РЕШЕНИЕ
№ 191
гр. Първомай, 31.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЪРВОМАЙ, ПЪРВИ СЪДЕБЕН СЪСТАВ, в
публично заседание на дванадесети декември през две хиляди двадесет и
четвърта година в следния състав:
Председател:Радина В. Хаджикирева
при участието на секретаря Венета Ж. Хубенова
като разгледа докладваното от Радина В. Хаджикирева Гражданско дело №
20245340100642 по описа за 2024 година
Предявен е иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД от Т. Т. Т. срещу
„Профи Кредит България“ ЕООД за заплащане на сумата от 262,50 лв. (след
извършено намаление на иска от 1573,20 лв. на 262,50 лв.), представляваща платено
без правно основание възнаграждение за пакет от допълнителни услуги по Договор за
потребителски кредит № ************ г.
Ищецът Т. Т. Т. твърди, че на 23.04.2019 г. сключил с ответното дружество
„Профи Кредит България“ ЕООД Договор за потребителски кредит № ************,
по силата на който му били предоставени в заем средства в размер на 1200 лв., при
годишен лихвен процент от 39,10 %, и годишен процент на разходите – 46,27 %.
Съгласно договора на ищеца бил предоставен пакет от допълнителни услуги, за което
той се задължил да заплати сумата от 1573,20 лв. Посочено е, че ищецът усвоил
заемния ресурс, като изплатил изцяло задълженията си по процесния договор, вкл. и
възнаграждението за допълнителни услуги, но счита, че не дължи заплащане на
същото. Твърди, че клаузата, предвиждаща заплащане на пакет от допълнителни
услуги, била нищожна. В тази връзка се сочи, че предвиденото възнаграждение за
закупен пакет от допълнителни услуги в размер на 1573,20 лв. било източник на
допълнителна печалба, доколкото надвишавало заетата сума. Отделно от това, се
кумулирала към погасителните вноски, като по този начин водела до скрито
оскъпяване на кредита и създавала единствено предпоставки за неоснователно
обогатяване на заемодателя, което било в противоречие със задължението за
договаряне съобразно принципа за спазване на добрите нрави. По този начин се
заобикаляло ограничението за размера на ГПР, предвидено в чл. 19, ал. 4 ЗПК. Също
така стойностите на лихвения процент не отговаряли на действителните параметри по
договора. Клаузата, предвиждаща, че заемателят дължи на ответника възнаграждение
1
за закупен пакет от допълнителни услуги, противоречала на добрите търговски
практики, като илюстрирала уговорка във вреда на потребителя, която не отговаряла
на изискването за добросъвестност и водела до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца и потребителя. С тази клауза се нарушавали и
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК. По тези съображения моли да бъде
уважен предявеният иск.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от
ответника „Профи Кредит България“ ЕООД, в който се излагат съображения за
частична основателност на исковата претенция до сумата от 262,20 лв. Не оспорва, че
между страните е сключен договор за паричен заем с твърдения в исковата молба
предмет. Твърди, че по договора за потребителски кредит ищецът извършил плащания
в общ размер на 1842 лв., които били разпределени за погасяване на следните суми:
1200 лв. – главница, 170,19 лв. – възнаградителна лихва, 262,20 лв. – пакет от
допълнителни услуги, 0,80 лв. – лихви за забава, 10,83 лв. – такса за предсрочно
погасяване, 196,65 лв. – такса 15 %, и 1,33 лв. – надвнесена сума. Посочено е още, че
кредитът бил предсрочно погасен по молба на ищеца на 16.09.2019 г. Възразява, че
към исковата молба не били представени преписи от платежни нареждания, като не
ставало ясно от кого са извършени вноските по кредита. Също така е посочено, че в
ГПР не бил включен размерът на уговореното възнаграждение за допълнителни
услуги. Отделно от това се излагат съображения за неоснователност на възраженията
за недействителност на клаузите от договора за кредит. В настоящия случай
закупуването на допълнителни услуги не било условие за получаване на кредита.
Неоснователни били твърденията на ищеца, че поради невключването на
възнаграждението за предоставения пакет от допълнителни услуги в ГПР се
заобикаляла разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. В конкретния случай не бил
осъществен фактическият състав на чл. 26, ал. 1 ЗЗД, тъй като страните по договора
имали за цел реализиране на процесната сделка, която не била забранена от ЗПК.
Параметрите и условията, свързани с допълнителните услуги, били ясно определени
на първо място в допълнителната преддоговорна информация, предоставена на ищеца.
Т. е. същият бил наясно с параметрите на допълнителните услуги, вкл. разходите,
които ще има във връзка с тях, в случай че поиска такива, още преди подписване на
договора за потребителски кредит. Също така твърди, че всички клаузи по договора за
кредит били индивидуално уговорени между страните. По тези съображения моли да
бъде отхвърлен предявеният иск над сумата от 262,20 лв.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа страна
следното:
В случая по делото няма спор, а и от представените писмени доказателства се
установява, че на 23.04.2019 г. между страните бил сключен договор за потребителски
кредит № ************, по силата на който ответникът, в качеството му на кредитор,
е предоставил на ищеца кредит в размер на 1200 лв., като е уговорено сумата да бъде
върната разсрочено, на 36 месечни вноски от по 56,03 лв. всяка, в срок до 10.04.2022
г., или общо 2016,56 лв. Посочен е годишен лихвен % в размер на 39,10 % и годишен
процент на разходите в размер на 46,27 %. Уговорено е още ответникът да предостави
на ищеца пакет от допълнителни услуги, изразяващи се в приоритетно разглеждане и
изплащане на потребителския кредит, възможност за отлагане на определен брой
погасителни вноски, възможност за намаляване на определен брой погасителни
вноски, възможност за смяна на дата на падеж и улеснена процедура за получаване на
2
допълнителни парични средства. Дължимата сума за закупения пакет от допълнителни
услуги възлиза на 1573,20 лв.
Не е налице спор и че заемната сума е получена от ищеца, който съгласно
представената от ответното дружество справка е извършил плащания по пакета от
допълнителни услуги в размер на 262,20 лв.
При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна
следното:
В разглежданата хипотеза сключеният между страните договор по своята
правна характеристика и съдържание представлява договор за потребителски кредит,
по отношение на който намират приложение разпоредбите на ЗПК. Съгласно чл. 10а,
ал. 1 ЗПК кредиторът може да събира от потребителя такси и комисиони за
допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит. Целта на таксите
и комисионите по смисъла на цитираната разпоредба е да се покрият
административните разходи на кредитора при предоставяне на допълнителни услуги,
свързани с договора за потребителски кредит, но различни от основната услуга по
предоставяне на кредит. Според разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК кредиторът не
може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и
управление на кредита, доколкото те са част от дейността му по предоставяне на
кредита. Като съобрази всичко изложено, съдът намира, че уговореното
възнаграждение за закупени допълнителни услуги в размер на 1573,20 лв., т. е. в
размер надвишаващ този на предоставените за ползване парични средства,
противоречи на изискването по чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Същото с оглед начина на
уговарянето му и начина на заплащането му се явява пряк разход по кредита и скрита
печалба – допълнително възнаграждение за кредитора, което е следвало да бъде
включено при формирането на ГПР (чл. 11, ал. 1, т. 10, вр. чл. 19, ал. 1 ЗПК). В случая
видно от съдържанието на договора за паричен заем това възнаграждение не е
включено при формирането на ГПР. Следователно противоречи и на нормативното
изискване на чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно която разпоредба ГПР не може да бъде по-
висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и
във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България. Видно от съдържанието на договора ГПР е уговорен на 46,27 %, без да е
включено допълнителното възнаграждение. Както беше посочено, то е в размер на
1573,20 лв., като след прибавянето му към уговорения ГПР от 46,27 % се налага извод,
че общият размер на ГПР надхвърля неколкократно императивно предвидения
максимален размер съобразно чл. 19, ал. 4 ЗПК. Следователно в процесния случай е
налице заобикаляне на разпоредбите на чл. 10а, ал. 2 и чл. 19, ал. 4 ЗПК, поради което
съдът приема, че клаузата, предвиждаща заплащане на пакет от допълнителни услуги,
е нищожна на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК. Едновременно с това уговорките за
предоставяне на пакет от допълнителни услуги са нищожни и поради противоречие с
добрите нрави, тъй като неравноправно се третира икономически по-слабата страна в
оборота, като се използва недостигът на материални средства на един субект за
облагодетелстване на друг. Също така съдът намира, че уговореното възнаграждение
води до едно фактическо оскъпяване на предоставения заем, защото позволява на
заемодателя да получи сигурно завишено плащане и то в размер, надвишаващ
стойността на кредита. То съставлява сигурна печалба за заемодателя, която увеличава
стойността на договора, без да е налице насрещна престация от последния. На
следващо място, следва да се отчете и фактът, че заплащането на това възнаграждение
е предварително, т. е. същото е дължимо само за възможността за предоставянето на
3
услугите, като е без значение дали някоя от тези услуги ще бъде използвана по време
на действие на сключения между страните договор. Цената на пакета от допълнителни
услуги е включена във всяка една от вноските по договора за кредит, следователно тя
се заплаща, макар услугата да не се използва. От това следва, че тези уговорки са във
вреда на потребителя по смисъла на чл. 143, ал. 1 ЗЗП, приложим в конкретния случай,
тъй като водят до значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца и потребителя. Съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи са
нищожни, ако не са уговорени индивидуално, като за наличието на такива клаузи
съдът следи служебно. В случая тези клаузи не са уговорени индивидуално, доколкото
са изготвени предварително и ищецът не е имал възможност да влияе върху
съдържанието им. По тези съображения съдът счита, че клаузата за заплащане на
възнаграждение за пакет от допълнителни услуги е неравноправна, тъй като очевидно
потребителят е приел клаузи, с които не е имал възможност да се запознае преди
сключването на договора (чл. 143, ал. 2, т. 10 ЗЗП). В резултат на това той не е бил в
състояние да прецени икономическите последици от сключването на договора,
съставляващо още едно основание за неравноправието им по силата на чл. 143, ал. 2, т.
19 ЗЗП. Поради това и предвид създаденото значително неравновесие между правата
на потребителя и поетите задължения, съдът приема, че тази клауза се явява
неравноправна, поради което следва да бъде прието, че е нищожна на основание чл.
146, ал. 1, вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП.
Доколкото противоречието между тази клауза и разпоредбите на ЗПК и ЗЗП е
налице още при сключването на договора, съобразно разпоредбата на чл. 26, ал. 1, вр.
ал. 4 ЗЗД, в тази си част договорът изобщо не е породил правно действие, а
нищожността й е пречка за възникване на задължение за заплащане на възнаграждение
за допълнителни услуги.
За основателността на предявения осъдителен иск с правно основание чл. 55,
ал. 1, предл. 1 ЗЗД за връщане на платеното при начална липса на основание, следва да
са се проявили следните факти в обективната действителност, а именно: ищецът да е
платил процесната сума на ответното дружество въз основа на договорна клауза, която
е нищожна. В доказателствена тежест на ищеца е да установи факта на плащането, а
ответникът носи тежестта да докаже, че плащането е осъществено на валидно
основание, т. е., че съответната клауза от договора за заем е действителна.
Предвид установената по делото нищожност на клаузата за възнаграждение за
допълнителни услуги следва, че потребителят не дължи заплащането му. Тъй като
страните не спорят, че ищецът е извършил плащания за допълнителни услуги в размер
на 262,20 лв., следва, че тази сума се явява платена от ищеца на ответника при начална
липса на основание. Доколкото в отговора на исковата молба изрично е посочено, че
по договора е надвнесена сума от още 1,33 лв., за която ответникът не доказа
наличието на основание, оправдаващо настъпилото разместване на имуществени
блага, искът с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за връщане на недължимо
платеното следва да се уважи до пълния предявен размер от 262,50 лв.,
представляващи платено без правно основание възнаграждение за пакет от
допълнителни услуги по Договор за потребителски кредит № ************ г.
По разноските:
В настоящото производство ищецът е извършил разноски за държавна такса в
размер на 62,93 лв., като му е оказана безплатна правна помощ. Според разпоредбата
на чл. 38, ал. 2 ЗАдв в случаите, когато адвокат е оказал безплатна правна помощ
съгласно ал. 1 на същата разпоредба, ако в съответното производство насрещната
4
страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение.
Съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в наредбата
по чл. 36, ал. 2 ЗАдв и осъжда другата страна да го заплати. В процесния случай обаче
следва да бъде съобразено Решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело № С-438/22,
според което чл. 101, § 1 ДФЕС, вр. чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че
национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият
клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния,
определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висш
адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение
на конкуренцията „с оглед целта“ по смисъла на тази разпоредба. В тази хипотеза
националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба,
включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват
реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Следователно с оглед даденото
тълкуване в решението на СЕС съдът не е обвързан от размерите на адвокатските
възнаграждения, определени в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения, и при възлагане на разноските следва да определи
възнаграждението при съобразяване на правната и фактическа сложност на делото.
Ето защо, като взе предвид материалния интерес на иска преди намаляването му,
факта, че делото не се отличава с особена правна и фактическа сложност, тъй като се
касае за спор, по който вече има установена съдебна практика, както и че същото е
приключило в едно съдебно заседание, на което адв. Н. не е присъствал и в хода на
което са приети единствено представените писмени доказателства, съдът намира, че на
процесуалния представител на ищеца следва да се определи възнаграждение в размер
на 400 лв. В тази връзка обаче е необходимо да се съобрази, че посочените в списъка
по чл. 80 ГПК разноски са сторени за първоначалната претенция от 1573,20 лв. (преди
намалението й), поради което ответникът дължи разноски съобразно уважената част от
иска преди изменението му – арг. чл. 78, ал. 4, вр. ал. 1 ГПК. В разглежданата хипотеза
ищецът няма право на разноските, направени за тази част, в която производството е
било прекратено, доколкото при частично прекратяване на делото разноски се дължат
на ответника, ако е направил искане в тази насока. Аргумент в тази насока е и
разпоредбата на чл. 81 ГПК, съгласно която във всеки акт, с който приключва делото в
съответната инстанция, съдът се произнася и по искането за разноски. Ето защо, съдът
счита, че съобразно уважената част от първоначално предявения иск на ищеца следва
да се присъди сумата от 10,50 лв. за държавна такса, а на процесуалния му
представител адв. Н. – сумата от 66,74 лв. за адвокатско възнаграждение.
Така мотивиран, РС Първомай
РЕШИ:
ОСЪЖДА „Профи Кредит България” ЕООД, ЕИК: *******, със седалище и
адрес на управление: ************, да заплати на Т. Т. Т., ЕГН: **********, адрес:
************, сумата от 262,50 лв., представляваща платено без правно основание
възнаграждение за пакет от допълнителни услуги по Договор за потребителски кредит
№ ************ г., както и сумата от 10,50 лв., представляваща сторени разноски за
държавна такса.
ОСЪЖДА „Профи Кредит България” ЕООД, ЕИК: *******, със седалище и
адрес на управление: ************, да заплати на адв. С. К. Н. от АК Пловдив на
5
основание чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗАдв сумата от 66,74 лв. за адвокатско възнаграждение.
Присъдените суми могат да бъдат заплатени по следната банкова сметка:
IBAN: ******************************, с титуляр адв. С. К. Н..
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред ОС Пловдив в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
РХ/ЕД
Съдия при Районен съд – Първомай: __________п_____________
6