РЕШЕНИЕ
№ 1083
гр. Пловдив, 13.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на тринадесети февруари през две хиляди двадесет и
трета година в следния състав:
Председател:Михаела Св. Боева
при участието на секретаря Малина Н. Петрова
като разгледа докладваното от Михаела Св. Боева Гражданско дело №
20225330107929 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Съдът е сезиран с искова молба от Й. П. К. в качеството му на ЕТ с фирма
„Грета – 53-Й. К.“, ЕИК .... против „М. – 2003“ ЕООД, ЕИК *********, с която е
предявен установителен иск с правно основание по чл. 422, ал. 1, вр. с чл. 415, ал. 1
ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1, чл. 372, вр. с чл. 367 ТЗ.
Ищецът твърди трайни търговски отношения, свързани с транспортни услуги на
стоки за ответника. Въпреки извършен на 09.01.2019 г. превоз с дестинация гр.
Раковски – с. Върбен – с. Йоглав и получаване на стоките /живи птици – патици/ без
възражения, ответникът не платил дължимото възнаграждение от 1080 лева с ДДС, за
която била издадена фактура № 1843/11.01.2019 г., с настъпил падеж.
Поради липса на плащане ищецът се снабдил със Заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК № 2809/12.04.2022 г. по ч.гр.д. № 4405/2022 г. на
ПРС, срещу която в срок постъпило възражение за недължимост, при което възникнал
правен интерес да предяви настоящата претенция в срока по чл. 415 ГПК. Моли за
уважаването й, ведно със законната лихва от постъпване на заявлението в съда –
29.03.2022 г. до погасяването. Претендират се разноските в заповедното и настоящото
производство.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал отговор, с който оспорва иска по
основание и размер. Между страните съществували търговски отношения, които били
1
прекратени през 2018 г. Оспорва – възлагането на твърдяната превозна услуга,
съответно наличието на твърдяното правоотношение, с предаване на сочената стока,
както и получаване на фактурата, при което не дължал търсеното възнаграждение.
Моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение
и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и
исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
По допустимостта:
Видно от приложеното ч. гр. д., вземането по настоящото производство
съответства на това по заповедта за изпълнение. Възражението за недължимост е
подадено в срока по чл. 414, ал.2 ГПК и искът, по който е образуван настоящият исков
процес, е предявен в месечния срок по чл. 415, ал.1 ГПК. Същият е допустим и
подлежи на разглеждане по същество.
По същество:
В тежест на ищеца е да установи пълно и главно наличието на валидно
облигационно отношение по твърдения договор за превоз на стоки с ответника;
изпълнение на задълженията си; размера на уговореното възнаграждение и настъпване
на падежа за плащане.
Ответникът следва да проведе насрещно доказване; да установи твърденията и
възраженията си в отговора, в т.ч. правоизключващи такива, а при установяване
фактическия състав на вземането – да докаже, че е погасил.
При така разпределената доказателствена тежест, съдът приема иска за
неоснователен, по следните съображения:
Възникването на твърдяното правоотношение по договор за превозна услуга е
спорно. Представена е процесната фактура, издадена от ищеца, с получател –
ответника, в която е отразено, че касае възнаграждение от 1080 лв. с ДДС, за
„транспортна услуга Върбен – Йоглав, с авт.......“.
Този документ не носи подпис за ответника и е оспорен. Касае се за частен
свидетелстващ документ, удостоверяващ изгодни само за ищеца факти, който не се
ползва с доказателствена стойност спрямо ответника, който от своя страна отрича да е
имал правоотношение във връзка с конкретния договор.
По въпросите, свързани с фактурата, доказателствената й стойност и дали тя е
основание за плащане на цената, е формирана непротиворечива съдебна практика, по
реда на чл. 290 ГПК - Решение № 166/26.10.2010 г. по т. дело № 991/2009 г. на ВКС,
ТК, ІІ т. о., Решение № 42/19.04.2010 г. по т. дело № 593/2009 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и
др., в която е прието, че само по себе си, отразяването на фактурите в счетоводството
2
на дружеството, включването им в дневника за покупко-продажбите и ползването на
данъчен кредит по тях - представляват недвусмислено признание на задълженията и
доказват тяхното съществуване.
В случая, от заключението на приетата ССЕ, което съдът кредитира като ясно,
компетентно изготвено и неоспорено от страните, се установява, че фактурата не е
осчетоводена от ответника, не е включена в дневниците и не е ползвано правото на
приспадане на данъчен кредит. Няма данни и да е получена. Ето защо, тя и отразеното
в нея /единственото писмено доказателство относно процесната тр. услуга/ не доказва
пълно и главно наличие на твърдяното търговско отношение. Без значение е дали
страните са имали предишни такива, док. ищецът основава претенцията си на
конкретен договор, обективиран във фактурата.
От останалите ангажирани доказателства, дори и обсъдени с това едностранно
писмено доказателство, също не може да се направи категоричен извод за
съществуване на заявената облигационна обвързаност със съответния предмет.
Показанията на св. П. К. /с. на ФЛ – ищец/ са лишени от всякаква конкретика. Тя
не дава точна информация за осъществяване именно на процесната сделка, за нейни
параметри /вкл. уговорено възнаграждение/ и момент на възникването й. Сочи, че не
помни кога е бил превозът, но било зимно време – коя година, кой месец – такива
данни няма. Говори за наличие на пътен лист на камиона, но такъв по делото не е
представен /указания по чл. 146, ал. 2 ГПК за това не са дължими, поради липса на
подобни твърдения в ИМ/.
Показанията се преценяват и през призмата на чл. 172 ГПК, като с оглед
евентуалната заинтересованост от изхода на спора, не се ценят с висока степен на
достоверност. Сами по себе си са и твърде общи, не могат по несъмнен начин да се
обвържат с конкретното правоотношение, нито да създадат сигурно убеждение за
развили се отношения именно с ответника по твърдяната сделка, по която да е било
прието изпълнение и да се дължи описаното във фактурата възнаграждение.
Двустранна воля на страните за всички елементи на договора не се установява.
Предвид изложеното и ангажираните доказателства, обсъдени поотделно, в
съвкупност и при взаимовръзка, съдът приема, че не може да се направи обоснован
извод за възникване на твърдяното правоотношение. Фактурата е издадена
едностранно от ищеца, удостоверява единствено благоприятни за него обстоятелства и
не носи подписа на насрещната страна. Реално извършване на този превоз не се
установява.
Макар страните да са търговци, за да се дължи определена сума/възнаграждение,
съответното вземане следва да е възникнало и изискуемо, както и да има своето
конкретно основание, за които елементи следва да са приобщени доказателства, на
които съдът да основе изводите си, каквито в случая не са налице.
3
Съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК всяка страна е длъжна да установи обстоятелствата,
на които основава своите искания или възражения. Доказването следва да изключва
всякакво съмнение относно осъществяването на правопораждащите факти.
Доколкото ищецът не установи елементите от фактическия състав на претенцията си,
пълно и главно доказване не е проведено и предявеният иск като неоснователен, следва
да бъде отхвърлен.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на спора при настоящото му разглеждане, разноски се дължат на
ответника, на основание чл. 78, ал.3 ГПК. Направено е искане, представен списък по
чл. 80 ГПК и док. за сторени такива от: 100 лв. – деп. ССЕ и 300 лв. – платено адв.
възн., съгл. ДПЗС.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен предявения от Й. П. К. в качеството му на ЕТ с
фирма „Грета – 53-Й. К.“, ЕИК ... против „М. – 2003“ ЕООД, ЕИК ********* иск за
признаване за установена в отношенията между страните дължимостта на сумата от
1080 лева – главница, представляваща възнаграждение за транспортна услуга, за която
е издадена фактура № 1843/11.01.2019 г., ведно със законната лихва от постъпване на
заявлението в съда – 29.03.2022 г. до погасяването, за които е издадена Заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 2809/12.04.2022 г. по ч.гр.д. №
4405/2022 г. на ПРС.
ОСЪЖДА Й. П. К.в качеството му на ЕТ с фирма „Грета – 53-Й. К.“, ЕИК ....,
със седалище и адрес на управление: ..................да плати на „М. – 2003“ ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. Пловдив, ж.к. „Тракия“ бл. 84,
вх.Г, ет.3, ап. 12, сумата от общо 400 лева /четиристотин лева/ - разноски за
настоящото производство.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Пловдив в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________
4