РЕШЕНИЕ
гр. София, 03.10.2022 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен
състав, в публичното заседание на двадесет
и втори октомври през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ НАЙДЕНОВА
СТОЙЧО ПОПОВ
при
секретаря Алина Тодорова, като разгледа докладваното от мл. съдия Стойчо Попов ГД
№ 2931 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 320169 от 23.01.2018 г., постановено по ГД
№ 70065 по описа за 2015 г. на Софийски районен съд (СРС), I ГО, 26 с-в, допълнено по реда на чл. 250 от ГПК с Решение
№ 458176/25.07.2018 г., на основание чл. 45, ал. 1 от ЗЗД
Г.М. М.е осъден да заплати на Е.Г.Я.сумата в размер на 10000,00 лв.,
обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в болки, страдания
и неудобства в ежедневието вследствие на извършено престъпление 21.06.2014 г.,
около 18:30 часа на ул. „******в село Чавдар, Софийска област, чрез нанасяне на
удари в областта на главата е причинил на ищеца средна телесна повреда,
изразяващо се в разстройство на здравето, временно опасно за живота – мозъчно
сътресение, придружено със загуба на съзнание, престъпление по чл. 129, ал. 2,
пр. 5, алт. 2, вр. с ал. 1 от НК, ведно със законната лихва от 21.06.2014 г.
върху главницата до окончателното изплащане на сумата. На основание чл. 38, ал.
2 от ЗАдв първоинстанционният съд е присъдил 830,00 лв. в полза на процесуалния
представител на ищеца за осъществената от него безплатна правна помощ в производството
пред първата инстанция. На основание чл. 78, ал. 6 от ГПК в полза на СРС са
присъдени разноски в размер на 700,00 лв.
Решението на СРС е обжалвано от ответника Г.М.М.. Въззивникът
поддържа, че решението на първоинстанционния съд е неправилно, необосновано,
постановено при съществени нарушения на материалния и процесуалния закон. В
жалбата се излагат подробно оплаквания, че обжалваното решение е постановено в
противоречие с процесуалните правила и съдебната практика, не са обсъдени нито
поотделно, нито в тяхната съвкупност. Сочи се, че изводите, до които е
достигнал СРС не са подкрепени с доказателства. Жалбоподателят твърди, че изброените
от СРС увреждания са цитат от съдебномедицинското удостоверение (СМУ), като в
нито един от другите документи нямало данни за три разкъсно-контузни рани на
главата и кръвонасядания по главата. Сочи се, че районният съд не се е
произнесъл по откритата процедура по оспорване на СМУ. Според въззивника, СРС напълно
е игнорирал процедурата по оспорване на СМУ, както и доводите му относно това
доказателство. Излагат се доводи, че СМУ не кореспондирало с нито едно от
другите доказателства. Твърди се наличие на противоречия в заявеното от вещото
лице. Заявява се, че е останало недоказано по делото колко на брой са
причинените на ищцата рани, което, според жалбоподателя, е от съществено
значение за определяне размера на дължимото обезщетение. Сочи се, че от исковата
молба и петитума на същата не могат да бъдат определени претендираните от
ищцата неимуществени вреди, нито телесните повреди, за които се претендира
обезщетение, тъй като същите не били индивидуализирани. Сочи се, че размерът на
обезщетението е определен на база предположение, като не е посочил въз основа
на какви доказателства е определено същото. В тази част въззивникът счита
изложените мотиви за незаконосъобразни, необосновани, противоречиви и
недостоверни по съображения, изложени в жалбата. Ето защо отправя искане до СГС
като въззивна инстанция за отмяна на първоинстанционното решение и да се
присъди справедлив размер на обезщетението за реално претърпени от ищцата и
доказани неимуществени вреди.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на
въззивната жалба от въззиваемата Е.Г.Я., с който се изразява становище за
нейната неоснователност. В тази връзка моли жалбата да бъде оставена без
уважение, респ. първоинстанционното решение да бъде потвърдено.
По делото е постъпила и въззивна жалба от Г.М.М. срещу
Решение № 458176/25.07.2018 г. постановено
по ГД № 70065 по описа за 2015 г. на СРС, I ГО, 26 с-в по реда на чл. 250 от ГПК, в частта, с която същият е осъден да заплати законна лихва върху
главницата от 10000,00 лв., считано от 21.06.2014 г. В жалбата не са изложени
съображения във връзка с неправилността на обжалвания съдебен акт.
Жалбоподателят моли в случай, че Решение № 320169 от 23.01.2018 г. бъде
отменено, то да бъде отменено и Решение № 458176/25.07.2018 г. в обжалваната
част.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е постъпил отговор
на въззивната жалба срещу Решение № 458176/25.07.2018 г. от въззиваемата Е.Г.Я..
По делото е постъпила и частна жалба от Г.М.М. срещу
Определение № 160457 от 23.07.2020 г., постановено
по ГД № 70065 по описа за 2015 г. на СРС, I ГО, 26 с-в, постановено по реда на
чл. 248 от ГПК, с което е оставено без уважение искането на ответника за
изменение на Решение № 320169 от 23.01.2018 г. в частта за разноските. В жалбата
са изложени доводи за неправилност и необоснованост на посочения съдебен акт.
Сочи се, че ищцата не е заплатила адвокатско възнаграждение и не е договорено
да бъде предоставена безплатна адвокатска помощ на основание чл. 38 от Закона
за адвокатурата (ЗАдв). С оглед на което счита, че разноски за процесуално
представителство на ищцата не следва да бъдат присъждани.
В срока по чл. 276, ал. 1 от ГПК не е постъпил отговор
на частната жалба от насрещната страна по нея Е.Г.Я..
Софийски
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите
на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна във
връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт:
По делото е депозирано споразумение, одобрено с
Определение № 175 от 08.10.2015 г., по НОХД № 104 по описа за 2015 г. Районен
съд – Пирдоп, от което се установява, че ответникът Г.М.М. е признат за виновен
в това, че на 21.06.2014 г. около 18:30 часа в село Чавдар, Софийска област, на
улица „Витоша“ е причинил на ищцата Е.Г.Я.от гр. София, средна телесна повреда,
изразяваща се в разстройство на здравето, временно опасно за живота (мозъчно
сътресение, придружено с пълна загуба на съзнание) – престъпление с правна
квалификация по чл. 129, ал. 2, пр. 5, алт. 2, вр. с ал. 1 от НК
От представеното съдебномедицинско удостоверение № 23/2014
г., се установява, че при извършен на 24.06.2014 г. преглед и от представена
медицинска документация на ищеца Е.Я.съдебният лекар е установил следните травматични
увреждания: Контузия на главата, сътресение на мозъка, три разкъсно-контузни
рани в теменната област на главата, кръвонасядания по двете мишници, двете
предмишници, дясната длан, четвърти и пети пръст на дясната ръка, кръвонасядния
по гърба и дясното бедро. Специалистът посочва, че констатираните увреждания се
дължат на множество удари с или върху твърди тъпи предмети и отговарят да са
получени по време и начин, както е посочила пострадалата – нанесени удари с дървен
прът (тояга) от познат на ищцата мъж (племенник). Съгласно медицинското удостоверение
на ищцата получените разкъсно-контузни рани по главата, в съвкупност и
поотделно са причинили временно разстройство на здравето, неопасно за живота, установените
кръвонасядания предвид тяхната множественост в съвкупност са довели до временно
разстройство на здравето, неопасно за живота, а касателно мозъчното сътресение,
ако е било съпроводено с изпадане на пострадалата в пълно безсъзнателно състояние
е посочено, че представлява разстройство на здравето, временно опасно за
живота.
От заключението на назначената по делото
съдебно-медицинска експертиза (СМЕ), неоспорено от страните, което въззивният
съд кредитира като обективно, компетентно и изготвено с необходимите знания и
умения, се установява следното. Според вещото лице, при процесния инцидент
ищцата е получила поне два удара по главата с твърд тъп предмет, при което е
получила две разкъсно-контузни рани в едно направление и възможен кожен мост
между тях и трета такава в друга посока. И трите рани са локализирани в теменната
област на главата. Ищцата е получила и кръвонасядания по дясната мишница,
дясната предмишница, в областта на дясната длан и четвърти и пети пръст на
дясната ръка, лявата мишница, гърба и лявото бедро. Посочените увреждания по
своята медико-биологична характеристика представляват временно разстройство на
здравето, неопасно за живота. Вещото лице сочи, че е налице причинно-следствена
връзка между получените от ищцата телесни увреждания и описания в исковата
молба инцидент. Вследствие на посочените увреждания ищцата е изпитвала болки и
страдания, с временно нарушаване свободата на движение на околните стави за
неповече от 30 дни. От заключението на СМЕ се установява още, че към момента
(на изготвяне на заключението) ищцата се е възстановила от травмите от
процесния инцидент. Назначаването на антикоагуланти би било абсолютно погрешно
лечебно действие. Вещото лице е изразило мнение относно причината в епикризата
от болницата в Пирдоп да е посочена само една разкъсно-контузна рана, а в СМУ –
три. Вещото лице е разяснило, че най-вероятно заради здравните пътеки и
по-лесната обработка на медицинските документи за изплащане, вече не се пишат
реалните диагнози, а техния статистически еквивалент от МКБ-10. Той се състои
от латинска буква и две цифри, след които има точка и нова цифра от 0 до 9.
Истинската медицинска диагноза се крие в цифрата от 0 до 9, която се намира
след точката. Вещото лице сочи по-нататък, че предприетата в медицинското
заведение терапия е била адекватна на състоянието, в което се е намирала
ищцата. При понесени удари по главата с твърд тъп предмет подлежащият мозък
реагира с оток в тясното пространство на черепната кутия и може много бързо да
се достигне до неврологична симптоматика от притискане. В заключението е
посочено, че при налично мозъчно сътресение посттравматичната цефалгия
(главоболие) може да продължи до около 6 месеца, а за да продължи след този
срок или трябва да има някаква увреда на самия мозъчен паренхим или причини от
други заболявания. Възможно е едно нелекувано или лошо лекувано състояние на
стеснени мозъчни съдове да доведе до главоболие и световъртеж, но също така е
възможно удар по-главата да влоши състоянието на вече увредените мозъчни съдове
от друга патология и да доведе до по-бързото им склерозиране с намаляване на
техния просвет. Паметовите и говорните нарушения манифестно се проявяват по
време на настъпването на исхимичния мозъчен инсулт, като могат да бъдат остатъчни
явления след непълно възстановяване.
В съдебно заседание вещото лице е заявило, че след
изготвяне на заключението ищцата се е явила за преглед, при който вещото лице е
констатирало като единствено остатъчно явление от процесния инцидент хлътнало
място в теменната област на главата отдясно на централната линия с дължина 10
мм и ширина между 1-2 мм, което представлява импресионна фрактура на черепа.
Последната не влияе на подлежащото съдържание. Вещото лице счита, че
извършеният преглед на ищцата не е дал основание за промяна на изготвеното вече
заключение. Уточнява, че епикризата е документ за проведено лечение, с оглед на
което увреждания, които не се лекуват, може да не бъдат описвани. Вещото лице е
заявило, че при 80-годишен човек е възможно и без удар по главата да са налице
говорни нарушения (като при ищцата), но липсват данни за това. Уточнява се разликата
между инсулт при удар по главата и исхимичен инсулт. При прегледа на ищцата
вещото лице при опипване е констатирало уплътняване на местата, където са били
раните, от което следвал извод за наличие на хирургичен шев на тези места. Вещото
лице сочи, че е установило три рани. Уточнява се, че нанесени удари по главата
на 80-годишен човек се приема за тежко състояние на телесното здраве, тъй като може
да доведе до усложнения и летален изход.
В хода на производството пред първата инстанция е
разпитан като свидетел Г.Й.Я.. Предвид роднинската връзка, в която се намира
същият с ищцата – негова баба, и предвид това, че живеят в едно домакинство,
неговите показания следва да се преценят от съда съгласно разпоредбата на чл.
172 от ГПК с оглед на всички други данни по делото, като се има предвид възможната
му заинтересованост от изхода на делото. В тази връзка настоящият въззивен
състав намира същите за достоверни, логични, последователни, без противоречия в
тях и в съответствие с останалите доказателства по делото. От показанията на
свидетеля Я. се установява, че същият не е присъствал на инцидента. След като е
разбрал за случилото се, свидетелят Я. е посетил баба си в болницата в Пирдоп,
която била на легло с наранявания по главата, посинени ръце и крака, не разговаряла
с присъстващите, казвала само, че я боли. Свидетелят Я. заявява, че след 3-4
дни баба му е изписана от болницата. Преди инцидента ищцата е прекарвала повече
време на вилата, всеки ден си е пазарувала, готвила е, вършела е домакинската
работа вкъщи. След преживяното на 21.06.2014 г. е преустановила тези дейности,
тъй като не е била в състояние да ги върши, изпитвала е болки в главата, не е
искала да се разхожда, да излиза сама навън и да ходи сама на вилата, тъй като
изпитвала страх да не се срещне отново с ответника, имала е нужда от грижи,
помагали са ѝ да стигне от апартамента до колата и обратно. От показанията
на свидетелят Я. се установява още, че вилата всъщност била къща близнак и
ищцата и ответника делят един двор, разделен по средата с ограда, а в София ответникът
живеел на долния етаж.
Въз основа на
така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е огра-ничен от релевираните в жалбата
въззивни основания.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо в обжалваната част. Не е допуснато и нарушение на императивни
материални норми. Поради това, съдът дължи произнасяне по съществото на правния
спор в рамките на доводите, изложени във въззивна-та жалба, от които е
ограничен съгласно разпоредбата на чл. 269, предл. 2 от ГПК.
В този смисъл настоящата съдебна инстанция трябва да
се произнесе само по релеви-раните във въззивната жалба оплаквания, като в
останалата част препраща към мотивите на първоинстанционното решение по реда на
чл. 272 от ГПК.
Депозираната въззивна жалба е допустима. Същата е
подадена в законоустановения срок, срещу подлежащ на обжалване акт на
първоинстанционния съд, от процесуално леги-тимирано лице и при наличието на
правен интерес от обжалването.
Разгледана по същество, жалбата е неоснователна,
респективно обжалваното решение е правилно, по следните съображения:
Първоинстанционният съд е сезиран с иск с правно
основание по чл. 45, ал. 1 от ЗЗД.
Основателността на исковата претенция в случая е
обусловена от установяване кумулативното наличие на следните предпоставки
(юридически факти), а именно: противоправно деяние (действие или бездействие),
вреда и причинна връзка между противоправното поведение на дееца и настъпилата
вреда и вина. Установяването на тези обстоятелства, при условията на пълно и
главно доказване, е в тежест на ищеца. Ответникът по делото може да проведе
насрещно доказване касателно тези факти. Съгласно разпоредбата на чл. 45, ал. 2
от ЗЗД при установяване обективните елементи от състава на непозволеното
увреждане, вината се предполага до доказване на противното, като презумпцията
за вина следва да бъде оборена при условията на проведено от ответника пълно
обратно доказване. В тежест на ответника при условията на пълно и главно
доказване е да установи наличието на съпричиняване на вредоносния резултат от
ищеца при наличие на релевирано в тази насока възражение по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 300 от ГПК влязлата в
сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд, който
разглежда гражданските последици от деянието, относно това, дали е извършено
деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. А по аргумент от
разпоредбата на чл. 383, ал. 1 от НПК одобреното от наказателния съд споразумение
за решаване на делото има последиците на влязла в сила присъда. Ето защо настоящият
въззивен състав приема, че ответникът Г.М.М. на 21.06.2014 г. около 18:30 часа
в село Чавдар, Софийска област, на улица „Витоша“ е причинил на ищцата Е.Г.Я.от
гр. София средна телесна повреда, изразяваща се в разстройство на здравето,
временно опасно за живота (мозъчно сътресение, придружено с пълна загуба на
съзнание). Всички останали елементи от присъдата, респ. споразумението, не се
обхващат от установителното действие на СПН.
Тези обстоятелства са взети предвид от районния съд и
възприети от настоящата инстанция, включително и досежно извода, че от
представените по делото доказателства се установява, че на ищцата са нанесени
описаните телесни увреждания, като е причинен разстройство на здравето,
временно опасно за живота, като тези увреждания са причинили болки и страдания
на ищцата, съгласно заключението на назначената по делото СМЕ.
По оплакванията в жалбата въззивният съд намира за
необходимо да добави следното:
От посочените доказателства, както и от фактите, които
се установяват от тях, следва несъстоятелност на оплакването в жалбата, че
изводите, до които е достигнала първата инстанция по релевантните за делото
въпроси не са подкрепени от формираната по делото доказателствена съвкупност. От
съвкупната преценка на доказателствата по делото се установява кумулативното
наличие на предпоставките, обуславящи основателността на исковата претенция
както по основание, така и по размер. В действителност в производството пред първата
инстанция е открита процедура по оспорване на процесното СМУ по реда на чл.
193, ал. 1 от ГПК и районният съд не се е произнесъл с изрично определение дали
признава, че оспорването не е доказано, или че документът е неистински. Оспорването
истинността на документ по реда на чл. 193, ал. 1 от ГПК означава излагане на
съображения относно доказване или недоказване оспорването му, което съдът може
да стори и с решението, съгласно предвиденото в чл. 194, ал. 3 от ГПК, като в
тази част не се дължи изричен диспозитив. Оспорването на писмен документ по чл.
193 от ГПК не е самостоятелна искова претенция. Целта на производството по чл.
193-194 от ГПК е, във висящ процес, да се определи дали дадено писмено
доказателство следва да се обсъжда при изграждане на фактическите и правни
изводи на решаващия съд или то да бъде изключено като неистинско от
доказателствения материал. Определението по чл. 194, ал. 2 от ГПК е от същество
за доказването. Ако не се е произнесъл с нарочен акт преди даване ход на
устните прения, съдът коментира този въпрос в мотивите на своето решение, като
заключението му не намира отражение в диспозитива на акта по същество (така
Решение № 270/19.02.2015 г. по ГД № 7175/2013 г. на ВКС, 4 ГО). Първоинстанционният
съд е основал решението си на описаните доказателства, включително и посоченото
СМУ, преценени съвкупно, но не е изложил конкретни съображения дали приема
оспорването на последното за доказано или недоказано. Този пропуск на първата
инстанция обаче не е от естество да обуслови различен краен резултат.
Доказателствената сила на процесното СМУ може да бъде оборена при съблюдаване
процедурата по чл. 193 от ГПК и успешно проведено доказване. На ответника
изрично му е указано, че доказателствената тежест за установяване неистинността
на СМУ е негова, но същият не е ангажирал нито едно доказателство в тази насока.
Освен това, всички събрани в хода на производството доказателства са
еднопосочни, СМУ кореспондира на останалия доказателствен материал, а сочените
от въззивника несъответствия между него и приложената към исковата молба
епикриза са несъществени. При това в тази част следва да се има предвид посоченото
в заключението на назначената по делото СМЕ, както заявеното от вещото лице в
съдебно заседание. Вещото лице е посочило на какви причини се дължи разликата в
данните посочени в епикризата и СМУ касателно травматичните увреждания, като е
уточнило, че данните в СМУ са по-детайлни и пълни. В тази връзка настоящият
въззивен състав приема за недоказано оспорването на СМУ. Съществено в случая е,
че по делото е безспорно установено, че ответникът е нанесъл на ищцата средна
телесна повреда по описания от нея начин, вследствие на което същата е
претърпяла болки и страдания. По-важното е не дали ударите са били един, два
или три, а че същите са нанесени с твърд тъп предмет (дървен прът – тояга) в
жизнено важна област от човешкото тяло – главата на ищцата, при което последната
е изпаднала в състояние на своето здраве, временно опасно за живота (мозъчно
сътресение, придружено с пълна загуба на съзнание). Дори да се приеме, че
ударът е бил само един, той обективно е довел до посочения резултат, което е
същественото в случая. Именно тези факти и претърпените от ищцата, вследствие
деянието на ответника, болки и страдания имат водеща роля при определяне
справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди от съда.
Несъстоятелни са доводите на въззивника, че в заявеното
от вещото лице са налице противоречия. Заключението на назначената по делото
СМЕ не е оспорено своевременно от процесуалния представител на въззивника и
ответник в производството пред първата инстанция, а и, както вече бе посочено, въззивният
съд кредитира същото като обективно, компетентно и изготвено с необходимите
знания и умения, без наличието на противоречия в него, като вещото лице е
изпълнило поставените му задачи.
На следващо място, в исковата молба в достатъчна
степен са индивидуализирани понесените от ищцата телесни увреждания и механизмът
на тяхното получаване. Същите са конкретизирани по начин, идентичен с този в
представеното към исковата молба СМУ. Ищцата е конкретизира и претърпените
вследствие деянието на ответника неимуществени вреди – ужас, уплаха, болки и
страдания, известно време е изпитвала главоболие, световъртеж, чувствала се е
непълноценна, предвид това, че не е можела да върши обичайните си дейности,
налагало се е близките ѝ да полагат грижи за нея, появили са се паметови
и говорни нарушения, изпитва страх да излиза и да остава сама, чувствала се е в
тежест на близките си. С оглед изложеното неоснователни се явяват и доводите в
жалбата, изложени в тази насока.
Съгласно разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, обезщетението
за неимуществени вреди се определя по справедливост от съда. В тази връзка
следва да бъдат съобразени разясненията, дадени в ППВС № 4/1968 г. относно
понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, според които същото не е
абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно
съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при
определяне на размера на това заместващо обезщетение. Такива обективни
обстоятелства при телесните увреждания могат да бъдат характерът на
увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е
извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените
морални страдания, осакатявания и пр. Обезщетението се определя, глобално, а не
отделно за физическите болки и за психическите травми, както са подходили
инстанциите по същество. Съгласно установената практика, неимуществените вреди
включват всички обстоятелства, свързани с лишаване на увредения от пълноценното
човешкото съществуване и активности. Отделно взетите негови болки, страдания,
неудобства и пр. не представляват самостоятелни основания за водене на отделни
искове, а в своята съвкупност те по естеството си са неделимо общо основание за
обезщетяване на пострадалия. Дори ако е предявил две (или повече) искови молби,
съдът следва да определи едно общо, глобално обезщетение за всички неимуществени
вреди, като приспадне обезщетението, присъдено за вредите от същия деликт по
други дела (така Решение № 23 от 4.02.2019 г. по гр. д. № 2750/2018 г., на ВКС,
IV г. о., ГК). В настоящия случай
въззивният съд намира, че е необходимо да отче следните обстоятелства: момента
на настъпване на увреждането, икономическата обстановка в страната към този
период, възрастта на пострадалия, данните от приложената по делото медицинската
документация и СМЕ относно вида, характера и степента на получената от ищцата
травма, времетраенето на оздравителния процес, начина и степента на
възстановяване. При определяне на заместващото обезщетение въззивният съд вземе
предвид обстоятелството, че от процесния деликт на ищцата е причинена средна телесна
повреда, изразяваща се в разстройство на
здравето, временно опасно за живота (мозъчно сътресение, придружено с пълна
загуба на съзнание); наред със средната телесна повреда, на пострадалата са
нанесени и други увреждания, които разстройват нейното здраве; значителният
интензитет на търпените болки в първите дни след деянието; изпитваните от
ищцата болки и страдания, с временно нарушаване свободата на движение на
околните стави за около 30 дни; нанесената психическа травма, изразяваща се в
изпитания ужас от преживяното и страх от повтаряне на процесните събития, ако ищцата
отново срещне ответника; напредналата възраст на ищцата – жена на 80 навършени
години към момента на деянието; това, че към момента на прегледа от вещото
лице, ищцата се е възстановила физически от деянието; изпитаните, неудобства в
нормалната деятелност на ищцата. При това положение и след извършена оценъчна
дейност на релевантните обстоятелства, въззивният съд намира за справедлив размер
на заместващо обезщетение за причинените на ищцата неимуществени вреди сумата
от 10 000,00 лв. В заключение следва да се отбележи, че принципът за
справедливост включва в най-пълна степен компенсиране на вредите на увреденото
лице от вредоносното действие. Ето защо така определения размер на
обезщетението е в съответствие с принципа за справедливост и в най-пълна степен
репарира търпените от ищеца неимуществени вреди.
Изложеното дава основание на въззивния съд да достигне
до извод, че предпоставките, обуславящи основателността на исковата претенция
по чл. 45, вр. с чл. 52 от ЗЗД са се осъществили и тяхното наличие е установено
по делото. Исковата претенция е установена както по основание, така и по размер.
Горното обуславя неоснователност на депозираната
въззивна жалба, респективно обжалваното решение следва да бъде потвърдено като
правилно, доколкото крайните изводи на двете инстанции по релевантните за
делото въпроси съвпадат.
По отношение
на жалбата срещу решението, постановено по реда на чл. 250 от ГПК:
Депозираната въззивна жалба е допустима. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна,
респективно обжалваното решение е правилно, по следните съображения:
С Решение № 458176/25.07.2018 г., постановено по ГД №
70065 по описа за 2015 г. на СРС е допълнено Решение № 320169 от 23.01.2018 г.,
постановено по същото дело, като ответникът Г.М.М. е осъден да заплати на Е.Г.Я.законна
лихва върху главницата от 10000,00 лв., считано от 21.06.2014 г. до
окончателното изплащане.
Ищецът още с исковата молба е поискал ответникът да
бъде осъден да заплати 10000,00 лв. обезщетение за неимуществени вреди, ведно
със законната лихва върху тази сума, считано от датата на извършване на деликта
– 21.06.2014 г. Първоинстанционният съд е пропуснал да се произнесе по искането
за присъждане на законна лихва. С оглед на което ищецът в срока по чл. 250, ал.
1 от ГПК е депозирал молба за допълване на Решение № 320169 от 23.01.2018 г., СРС
се е произнесъл по нея, като е уважил искането за присъждане на законна лихва.
При това положение и след като претенцията на ищеца за присъждане на главница в
размер на 10000,00 лв. за неимуществени вреди е призната за установена както по
основание, така и по размер, допълнителното решение се явява правилно и като
такова същото следва да бъде потвърдено от въззивния съд.
По отношение
на частната жалба срещу определението на първоинстанционния съд, постановено по
реда на чл. 248 от ГПК:
В частната жалба на ответника Г.М. срещу Решение №
320169 от 23.01.2018 г., постановено по ГД № 70065 по описа за 2015 г. на СРС,
I ГО, 26 с-в е инкорпорирано искане за изменение на посоченото решение в частта
за разноските. Според ответника, СРС неправилно е присъдил на процесуалния
представител на ищеца сумата от 830,00 лв., тъй като по делото липсват
доказателства за заплащане на тази сума, а и не са налице данни да е договорено
предоставяне на правна помощ при условията на чл. 38 от Закона за адвокатурата
(ЗАдв). В тази връзка делото е върнато на СРС за произнасяне по направеното реда
на чл. 248 от ГПК искане за изменение на решението в частта за разноските.
С обжалваното Определение № 160457 от 23.07.2020 г.,
постановено по ГД № 70065 по описа за 2015 г. на СРС, I ГО, 26 с-в искането на
ответника за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските е
оставено без уважение.
Частната жалба е подадена в рамките на законоустановения
срок, от легитимирано лице и срещу подлежащ на обжалване акт на
първоинстанционния съд, поради което същата се явява процесуално допустима.
Разгледана по същество частната жалба е неоснователна.
Въззивният съд намира, че обжалваното определение е
правилно по следните съображения. От приложеното на л. 2 от делото пред първата
инстанция пълномощно, ведно с договор за правна защита и съдействие се
установява, че адв. В.П. е предоставил безплатна адвокатска помощ и съдействие на
ищцата Елена Янинска. Макар в пълномощното да не е посочено изрично правното
основание, на което е предоставена адвокатската помощ, следва да се приеме, че
това е именно разпоредбата на чл. 38 от ЗАдв, поради следното. Адвокатската
помощ е предоставена на договорно основание безплатно, а това по българското
законодателство е възможно единствено при условията на чл. 38 от ЗАдв. Съгласно
разпоредбата на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв в случаите по ал. 1 на същия член
адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, като същото се определя от
съда в размер, не по-нисък от този съгласно Наредбата за минималните адвокатски
възнаграждения (НМРАВ). Тъй като исковата претенция е уважена за сумата от
10000,00 лв., съгласно разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 3 от НМРАВ на
процесуалния представител на ищеца за предоставената от него безплатна адвокатска
помощ се дължи възнаграждение в размер на 830,00 лв., колкото е присъдила и
първата инстанция.
Предвид изложеното настоящият съдебен състав намира
частната жалба за неоснователна и че като такава същата следва да бъде оставена
без уважение, а процесното определение следва да бъде потвърдено.
По отношение
на разноските:
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 1
от ГПК право на разноски във въззивното производство има единствено
въззиваемият и ищец в производството пред първата инстанция. Същият обаче не е
сторил такива. На въззиваемия е предоставена безплатна адвокатска помощ на
основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв от адв. В.П., с оглед на което на
последния следва да се присъди адвокатско възнаграждение на основание чл. 38,
ал. 2 от ЗАдв, във вр. с чл. 36, ал. 2 от ЗАдв, вр. с чл. 7, ал. 2, т. 3 от НМРАВ
в размер на 830,00 лв. за оказаната от него безплатна адвокатска помощ на
въззиваемия пред въззивната инстанция.
На основание чл. 78, ал. 6 от ГПК въззивникът следва
да бъде осъден да заплати в полза на СГС държавна такса в общ размер на 215,00
лв., от които 200,00 лв. за разглеждане на въззивните жалби и 15,00 лв. за
разглеждане на частната жалба.
Решението подлежи на касационно обжалване съгласно
разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. първо от ГПК, тъй като цената на
иска е над 5000,00 лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 320169 от 23.01.2018 г., постановено по ГД
№ 70065 по описа за 2015 г. на Софийски районен съд, I ГО, 26 с-в.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 458176 от 25.07.2018 г., постановено по ГД
№ 70065 по описа за 2015 г. на Софийски районен съд, I ГО, 26 с-в, в
обжалваната част.
ПОТВЪРЖДАВА Определение № 160457 от 23.07.2020 г., постановено по
ГД № 70065 по описа за 2015 г. на Софийски районен съд, I ГО, 26 с-в.
ОСЪЖДА Г.М.М.,
ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж. к. „******да заплати на адв. В.О.П.,*** на основание
чл. 38, ал. 2, вр. с ал. 1, т. 2 от ЗАдв сумата
от 830,00 лв. за оказаната от него безплатна
адвокатска помощ и съдействие на ищеца във въззивното производство.
ОСЪЖДА Г.М.М.,
ЕГН ********** на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК да заплати в полза на Софийски градски съд сумата
в размер на 215,00 лв. за държавни такси.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния
касационен съд в едномесечен срок от
връчването му при условията на чл. 280, ал. 1 и 2 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.