Р Е Ш Е Н И Е
№ 42 07.02.2020г. град
Перник
В ИМЕТО НА НАРОДА
Пернишкият окръжен съд
на 07.01.2020г.,
в публичното съдебно заседание в следния състав:
Председател: Методи Величков
Членове: Димитър Ковачев
Антония Атанасова- Алексова
Секретар: Ива Цветкова,
като разгледа докладваното от
съдия Методи Величков, въззивно гражданско дело № 732 по описа за 2019г., за да се произнесе
взе предвид следното:
С решение № 862/09.08.2019г., постановено по гр. д. № 5781/2018г. по
описа на П. районен съд, са отхвърлени предявените от „КРЕДИТРЕФОРМ БЪЛГАРИЯ“
ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в *** против М.С.С.,
ЕГН **********, с постоянен адрес *** обективно кумулативно съединени искове, за
осъждане на ответника да заплати на ищцовото дружество сумата в размер на 462
лева, представляваща главница по сключен чрез средства за комуникация от
разстояние с „4финанс“ ЕООД Договор за кредит № ***, ведно със законна лихва за
забава върху главницата от подаване на исковата молба на 17.08.2018г. до
окончателно изплащане на вземането и сумата в размер на 566.15 лева,
представляваща неустойка за забава за периода от 16.08.2015г. до 31.01.2018г.,
които вземания са прехвърлени от „4финанс“ ЕООД на ищеца по силата на договор
за цесия.
Отбелязано е, че
решението е постановено при участието на трето лице помагач на страната на
ищеца „КРЕДИТРЕФОРМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД – „4финанс“ ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление в ***
Недоволно от
решението е останало „КРЕДИТРЕФОРМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, което чрез юрисконсулт И. Т.,
го е обжалвало изцяло. В жалбата се моли обжалваното решение да
бъде отменено като неправилно и необосновано с оглед на събраните доказателства и предявените искове да бъдат уважени. Моли се да бъдат присъдени направените разноски в двете
съдебни производства. Жалбата се поддържа и в съдебно заседание чрез адвокат Н.
Ш..
Особеният
представител на насрещната страна М.С.С. – адвокат А.С., не е подала писмен
отговор. В съдебно заседание адвокат С. оспорва въззивната жалба като
неоснователна.
Третото лице
помагач на ищцовото дружество „4финанс“ ЕООД гр. С. не е изразило становище по
жалбата.
За да постанови
решението си П. районен съд е приел
следното:
Квалифицирал е
обективно кумулативно съединени искове по чл. 240, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК, вр. чл. 6 ЗПФУР, вр. чл. 99 ЗЗД и чл. 92, ал. 1 ЗЗД.
Отбелязал е, че претендираните
от ищеца вземания произтичат от твърдения за сключен между страните договор за
предоставяне на финансови услуги от разстояние, какъвто, съобразно чл. 6 ЗПФУР,
е всеки договор, сключен между доставчик и потребител като част от система за
предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при
която от отправяне на предложение до сключване на договора страните използват
изключително средства за комуникация от разстояние – едно или повече. Посочил е, че съгласно
дефинитивната разпоредба на § 1, т. 2 от ДР на ЗПФУР, „средство за комуникация
от разстояние“ е всяко средство, което може да се използва за предоставяне на
услуги от разстояние, без да е налице едновременното физическо присъствие на
доставчика и на потребителя, като несъмнено използването на електронни
формуляри в интернет, провеждането на разговори по телефон и изпращането на
писма по имейл представляват средства за комуникация от разстояние и предвид
изложените от ищеца твърдения за методите на сключване на процесния договор,
правоотношението между страните попада в приложното поле на посочения
нормативен акт.
Приел е, че
съгласно чл. 18 ЗПФУР, при договори за предоставяне на финансови услуги от
разстояние доставчикът е длъжен да докаже, че е изпълнил задълженията си за
предоставяне на информацията по чл. 8 от закона на потребителя, както и че е
получил съгласието на потребителя за сключване на договора (ал. 1, т. 1 и т.
3), като за доказване на посочените обстоятелства се прилага разпоредбата на
чл. 293 от Търговския закон, а в случаите на електронни изявления – Законът за
електронния документ и електронния подпис (в действащата редакция към 2015
година, като към настоящия момент същият е с изменено заглавие – Закон за
електронния документ и електронните удостоверителни услуги). Посочил е, че в
конкретния случай, за доказване на възникналото между страните правоотношение
са представени неподписани документи – договор за кредит № *** г., *** г. и ***г.,
и общи условия към него, за които се твърди, че са сключени с ответника
посредством натискане на бутон на интернет страницата на дружеството „4финанс“
ЕООД и неподписани разписки за извършено плащане посредством EasyPay.
Отбелязал е, че съгласно разпоредбата на чл.
3, ал. 1 ЗЕДЕП ( в редакцията му към 2015 г., т.е. преди изменението,
обнародвано в ДВ, бр. 85 от 2017 г.), електронен документ представлява всяко
електронно изявление, записано на магнитен, оптичен или друг носител с
възможност да бъде възпроизведено. Електронно изявление е словесно изявление,
представено в цифрова форма чрез общоприет стандарт за преобразуване, разчитане
и визуално представяне на информацията (чл. 2, ал. 1 ЗЕДЕП). Електронното
изявление се счита за подписано при условията на чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕП (в
редакцията към 2015 г.) – за електронен подпис се счита всяка електронна
информация, добавена или логически свързана с електронното изявление за
установяване на неговото авторство, като законът въвежда три форми на
електронния подпис – обикновен, усъвършенстван и квалифициран.
Съдът е приел, че законът придава значение на подписан саморъчно
документ само на този електронен документ, към който е добавен квалифициран електронен
подпис (чл. 13, ал. 4 ЗЕДЕП), но допуска страните да се съгласят в отношенията
помежду си да придадат на обикновения електронен подпис стойността на
саморъчен. Посочил е, че неговата доказателствена сила е такава, каквато
законът признава на подписаният писмен документ, като ако се касае за частен
документ, той се ползва с такава сила само за авторството на изявлението (чл.
180 ГПК), а в случай че това авторство бъде оспорено, тежестта за доказване
истинността на документа се разпределя съобразно специалното правило на чл. 193 ГПК. В този смисъл съдът се е позовал на съдебна практика – Решение №
70/19.02.2014 г. по гр. д. № 868/2012 г. по описа на ВКС, IV ГО, Определение №
169/6.04.2017 г. по ч. т. д. № 672/2017 г. по описа на ВКС, I ТО. Съдът е отбелязал, че по делото липсват данни
за наличие на уговорка между страните, с която на обикновения електронен подпис
да е придадена стойността на саморъчен.
Съдът е отбелязал,
че по делото не са ангажирани доказателства, ответникът да е подписал посредством
квалифициран електронен подпис процесния договор за кредит, както и че не може
да се направи извод за наличие на облигационно правоотношение, произтичащо от
заемно съглашение от представените по делото разписки от EasyPay, тъй като
същите не нося подпис на соченото като заемател лице, поради което и не
удостоверяват по надлежен ред предаване на заемната сума. Посочил, че в този
смисъл е и Решение № 199/07.06.2019 г. по в. гр. д. № 95/2019 г. по описа на
Окръжен съд – гр. Перник.
Въз основа на
гореизложеното П. районен съд е счел, че предявените обективно кумулативно
съединени искове са неоснователни, поради което следва да бъдат отхвърлени.
След като взе предвид направените
с жалбата оплаквания и по реда на чл. 269 от ГПК, Пернишкият окръжен съд, приема за установено следното:
Въззивната
жалба се явява редовна. Жалбата е процесуално допустима – подадена е от активно
легитимирана страна, имаща правен интерес от обжалването, в преклузивния срок
за обжалване и подлежи на разглеждане по същество.
Извършвайки
служебно проверка за валидността на обжалваното решение, по реда на чл. 269 ГПК, Пернишкият окръжен съд намира, че обжалваното решение се явява
валидно. Същото е постановено от съдия от П. районен съд, в рамките на неговата
компетентност и в предвидената от закона форма. Съдът намира, че обжалваното
решение се явява допустимо. Налице са били положителните процесуални
предпоставки за упражняване правото на иск и не са били налице отрицателните
процесуални предпоставки, водещи до неговото погасяване. П. районен съд се е
произнесъл именно по предявените искове.
По
отношение доводите за незаконосъобразност на обжалваното решение, въззивният
съд е ограничен от изложеното в
жалбата. В жалбата са изложени следните оплаквания: съгласно
изложеното в чл.1, т.1. 8 от Общите условия към договора за кредит, с натискането
на бутона „подпиши“, е изпълнено изискването на чл. 13, ал.1 от ЗЕДЕП –
електронен подпис е всяка информация в електронна форма, добавена или логически
свързана с електронното изявление за установяване на неговото авторство;
въпросът за авторството на електронното изявление изобщо не е повдиган в хода
на производството, поради което преписът от електронния документ, възпроизведен
върху хартиен носител има значението на
частен подписан документ, който съгласно чл. 180 от ГПК се ползва с формална
доказателствена сила за авторството му; дори да бъде прието, че електронното
съобщение, несъдържащо квалифициран електронен подпис не се ползва с формална доказателствена
истина, то не е правно нищо и не е тъждествено на пълна липса на волеизявление
и не може да бъде игнорирано, без да се укаже възможност за доказване /например
на технически експертизи, с който смисъл е определение № 169 от 6. 04. 2017г.
на ВКС по ч. т. д. № 672 / 2017г., I т.о., ТК;
и на последно място, че след изпадане в забава, ответницата е извършила три
плащания на обща стойност 433лв., данни за което са предоставени в исковата
молба.
Изхождайки
от изложеното в жалбата, доводите на насрещната страна и от събраните по делото
доказателства, Пернишкият окръжен съд намира следното:
Ищцовото
дружество, претендира процесната сума, като дължима, в резултат на сключени от
разстояние, по електронен път, от „4финанс“ ЕООД, опериращо на пазара на
финансови услуги под търговска марка „Вивус“ и ответницата М.С.С.: договор за
кредит № ***г., /явяващ се втори по ред договор за кредит между тях/, допълнителен
кредит по същия договор, отпуснат на ***г., втори допълнителен кредит по същия
договор, отпуснат на ***г. и трети допълнителен кредит по същия договор,
отпуснат на ***г., която сума представлявава разлика между отпуснатите на четирите
транша суми и частичните погасявания, извършени от М.С..
Следователно
касае се за договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, за
действителността на който е необходима формата по чл. 10 от Закона за
потребителския кредит, като съдът намира, че по отношение на същия не е налице
никоя от хипотезите, визирани в чл. 4 от същия закон. Съгласно чл.10, ал. от ЗПК, договорът за потребителски кредит се сключва в писмена форма, на хартиен
или друг траен носител……“ В конкретния казус се твърди, че договорът за кредит
/финансова услуга по смисъла § 1, т.1 от ДР на Закона за предоставяне на
финансови услуги от разстояние/ е сключен от разстояние по електронен път,
поради което съдът намира, че следва да е налице хипотезата на чл.6 от ЗПФУР.
Към
момента на твърдяното сключване на договора и трите допълнения към него, е действала
разпоредбата на чл. 13 от Закона за електронния документ и електронния подпис,
при това наименование на закона и в редакцията му с ДВ бр. 100 от 21.12.2010г.
Съгласно този текст, са регламентирани три вида електронен подпис – обикновен,
/ал.1/, усъвършенстван /ал.2/ и квалифициран /ал.3/, като съгласно ал.4 от
същия текст – Квалифицираният подпис има значението на саморъчен подпис.
Страните могат да уговорят, че ще признаят стойността на електронния подпис –
обикновен и усъвършенстван, на саморъчен в отношенията помежду си. По делото
няма нито твърдения, нито доказателства, дружеството и М.С. да са уговаряли, че
ще признаят стойността на електронния подпис – обикновен и усъвършенстван, на
саморъчен в отношенията помежду си. В този смисъл е цитираното от П. районен
съд Решение № 70 от 19.02.2014г. на ВКС
по гр. д. № 868/2012г., IV Г.О., ГК.
Следователно
единственото изискване за валидност на сключените договор за кредит и три
допълнения към него, е наличието на квалифициран подпис по смисъла на чл. 16 и
чл. 17 от ЗЕДЕП, каквито данни по делото няма. По изложените съображения, съдът
намира, че самото натискане на бутона подпиши не представлява квалифициран
електронен подпис и договорът не е породил твърдените в исковата молба /и във
въззивната жалба/ от ищцовото дружество, правни последици.
Определение
№ 169 от 06.04.2017г. на ВКС по ч. т. д. № 672/2017г., I т.о., ТК, на което се
позовава дружеството жалбоподател във въззивната жалба, касае изпращане на
електронно съобщение до електронния адрес на дружество, посочен в търговския
регистър, а не касае сключването на договор за потребителски кредит, по
отношение на който има множество императивни разпоредби в ЗПК. Още повече, че
жалбоподателят макар да се е позовал на това определение, не е поискал с въззивната жалба, въззивният съд да
назначи техническа експертиза.
Процесуалният
представител на ответницата М.С., е оспорил изцяло исковата молба по основание
и размер и не е налице изрично оспорване на авторството на електронния подпис
на ответницата, но с оглед наличието на императивните разпоредби на чл. 10,
ал.1 от ЗПК и чл. 13, ал.4 от ЗЕДЕП, които в случая не са спазени, то
договорът, от неизпълнението на който се претендират процесните суми, не е
породил правно действие и исковете се явяват неоснователни.
За
яснота Пернишкият окръжен съд следва да отбележи, че в исковата молба има
твърдения за погасяване на част от процесните суми, но по делото няма
доказателства за това, като в конкретния казус, исковите суми се претендират на
основание договорно неизпълнение на договор
за кредит № ***г., и три броя допълнение
към него, а не на друго основание.
Това,
че договорът завършва на *, по никакъв начин не може да се приеме от съда за
втори по ред договор между същите страни, но дори и това да е така, то страните
не се освобождават от законовите императивни разпоредби на ЗПК и ЗЕДЕП,
цитирани по–горе за сключването на договора за кредит и трите допълнителни
споразумения към него.
Следователно
исковете се явяват неоснователни и следва да се отхвърлят като такива.
Поради
съвпадение на мотивите на Пернишкия окръжен съд, с тези на П. районен съд,
въззивната жалба се явява неоснователна, поради което обжалваното решение на П.
районен съд, следва да бъде потвърдено, като въззивният съд изцяло възприема
аргументираните и обстойни мотиви на П. районен съд по реда на чл. 272 от ГПК.
На
основание чл. 280, ал.2, предл. 1-во от ГПК решението не подлежи на касационно
обжалване.
Водим
от гореизложеното и в същия смисъл, съдът
Р Е
Ш И :
Потвърждава решение № 862/09.08.2019г.,
постановено по гр. д. № 5781/2018г. по описа на П. районен съд.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.