№ 1375
гр. Плевен, 17.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, X ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година
в следния състав:
Председател:Мариана К. Тодорова Досева
при участието на секретаря МАРИНА Г. ЦВЕТАНОВА
като разгледа докладваното от Мариана К. Тодорова Досева Гражданско дело
№ 20244430101769 по описа за 2024 година
Обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.26,
ал.1, предложение трето ЗЗД, вр.чл.146 ЗЗП и чл.55, ал.1, предложение първо
ЗЗД с цена на иска 411,77 лв.
Производството по делото е образувано по подадена искова молба от Ц.
С. П., ЕГН**********, *** против ***, **********, със седалище и адрес на
управление: ***, в която се твърди, че ищцата е сключила с ответното
дружество договор за паричен заем № *** на 20.12.2018 година в град Плевен.
Твърди, че съгласно чл. 3 от договора, заемодателят „***” ООД е предоставил
на заемателя Ц. С. П. заем в размер на 1000,00лв,, при месечен лихвен
процент - 3,330%, годишен процент на разходите - 48,648%, срок на
погасяване - 6 месеца, общата сума за плащане е 1119.72 лв. Съгласно чл. 6 от
договора заемателят има задължение да обезпечи предоставения заем с
гарант, отговарящ на определени условия и още едно обезпечение по негов
избор - ипотека, особен залог, банкова гаранция или ценна книга. Договорено
е също така, в чл. 8 от договора, че заемателят заплаща и неустойка в размер
на 422.28 лв., ако не предостави обезпечения посочени в чл. 6 от договора в
тридневен срок, както и че заплащането на тази неустойка се разсрочва по
начин подробно посочен в погасителния план. Твърди, че с разходен касов
ордер № 220 от 20.12.2018 г. е предадена сумата от 1000.00 лв. на Ц. С. П..
1
Твърди, че е заплатила три вноски съгласно погасителния план както следва:
сумата от 257.00 лв. на 21.01.2019г.: сумата от 257.00 лв. на 18.02.2019г. и
сумата от 257.00 лв. на 18.03.2019г. Твърди, че на 28.03.2019г. на Ц. С. П. е
издадено и връчено удостоверение с изх. № 1647, с което е уведомена, че за
предсрочно погасяване на кредита до дата 04.04.2019г. трябва да бъде
преведена сума в размер на 640.77 лв. Твърди, че на 29.03.2019г. ищцата е
превела сумата от 640.77 лв. по сметка, предоставена и от ответното
дружество. Твърди, че общата сума, която Ц. С. П. е заплатила по договор за
паричен заем № *** е 1411.77 лв.
Счита, че уговорената клауза за неустойка в чл. 8 от договора за паричен
заем, според която трябва да се заплати неустойка в размер на 422.28 лева е
нищожна на основание чл. 26 ал. 1 от ЗЗД. Развива съображения, че съгласно
разясненията, дадени с TP № 1 от 15. 07. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на
ОСТК на ВКС неустойката следва да се приеме за нищожна. ако единствената
цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции. В случая неустойката е уговорена е
оглед санкциониране на заемателя за виновното неизпълнение на договорното
задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на
главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не
рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за
паричен заем. Предоставянето на обезпечение представлява допълнителна
гаранция на кредитора за точното удовлетворяване на вземането му. Уговаряне
на неустойка за неизпълнение на това задължение с фиксиран размер, близък
до този на главницата е в разрез с добрите нрави. Това е така, тъй като по този
начин се цели да бъде осигурено допълнително възнаграждение на кредитора,
извън установения годишен процент на разходите. Освен горното клаузата по
чл. 8 от договора за паричен заем, според която се дължи неустойка в размер
на 422.28 лв. при неизпълнение на задължението по чл. 6 за осигуряване на
обезпечения от страна на заемодателя, в тридневен срок от датата на
усвояване на заемната сума се намира в пряко противоречие с преследваната
от Директива 2008/48/ЕО цел, транспонирана в ЗПК. На практика подобна
уговорка прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата
институция за извършване на предварителна оценка платежоспособността на
длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване размера
на задълженията. По този начин на длъжника се вменява задължение да
2
осигури обезпечение, след като кредита е отпуснат, като ако не стори това
дългът му нараства, т. е. опасността от свръхзадлъжнялост се увеличава.
Замисълът на изискването за проверка на кредитоспособността на
потребителя, както и изрично е посочено в чл. 16 ЗПК, е тя да бъде извършена
преди сключването на договора, съответно тогава да се поиска обезпечение,
въз основа изводите от проверката и едва след предоставянето му да се
сключи договора за кредит. Това задължение за допълнително обезпечение
възниква още при подписване на договора. При тези съображения, целта за
която е уговорена процесната неустойка, излиза извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, което я прави
нищожна. поради накърняване на добрите нрави. Според чл. 92 ЗЗД
неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи, като
обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно да се доказват.
Кредиторът може да иска обезщетение за по-големите вреди. Според чл. 8 от
договора неустойката е дължима не при забава на задължението, а при
неизпълнение на задължението да се предостави обезпечение на
кредитодателя. чрез осигуряване на поръчител, който да отговаря на посочени
изисквания и още едно от изброените в договора обезпечения. Ето защо,
клаузата за неустойка в чл. 8 от договор за паричен заем № *** от 20.12.2018 г.
е нищожна, като неравноправна, а от друга страна противоречи на добрите
нрави. Счита, че при това положение общо заплатената сума от ищцата сума е
1411.77 лв, от които са погасени както следва: цялата главница в размер на
1000.00 лв; договорна лихва в размер на 59.85 лв и неустойка - 351.92 лв.
Счита, че заплатената сумата от 351.92 лв. неустойка на основание чл. 55, ал.
1, пр. 1 ЗЗД подлежи на връщане, като недължимо платена по недействително
правоотношение, респективно недействителна клауза за заплащане на
възнаграждение.
Моли да бъде прогласена за нищожна клаузата в чл. 8 от сключения
между Ц. С. П., с ЕГН: ********** и „"***" ООД. ЕИК ********** със
седашше и адрес на управление: ***, представлявано от В.М.И.. Договор за
паричен заем № ***/20.12.2018 г.. предвиждаща заплащане на неустойка-
422.28 лева, при неизпълнение на задължение на заемателя за предоставяне на
обезпечение или ако представеното обезпечение не отговаря па условията в
чл. 9. ал. 2 т. 1 и т. 4 от ОУ към договора за заем, поради противоречие с
добрите нрави. Моли на основание чл. 55. ал. 1. пр. 1 ЗЗД. "***" ООД, ЕИК
3
**********, със седалище и адрес на управление ***, представляван от
В.М.И. да бъде осъдено да заплати на Ц. С. П.. с ЕГН сумата 411.77 лева
/след допускане изменение в размера на предявената претенция/,
представляваща заплатена без правно основание неустойка по чл. 8 от
Договор за паричен заем № ***/20.12.2018 г. Претендира направените
разноски по делото, както и адвокатско възнаграждение на основание чл.38,
ал.2 ЗА.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника, в
който взема становище за допустимост, но изцяло неоснователен. Твърди, че
ищецът е кредитополучател, който е сключил с дружеството „***” ООД
договор за паричен заем № *** на 20.12.2018г., при общи условия и
предоставена съответна информация в стандартния европейски формуляр.
Договорената сума от 1 000.00лв. е получена от кредитополучателя, за което
той е подписал РКО от 20.12.2018г.. От страните е уговорено връщането й на 6
месечни погасителни вноски от по 186.62лв. Едновременно с това е посочен и
размера на погасителната вноска от по 257.00лв. месечно, в който размер е
включена и дължимата неустойка, при липса на представено обезпечение,
видно от приложения към договора погасителен план. Твърди, че страните са
постигнали съгласие за фиксиран месечен лихвен процент от 3. 330% и
годишен процент на разходите от 48.648 %. Уговорено е и предоставяне от
страна на кредитополучателя обезпечение в 3-дневен срок от сключване на
договора, изразяващо се в осигуряване на 1 поръчител и 2 ипотека или особен
залог или банкова гаранция или ценна книга, като при неизпълнение се дължи
неустойка в размер на 422.28лв. /чл. 8 вр. чл. 6 от договора вр. чл. 10, ал. 2, т. 1
от ОУ/. Твърди, че неустойката се дължи в пълен размер още от датата на
непредставяне на обезпечението. Твърди, че уговорката за неустойка е израз
на доброволно формирана воля на страните и в съответствие със свободата на
договаряне съгласно чл.9 ЗЗД. Твърди, че клаузата на чл.8 от Договора е
индивидуално уговорена. Счита, че става дума за отпускане на особен тип
заем, тъй като ответника е небанкова финансова институция, средствата не са
набрани чрез публично привличане на влогове и заемът е рисков. Моли
исковете да бъдат отхвърлени. Претендира направените разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото писмени и гласни
доказателства и съобрази доводите на страните, намира за установено
4
следното:
От Договор за паричен заем № *** на 20.12.2018 г. се установява, че на
ищцата е предоставена в заем сумата от в размер на 1000,00лв,, при месечен
лихвен процент - 3,330%, годишен процент на разходите - 48,648%, срок на
погасяване - 6 месеца, общата сума за плащане е 1119.72 лв. Съгласно чл. 6 от
договора заемателят има задължение да обезпечи предоставения заем с
гарант/и, отговарящ/и на условията на чл. 9, ал. 2, т. 1 от Общите условия към
договора за заем и с още едно обезпечение, по избор на Заемателя, като в
конкретния случай е посочено: ценна книга, издадена в полза на Заемодателя.
С клаузата на чл. 8 от договора, страните са уговорили, че с подписването му,
Заемателят декларира, че му е известно и се счита за уведомен, че в случай, че
Заемателят не предостави договореното в чл. 6, в тридневен срок от
сключването му или представеното обезпечение не отговаря на условията,
посочени в чл. 10, ал. 2, т. 1 и т. 4 от Общите условия към договора за заем,
Заемателят дължи на Заемодателя неустойка в размер на 422.28 лева, с начин
на разсрочено плащане, подробно посочен в Погасителен план към настоящия
договор за заем.
Страните не спорят, че заемодателя е изпълнил задължението си да
предостави на заемателя уговорената заемна сума и този факт се установява и
от представения Разходен касов ордер № 220/20.12.2018г.
Безспорно е между страните и се установява от Приходен касов ордер №
179/18.02.2019г., Приходен касов ордер № 308/18.03.2019г., Удостоверение от
28.03.2019г., Вносна бележка от 29.03.2019г. и Справка за извършени
погасявания по кредит /л.42 от делото/ се установява, че Ц. П. е погасила по
договор за паричен заем № ***/20.12.2018г. 1000 лв. главница, 93,60
договорна лихва, както и 318,17 лв. неустойка.
При така установеното от фактическа страна, съдът приема следното от
правна страна:
Относно сключения между страните договор за потребителски кредит
съдът намира да важат разпоредбите на Закона за потребителския кредит. В
чл. 9, ал. 1 ЗПК е посочено, че договорът за потребителски кредит е договор,
въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на плащане. Съгласно чл. 22 от ЗПК освен при неспазване на
5
изискванията на чл. 10, ал. 1 ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен и когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и
т. 20 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 /неприложим в настоящия случай, доколкото
процесния кредит не е предоставен под формата на овърдрафт/. Съдът е
длъжен служебно да извърши проверка дали искането не противоречи на
закона и добрите нрави. Това е така, тъй като се касае за вземане, основано на
неизпълнено задължение по договор за потребителски кредит, по което
длъжникът има качеството на "потребител", от което следва, че съдът е
задължен да провери дали договорът съответства на разпоредбите на ЗПК.
Защитата на правата на потребителите е въздигната в конституционен
принцип в разпоредбата на чл. 19, ал. 2 от Конституцията на РБ и е една от
основните защити в политиките на Европейския съюз. В това отношение
Законът за защита на потребителите Клаузите на общите условия са
неравноправни, ако предвиждат обективна отговорност и санкциониране на
потребителя без вина. За да бъде нищожна една клауза, когато не е уговорена
индивидуално, е необходимо същата да бъде неравноправна. Общите
уговорки, клаузите в Общите условия не са неравноправни сами по себе си,
извън основанията по чл. 143 ЗЗП. Съгласно разпоредбата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП
включените в потребителските договори неравноправни клаузи са нищожни,
освен ако са уговорени индивидуално. Следователно, за да бъде нищожна
съответната договорна клауза, е необходимо наличието на две предпоставки:
клаузата да бъде неравноправна; същата да не е уговорена индивидуално. В
разпоредбата на чл. 143 ЗЗП законодателят е предвидил няколко критерия,
чрез които може да се установи неравноправният характер на съответните
договорни клаузи: 1/ клауза, сключена във вреда на потребителя, т. е. клауза,
чрез която се злепоставят интересите на потребителя; 2/ клауза, която не
съответства на изискванията за добросъвестност, присъщи на нормалните
договорни правоотношения и равнопоставеността на съконтрахентите; 3/
клауза, която води до значително неравновесие между правата и задълженията
на търговеца или доставчика и потребителя. В чл. 143 от т. 1 до т. 19 ЗЗП са
посочени 19 примера на неравноправни клаузи. Нормата, уреждаща
неравноправните клаузи в потребителските договори, предвижда, че такава е
всяка уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата на
доставчика и потребителя, като поставя изпълнението на задълженията на
6
доставчика в зависимост от условия, чието изпълнение зависи единствено от
неговата воля /т. 3/ и налага на потребителя да изпълни свое задължение дори
ако търговецът или доставчикът не изпълни своите задължения /т. 14/.
Съдът намира, че от обсъдените доказателства се установи възникнало
между страните правоотношение по силата на сключен между тях договор за
потребителски заем.
Процесният договор отговаря на императивните изисквания на чл. 11,
ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 ЗПК. Липсва спор между
страните, че в договора са посочени индивидуализиращи данни за страните,
размерът на получената сума, общият размер, който потребителят следва да
върне, годишният процент на разходите, годишния лихвен процент по
кредита, представен е погасителен план, в който са отразени размерът, броят,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски. С оглед
изложеното, съдът приема, че процесният договор за потребителски кредит е
действителен, като съобразно приетото в съдебната практика следва да се
изследват отделните клаузи на този договор предвид възможната им
нищожност и неравноправност във връзка с нормите на ЗЗП.
Съдът намира за основателен предявеният главен иск с правно
основание чл.26, ал.1, предложение трето ЗЗД, вр.чл.146 ЗЗП за нищожност на
клаузата на чл.8 от договора за неустойка като противоречаща на добрите
нрави и неравноправна.
Разпоредбата на чл. 6 от договора, възлага в тежест за заемателя да
осигури следните обезпечения: Поръчителство на едно или две физически
лица, които отговарят кумулативно на следните условия: имат осигурителен
доход общо в размер на най-малко 7 пъти размерът на минималната работна
заплата за страната; в случай на двама поръчители, размерът на осигурителния
доход на всеки един от тях трябва да е в размер на поне 4 пъти минималната
работна заплата за страната; не са поръчители по други договори за заем,
сключени от Заемодателя; не са Заематели по сключени и непогасени
договори за заем, сключени със Заемодателя, не са заематели по сключени и
непогасени други договори за заем, сключени със Заемодателя; нямат кредити
към банки или финансови институции с класификация, различна от
„Редовен“, както по активни, така и по погасени задължения, съгласно
справочните данни на ЦКР към БНБ; да представят служебна бележка от
7
работодателя си или друг съответстващ документ за размерът на получавания
от тях доход; В случай на учредено поръчителство като обезпечение по
договор за заем, сключен от разстояние, Заемателят е длъжен да осигури
личното и собственоръчно подписване на договора за поръчителство от
предоставеното лице - поръчител. Лицето, подписало договор за
поръчителство, ще се счита за негов автор до доказване на противното, 2.
Залог върху движима вещ, чиято пазарна стойност (оценена от лицензирани
оценители) надвишава два пъти общата сума за плащане по Договора за заем,
включващо договорената главница и лихва; 3. Първа по ред Ипотека; 4.
Предоставяне на безусловна банкова гаранция, издадена от лицензирана в
БНБ търговска банка, за период включващ от сключване на договора за заем
до изтичане на 6 месеца след падежа на последната редовна вноска по
погасяване на заема и обезпечаваща задължение в размер на два пъти общата
сума за плащане по договора за заем, включваща договорената главница и
лихва.
Прочитът на съдържанието на клаузите на чл. 6 и чл. 8 от договора и
съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем, води до
извода, че по своето същество "неустойката" представлява скрито
възнаграждение за кредитора. Изискванията, които клаузата на чл. 6 от
договора възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него,
особено в светлината на обстоятелството, че той търси бързо кредитно
финансиране. Не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че
потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова
гаранция за целия размер на вземането по договора (за което съответната
банкова институция ще изисква също заплащане) или физически лица -
поръчители, които да отговарят на многобройните, кумулативно поставени
изисквания към тях, както и възможност да учреди ипотека върху недвижим
имот, особен залог върху движимо имущество или да издаде ценна книга в
полза на заемодателя. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е
ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати. Явно
е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването
за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното, то съдът
счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито
възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в
годишния процент на разходите. Впрочем, невключването на вземането за
8
неустойка към разходите по договора следва да се окачестви като нелоялна и
по – специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6,
параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО ( директивата адресира нелоялните
търговски практики ), тъй като заблуждава или е възможно да заблуди
средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е
възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай
не би взел.
Критериите дали е налице нищожност на неустойка, поради
противоречие с добрите нрави, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д.
№ 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно – когато е уговорена извън присъщите
й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Съгласно дадените
разяснения в мотивите на ТР, за спазването на добрите нрави по иск за
дължимост на неустойка, съдът следи и служебно. Преценката за нищожност
се извършва в зависимост от специфичните за всеки конкретен случаи факти и
обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като -
естество и размер на обезпеченото с неустойката задължение; обезпечение на
поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи; вид на
уговорената неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена;
съотношението между нейния размер и очакваните за кредитора вреди от
неизпълнението /виж Решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009
г., II т. о. /.
Така, както е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира
заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за точно
изпълнение. Макар и да е уговорена като санкционна доколкото се дължи при
неизпълнение на договорно задължение, неустойката води до скрито
оскъпяване на кредита. Неустойката по съществото си е добавък към
възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала сигурна печалба
за заемодателя, която печалба би увеличила стойността на договора.
Основната цел на така уредената неустойка е да дoведе до неоснователно
обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя, до увеличаване на
подлежаща на връщане сума. Тъй като противоречието между клаузата за
неустойка и добрите нрави е налице още при сключването на договора, то
следва извода, че в конкретния случай не е налице валидно неустоечно
съглашение и съобразно разпоредбата на чл.26, ал.1, предложение трето във
вр. с ал.4 ЗЗД, в тази си част договорът изобщо не е породил правно действие.
9
Поради изложеното искът следва да бъде уважен като основателен и
доказан.
По предявения иск с правно основание чл.55, ал.1, предложение първо
ЗЗД съдът намира следното: Според задължителната практика в т. 1 от ППВС
№ 1/1979 г., фактическият състав на неоснователното обогатяване по чл. 55,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД предполага преминаване на имуществени блага от една правна
сфера в друга и начална липса на основание за разместване на благата. В
тежест на ищеца по иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е да докаже
разместването на благата - напр. даване на вещ или плащане на определена
сума пари, довело до намаляване на патримониума му, т.е. наличието на
обедняване, а съществуването на основание за разместването подлежи на
доказване от ответника. Съобразно изхода на предявения иск за нищожност на
клаузата за неустойка по договора и установяването на нейната нищожност
съставлява пречка за възникване на задължение за неустойка. Поради
изложеното, заплатената на основание нищожната клауза за неустойка сума в
размер на 318,17 лв., видно от представената и неоспорена справка за
плащания, се явява платена при начална липса на основание и подлежи на
връщане на основание чл.55, ал.1, предложение първо ЗЗД, поради което искът
следва да бъде уважен до посочения размер, а за разликата до предявения
размер след допускане на изменението в размера на иска от 411,77 лв. следва
искът да бъде отхвърлен като неоснователен и недоказан.
На основание чл.78, ал.1 ГПК ответника следва да бъде осъден да
заплати на ищеца направените деловодни разноски 88,63 лв./50,00+38,63лв./
съразмерно с уважената част на претенцията.
В полза на процесуалния представител на ищеца следва да се определи
възнаграждение за предоставената безплатна правна помощ минималния
размер по Наредба №1/2004, а именно 400 лв. Въпреки, че своевременно е
направено възражение за липса на предпоставките за предоставяне на
безплатна правна помощ, по делото са ангажирани доказателства за наличието
на такива- ищцата е майка на процесуалния си представител, видно от
представеното удостоверение за раждане. Съдът намира, че нормата на чл. 7,
ал. 2 НМРАВ определя правила за изчисление на минималните размери на
адвокатските възнаграждения съобразно материалния интерес, т.е. като сбор
от цената на предявените искове, а не поотделно съобразно цената на
10
отделните претенции. В този смисъл може да бъде посочено и определение №
60345 от 11.10.2021 г. на ВКС, Трето гражданско отделение, постановено по
ч.гр.д. № 3103 / 2021г., в което, макар и постановено по друг спорен въпрос,
съдът е приел, че възнаграждението на адвоката е единно, като база за
определянето му е единствено материалния интерес по правния спор, а не
броя на предявените искове и броя на ответниците.
Отделно от гореизложеното при определяне на размера на адвокатското
възнаграждение съдът намира, че не е обвързан от определените с Наредба №
1 МРАВ размери на минималните адвокатски възнаграждения. За да достигне
до това становище съдът съобразява практиката, обективирана в Решение от
05.12.2006г. по обединени дела С- 94/2004 и С-202/2004 на СЕС. Съгласно
горното решение делегирането на частноправен субект - Висшият адвокатски
съвет – на правомощия да определя минималните адвокатски възнаграждения
представлява нарушение на правилата за свободната конкуренция, закрепени в
чл.101 и чл.102 ДФЕС. Тази наредба нарушава правото на ЕС, тъй като
очевидно не съответства на критериите, изведени във въпросното решение, а
именно: правоприлагащият орган /съдът/ да има възможност, отчитаики
правната и фактическа сложност на делото, инстанцията, пред която се явява
процесуалният представител, и продължителността на процеса, да се отклони
от минимално определения размер на адвокатските възнаграждения тогава,
когато тои се явява несъразмерно висок с оглед реално положения труд и
направени разходи от процесуалния представител, респ. представляваната в
процеса страна. Това разрешение се налага, тъй като правилата на Наредбата
не засягат само потребителя на адвокатска услуга, но и насрещната страна в
съдебното производството доколкото, ако загуби делото, то в неина тежест ще
бъде възложен размерът на адвокатски хонорар под формата на подлежащи на
възстановяване разноски в производство. По този начин се отнема правото на
съда да съобрази спецификите на конкретното дело и да присъди разумен
размер за направените разноски. Така се нарушава и правото на справедлив
съдебен процес, гарантирано в чл.47 ХОПЕС и съответстващия му чл.6 от
Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи. Същото се
приема и в останалата практиката на СЕС, например в Решение от 28.07.2016г.
по дело С-57/2015г. Съдът на ЕС съгласно което съответстваща на правото на
ЕС е уредба, която допуска съдът да може във всеки случаи, в които
прилагането на общия режим в областта на съдебните разноски би довело до
11
резултат, които се счита за несправедлив, да се отклони по изключение от този
режим. Още повече следва да се отчете, че Наредбата е приета от ВАС – орган
на сдружението на адвокатите, действащ в случая като частен икономически
оператор, който е насърчен от Държавата да приема свободно и самостоятелно
обвързващи решения, касаещи правилата на конкуренцията в същия сектор, в
който развиват дейност членовете на сдружението на адвокатите, както
изтъква СЕС в решението си. Съдът на ЕС е извел задължение за националния
съд да гарантира пълното деиствие на нормите на правото на ЕС, като при
необходимост, по собствена инициатива да оставя неприложена всяка
разпоредба на националното законодателство, дори последваща, която им
противоречи, без да е необходимо да изисква или да изчаква отмяната на
такава разпоредба по законодателен или друг конституционен ред - Решение
от 09.03.1978г. по дело 106/1977г. на Съда на ЕО. Така приемат и българските
съдилища в редица свои актове: Решение № 6522 от 22.10.2018г. по в. гр. д. №
1061/2018г. на СГС; Определение № 2514 от 23.05.2018 г. по в.ч. гр. д. №
407/2018г. на ОС- Благоевград; Решение № 95 от 31.05.2018г. на ОС - Добрич
по в.т.д. № 95/2018г. и др. О-е №1371/15.09.2023 г. по в.г.д. № 616/2023 г. по
описа на ПлОС и др./. Като се вземе изхода на спора определеното адвокатско
възнаграждение следва да бъде присъдено съобразно уважената част на
претенцията от 354,54 лв.
По изложените съображения съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА на основание чл.26, ал.1, предложение
трето ЗЗД по иска, предявен от Ц. С. П., ЕГН**********, *** против ***,
**********, със седалище и адрес на управление: *** клаузата на чл.8 от
Договор за паричен заем № *** от 20.12.2018г., като противоречаща на
добрите нрави.
ОСЪЖДА на основание чл.55, ал.1, предложение първо ***,
**********, със седалище и адрес на управление: *** ДА ПЛАТИ на Ц. С. П.,
ЕГН**********, *** сумата от 318,17 лева, представляваща недължимо
платена сума, а за разликата до предявения размер от 411,77 лв. отхвърля
иска като неоснователен и недоказан.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 ГПК ***, **********, със седалище
12
и адрес на управление: *** ДА ПЛАТИ на Ц. С. П., ЕГН**********, ***
сумата от 88,63 лв. направени по делото разноски.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал.2 от ЗА, вр. с чл.78, ал.1 от ГПК ***,
**********, със седалище и адрес на управление: *** ДА ПЛАТИ на адвокат
С. С., личен № **********, като процесуален представител на Ц. С. П., сумата
от 354,54 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за оказаната по
производството безплатна правна помощ.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Плевенския окръжен
съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
13