесния период е посочена
сумата 240 лв., какъвто е и установеният от МС размер на минималната работна
заплата за периода. С определение на СРС от 20.02.2014 г. като безспорно е
обявено обстоятелството, че през процесния период от
01.12.2009 г. до 30.11.2010 г. на ищцата е било начислено брутно трудово
възнаграждение в размер на 4 301.44 лв., от което след направени удръжки
същата е получила сумата 3 722.51 лв.- нетен размер на възнаграждението.
Съгласно
приетите като неоспорени от страните експертни заключения на изслушаната от СРС
съдебно- счетоводна експертиза, възприети от въззивния
съд като компетентно и обективно дадени, неначисленото и неизплатено на ищцата М.
за периода от 01.12.2009 г. до 30.11.2010 г. трудово възнаграждение, определено
на база минимална работна заплата от 240 лв., с включено допълнително трудово
възнаграждение за прослужено време, възлиза на 475.46 лв. Посочено е от
експерта, че за процесния период работодателят е
изчислявал трудовото й възнаграждение на база процент върху месечния
стокооборот, при което за някои от месеците начисленото възнаграждение е под
минималната за страната работна заплата. Лихвата за забава за процесния период върху посочената сума е определена от
експерта на 100.07 лв.
Неоснователни,
при събраните по делото доказателства, са доводите на работодателя- ответник,
основани на твърдения за прилагана в кооперацията сделна
форма на заплащане на труда и за обвързаност между трудовото възнаграждение на
ищцата и „постигнатите стопански резултати, КТД и ВПРЗ“. Съгласно разпоредбата
на чл.245, ал.1 КТ при добросъвестно изпълнение на трудовите задължения на
работника или служителя се гарантира изплащането на трудово възнаграждение в
размер 60 на сто от брутното му трудово възнаграждение, но не по- малко от
минималната работна заплата за страната. Министерският съвет /МС/ определя
размера на минималната работна заплата за страната като задължителен минимум, с
който работодателят е длъжен да се съобразява. Отклонението от този императивен
режим води до нищожност на съответната договорна клауза от трудовия договор,
която се замества от приложимите законови разпоредби- чл.244 КТ и чл.245, ал.1 КТ. Същевременно относно заеманата от ищцата М. длъжност:
„отговорник търговски обект“ /магазин/, работещ на пълно работно време,
приложимостта на сделната система на заплащане на труда /според
изработеното/, при която размерът на трудовото възнаграждение се определя за
единица изработка /"разценка"/ и количеството на изработеното от
съответния работник /арг. чл.247, ал.1 и ал.2 КТ/, не
е обоснована по никакъв начин от ответната кооперация. Не може да се приеме за
приложима в случая и срещаната в практиката повременно- сделна
система на заплащане на труда, тъй като няма доказателства за такава уговорка
между страните. Освен това в представените от ответника ВПРЗ, независимо, че
датират от м.01.2012 г. /следват процесния период/ и
съответно- неприложими са в настоящия случай, е предвидена сделна
форма на заплащане на труда /чл.5, ал.2/, но и в този случай „за начална
заплата за кооперацията се приема минималната месечна /часова/ работна заплата
за страната“ /чл.8 ВПРЗ/, която за процесния период е
240 лв. Следователно
работодателят дължи трудово възнаграждение в уговорения размер, но не по- малко
от минималната работна заплата, възлизаща на 240 лв. за процесния
период. Тъй като ответникът не е доказал изпълнение на задължението за плащане
на трудово възнаграждение на ищцата в този размер, искът по чл.128, т.2 КТ като
основателен правилно е уважен от СРС за установения с експертното заключение
размер от 475.56 лв.
Правилно
е уважен и акцесорният иск за присъждането на лихва
за забава при плащане на трудовото възнаграждение.
При
неизпълнение в срок на парично задължение съгласно чл.86 ЗЗД длъжникът дължи на
кредитора обезщетение за забава. Съгласно разпоредбата на чл.270, ал.2 КТ
заплащането на трудовото възнаграждение е скрепено със срок, поради което и на
основание чл.84, ал.1 ЗЗД работодателят изпада в забава и дължи обезщетение и
без покана от страна на работника или служителя. В КТ се съдържа специална
норма относно размера на обезщетението за забава върху неизплатеното в срок
трудово възнаграждение /чл.245, ал.2 КТ/, която дерогира
прилагането на общата разпоредба на чл.86 ЗЗД. Съгласно чл.245, ал.2 КТ
разликата до пълния размер на трудовото възнаграждение остава изискуема и се
изплаща допълнително заедно с лихва, равна на основния лихвен процент за
съответния период. Съгласно чл.270, ал.2 КТ трудовото възнаграждение се изплаща авансово или окончателно всеки месец на два пъти, доколкото не е
уговорено друго. В настоящия случай между
страните е уговорено друго, като според събраните доказателства /арг. и цитираните ВПРЗ/ работодателят- ответник е поел
задължение да изплаща трудовите възнаграждения на работниците в кооперацията на
24- то число на месеца, следващ месеца, за който се отнасят. Следователно относно плащането на възнаграждението
за м.12.2009 г. работодателят е изпаднал в забава на 25.01.2010 г., относно
възнаграждението за м.01.2010 г.- на 25.02.2010 г. и т.н. При това положение сумата
100.07 лв.- лихви за забава, правилно е присъдена на ищцата с обжалваното
решение.
Правилно
е решението на СРС и в осъдителната му част за сумата 34.45 лв., присъдена на Л.М.
на основание чл.177 КТ, тъй като е установено по делото, че заместващото
възнаграждение, дължимо за времето на ползван през м.07.2010 г. платен годишен
отпуск, не й е начислено и изплатено.
Правилен
е и приетият от първоинстанционния съд извод за
неоснователност на правопогасяващото възражение за давност,
релевирано от ответника, тъй като нито процесните вземания, нито правото на иск са погасени с
изтичане на визираните в чл.111, б.“а“ и б.“в“ ЗЗД и чл.358, ал.1, т.3 КТ давностни срокове, които към датата на подаване на исковата
молба на 15.01.2013 г. не са изтекли. Изискуемостта на първото по време претендирано от М. трудово възнаграждение- за м.12.2009 г.,
е настъпила на 24.01.2010 г.- според събраните по делото доказателства, поради
което и 3- годишният давностен срок към посочената
релевантна дата не е изтекъл.
При
тези съображения и поради съвпадане изводите на двете съдебни инстанции по
съществото на трудовия спор постановеното от СРС решение, което е правилно в
обжалваната осъдителна част, следва да бъде потвърдено.
При
този изход на спора съобразно чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК въззивникът дължи да заплати на въззиваемата страна сумата 200 лв.- разноски за платено за въззивното производство адвокатско възнаграждение.
Водим
от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р
Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение от 1.07.2020
г., постановено по гр. дело № 1774/ 2013 г. на Софийски районен съд, ІІ ГО, 72
състав, в обжалваната част, в която „Н.П.К.на С.в Б.“- със седалище и адрес
на управление в гр. София /ЕИК *******/, е осъдена да заплати на Л.С.М. /ЕГН **********/ на основание
чл.128, т.2 КТ сумата 475.46 лв.,
представляваща неизплатена част от трудово възнаграждение за периода от
1.12.2009 г. до 30.11.2010 г., ведно със законната лихва от 15.01.2013 г. до
окончателното й изплащане; на основание чл.86 ЗЗД сумата 100.07 лв., представляваща обезщетение
за забава при плащане на неизплатеното трудово възнаграждение, дължимо за
периода от 1.01.2011 г. до 15.01.2013 г.; и на основание чл.177 КТ сумата 34.45 лв., представляваща неизплатена
част от възнаграждение за ползван платен годишен отпуск за м.07.2010 г., а също
и в частта, в която на основание
чл.78, ал.1 ГПК „НПК на С.в Б.“ е
осъдена да заплати на Л.С.М. сумата 104.91
лв.- разноски по делото, и на основание чл.78, ал.6 ГПК е осъдена да заплати по
сметка на СРС общо сумата 185.26 лв.- държавна такса и разноски за възнаграждение
за вещо лице.
ОСЪЖДА „Н.П.К.на С.в Б."- гр. София /ЕИК *******/
да заплати на Л.С.М. /ЕГН **********/ сумата 200 лв. /двеста лева/- разноски за въззивното
производство, на основание чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК.
Решението
по гр.д.№ 1774/ 2013 г. на СРС, ІІ ГО, 72 състав, като необжалвано е влязло в сила в останалата му част.
Решението
не подлежи на касационно обжалване- съгласно чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.