РЕШЕНИЕ№262376
гр. Пловдив, 19.10.2021
г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД - ПЛОВДИВ, ІХ граждански състав, в публичното
заседание на дванадесети октомври две хиляди и двадесет и първа година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АННА
ДЪБОВА
при секретаря Петя
Карабиберова, като разгледа докладваното гр. дело № 16495 по описа за 2020 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по предявен от Н.Р. Н. против “Сити Кеш”
ООД иск
за приемане за установено в отношенията между страните на основание чл. 124,
ал. 1 ГПК, че сключеният между тях договор
за паричен заем „Кредирект“ № *** г. е недействителен, поради
недействителност на клаузата за възнаградителна лихва, както и на основание чл.
22 ЗПК.
В случай на
отхвърляне на главния иск, в условията на евентуалност, е съединен и
установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за приемане за
установено в отношенията между страните, че клаузата за неустойка, уговорена в
чл. 6.1 и чл. 6.2. от процесния договор са нищожни, поради противоречието им с
добрите нрави и накърняващи договорното равноправие между страните.
Ищецът твърди,
че между страните е сключен договор за
паричен заем „Кредирект“ № *** г., по силата на който в полза на ищеца –
кредитополучател, била предоставена сумата в размер от 1 000 лв. при фиксиран
лихвен процент по заема от 40, 05 % и годишен процент на разходите от 47, 84 %,
платим на 12 месечни погасителни вноски, с размер от 130, 46 лв. и една вноска
от 33, 38 лв. В клаузата на чл. 6.1. от договора било установено задължение за
кредитополучателя за предоставяне на обезпечение под формата на банкова
гаранция или поръчителство, което да отговаря на изискванията, установени от
кредитодателя. В случай на непредставяне на уговореното обезпечение
кредитополучателят се задължил да заплати неустойка в общ размер на 1 341,
72 лв., платима заедно с погасителните вноски по кредита. Ищецът твърди, че е
усвоил сумата по кредита, но счита, че не дължи плащания, тъй като договорът е
нищожен. Счита, че клаузата за възнаградителна лихва, установяваща, че
годишният лихвен процент е от 40, 05 %, противоречи на добрите нрави и води до
неравновесие на правата и задълженията на страните. Твърди, че тази клауза е
нищожна, тъй като възнаградителната лихва надвишава трикратния размер на
законната лихва, в който смисъл се позовава на практика на Върховния касационен
съд. Счита, че посочения в договора за кредит лихвен процент не отговаря на
действително приложения, тъй като установената неустойка представлява скрито
възнаграждение за кредитора, който не е оповестил действителната цена на
заемния ресурс. Твърди, че тъй като клаузата за възнаградителна лихва е нищожна,
и последната не може да се замени на основание чл. 26, ал. 4 ЗЗД, това
обстоятелство води до недействителност на целия договор за заем. счита, че е
неприложима и втората хипотеза на чл. 26, ал. 4 ЗЗД, тъй като не може да се
приеме, че договорът за заем би могъл да бъде сключен без недействителната му
част, с оглед възмездния характер на възникналото между страните
правоотношение. Сочи, че установената в договора за кредит неустойка
представлява скрит добавък към възнаградителната лихва и като такъв е следвало
да бъде включен при определя на годишния процент на разходите на основание чл.
19, ал. 1 ЗПК. Поради невключването й в годишния процент на разходите,
последният не съответства на действително прилагания от кредитора в кредитното
правоотношение ГПР, което води до нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Последното
водило до нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Счита, че не е изпълнено и
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй като потребителят е бил заблуден
относно действителния размер на възнаградителната лихва в разрез с изискванията
на добросъвестността. Твърди, че договорът е недействителен и поради допуснато
нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК, тъй като в съдържанието на договора не е
установен лихвения процент на ден и не са установени правата на потребителя по
чл. 29, ал. 4 и ал. 6 ЗПК. В условията на евентуалност излага съображения за
нищожност клаузата за неустойка като противоречаща на добрите нрави по смисъла
на Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС.
Моли за уважаване на предявените искове. Претендира присъждане на сторените в
производството съдебно-деловодни разноски.
В
законоустановения за това срок по чл. 131, ал. 1 ГПК “Сити Кеш” ЕООД е депозирал отговор на исковата молба,
в който излага съображения за нейната неоснователност. Не оспорва
обстоятелството, че между страните е сключен договор за кредит, но твърди, че
задълженията по него не са погасени. Оспорва твърденията на ищеца за
недействителност на договора за кредит. Счита, че възнаградителната лихва е
установена в съответствие с добрите нрави, като соченото от ищеца ограничение
на размера на възнаградителната лихва почива на отменени нормативни актове, а
практиката на Върховния касационен съд в този смисъл не е задължителна. Твърди,
че ограничение досежно размера на възнаградителната лихва е имплицитно
установено с нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, което ограничение в случая било
съобразено. Оспорва твърдението на ищеца, че чрез установяване на задължение за
заплащане на неустойка се заобикаля закона, в точност разпоредбата на чл. 19,
ал. 4 ЗПК, като се позовава на практика на Върховния касационен съд, която
постановява, че заобикалянето на закона не може да бъде осъществено чрез
невалидно съглашение, в който смисъл са доводите на ищеца. Счита, че
неустойката не е установена в противоречие с нормите на добросъвестността и
извън присъщите й санкционна, обезпечителна и обезщетителна функции. Твърди, че
обезпечението на задължението по кредита е съществен елемент при преценка на
носения от кредитора риск при сключване на договора. По тази причина и с оглед
недопускане на неравновесие между правата и задълженията на страните,
последните са се съгласили, че при неизпълнение на същественото задължение на
кредитополучателя за предоставяне на обезпечение, последният следва да заплати
неустойка. Поддържа, че предоставянето на обезпечение зависи изцяло от волята и
действията на длъжника. Чрез действията си потребителят едностранно увеличил
носеният от кредитора риск, което е осъществено след сключване на договора за
кредит. Сочи, че в случай, че ищецът изначално е бил наясно, че не може да
предостави исканото обезпечение, последният е договарял недобросъвестно – в
разрез с нормата на чл. 12 ЗЗД. Сочи, че дори да се приеме, че неустойката е
установена извън присъщите й функции, последното е основание за
недействителност единствено на посочената клауза, а не и за недействителност на
целия договор. Оспорва, че възнаградителната лихва е уговорена като
неравноправна клауза по смисъла на чл. 143 ЗЗП, тъй като в договора ясно е
посочен размерът на лихвата и как е определен фиксираният лихвен процент.
Оспорва и твърдението, че при недействителност на клаузата за възнаградителна
лихва не следва да намери приложение хипотезата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД. Сочи, че
не е допуснато нарушение на чл. 11, т. 4 ЗПК, тъй като редът за определяне на
годишния процент за разходите е дефиниран от закона. Оспорва твърдението на
ищцата, че в годишния процент на разходите следва да бъде включен и размерът на
установената договорена неустойка, в който смисъл се позовава на разпоредбата
на чл. 19, ал. 3 ЗПК. По така изложените съображения се моли за отхвърляне на
предявените искове.
Съдът, като
съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от
фактическа и правна страна:
Районен съд – Пловдив е сезиран с иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК
във вр. с чл. 22 ЗПК, съединен под евентуалност с положителен установителен иск
по чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване недействителността на клаузата за
неустойка.
От
събраните по делото доказателства се установява, че между ищцата Н.Р.Н. и „Сити
Кеш“ ООД е сключен договор за заем „Кредирект“ № *** г., по силата на който ответникът е поел задължение
да предостави на ищеца сумата от 1 000 лв., срещу насрещното задължение на
ищеца – кредитополучател, да върне предоставения му за възмездно ползване
финансов ресурс, ведно с начислена възнаградителна лихва или сумата от 1 274,
28 лв. на 12 месечни вноски, съгласно погасителен план, обективиран в договора,
с дата на първо плащане на 13.04.2020 г. и падеж на последната вноска на
12.03.2021 г. Посочен е размерът на погасителните вноски, първите три от които
с размер от 33, 38 лв. и следващите девет вноски с размер от 130, 46 лв. Установен
е годишен лихвен процент от 40, 05 % и годишен процент на разходите от 47, 84 %,
като в клаузата на чл. 5 от Договора е посочено, че годишният процент на
разходите не включва възможните разходи, които заемателят може да се наложи да
заплати при неизпълнение на договорните си задължения, както и таксите съгласно
Тарифата за таксите на заемодателя.
С
разпоредбата на чл. 6 от договора страните са постигнали съгласие, че в срок от
три дни, считано от усвояване на заемната сума, заемополучателят следва да
обезпечи задължението си с осигуряване на обезпечение по начина и реда,
установен в разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от Общите условия – поръчител или банкова
гаранция.
В
разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от Общите условия към договора за заем, е
установено, че при сключване на договора за заем страните могат да уговорят
едно от следните обезпечения: 1. поръчителство от едно или две физически лица,
които отговарят кумулативно па следните условия: имат осигурителен доход общо в
размер на най-малко 7 пъти размерът на минималната работна заплата за страната;
в случай на двама поръчители, размерът на осигурителния доход на всеки един от
тях трябва да е в размер на поне 4 пъти минималната работна заплата за
страната; не са поръчители по други договори за заем, сключени от Заемодателя;
не са Заемаетели по сключени и непогасени договори за заем, сключени със
Заемодателя; нямат кредити към банки или финансови институции с класификация
различна от "Редовен", както по активни, така и по погасени
задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да представят служебна
бележка от работодателя си или друг съответстващ документ за размерът на
получавания от тях доход; 2. предоставяне на безусловна банкова гаранция,
издадена от лицензирана в БНБ търговска банка за период от сключване на
договора за заем до изтичане на 6 месеца след падежа на последната редовна
вноска по погасяване на заема и обезпечаваща задължение в размер на два пъти
общата сума за плащане по договора за заем, включваща главница и лихва.
С
клаузата на чл. 6.2. от договора страните са уговорили, че при неизпълнение на
задължението на длъжника да осигури посоченото обезпечение в тридневен срок от
сключване на договора, последният следва да заплати неустойка на кредитора в
размер на сумата от 1 341, 72 лв. на вноски, съгласно включения в договора
погасителен план.
Съгласно
разпоредбата на чл. 22 ЗПК когато при сключване на договора за потребителски
кредит не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и
20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е
недействителен, като в тези случаи потребителят връща само чистата стойност на
кредита и не дължи лихва или други разходи по кредита – арг. чл. 23 ЗПК.
С
клаузата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е установено, че в договора за
потребителски кредит следва да се съдържа информация за годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите.
В
случая в разпоредбата на чл. 3.5. от Договора е посочен годишният процент на
разходите по кредита от 47, 84 %.
С
клаузата на чл. 6.2. от договора за потребителски кредит страните са
установили, че длъжникът следва да заплати в полза на кредитодателя неустойка
при неизпълнение на задължението му за осигуряване на обезпечение по чл. 6 от
договора в тридневен срок от сключване на договора. Тази неустойка е уговорена
в глобален размер от 1 341, 72 лв.
Вещото
лице по допуснатата по делото и приета без възражения от страните
съдебно-счетоводна експертиза, е установило, че размерът на годишния процент на
разходите, определен съгласно формулата, посочена в Приложение № 1 към ЗПК е от
47, 84 %. Вещото лице е установило, че в размера на годишния процент на
разходите е включено единствено задължението за заплащане на възнаградителна
лихва, но не и това за неустойка, като при включване на задължението за
неустойка кредита се оскъпява между 69% - 90% месечно или средномесечен процент
на оскъпяване от 79 % и годишен процент на оскъпяване от 134, 17 %, изчислен
като съотношение на общия сбор на неустойката спрямо главницата. Вещото лице е посочило, че в договора не са
предвидени други разходи, освен възнаградителната лихва, за включване в
годишния процент на разходите по кредита, като е уточнил, че не може да
отговори точно и изчерпателно на въпроса досежно включване на неустойката в
годишния процент на разходите, извън вече посочените изчисления, доколкото
такава функция не е известна на използвания от вещото лице интернет калкулатор.
Съдът
намира, че заключението на вещото лице е дало отговор на въпросите, поставени
от ищеца, доколкото е установило, че в годишния процент на разходите е включено
единствено задължението за заплащане на възнаградителна лихва, но не и това за
неустойка, като макар да не е определило процента на разходите при включване на
неустойката, е определило процента, с който се оскъпява кредита на месечна и
годишна база.
Договорът
за потребителски кредит представлява двустранна сделка с възмезден характер,
тъй като в този договор следва да е уговорен в момента на сключването му
годишният процент на разходите (ГПР) по кредита – арг. чл. 11, т. 10 ЗПК, включващ
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други
преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч.
тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит– арг. чл. 19, ал. 1 ЗПК.
Следователно годишният процент на разходите изразява задълженията на
потребителя в процентно отношение към размера на отпуснатия кредит, като в него
се включва и уговорено заплащане на възнаградителна лихва за възмездно ползване
на заетата сума от кредитополучателя, какъвто е настоящия случай.
Презюмира
се, че всички разходи, свързани с отпускането и използването на финансовия
ресурс, предмет на договора за потребителски кредит, представляват граждански плод
(възнаградителна лихва). При формиране на годишния процент на разходите, се
включват не само тези, установени към момента на сключване на договора за
потребителски кредит, но и всички бъдещи разходи по кредита за потребителя –
арг. чл. 19, ал. 1 ЗПК. В чл. 19, ал. 3 ЗПК е посочено, че при изчисляване на
годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите: 1. които
потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за
потребителски кредит; 2. различни от покупната цена на стоката или услугата,
които потребителят дължи при покупка на стока или предоставяне на услуга,
независимо дали плащането се извършва в брой или чрез кредит и 3. за поддържане
на сметка във връзка с договора за потребителски кредит, разходите за използване
на платежен инструмент, позволяващ извършването на плащания, свързани с
усвояването или погасяването на кредита, както и други разходи, свързани с
извършването на плащанията, ако откриването на сметката не е задължително и
разходите, свързани със сметката, са посочени ясно и отделно в договора за
кредит или в друг договор, сключен с потребителя.
Законът
за потребителския кредит е приет в изпълнение на задължението на Република
България за транспониране на разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски
кредити, в която е установен принципът за информираност на потребителя, на
който следва да бъде осигурена възможност да познава своите права и задължения
по договора за кредит, който следва да съдържа цялата необходима информация по
ясен и кратък начин. В съображение 19 от Директивата е установено, че за да се
даде възможност на потребителите да взимат своите решения при пълно знание за
фактите, те следва да получават адекватна информация относно условията и
стойността на кредита и относно техните задължения, преди да бъде сключен
договорът за кредит, която те могат да вземат със себе си и да обмислят.
В чл.
10, б. „ж“ от посочената Директива е установено, че в договора следва да се
съдържа информация относно годишния процент на разходите и общата сума, дължима
от потребителя, изчислена при сключването на договора за кредит; посочват се
всички допускания, използвани за изчисляването на този процент. Тази разпоредба
е транспонирана и съответства на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като
съобразно с разпоредбата на чл. 23 от Директивата, съгласно която
държавите-членки следва да установят система от санкции за нарушаване на
разпоредбите на настоящата директива и да гарантират тяхното привеждане в
изпълнение, в чл. 22 от ЗПК е установено, че нарушение на разпоредбата на чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК представлява основание за недействителност на договора за
кредит.
В
случая съдът, в настоящия съдебен състав, не възприема доводите на ищеца,
изложени в исковата молба, че невключване на предвидената в чл. 12, ал. 4 от
договора неустойка, в процентното изражение на възнаградителната лихва, което
рефлектира по отношение на годишния процент на разходите, така както е
установен в договора, води до недействителност на договора на основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1. т. 10 ЗПК.
Не
следва разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК да се тълкува разширително в
смисъл, че нарушение, водещо до недействителност по чл. 22 ЗПК е налице не само,
когато в договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице такова
посочване, но посочения в договора размер на ГПР не съответства на действително
прилагания между страните. Това е така, тъй като всъщност разширителното
тълкуване на посочената разпоредба, представлява тълкуване и прилагане по
разширителен начин на възприето от общностния законодател правило в
разпоредбата ма чл. 10, пар. 2, б. “ж” от Директивата, осъществено от
националния съд, което е недопустимо, след като националното законодателство е
възприело и транспонирало посоченото правило по точен и пълен начин.
Неправилното
изчисляване на годишния процент на разходите по кредита, чрез невключване в
неговото процентно изражение на задължение, което е установено в глобален
размер чрез посочване на неговата стойност, не води до недействителност на
договора за кредит на соченото от ищеца основание. Макар неустойката по своята
същност, с оглед тълкуване на разпоредбите на договора, да представлява скрито
възнаграждение за кредитодателя, което води до по-голям процент на разходите по
кредита, не следва да се прилага санкцията установена в разпоредбата на чл. 22 ЗПК. Това е така, тъй като в случаите, в които годишният процент на разходите
надвишава установения в закона максимум по чл. 19, ал. 4 ЗПК, приложение намира
специалната разпоредба на чл. 19, ал. 5 ЗПК установяваща, че санкция за
неспазване на посоченото изискване, е недействителност на съответната клауза от
договора.
Съдът
намира за необходимо да изясни, че нормативната цел, която е установена в
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. е
осигуряване на максимална информираност на потребителите, при сключване на
договори за кредит при условия, които са отнапред установени от икономически
по-силната страна в правоотношението. Следователно и при нарушение на
разпоредбите, установяващи необходимото съдържание на договора за потребителски
кредит, следва да намери приложение установената в чл. 22 ЗПК санкция,
единствено в случаите, когато за потребителя би останал неясен размера на
задължението по кредита и начина на неговото формиране. В процесния казус,
макар задължението за неустойка да не е включено в процентното измерение на
годишния процент на разходите по кредита, това задължение е установено в глобален
размер и като част, която се добавя към размера на седмичната вноска по
кредита, поради което за потребителя съществува яснота относно точния размер на
задължението му и общата стойност на кредита.
По
така изложените съображения съдът намира, че при сключване на договора за
кредит не е допуснато соченото нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Не е
допуснато и соченото от страна на ищеца нарушение на клаузата на чл. 11, ал. 1.
т. 9 ЗПК, тъй като в договора за кредит е установен годишния лихвен процент, а
именно от 40, 05 %, като макар отделно да не е установен размерът на
договорната лихва, последният е изводим от клаузите на договора, тъй като е
посочена общата стойност на кредита, както и размерът на заемната сума, като
разликата между посочените две суми, формира и размера на левовата
равностойност на възнаградителната лихва. В случая следва да се посочи, че
лихвеният процент е фиксиран, поради което не е необходимо да бъде установена
формулата за неговото определяне. Размерът на годишния лихвен процент съотнесен
към задължението на кредитоплолучателя за заплащане на главница, и
представляващ цената за възмездно ползване на представения финансов ресурс, е
съобразен с изискванията на добросъвестността, с оглед пазарната икономика и
дейността на ответника по предоставяне по занятие на парични средства срещу
възнаграждение. Съдът не възприема цитираната от ищеца съдебна практика,
съгласно която недействителна, поради противоречие с добрите нрави, е уговорка
за лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва по необезпечени
кредити. В договора е посочен общият размер на дължимата за срока на договора
възнаградителната лихва и съотношението й с главницата по кредита, поради което
може да се осъществи и съответна проверка дали посоченият лихвен процент
отговаря на действително прилагания от кредитодателя.
Съдът
счита, че не е налице и соченото нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т.
20 ЗПК, доколкото в разпоредбата на чл. 28, т. 5 от Общите условия към договора
е установено правото на потребителя да се откаже от договора, като е посочен
срокът за това, съобразно разпоредбата на чл. 29 ЗПК, начинът на упражняване на
това право и размерът на задължението при упражняване на правото за отказ.
Макар в договора да не е посочен лихвеният процент на ден, последният е установим
от разпоредбите на договора, при съобразяване на годишния лихвен процент и
крайния срок за неговото погасяване, поради което не може да се достигне до
извод за нарушаване правата на потребителя.
По
така изложените съображения съдът намира, че предявеният главен иск за
установяване недействителността на договора за кредит и сключения към него
договор за допълнителни услуги, на основание чл. 22 ЗПК следва да се отхвърли
като неоснователен.
Предвид
неоснователността на главният иск, следва да бъде разгледан предявеният при
условията на евентуалност за установяване недействителността на клаузата за
неустойка.
В
клаузата на чл. 6.2. от Договора е уговорена неустойка за неизпълнение на
задължението за осигуряване на обезпечение на договора в размер на сумата от 1 341,
72 лв., която се заплаща разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски
съгласно погасителния план, обективиран в договора.
По
своята правна природа неустойката представлява форма на договорна отговорност.
Тя служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, чийто размер е
предварително определен от страните. Поначало функциите на установена между
страните неустоечна клауза са обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции. В този смисъл съдът съобрази и задължителните за съдилищата
разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по т.д. № 1/2009
г. на ОСТК на ВКС, в мотивите на което е прието, че като клауза, уговорена в
договора, неустойката е проявление на принципа на автономия на волята в
частното право (чл. 9 ЗЗД). В посоченото решение е прието, че неустойката
следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена,
излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Посочено е, че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка
произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в
гражданските и търговските правоотношения. Преценката за нищожност на
неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки
конкретен случай към момента на сключване на договора, а не към последващ
момент, като могат да бъдат използвани някои от следните примерно изброени
критерии: 1. естеството им на парични или на непарични и размерът на
задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка; 2. дали
изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи-поръчителство,
залог, ипотека и др.; 3. вид на уговорената неустойка (компенсаторна или
мораторна) и вида на неизпълнение на задължението - съществено или за
незначителна негова част; 4. съотношението между размера на уговорената
неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди
В
настоящия случай неустойката е предвидена за неизпълнение на задължението на
заемополучателя да осигури обезпечение на отговорността си към кредитора за
заплащане на главното задължение по установения от заемодателя начин в чл. 6.2.
от договора. Следователно задължението за заплащане на неустойка е уговорено
като обезпечение за изпълнението на поетото в договора задължение за осигуряване
на обезпечение на главното задължение на кредитополучателя да върне
предоставената му в заем сума в срок, ведно с установеното възнаграждение на
кредитора.
Така
установеното задължение не може да се характеризира като неустоечна клауза,
доколкото не изпълнява присъщите на неустойката функции за обезпечение
изпълнение на задължението и обезщетение на вредите от неизпълнение на
последното. Освен типичната обезпечителна и обезщетителна функция, на
неустойката може да има и санкционен характер. В случая неустойката е уговорена
с оглед санкциониране на заемателя за виновното неизпълнение на договорното
задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за осигуряване на
обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му
не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за
паричен заем. Предоставянето на обезпечение представлява допълнителна гаранция
на кредитора за точното удовлетворяване на вземането му. Уговаряне на неустойка
за неизпълнение на това задължение с фиксиран размер, чиято стойност е
по-висока от установеното договорно възнаграждение, съдът намира за установено
в разрез с добрите нрави. Това задължение всъщност съставлява скрито под
формата на неустойка допълнително възнаграждение за кредитодателя.
Този
извод на съда – че с клаузата за неустойка, всъщност е предвидено допълнително
възнаграждение за кредитора, се подкрепя и от начина, по който е установено
това задължение, тъй като договора е предвидено неустойката да се заплаща на
вноски подобно на главницата и възнаградителната лихва.
Следователно
клаузата, установяваща задължение за заплащане на неустойка, с което задължение
разходите по кредита се увеличават, чрез добавяне на допълнително
възнаграждение за кредитора, е нищожна, поради установяването й в противоречие
с добрите нрави.
По
така изложените съображения, съдът намира, че предявеният при условията на
евентуалност иск за установяване недействителността на клаузата за неустойка,
поради установяването й в противоречие с добрите нрави е основателен, поради
което не следва да се пристъпва към разглеждане на останалите посочени от ищеца
основания за недействителност на тази клауза.
В производството по
делото ищеца е бил защитаван на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. В
производството по делото са предявени два иска – един главен и един, предявен
при условията на евентуалност. С оглед изхода на правния спор и основателността
на предявения при условията на евентуалност иск на адвоката се следва
възнаграждение от 300 лв., което съдът определи на основание чл. 38, ал. 2
ЗАдв. във вр. с чл. 7, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, в редакцията й към момента
на сключване на договора за правна защита и съдействие – ДВ, бр. 68 от
31.07.2020 г.
В полза на ответника, с оглед изхода на
правния спор, предвид неоснователността на предявения главен иск, се следват
разноски за адвокатско възнаграждение, но в случая такива не подлежат на
присъждане, доколкото в производството по делото не са представени
доказателства за заплащане на адвокатско възнаграждение в полза на процесаулния
представител на ответника, както и за размера на уговореното адвокатско
възнаграждение. В този смисъл са задължителните за съдилищата разяснения,
дадени с т. 1 от Тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г. по тълк. д № 6/2012 г.
на ОСГТК на ВКС.
Предвид изхода на правния спор – уважен е
предявеният при условията на евентуалност иск, и доколкото ищцата е освободена
от заплащане на такси и разноски в производството по делото с определение от 17.02.2021
г., следва ответникът да бъде осъден на
основание чл. 78, ал. 6 ГПК да заплати в полза на бюджета на съда сумата в общ
размер от 113, 67 лв., от които 53, 67 лв. – дължима в производството държавна
такса и сумата от 60 лв. – депозит за вещо лице.
Така
мотивиран, Пловдивският районен съд
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения
от Н.Р. Н., ЕГН **********, с адрес ***, против „Сити кеш“ ООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Славянска“ № 29, ет. 7, иск за
приемане за установено в отношенията между страните на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че сключеният между тях договор за паричен заем „Кредирект“ № *** г. е недействителен, поради
недействителност на клаузата за възнаградителна лихва, както и на основание чл.
22 ЗПК във вр. с чл. 11. ал. 1, т. 9, т. 10 и т. 20 ЗПК.
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на "Сити кеш" ООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр. София, ул. "Славянска" № 29, ет. 7, по
предявения от Н.Р. Н., ЕГН **********, с адрес ***, иск с правно
основание чл. 124 ГПК, че клаузата за неустойка, установена в разпоредбата на чл. 6.2. във вр. с чл.
6.1. от Договор за паричен заем „Кредирект“ № *** г., е нищожна, поради противоречието й с добрите нрави.
ОСЪЖДА
“ „Сити кеш“ ООД, ЕИК *********, да заплати
на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. във вр. с чл. 7, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1 от
09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, на *** Д.Л.Ф., ***, сумата от 300 лв.
– адвокатско възнаграждение за осъществено процесуално представителство по
гр.д. № 16459/2020 г. по описа на Районен съд – Пловдив, IX граждански състав.
ОСЪЖДА на основание чл.
78, ал. 6 ГПК „Сити кеш“ ООД, ЕИК *********, да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на
Районен съд - Пловдив сумата от 113, 67 лв. – разноски в исковото
производство по гр.д. № 16459/2020 г. на Районен съд - Пловдив, IX граждански
състав.
РЕШЕНИЕТО подлежи на
обжалване, с въззивна жалба пред Окръжен съд – Пловдив, в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
ПРЕПИС от настоящото решение да се връчи на
страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: /п/
Вярно
с оригинала.
ПМ