Номер 130704.11.2020 г.Град Варна
В ИМЕТО НА НАРОДА
Окръжен съд – Варна
На 07.10.2020 година в публично заседание в следния състав:
Председател:Диана Д. Митева
Членове:Цвета Павлова
Пламен А. Атанасов
Секретар:Албена И. Янакиева
като разгледа докладваното от Пламен А. Атанасов Въззивно гражданско
дело № 20203100502113 по описа за 2020 година
Производството е по реда на чл.259 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ”ЗД “Бул Инс““ АД, с ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр.София, бул.”Джеймс Ваучер” №87, представлявано от
С. С. П. и К. Д. К., със съдебен адрес: гр.София, ул.”Проф.Н.Михайлов” №7, вх.Б, ет.1, ап.2,
чрез адв.С. С., против Решение №386 от 27.12.2019г. по гр.д.№889/2019г. на РС Провадия , с
което е уважен предявеният от К. П. Р. , с ЕГН **********, с адрес: с.Габърница,
общ.Ветрино, със съдебен адрес: гр.Провадия, ул.“Димитър Грънчаров“ №16, чрез адв.Р. И.,
иск с правно основание чл.226 от КЗ /отм./ и чл.86 от ЗЗД за осъждане на застрахователя да
заплати сумата от 5000лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди
от смъртта на баба му Янка Тодорова Василева, починала на 03.12.2014г., в резултат от
ПТП, причинено по вина на водача на лек автомобил “Опел Корса“, с peг.№В * КА, чиято
отговорност е застрахована при ответника по договор за застраховка “Гражданска
отговорност“, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на деликта-
03.12.2014г. до окончателното ѝ изплащане.
В жалбата се излага, че атакуваното решение е неправилно, необосновано,
незаконосъобразно и постановено при допуснати съществени процесуални нарушения.
Поддържа се, че решаващият съд е извършил непълен и неправилен анализ на събраните по
делото доказателствата, поради което погрешно е възприел, че са налице условията за
ангажиране отговорността на застрахователя. Поддържа се, че събраните доказателства не
установяват по категоричен начин, че ищецът попада в установеният кръг от лица, имащи
право да получат обезщетение за неимуществени вреди от деликт, съгласно Постановление
1
№4 от 25.05.1961г. на Пленума на ВС и Постановление №5 от 24.11.1969г. на Пленума на
ВС, чиито постановки са потвърдени с TP №1/2016г. на ОСГНК на ВКС. Твърди се, че
ищецът не е легитимиран да получи обезщетение, тъй като в конкретния случай, не се
установява изключението визирано в TP по т.д.№1/2016г. на ВКС, а е налице обичайна и
традиционната за българското семейство връзка на обич и взаимна привързаност между
внук и баба, като са развити подробни съображения. На следващо място се оспорва размера
на присъденото обезщетение, като се поддържа, че същият е прекомерен и несправедлив
според критерия визиран в чл.52 от ЗЗД, като са изложени обстойни доводи. На последно
място се поддържа, че при определяне на размера на обезщетението първоинстанционният
съд неправилно не е отчел наличието на съпричиняване на вредоносния резултат от страна
на пострадалото лице. По отношение на претенцията за мораторна лихва, се поддържа, че
същата е неоснователна, предвид неоснователността на главният иск, а и освен това са
изтекли давностните срокове касаещи исковете за лихва, които са три годишни и на които
страната се позовава. Моли се въззивният съд да отмени изцяло атакуваното решение и да
отхвърли иска, или евентуално да намали размера на обезщетението при съобразяване с
доводите изложени във въззивната жалба. Претендира съдебно-деловодни разноски.
В срока по чл.263 от ГПК от въззиваемата страна е постъпил отговор на въззивната
жалба, с който се поддържа становище за правилност, обоснованост и законосъобразност на
атакуваното решение. Оспорват се доводите на жалбоподателят за недоказаност на
предпоставките за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, както и за
прекомерност на неговия размер. Моли се за потвърждаване на първоинстанционното
решение и за присъждане на деловодни разноски.
В открито съдебно заседание въззивникът, чрез постъпила писмена молба от
пълномощникът му, поддържа жалбата си и претендира деловодни разноски.
Въззиваемата, чрез писмено становище, подадено от процесуалният представител,
оспорва въззивната жалба и моли за присъждане на разноски.
За да се произнесе по въззивната жалба, съдът съобрази следното:
Предявени са искове с правно основание чл.226 от КЗ /отм./ и чл.86 от ЗЗД за
осъждане на ”ЗД “Бул Инс““ АД да заплати на К. П. Р. сумата от 5000лв., представляваща
обезщетение за причинени неимуществени вреди на последния, в следствие от смъртта на
баба му Янка Тодорова Василева, починала на 03.12.2014г., в резултат от ПТП, настъпило
по вина на водача на лек автомобил “Опел Корса“, с peг.№В * КА, чиято отговорност е
застрахована при ответника по договор за застраховка “Гражданска отговорност“, ведно със
законната лихва върху главницата, считано от датата на деликта-03.12.2014г. до
окончателното ѝ изплащане
В исковата молба се сочи, че на 03.12.2014г., в около 10.45 часа между с.Петров дол и
с.Габърница, обл.Варна, е настъпило ПТП, при което бащата на ищеца, при управление
2
л.а.“Опел Корса“, с peг.№В * КА, виновно е нарушил правилата за движение по пътищата
и е причинил по непредпазливост смъртта на Я. Т. В., която е баба на ищеца и с която той е
имал много силна емоционална връзка. Сочи се, че за процесният лек автомобил към
датата на инцидента е имало сключена валидна застраховка “Гражданска отговорност на
автомобилистите“. Поддържа се, че в резултат на смъртта на баба му, ищецът е претърпял
и продължава да търпи морални болки и страдания, тъй като между двамата са
съществували изключително близки контакти, основани на взаимна обич и уважение, и
изключително силна емоционална връзка. Твърди се, че бабата на ищеца е полагала
непосредствените грижи за отглеждането му от ранна детска възраст, поради трудовата
ангажираност на родителите му. Поддържа се, че между починалата и ищеца, съществувала
изключителна близост и привързаност, надминаваща обичайната такава между баба и
внуче, която продължила до деня на смъртта на Янка Василева. Сочи се, че ищецът
отправил застрахователна претенция към ответника за заплащане на обезщетение за
неимуществените вреди, причинени от смъртта на баба му, която не била уважена с мотив,
че не са установени особено близки взаимоотношения между баба и внук.
С отговора на исковата молба, не се оспорва, че към 03.12.2014г. за лек автомобил
“Опел Корса“, с peг.№В * КА е имало сключена валидна застраховка “Гражданска
отговорност“. Оспорва се основателността на претенцията, като се сочи, че ищецът не
попада сред лицата имащи право на обезщетение, поради недоказаност на съществувала
силна и дълбока емоционална връзка с починалото лице. Оспорва се вината на водача и
механизма на настъпване на процесното ПТП, както и причинно следствената връзка
между инцидента и настъпилите вреди за ищеца. Поддържа се, че процесният инцидент се
явява случайно деяние по смисъла на чл.15 от НК. Моли се за отхвърляне на иска, а в
случай на уважаването му, се претендира намаляване на размера, предвид наличието на
съпричиняване от пострадалата на вредоносният резултат, тъй като тя е била без предпазен
колан по време на настъпване на ПТП-то и защото същият е прекомерно завишен. Твърди,
че съгласно разпоредбата на чл. 2 от ЗЗД и чл. 493а, ал.4 и § 96 от ДР от КЗ и предвид
липсата на влязла в сила наредба, размера на дължимото обезщетение за имуществените
вреди, следва да се определи по справедливост в границите до 5000лв. Предвид
неоснователността на главният иск, се поддържа становище за неоснователност на
претенцията за мораторна лихва, като в условията на евентуалност, се позова на изтекла
погасителна давност.
Настоящият състав на Варненски окръжен съд, като съобрази предметните предели
на въззивното производство, очертани в жалбите, приема за установено от фактическа и
правна страна, следното:
Въззивната жалба, инициирала настоящото произнасяне, е подадена в срок, от
надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от обжалване, поради
което е допустима и следва да се разгледа по същество.
3
Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта в обжалваната му част. Обжалваното
решение е валидно постановено в пределите на правораздавателната власт на съда, същото е
допустимо, като постановено при наличието на положителните и липса на отрицателните
процесуални предпоставки. По отношение на неправилността на първоинстанционния
съдебен акт, съобразно разпоредбата на чл.269, ал.1, изр.2 от ГПК, въззивният съд е
ограничен от посочените в жалбата оплаквания за неправилно формираните изводи от съда.
В разглеждания случай оплакванията на въззивникът-ответник в първоинстанционното
производство, съставляват оспорване на изводите на първоинстанционния съд относно
наличието на предпоставките за присъждане на застрахователно обезщетение, съответно
мораторни лихви и касателно техният размер. Така направените оспорвания, не съставляват
новонаведени възражения или фактически твърдения, поради което следва да бъдат
разгледани по същество.
Съгласно приложимата, с оглед датата на настъпване на процесното ПТП, разпоредба
на чл.267, ал.1 от КЗ /отм./ застрахователят по задължителна застраховка ”Гражданска
отговорност” на автомобилистите покрива отговорността на застрахования за причинените
на трети лица, неимуществените и имуществените вреди вследствие от използването на
застрахованото моторно превозно средство. Същевременно съгласно чл.257, ал.1 и ал.2 от
КЗ /отм./ обект на застраховане по задължителната застраховка ”Гражданска отговорност”
на автомобилистите е гражданската отговорност на застрахованите физически и
юридически лица за причинените от тях на трети лица имуществени и неимуществени
вреди, свързани с притежаването и/или използването на моторни превозни средства, като в
кръга на застрахованите лица са включени собственикът на моторното превозно средство, за
което е налице валидно сключен застрахователен договор, както и всяко лице, което ползва
същото на законно основание.
С оглед горното за успешното провеждане на прекия иск, срещу застрахователят по
чл.267, ал.1 от КЗ /отм./ в тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно
доказване наличието на валидно сключен договор за застраховка ”Гражданска отговорност”
между увредилото го лице и ответника; настъпило увреждане, причинено от виновно и
противоправно деяние, от страна на застрахования или от лице, което ползва неговия
автомобил на законно основание; причинна връзка между деянието и вредоносния резултат;
както и вида и размера на претърпените вреди.
Наред с горното съгласно постановките възприети с ТР №1/21.06.2018г. на ВКС по
тълк.дело №1/2016г. на ОСНГТК, материално легитимирани да получат обезщетение за
неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в ППВС
№4/25.05.1961г. и ППВС №5/24.11.1969г. и по изключение всяко друго лице, което е
създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт
продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат
обезщетени. Възможността за обезщетяване на други лица, извън изброените в двете
4
постановления, следва да се допусне като изключение-само за случаите, когато житейски
обстоятелства и ситуации са станали причина между починалия и лицето да се породи
особена близост, оправдаваща получаването на обезщетение за действително претърпени
неимуществени вреди. Освен това с ТР №1/2018г. е приетото, че в резултат от конкретни
житейски обстоятелства, е възможно да съществува особено близка привързаност между
починалия и негови братя и сестри, баби, дядовци и внуци, която да е толкова силна, че
смъртта на единия от родствениците, да е причинила на другия морални болки и страдания,
надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена
връзка.
В разглежданият казус по делото не е спорно, че на 03.12.2014г. на пътен участък
между с.Петров дол и с.Габърница, обл.Варна, е настъпило ПТП, при което л.а.“Опел
Корса“, с peг.№В * КА е самокатастрофирал, като в резултат от инцидента е настъпила
смъртта на водача на автомобила и на пасажера-Я. Т. В., която е баба на ищеца. Не е спорно
и че към този момент процесното МПС е било застраховано при ответника по задължителна
застраховка “Гражданска отговорност на автомобилистите“. Няма спор и че ищецът, е
поискал от ответното дружество, да му бъде изплатено обезщетение за вредите претърпени в
резултат от инцидента, като понастоящем такова не е заплатено.
На първо място с оглед оспорването от страна на ответникът на активната
материална легитимация на ищеца, следва да се даде отговор на въпроса налице ли е
горекоментираното изключение по смисъла на ТР №1/21.06.2018г. на ВКС по тълк.дело
№1/2016г. на ОСНГТК.
След съвкупен анализ на събраните по делото гласни доказателства, съставът на
въззивният съд намира, че отговорът на този въпрос е положителен. От неопроверганите и
кореспондиращи помежду си показания на свидетелите С. К. Я. и Й. К. Ф., по несъмнен
начин се установява съществуването на трайна и дълбока емоционална връзка между ищеца
и неговата баба, която е починала при процесното ПТП, както и причинените на
преживялият потомък продължителни душевни болки и страдания от смъртта на
прародителката му. Въпросните свидетелски показания установяват, че починалата се е
грижила за ищеца още от ранна детска възраст и че двамата са споделяли общо домакинство,
в резултат от което между тях се е изградила силна духовна и емоционална връзка.
Установяват още, че ищеца е преживял изключително тежко загубата на своята баба, като и
понастоящем тъгата му не е отминала. Ето защо се налага извода, че ищецът е понесъл
морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават наличието на
предпоставките за изключение от възприетото в ППВС №№ 4/1961г. и 5/1969г.
При тези данни и с оглед разрешението дадено с горецитираното ТР №1 от
21.06.2018г., съдът намира, че ищецът е активно материалноправно легитимиран да получи
обезщетение за причинените му неимуществени вреди от смъртта на неговата баба.
На следващо място спорен се явява въпроса дали процесното ПТП е настъпило по
5
вина на водача или е случайно деяние.
Въз основа на приобщените по делото писмени доказателства, настоящият състав на
съдът намира, че процесният инцидент е настъпил по вина на водача на лек автомобил
“Опел Корса“, с peг.№В * КА, който в нарушение на правилата за движение по пътищата, се
е движил с превишена и с несъобразена с пътните и условия скорост, в резултат, от което е
напуснал пътното платно и се е ударил в крайпътно дърво. В този смисъл са налице
предпоставките за ангажиране на отговорността на застрахователят по застраховка
“Гражданска отговорност на автомобилистите“.
Неоснователни са оплакванията на жалбоподателят, че размерът на присъденото
обезщетение от 5000лв., е завишен и не е съобразен с претърпените вреди. Съобразно
критерия за справедливост установен в чл.52 от ЗЗД, при определяне на обезщетението за
неимуществени вреди, следва да се имат предвид обективно съществуващите обстоятелства
във всеки конкретен случай. Тези обстоятелства са: видът, характерът и степента на
констатираното увреждане и състоянието на пострадалия; начинът на извършване на
увреждането; видът и начинът на провежданото лечение, неговата продължителност;
болките и страданията, претърпени, както при причиняване на увреждането, така и при
провеждане на лечението през всичките му етапи; отстраними ли са травмите или има
остатъчни явления; периода на загуба на двигателна способност; психическата травма, както
при причиняване на увреждането, така и впоследствие; възрастта на увредения и
общественото му положение; налице ли е намалена трудоспособност и др.
Във връзка с горното, следва да се има предвид, че смъртта поставя край на живота
като най-ценно човешко благо, което прави вредите от настъпването от една страна
невъзвратими и от друга най-големи, поради което за това житейско събитие, следва да се
определи по справедливост по-висок размер на обезщетение, спрямо този за претърпени
неимуществени вреди от телесни повреди.
В случая характерът и тежестта на вредите, се установиха от горекоментираните
гласни доказателства, а имено че психическото състояние на ищецът е претърпяло трайна
негативна промяна, тъй като същият е преживял изключително тежко загубата на своята
баба, с която е поддържал непрекъснати контакти и е имал близки взаимоотношения.
Възражението на ответника за наличие на съпричиняване на вредоносния резултат от
пострадалата, поради неизползване на предпазен колан, респективно за наличие на
предпоставките за редуциране на дължимото обезщетение при условията на чл.51, ал.2 от
ЗЗД, остана недоказано. За да е налице съпричиняване, е необходимо установяването на
пряка причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен
резултат, като приносът на увредения може да се изрази в действие или бездействие, но
всякога поведението му трябва да води до настъпване на вредоносния резултат, като го
обуславя в някаква степен. Изводът за наличие на съпричиняване, трябва да е направен въз
6
основа на установен при условията на пълно и главно доказване, принос на пострадалия, а
не да е предполагаем, като доказателствената тежест е за страната, която е направила
възражението. Ето защо ответникът, следва по безспорен начин да докаже, че с конкретни
действия или бездействия, пострадалата обективно е способствала за вредоносния резултат,
като е създала условия или е улеснила неговото настъпване. В случая такова доказване не е
проведено, поради което не са налице основания за редуциране на размера на дължимото
обезщетение.
Доводите на ответникът за приложение на разпоредбата на § 96, ал.3 от ПЗР на ЗИД
на КЗ /ДВ бр.101/2018г./, респективно за определяне на размера на обезщетението в
границите на 5000лв., са неоснователни, тъй като посочената разпоредба е приложима само
за застрахователни събития, попадащи в приложното поле на новия КЗ, в сила от
01.01.2016г. Процесното застрахователно събитие попада в обхвата на § 22 от ПЗР на КЗ /в
сила от 01.01.2016г./, според който за застрахователните договори, сключени преди влизане
в сила на новия КЗ, какъвто е и процесния, се прилага част IV от КЗ /отм. ДВ бр.102 от
29.12.2015г./, освен ако страните договорят друго, след влизане в сила на новия КЗ. По
делото няма данни страните да са договаряли нещо друго, поради което при определяне
размера на дължимото обезщетение са приложими единствено нормите на част IV от КЗ
/отм./, съответно лимитите на застрахователна отговорност по задължителната застраховка
“Гражданска отговорност на автомобилистите“ към момента на настъпване на процесното
ПТП, определени по чл.266 от КЗ /отм./ във връзка с § 27 от ПЗР на КЗ /отм./.
Дори обаче да се приеме, че разпоредбата на § 96, ал.1 от ПЗР на ЗИД на КЗ, е
приложима за всички претенции, предявени след 21.06.2018г., включително за процесната,
настоящият състав на съдът намира, че не е ограничен от предвидения в нея максимален
размер на обезщетението. Това е така с оглед факта, че в чл.3, § 1 от Директива 72/166/ЕИО
и чл.1, § 2 от втората Директива 84/5/ЕИО, кодифицирана с Директива 2009/103/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009г. относно застраховката “Гражданска
отговорност“ при използването на моторни превозни средства и за контрол върху
задължението за сключване на такава застраховка, са посочени минималните
застрахователни суми по задължителната застраховка “Гражданска отговорност“. В чл.9,
ал.1 от Директива 2009/103/ЕО са предвидени минимални застрахователни суми в случай на
телесно увреждане в размер на 1000000 евро за един пострадал или 5000000 евро за събитие,
независимо от броя на пострадалите. Същите са и лимитите, посочени в чл.1, § 2 от
предходната директива-84/5/ЕИО. Посочените в директивите лимити за минималните
застрахователни суми за неимуществени и имуществени вреди вследствие на телесно
увреждане или смърт, са транспонирани в националното ни право-чл.266 от КЗ /отм./ и
чл.492 от сега действащия Кодекс за застраховането. В цитираните директиви не е
предвидена възможност за установяване на максимален размер на обезщетението за
неимуществени вреди на пострадало лице и не е установен такъв размер, поради което § 96,
ал.1 от ПЗР на ЗИДКЗ не е в съответствие с общностното право. Действително директивите
нямат пряко приложение във вътрешните отношения и не съдържат пряка уредба на
7
правните отношения, а техни адресати са държавите-членки, които трябва да ги
транспонират. При определени предпоставки обаче е допустимо изключение от този
принцип. Тези предпоставки са посочени в практиката на СЕС /дело С-188/89/, а именно:
директивата да не е транспонирана или да е транспонирана неточно, частично или
неправилно; съответните й разпоредби, подлежащи на пряко прилагане, да са повелителни,
ясни и точни и да предоставят права на отделни субекти, противопоставими на държавата-
членка, неин орган или организация, намираща се под юрисдикцията или контрола на тази
държава или притежаващи особени правомощия, които надхвърлят правомощията,
характерни за отношенията между частни лица. Уредбата на лимитите на
застрахователните суми по застраховка “Гражданска отговорност“, съдържаща се в
цитираните по-горе разпоредби на Директива 84/5/ЕИО, кодифицирана с Директива
2009/103/ЕО отговоря на всички посочени изисквания. Те са повелителни, достатъчно ясни
и точни и се отнасят до права на частни лица, респективно на лица, пострадали от ПТП и
според съда те по изключение имат пряко действие. По тази причина съдът приема, че при
определяне на размера на дължимото застрахователно обезщетение, не следва да се
съобразява с размера визиран в разпоредбите по § 96, ал.1 от ПЗР на ЗИДКЗ.
Във връзка с изложеното, следва да се има в предвид и че горният извод е съобразен с
решение на Съда на ЕО от 24.10.2013г. по дело С-277/12 /V.D. срещу B.A./, което съгласно
разпоредбата на чл.633 от ГПК, е задължително за съда. Предмет на въпросното дело на
СЕО, е преюдициално запитване, отправено на основание чл.267 ДФЕС, като решението по
преюдициалният въпрос е, че чл.3, § 1 от Директива 72/166 и чл.1, § 1 и § 2 от Втора
директива 84/5, трябва да се тълкуват в смисъл, че не се допуска с национална правна
уредба, да се ограничават размерите на дължимото обезщетението за неимуществени вреди
по задължителната застраховка “Гражданска отговорност“, до определена максимална сума,
която е по-малка от посочените в чл.1, § 2 от Втора директива 84/5.
С оглед гореизложеното съдът приема, че в разглежданият казус за репариране на
неблагоприятните последици от увреждащото събитие, съобразно възприетия с чл.52 от ЗЗД
принцип на справедливостта, е необходима сума не по-малка от 5000лв. В резултат, от което
предявеният иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, се явява
основателен в пълен размер.
По отношение на претенциите за законна лихва, следва да се има в предвид, че
отговорността на застрахователят по чл.226, ал.1 от КЗ, е тъждествена по обем с тази на
прекия причинител на непозволеното увреждане. Поради това законна лихва върху
обезщетението се дължи от датата на увреждането-03.12.2014г., в който момент съгласно
чл.84, ал.3 от ЗЗД е настъпила изискуемостта на вземането. С оглед обаче направеното, с
подаденият от ответника отговор на исковата молба, възражение за изтекла погасителна
давност и предвид приложимата в случая разпоредба на чл.111, б.“в“ от ЗЗД определяща три
годишен срок, законна лихва върху главницата се дължи за период от три години преди
предявяване на иска, т.е. считано от 07.03.2016г. За разликата, а имено за периода от
8
03.12.2014г. до 07.03.2016г., искането за присъждане на лихва за забава, се явява погасено по
давност, поради което подлежи на отхвърляне.
В обобщение въззивният съд приема, че решението на първоинстанционния съд, в
частта за определението обезщетение за неимуществени вреди и за присъждане на законна
лихва върху него, считано от 07.03.2016г., е правилно и законосъобразно, поради което
следва да бъде потвърдено. В частта, с която е определена начална датата на забавата-
03.12.2014г. до 06.03.2016г., решението следва да бъде отменено, като се постанови ново
отхврълително такова.
С оглед изхода на спора и на основание чл.78, ал.3 от ГПК в полза на въззиваемият се
дължат направените деловодни разноски, като в случая такива липсват. Предвид обаче
направеното искане от процесуалният му представител за присъждане на възнаграждение на
основание чл.38, ал.2 от ЗА във вр. с чл.38, ал.1, т.2, пр.2 от ЗА и тъй като условията за това
са налице, в полза на адв.Р. И., следва да се присъди адвокатско възнаграждение за
осъществена безплатна защита, чиито размер изчислен по реда на НМРАВ, в актуалната
редакция, съобразно размера на иска възлиза на 580лв.
За пълнота на изложението, следва да се отбележи, че макар да е налице частично
отхвърляне на искането за присъждане на законна лихва върху дължимото обезщетение, то
този резултат не може да окаже влияние върху отговорността за разноските. Това е така,
предвид факта, че при условията на заявени претенции по отмененият КЗ, искането за
присъждане на законна лихва, не се явява самостоятелна претенция, а е законна последица
от уважаване на иска. В резултат, от което лихвата не подлежи на индивидуализация с
размер и период до подаване на исковата молба и по отношение на нея не се дължи и
държавна такса. Ето защо и поради липса на размер, в случая не е възможно частичната
неоснователност на искането за присъждане на лихва за забава, да рефлектира върху размера
на разноските.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение №386 от 27.12.2019г. по гр.д.№889/2019г. на РС Провадия, в
частта с която е присъдена законна лихва върху дължимото от “ЗД “Булинс““ АД, с ЕИК
********* в полза на К. П. Р. , с ЕГН **********, обезщетение за неимуществени вреди, за
периода от 03.12.2014г. до 06.03.2016г., вместо което постановява
ОТХВЪРЛЯ искането на К. П. Р. , с ЕГН **********, за присъждане на законна
лихва върху дължимото от “ЗД “Булинс““ АД, с ЕИК ********* обезщетение за
неимуществени вреди в размер на 5000лв., за периода от 03.12.2014г. до 06.03.2016г., като
погасено по давност.
9
ПОТВЪРЖДАВА Решение №386 от 27.12.2019г. постановено по гр.д.№889/2019г.
на РС Провадия, в частта с която е осъдено “ЗД “Булинс““ АД, с ЕИК *********, да заплати
на К. П. Р. , с ЕГН **********, сумата от 5000лв., представляваща обезщетение за
причинени неимуществени вреди от смъртта на баба му Янка Тодорова Василева, починала
на 03.12.2014г., в резултат от ПТП, причинено по вина на водача на л.а.“Опел Корса“, с peг.
№В * КА, чиято отговорност е застрахована при ответника по договор за застраховка
“Гражданска отговорност“, ведно със законната лихва върху главницата, считано от
07.03.2015г. до окончателното ѝ изплащане.
ОСЪЖДА “ЗД “Булинс““ АД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление в гр.София, ул.“Джеймс Баучер“ №87, представлявано заедно и поотделно от С.
С. П. и К. Д. К., да заплати на адв.Р. И. , със съдебен адрес: гр.Провадия, ул.“Димитър
Грънчаров“ №16, адвокатско възнаграждение в размер на 580лв., за осъществено
безплатно представителство на К. П. Р. , с ЕГН **********, на основание чл.38, ал.2 от ЗА
вр. с чл.38, ал.1, т.2, пр.2 от ЗА.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10