Р
Е Ш Е
Н И Е
№ …
гр. София, 14.08.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на трети юли две хиляди и двадесета година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл.с. ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при
секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №12389 по описа на СГС за 2019 г., за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл.258 –
273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на
ответника ПП „С.Д.С.“ срещу решение от 29.05.2019 г. по гр.д. №1507/2019 г. на
Софийския районен съд, 76 състав, в частта, в която е признато за установено,
че жалбоподателят дължи на „Т.С.“ ЕАД на основание чл.415 ГПК вр. чл.149 ал.1
ал.1 т.3 ЗЕ и чл.86 ЗЗД сумата от 1112,70 лв. - главница, представляваща
стойността на незаплатена топлинна енергия за периода мес.07.2014 г. -
мес.03.2015 г., ведно със законната лихва, считано от 13.09.2018 г. до
окончателното изплащане, и сумата от 338,53 лв., представляваща мораторна лихва
върху главницата за топлинна енергия за периода 01.10.2015 г. - 31.08.2018 г.,
като е осъден да заплати разноски в заповедното и исковото производство.
В жалбата се твърди, че решението на
СРС е неправилно, незаконосъобразно, постановено при нарушение на процесуалния
закон и немотивирано. Сочи, че първоинстанционният съд не е приложил
действащите към момента на възникване на вземането ОУ за продажба на топлинна
енергия, одобрени с решение на ДКЕВР от 03.02.2014 г. Поддържа, че по делото не
са представени доказателства за падежа на процесните задължения, както и че СРС
не е разгледал възражението за погасителна давност. Предвид изложеното,
жалбоподателят моли въззивния съд да отмени решението в обжалваната му част и
да отхвърли изцяло предявените искове. Претендира разноски.
Въззиваемата
страна „Т.С.“ ЕАД в срока за отговор по чл.263
ал.1 ГПК не взема становище по жалбата, в о.с.з. - оспорва същата.
Третото
лице-помагач „Т.С.” ЕООД не взема становище по въззивната жалба.
Решението не е обжалвано от ищеца в частта, в
която предявените установителни искове са отхвърлени за
разликата над посочените по-горе размери, поради
което решението в тази част е влязло в законна сила.
Съдът,
като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания
съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните
фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в
срок и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата
на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението,
а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за
интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013
г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в двете визирани изключения,
поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението
само по наведените оплаквания в жалбата.
Процесното
първоинстанционно решение е валидно, допустимо и правилно по следните
съображения:
Предмет на разглеждане
в настоящото производство са положителни установителни искове за наличието на
вземания на ищеца спрямо ответника за
заплащане на доставена топлинна енергия за периода мес.07.2014 г. -
мес.03.2015 г., представляваща изравнителни сметки, отразени във фактури
№№7993099/31.08.2015 г. и 8124119/30.09.2015 г., и съответната мораторна лихва
върху главницата за периода 01.10.2015 г. - 31.08.2018 г.
В тежест на ищеца е
да установи възникването на облигационно отношение между него и ответника, по
силата на което е доставял топлинна енергия на ответника. В негова тежест е да
докаже и че за процесния период ответникът е ползвал топлинна енергия в съответното
количество, равняващо се на претендираната сума.
В тежест на
ответника е да докаже положителния факт на плащането.
В първоинстанционното
производство в срока за отговор по чл.131 ГПК ответникът единствено е релевирал
възражение за изтекла погасителна давност, поради
което спорът по настоящото дело се съсредоточава върху обстоятелството дали
вземанията за посочения по-горе период са погасени по давност, т.е. дали
първоинстанционният съд е разгледал възражението за погасителна давност, респ.
правилно ли е определил размера на непогасените по давност вземания.
Съгласно ТР №3/18.05.2012 г. на ОСГТК на ВКС, понятието
„периодични плащания” по смисъла на чл.111 б. „в” ЗЗД се характеризира с
изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или други заместими
вещи, имащи единен правопораждащ факт, чиито падеж настъпва през предварително
определени интервали от време, а размерите на плащанията са изначално
определени или определяеми без да е необходимо периодите да са равни и
плащанията да са еднакви, т.е. давността за вземания на „Топлофикация” ЕАД е
тригодишна.
За
процесния период в сила са били Общите условия за продажба на топлинна енергия
за стопански нужди от „Т.С.“ ЕАД на потребители в
гр. София, одобрени с решение №ОУ-033/08.10.2007 г. на ДКЕВР, които влизат в
сила от датата на решението, а не сочените във въззивната жалба ОУ от 2014 г.,
които касаят доставката на топлинна енергия за битови нужди. Съгласно чл.40
ал.1 от цитираните ОУ, купувачът
е длъжен да заплаща месечните дължими суми за топлинна енергия в срок до 20-то
число на месеца, следващ месеца на доставката, след получаване на издадена от
продавача данъчна фактура.
От приетото по делото
заключение на ССчЕ, което настоящият съдебен състав кредитира напълно, се
установява, че начислените с фактури №№7993099/31.08.2015
г. и 8124119/30.09.2015 г. суми представляват изравнителни сметки за доплащане
за периода мес.07.2014 г. - мес.03.2015 г. в общ размер на сумата от 1177,65
лв.
При тези данни и
при тази уредба на отношенията, и с оглед момента на настъпване на
изискуемостта на месечните дължими суми за топлинна енергия, следва извод, че
процесните вземанията за цена на топлинна енергия не са погасени по давност,
тъй като от датата на настъпване на изискуемостта им /21.09.2015 г. за
вземанията по фактура №7993099/31.08.2015
г. и 21.10.2015 г. за вземанията по фактура №8124119/30.09.2015 г./ до датата на депозиране на
исковата молба /13.09.2018 г. - чл.422 ал.1 ГПК/ не е изтекъл тригодишният срок
по чл.111 б.„в“ ЗЗД.
Вземанията
за обезщетение за забава, които също се погасяват с изтичането на тригодишната
давност по чл.111 б. „в“ ЗЗД, не са погасени по давност, тъй като към момента
на предявяване на иска /13.09.2018 г. - чл.422 ал.1 ГПК/ не е изтекъл
тригодишният срок.
Поради изложеното и поради съвпадане на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния, решението в обжалваната част следва да бъде потвърдено изцяло.
Воден от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №126798 от 29.05.2019
г., постановено по гр.д. №1507/2019 г. по описа на СРС, ГО, 76 състав, в обжалваната му част.
Решението е постановено при
участие на третото лице-помагач на страната на ищеца „Т.С.” ЕООД.
РЕШЕНИЕТО
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.