Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 01.11.2018 г.
В И М Е
Т О Н А Н А Р О Д
А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, Г.О., ІІІ-В състав, в публично съдебно заседание на трети
октомври през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА
ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я: АНЕТА ИЛЧЕВА
при секретаря Юлия Асенова, като разгледа докладваното от
съдия ДИМОВ в.гр.дело № 8874 по описа за 2017 год., и за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258-273 от ГПК.
Със съдебно решение № І-31-33200 от 13.02.2017 г.,
постановено по гр.дело № 21274/ 2016 г. по описа на СРС, І Г.О., 31 състав, е
признато за установено по предявените от „Т.С.“-ЕАД, ЕИК:*********, против Л.П.Н., ЕГН **********,
искове с правно основание чл.415, ал.1 ГПК, вр. чл.150 ЗЕ и чл.415, ал.1 ГПК
вр. чл.86, ал.1 от ЗЗД, че Л.П.Н. ***-ЕАД, следните суми: сумата от 3032,95 лв., главница за топлинна
енергия, потребена в имот с адрес: гр.София, ж.к.“ Овча ********, аб. № 345609,
в периода м.12.2012 г.- м.04.2015 г., ведно със законната лихва върху
главницата за периода от 28.01.2016 г. до изплащане на вземането, сумата от
484, 14 лв., мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия за периода от
31.01.2013 год. до 20.01.2016 год., които вземания са предмет на заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, издадена на 30.01.2016 г. по
гр.дело № 4521/2016 г., СРС, 31 с-в. С решението на съда са отхвърлени
предявените от „Т.С.“-ЕАД, ЕИК:*********,
против Л.П.Н., ЕГН **********, искове за признаване за установено, че ответницата дължи на ищеца
главница за топлинна енергия за разликата над 3032, 95 лв. до пълния предявен
размер от 3171,41 лв., както и сумата от 140,76 лв., главница за дялово
разпределение в периода м.12.2012 г.- м.04.2015 г., сумата от 27,73 лв.,
мораторна лихва върху главницата за дялово разпределение за периода от
31.01.2013 г. до 20.01.2016 г. С решението на съда е осъдена Л.П.Н., ЕГН **********,
да заплати на основание чл.78, ал.1 ГПК на „Т.С.“-ЕАД, ЕИК:*********, сумата от 772,92 лв.,
разноски, сторени в производството, и сумата от 404,98 лв., разноски, сторени в
производството по гр.дело № 4521/2016 г., СРС, 31 с-в. С решението на съда е
осъдена „Т.С.“-ЕАД, ЕИК:********* да
заплати на основание чл.78, ал.3 ГПК на Л.П.Н., ЕГН **********, сумата от 24,08
лв., разноски, сторени в производството.
В срока по чл.259 от ГПК, решението на СРС, І Г.О., 31 състав е обжалвано и от
двете страни по делото.
Въззивникът-
ищец „Т.С.“-ЕАД,
гр.София, чрез юрк.К.И. обжалва решението в частта, с която са отхвърлени предявените от него искове за признаване за установено, че ответницата дължи на ищеца
главница за топлинна енергия за разликата над 3032, 95 лв. до пълния предявен
размер от 3171,41 лв., както и сумата от 140,76 лв., главница за дялово
разпределение за периода м.12.2012 г.- м.04.2015 г., сумата от 27,73 лв.,
мораторна лихва върху главницата за дялово разпределение за периода от
31.01.2013 г. до 20.01.2016 г., с искане решението да бъде отменено в тази част
и вместо това да бъде
постановено друго, с което да бъдат уважени
предявените искове в
обжалваната част. Твърди се, че решението в обжалваната част е неправилно и
незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалноправните разпоредби на закона, по
съображения изложени в жалбата. Претендира присъждане на направени разноски
по делото и юрисконсултско
възнаграждение.
Въззиваемата страна – ответник Л.П.Н., не взема становище по подадената въззивна жалба.
Въззивникът- ответник Л.П.Н. е подала въззивна жалба, с която моли
съда
решението да бъде отменено,
като неправилно и незаконосъобразно в частта, с която са уважени
предявените установителни искове по подробни изложени съображения.
Претендира присъждане на направени разноски по делото.
Въззиваемата страна –ищец „Т.С.“-ЕАД,
гр.София, не взема становище по подадената
въззивна жалба от ответницата по делото – Л.П.Н..
Третото
лице-помагач - „Н.”-ЕАД, гр.София, не взема становище по жалбите.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото
доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на
чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното:
Въззивните жалби са допустими - подадени са в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирани страни в процеса срещу
първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради
което следва да се разгледат по същество.
Разгледани по същество въззивните жалби са НЕОСНОВАТЕЛНИ.
Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и
събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че
фактическата обстановка се установява така както е изложена от
първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа
обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се
преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са
обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и
обстоятелства.
Предвид възприемането на
установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до
следните правни изводи:
Съгласно
чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението,
по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на
императивни материалноправни и процесуалноправни норми на закона, поради което
съдът следва да разгледа доводите изложени в подадените въззивни жалби във
връзка с неговата правилност. Доводите изложени в жалбите са изцяло
неоснователни. Във връзка с изложените във въззивните жалби доводи, следва да
се добави и следното:
Безспорно установено е обстоятелството, относно съществуването на валидно договорно правоотношение между страните за
продажба на топлинна енергия. Според действалата през периода разпоредба на чл.
153, ал. 1 ЗЕ /в ред. преди изм. ДВ бр.54/12г./, потребител на топлинна енергия
за битови нужди е собственикът или титулярът
на вещното право на ползване на топлоснабдявания имот. Разпоредбата
императивно установява кой е страна по облигационното отношение с
топлопреносното предприятие, като меродавно е единствено притежанието на вещно
право върху имота – собственост или вещно право на ползване. В случая, не е имало оспорване от
страна на ответницата на обстоятелството, че с договор за дарение на недвижим
имот, обективиран в нот.акт № 163, том ХХІІ, нот.дело № 4212/ 97 год., че на
06.03.1997 год., И.Н.Х. и Л.П.Н. са дарили на дъщеря си П. И. Д. следния свой
собствен недвижим имот: апартамент № 10, находящ се в гр.София, ж.к. „ *********./ а именно процесния топлоснабдяван недвижим
имот/. Установява се от същия нот.акт за дарение на недвижим имот, че
дарителите И.Н.Х. и Л.П.Н. са запазили правото на ползуване върху
дарения недвижим имот, заедно и поотделно до края на живота си. Съдът приема,
че това вещно право на ползване дава изключително право на титуляра да владее и
ползва имота и юридически лишава от същите правомощия собственика, като
съгласно чл.57 от ЗС ползувателят е длъжен да плаща и разноските, свързани с
ползуването, поради което настоящият въззивен състав намира, че при учредено
вещно право на ползване “потребител на топлинна енергия” по смисъла на цитираните
разпоредби следва да е единствено титулярът на правото на ползване. Според настоящия въззивен
състав след учредяването на вещно право на ползване “потребител на топлинна
енергия” по смисъла на цитираните разпоредби е единствено титулярът на правото
на ползване. Това следва, както от изричното разглеждане в ЗЕ хипотезата на
учредено вещно право на ползване и нарочно определяне на титуляра на същото
като потребител на доставяната в имота топлинна енергия, така и от общата
уредба на задълженията на титуляра на вещното право на ползване по чл.57 ЗС.
Съгласно последната разпоредба, ползувателят на имота е длъжен да плаща
разноските, свързани с ползването му. Той дължи и заплащането на данъци и такси
за имота, както и да застрахова имота за своя сметка в полза на собственика –
ал. 4 на чл. 57 ЗС. От тези норми е ясно, че законът предвижда ползувателят да
понесе цялата тежест във връзка с ползването на имота, тъй като това вещно
право му дава изключително право да владее и ползва имота, като юридически
лишава от същите правомощия собственика, който остава притежател само на т.
нар. гола собственост, поради което
не е юридически оправдано в тази хипотеза той да бъде потребител на топлинна
енергия. В конкретния случай върху процесния имот е учредено пожизнено вещно
право на ползване в полза на И.Н.Х. и Л.П.Н.. По делото няма данни за прекратяване на така
учреденото вещно право на ползване по силата на предвидените в закона
прекратителни основания. Ето защо ответницата, а не собственика
на процесния
недвижим имот, е
потребител на топлинна енергия за топлоснабдявания имот за процесния период по
смисъла на чл. 153, ал. 1 ЗЕ и страна по облигационното отношение с ищеца. Съгласно чл. 150, ал. 1
ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители
на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи
условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР, като
писмена форма на договора не е предвидена. Т.е по силата на закона /чл.150 от
ЗЕ/ между битовия потребител и топлопреносното предприятие възниква
правоотношение по продажба на топлинна енергия при публично известни общи
условия, без да е необходимо изричното им приемане от потребителя. Тези общи
условия се публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в
градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им
публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл.
150, ал. 2 от закона/. В случая несъмнено е, че Общите условия на ищцовото
дружество са влезли в сила, доколкото са били публикувани, като по делото не са
релевирани нито твърдения, нито има данни, че ответницата е упражнила правото
си на възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Следователно правилно първоинстанционният съд е приел, че между
страните са възникнали договорни правоотношения по продажба на топлинна енергия
за битови нужди, със съдържание по общите условия, като отношенията им в
процесния период се регулират от ЗЕ и Наредба № 16-334 от 06.04.2007г. за
топлоснабдяването /обн. ДВ бр. 34 от 24.04.2007г./.
По делото е доказан и размерът на реално
потребеното от ответницата количество топлоенергия за процесния период.
Съгласно разпоредбата на чл.139, ал.1 ЗЕ
разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се
извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото
разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл.139 – чл.148/ и в действалата към
процесния период Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването /Обн.
ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год./. Съгласно чл.140а ЗЕ, общото консумирано
количество топлинна енергия в сграда - етажна собственост, присъединена към
една абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, се разпределя за горещо
водоснабдяване и за отопление. От
своя страна топлинната енергия за отопление на сграда - етажна собственост, се
разделя на топлинна енергия, отдадена от
сградната инсталация, топлинна
енергия за отопление на общите части и топлинна
енергия за отопление на имотите/чл.142, ал.2 ЗЕ/.
В
случая от заключението на приетата и неоспорена от страните СТЕ/ съдебно- техническа експертиза/ се установява, че дяловото разпределение
на топлинната енергия за имота на ответницата
през процесния период е извършено правилно и съобразно нормативните изисквания
на действащата през периода нормативна уредба, като задължението е определено
според отчетеното количество на подадена топлоенергия, вкл. и за процесния
топлоснабдяван имот и след приспадане на технологичните разходи за сметка на
ищеца. Следователно установено е по
несъмнен и категоричен начин потребената от ответницата топлоенергия в определено количество и стойности за исковия период.
В настоящия случай жалбоподателите не са оспорили заключението на СТЕ по предвидения за това ред - чл.200,
ал.3, изр.2 ГПК, нито са ангажирали други допустими доказателствени средства, които да го
опровергават, поради което и предвид необходимостта от специални знания за
които е назначено вещото лице-топлотехник, настоящата инстанция възприема изцяло заключението на СТЕ и установеното с нея изчисляване на
припадащия се дял на ответницата от ТЕ. Съдът намира, че дължимата сума за реално потребената
топлинна енергия за процесния имот е тази, която е отразена по заключението на
съдебно- техническата експертиза, получена след приспадане на сумите за
възстановяване от изравнителните сметки, тъй като именно изравнителните сметки
установяват какъв е действителният размер на задълженията на потребителя за
реално доставената през този период топлинна енергия.
При установените количества ТЕ, доставени в процесната
сграда - етажна собственост, в която се намира имота на ответницата и
заключението на СТЕ, че дяловото разпределение е правилно извършено, ищецът е
доказал количеството на доставената на ответника ТЕ, стойността на която се
определя съобразно установените от ДКЕВР цени.
На следващо място, съдът приема, че съгласно чл.155, ал.1, т. 2 от ЗЕ и уговореното в
Общите условия сумите за топлинна енергия за процесния период са начислявани от
„Т.С.” ЕАД по прогнозни месечни вноски, за които са издавани фактури, като след
края на отоплителния период са изготвяни изравнителни сметки от дружеството,
извършващо дялово разпределение. Плащането по ежемесечни прогнозни сметки
съгласно посочената разпоредба на чл. 155, ал. 1, т. 2 ЗЕ, е в полза и на двете
страни по правоотношението - потребителят може да заплати както повече, така и
по-малко от изразходваната за този месец енергия, респ. топлоснабдителното
предприятие на свой ред може да подаде повече или по-малко количество от
заплатената му топлоенергия. В крайна сметка обаче с последната изравнителна
сметка взаимоотношенията между страните се уреждат справедливо и потребителите
заплащат реално изразходваната от тях енергия за целия отчетен период. В случая
за имота на ответницата за процесния период са издадени изравнителни сметки,
като от тях и от заключението на кредитираната от съда съдебно-техническа
експертиза се установява стойността на действително потребената топлинна
енергия.Ответницата не установява да се е възползвала от предвиденото рекламационно
производство и да е оспорила изготвените от третото лице-помагач изравнителни
сметки в установените срокове съгласно действащите през този период Общи
условия, които имат силата на закон за страните и с оглед на липсата на
оспорване на тези документи и по настоящото производство, съдът намира, че
разпределението е извършено по описания и отразен от експертите начин в
съответствие с нормативната уредба.
По
изложените съображения и с оглед на приетите по делото доказателства пред
първата инстанция настоящият състав намира, че при установеното облигационно
правоотношение между страните и при съобразяване на действащата през процесния
период нормативна уредба, регламентираща начина и сроковете за заплащане на
стойността на доставената топлинна енергия, правилно СРС е приел, че исковете
за главница и обезщетение за забава са основателни до размерите и за периодите,
посочени в обжалваното решение.
При така изложените съображения и поради
съвпадане на приетите от двете инстанции изводи, въззивните жалби следва да
бъдат оставени без уважение, като неоснователни, а обжалваното с тях решение, включително и в
частта на разноските, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено
на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
С оглед изхода на спора, нито на
въззивника- ищец, нито на въззивника –
ответник се следват разноски за настоящата
инстанция.
Водим от
горното съдът
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № І-31-33200 от 13.02.2017 г., постановено по гр.дело № 21274/ 2016
г. по описа на СРС, І Г.О., 31 състав.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно
обжалване на осн. чл. 280, ал. 3 ГПК.
РЕШЕНИЕТО е постановено
при участието в процеса на „Н.”-ЕАД, гр.София, като трето лице – помагач на
ищеца “Т.С.” ЕАД.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.