Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София, 15.05.2020
год.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публичното съдебно заседание на четвърти февруари през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Десислава Йорданова
при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №9226 по описа за 2019 год.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 21.01.2019 год., постановено
по гр.дело №12103/2018 год. по описа на СРС, ГО, 145 с-в, е отхвърлен като
неоснователен предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от М.К.Г. срещу П.х. „М.“
АД частичен иск с правно основание чл. 49 вр. с чл. 45, ал. 1 вр. с чл. 52 ЗЗД
за сумата от 1 250 лв. – част от вземане с цял размер от 30 000 лв.,
представляващо обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени
болки и страдания в резултат на фрактура в областта на китката на лявата ръка,
получена на 01.11.2016 год., около 19.00 ч., при падане от основно ниво на
ресторант при П.х. „М.“ на по-ниско ниво на ресторанта, поради липса на
обезопасяване на основното ниво, за която сума е била издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №63176/2017 год.
по описа на СРС, ГО, 145 с-в и ищцата М.К.Г. е осъдена да заплати на ответника П.х.
„М.“ АД на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски по делото за
възнаграждение за вещо лице и за възнаграждение за един адвокат в размер на 600
лв.
Срещу
решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна
жалба от ищцата М.К.Г.. Жалбоподателката поддържа, че по делото било доказано
по несъмнен начин, че е претърпяла неимуществени вреди от непозволено увреждане
– падане от основното ниво на ресторанта на по-ниско ниво, тъй като строежът на
ресторанта и последващите ремонтни работи в него не били проектирани и
изпълнени по такъв начин, че да не създават неприемливи рискове от инциденти
или повреди при използване или експлоатация, като подхлъзване, падане, сблъсък
и др. От събраните гласни доказателства били установени условията при които бил
настъпил процесният инцидент – не била обезопасена разликата между основното и
по-ниско ниво на процесния ресторант. На мястото на инцидента имало стъпало с
височина около 40 см., като нямало смветлинно обозначение, нито разделителна
черна лента на стъпалото, с което от посетителите да се преодолява разликата
между основното и по-ниското ниво на ресторанта. Липсвала всякаква
сигнализация, с която да се осигури безпрепятственото преминаване от едното на
по-ниското ниво на ресторанта. Това се установявало и от заключението на вещото
лице по допусната и изслушана съдебно-техническата експертиза. Едва след
процесния инцидент ответникът бил монтирал „парапети“ по цялото продължение на
стълбището, между основното и по-ниското ниво на ресторанта, като поставил
саксии с цветя от двете страни на парапетите, с помощта на които ясно
разграничил разликата от 40 см. между нивата на ресторанта. Неясно били защо
били поставени тези обезопастелни средства от ответника ако за това нямало
нормативно изискване. Следвало да се имат предвид разпоредбите на Наредба № 4
от 01.07.2009 год. за проектиране, изпълнение и поддържане на строежите в
съответствие с изискванията за достъпна среда на населението, включително за
хора с увреждания и с БДС 8267-86 – стълби и стълбища за жилищни и обществени
сгради. Вещото лице по съдебно-техническата експертиза било посочило, че не е
установило нормативно изискване за обозначаване на денивелация от 40 см. в
ресторанти и обществени заведения за хранене. Вещото лице обаче не можело да
прави правни изводи и да анализира нормативни актове. Посочената наредба
въвеждала изискване при изграждане на стълби и стълбища в сгради, различни от
жилища, да бъде изграден парапет от двете страни на стълбите. При сгради,
различни от жилища, било необходимо стандартът на мярката за безопасност да
бъде по-висок при обществени сгради, тъй като хората били по-малко запознати
със сградата и можело да има повече посетители. Според разпоредбата на чл. 14
от наредбата, преодоляването на различни височини вследствие разликата между
нивата на терена се осъществявало чрез: 1/ стълби; 2/ рампи; 3/ подемни
платформи и 4/ асансьори. Съгласно разпоредбата на чл. 15, ал. 3 от наредбата,
от двете страни на стълбищното рамо се изграждали парапети при спазване на
следните изисквания – парапетите се изпълняват с цвят, контрастен на цвета на
съседната настилка, а съгласно т. 2.13 то БДС 8267-86 – Стълби и стълбищща за
жилищни и обществени сгради, стълбените рамена и площадки трябвало да имат
парапет откъм свободните си страни. Следователно за обезопасяване на
денивелация в нивата със стълби било необходимо поставянето на парапети по
продължение на стълбищното тяло. В този смисъл ответникът не бил доказал, че е
положил дължимата грижа да обезопаси пространството между основното и
по-ниското ниво на ресторанта, по начин по който да поддържа управлявания и
стопанисван от него ресторант в годно за посетители състояние, за да обезпечи
нуждите на гостите на хотела и посетителите на ресторанта, без да застрашава и
да поставя в риск живота и здравето им. По делото била доказана и
причинно-следствената връзка между виновното бездействие на служители на
ответника и причинените на ищцата неимуществени вреди – въз основа на събраните
писмени доказателства и заключението по допусната съдебно-медицинска
експертиза. Ищцата била търпяла болки и страдания, като с оглед възрастта й
възстановителния процес при нея бил по-бавен и по-тежък, като не можело да се
постигне пълно възстановяване. Ето защо моли обжалваното решение да бъде
отменено, а искът – уважен. Претендира и присъждането на направените разноски
по делото.
Ответникът
П.х. „М.“ АД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено. Поддържа, че
обосновано първоинстанционният съд бил основал изводите на заключението на
вещото лице по допусната съдебно-техническа експертиза, което кредитирл като
обективно и компетентно дадено. Освен това заключението не било оспорено от
ищцата. От това заключение се устантовявало, че по време на инцидента границата
между двете нива в ресторант „Москва“ било обозначена със светлинна
сигнализация, светеща в ярко червена светлина, която именно да привлича
вниманието на посетителите към денивелацията. Тази сигнализация била видима
ясно още от входа на ресторанта, поради което не съществувала никаква опоснаст
от травми за посетителите. Изграждането на ресторанта с две нива на пода с
разлика от 40 см. между тях било извършено съобразно одобрен архитектурен
проект, който не противоречал на нормативната уредба, според която нямало
изискване границата между двете нива да бъде светлинно обозначена или
обезопасена с ограждащ горното ниво парапет. Въпреки това още през 2006 год.
собственикът на П.х. „М.“ сам бил възложил монтажа на светлинното обозначаване
с осветителни тела тип „луна“ по границата на цялото горно ниво. Изграждането
на ел.инсталацията предхождало по време поставянето на гранитните плочи, в
които били монтирани луничките. Т.е. опровергано било твърдението на ищцата, че
луничките са били монтирани в ресторанта едва след инцидента през 2016 год. По
делото били приети като доказателства и две фактури от 2006 год. за
закупуването на точния брой поставени по края на горното нимо лунички, поради
което опровергани били показанията на свидетелката Е.И., че светещи лунички по
края на горното ниво въобще не е имало към момента на инцидента. Следователно
не бил осъществен фактическия състав по чл. 49 вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД. За да
било противоправно бездействието на служители на ответника, то трябвало да има
правна норма, която да задължава извършването на дейност по специално
обозначаване на денивелацията от 40 см. между двете нива на ресторанта.
Правилно СРС бил приел, че такова изискване няма. Цитираните от ищцата норми от
Наредба № 4 от 01.07.2009 год. били неотносими към настоящия спор, тъй като не
се касаело за стълби, рампи, подемни платформи и асансьори, достъпни и
обозначени за инвалиди, а за специално обозначаване на денивелацията от 40 см.
между по-ниското и по-високото ниво на пода на ресторанта.
Софийски
градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивните жалби пороци на атакувания съдебен акт и възраженията
на насрещната страна, намира за установено следното:
Предявен е
за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК частичен иск с правно основание чл.
49 вр. с чл. 45, ал. 1 вр. с чл. 52 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, но е неправилно.
Отговорността по чл. 49 ЗЗД е особен вид безвиновна и
обективна отговорност за чужди противоправни и виновни действия,като тази
отговорност има гаранционно-обезпечителен характер. За да
се ангажира отговорността на ответника по посочената разпоредба, следва да се
установят общите предпоставки, при които за определено лице би възникнала
деликтна отговорност, както и допълнителния факт на възлагане на работа на
деликвента от ответника и причиняване на вредите при или по повод тази работа.
За реализиране на отговорността по чл. 49 ЗЗД
не е необходимо
установяване на конкретната самоличност на прекия извършител
/извършители/, а на факта, че същият е причинил вредата при или по повод възложена
работа. Вредите се считат причинени при изпълнение на възложената работа,
когато те са резултат на действия, които съставляват извършване на тази работа, независимо от
това дали извършването и става в течение на определеното работно време или
извън него. В някои случаи се касае до неспазване на правилата за извършване на
възложената работа, а в други случаи до невземане на необходимите мерки за
предотвратяване на увреждане.
Непозволеното увреждане – чл. 45 ЗЗД, се
основава на нарушението на правната норма, изискваща от гражданите да не
увреждат субективните права, имуществото и телесната цялост на другите
физически или юридически лица. Непозволеното увреждане е сложен юридически
факт, елементи на който са: 1/ деяние /действие или бездействие/, 2/ вредата,
3/ противоправността на деянието, 4/ вина и 5/ причинната връзка между
противоправното и виновно поведение на дееца и настъпилите вреди. Вината
се предполага до доказване на противното – чл. 45, ал. 2
ЗЗД.
Безспорно е във въззивното производство, а и това се
установява от съвкупната преценка на събраните писмени доказателства –
медицинска документация, гласните доказателства чрез разпита на Е.В.И., чиито
показания в частта им относно механизма на падането на ищецата следва да бъдат
кредитирани като ясни, последователни, убедителни и неопровергани от останалия
доказателствен материал по делото и заключенията на вещото лице по допуснатите
и изслушани в първоинстанционното производство първоначална и допълнителна съдебно-медицински
експертизи, които при преценката им по реда на чл. 202 ГПК подлежи на
кредитиране, че на 01.11.2016 год., около 19.00 ч., ищцата присъствала на честване
на 50 години от създаването на ЦИИТ в ресторанта на П.х. „М.“, стопанисван от
ответното дружество, като при влизане и насочване към маса с определеното й
място, паднала от по-високото ниво на ресторанта на по-ниското ниво – с
денивелация от 40 см., в резултат на което получила следното травматично
увреждане – счупване на долния край на лъчевата кост в ляво /гривнената става/,
закрито с разместване, което й е причинило трайно затруднение на движенията на
ляв горен крайник за срок по-дълъг от 30 дни, довело до лека деформация на
лявата гривнена става /улнарна девиация/ и девифит в сгъване и разгъване около
10 градуса., като ищцата била обездвижена с гипсова шина около 38-40 дни и
възстановителният й период продължил 8 – 9 месеца, по-дълго от обичайния – 3 –
4 месеца.
Установено е също така въз основа на писмените
доказателства по делото – договор за изпълнение на строително-ремонтни работи
от 26.07.2005 год., протоколи образец 19 и данъчни фактури, както и на заключението
на вещото лице по допусната и изслушана съдебно-техническа експертиза, което
подлежи на кредитиране /чл. 202 ГПК/, че ресторант „Москва“ в П.х. „М.“***, се
намирал на партерното ниво на хотела. Главният вход бил през двойна стъклена
врата, след която се влизало в основното помещение, което в централната си част
било на по-високо ниво, на което освен разположените маси, се намирал зансинг и
зона с изграден барплот. Веднага след входната врата и в ляво били разположени
две стъпъла с размери – 32 см. широчина и 13 см. височина, които водели до
по-ниското ниво на ресторанта. Разликата между двете нива била 40 см.
По-ниското ниво било разположено по претежението на стъклената фасада на
ресторанта, като там били разположени само маси. При огледа, извършен на
25.10.2018 год., вещото лице констатирало, че по целия периметър между
по-високото и по-ниско ниво са монтирани в пода светещи тела тип „луна“, които
светяли с 9 LED диода и в ярка червена светлина. По целия периметър по
осветителните тела била залепена и противоплъзгаща лента, черен цвят, която
предотвратявала евентуалното подхлъзване при стъпване по нея. Денивелацията от
40 см. между двете нива се преодолявала само чрез изградените стъпала – 2 бр.,
като такива били направени общо на три места по периметъра за лесен достъп до
зоната за танци. Извън изградените стъпала не било предвидено да се качва и
слиза между двете нива. Монтираните осветителни тела били на разстояние между
тях от 1 метър, като такива били поставени и от двете страни на всяко стъпало. Осветителните
тела били монтирани през 2006 год. Към момента на огледа по целия периметър
между двете нива имало изграден иноксов парапет, който бил монтиран след
процесния инцидент.
Основният спорен между страните въпрос по същество във
въззивното производство е свързан с това дали е налице виновно противоправно
бездействие на служители на ответното дружество.
Когато се твърди, че вредите са причинени от бездействие, за да е
противоправно бездействието, то на претендирания деликвент трябва да е
предписано нормативно задължение за действие.
Разпоредбата на чл. 169 ЗУТ установява изискването
строежите трябва да се проектират, изпълняват и поддържат в съответствие с
основните изисквания към строежите, определени в приложение I на
Регламент /ЕС/ № 305/2011 на Европейския парламент и на Съвета от 9 март 2011
год. за определяне на хармонизирани условия за прилагането на пазара на
строителни продукти и за отмяна на Директива 89/106/ЕИО на Съвета, в т.ч. и за
достъпност и безопасност при експлоатация. Според т. 4 от приложение I на
Регламент /ЕС/ № 305/2011, строежите трябва да са проектирани и изпълнени по
такъв начин, че да не създават неприемливи рискове от инциденти или повреди при
използване или експлоатация, като подхлъзване, падане, сблъсък, изгаряния,
токов удар, нараняване вследствие на експлозия и кражби с взлом. По-специално
при проектирането и изграждането на строежите трябва да се отчитат достъпността
и използването им от хора с увреждания. В редица подзаконови актове, издадени
по силата на законовата делегация на чл. 169, ал. 4 ЗУТ, са детайлизирани
основните изисквания на които следва да отговорат строежите, за да бъде
осигурена достъпност и безопасност при експлоатация.
В чл. 41 от Наредба № 6 от 26.11.2003 год. за изграждане
на достъпна среда в урбанизиранте територии /обн., ДВ, бр. 109 от 16.12.2003
год., в сила от 16.01.2004 год., отм., бр. 54 от 14.07.2009 год./ е предвидено,
че вътрешните стълби в жилищни и обществени сгради, които свързват достъпни
елементи на сградата, се изпълняват при спазване на следните изисквания: 1/
стълбищното рамо е с широчина не по-малко от 120 см.; 2/ височината,
преодолявана от едно стълбищно рамо, е най-много 180 см.; 3/ стъпалата са
еднакви, с височина не по-голяма от 17 см. и със скосени навътре чела. От двете
страни на стълбищното рамо се предвиждат парапети съгласно чл. 11, ал. 2, като
едната им ръкохватка се изпълнява непрекъсната. Стълбите се изпълняват от
нехлъзгава настилка, като първото и последното им стъпало се изпълняват от
материал или са с цвят, различни от материали или цвета на настилката.
Съгласно Наредбата за категоризиране на средствата за
подслон, местата за настаняване и заведенията за гранене и развлечения /ПМС №
357 от 2004 год./, новопостроените и реконструираните обекти следва да бъдат
съобразени с разпоредбите на Наредба № 6 от 26.11.2003 год. за изграждане на
достъпна среда в урбанизиранте територии.
Впоследствие на основание чл. 169, ал. 2 ЗУТ вр. с чл. 33
ЗИХУ, е приета Наредба № 4 от 01.07.2009 год. за проектиране, изпълнение и
поддържане на строежите в съответствие с изискванията за достъпна среда за
населението, включително за хора с увреждания /обн., ДВ, бр. 54 от 14.07.2009
год., в сила от 14.07.2009 год., доп., бр. 54 от 15.07.2011 год./. С този
нормативен акт са определени изискванията при проектирането, изпълнението и
поддържането на строежите /елементите на урбанизираната територия и на сградите
и съоръженията/ за осигуряване на достъпна архитектурна среда за цялото
население, като се отчитат специфичните нужди на хората с намалена подвижност,
в т .ч. на хората с увреждания. В § 1, т. 1 от ДР на Наредбата се съдържа
дефиниция на понятието „хора с намалена подвижност“ – каквито са възрастните
хора /б. „и“/ и на понятието „достъпна среда“ – среда в урбанизирана територия,
срадите и съоръженията, която всеки човек с намалена подвижност, със или без
увреждания може да ползва свободно и самостоятелно. В наредбата са уточнени
елементите на достъпната среда – чл. 4, ал. 1, като всички те трябва да са
проектирани и изпълнни, така че да имат универсален дизайн, да са лесни за
разбиране, опасните зони да се минимизират и средата да дава ясна осезаема
информация за ползващите я хора, независимо от околните условия или сензорните
им затруднения. Разпоредбата на чл. 36 от наредбата предписва задължение към
собствениците на всички сгради с обществен характер за привеждането им в
съответствие с установените изисквания за достъпност – достъпните елементи на
сградите и съоръженията да се съобразят със специфичните изисквания за различните
видове увреждания: придвижване на дълги разттояния, по наклонени повърхности, с
технически помощни средства, с водач, качване и слизане по стълби, натискане на
бутони и хващане, обсег на достъпност, височина на погледа, както и със
средствата за сигнализация и информация, а нормата на чл. 38 установява и
изисквания за съответна осветеност.
Съответно според чл. 48 от горепосочената наредба,
вътрешните стълби в жилищни и в сгради за обществено обслужване, които свързват
достъпни елементи на сградата, се изпълняват при спазване на следните
изисквания: 1/ стълбищното рамо е с ширина не по-малка от 120 см., като в
сгради за обществено обслужване с масов достъп на хора /приемни сгради на
транспорта, големи търговски центрове, спортни сгради и др. с капацитет над 200
човека/ стълбищното рамо се изпълнява с широчина не по-малка от 160 см.; 2/
когато височината, преодолявана от едно стълбищно рамо, е по-голяма от 250 см.,
се предвижда площадка с дължина не по-малка от 120 см.; 3/ стъпалата са
еднакви, с височина не по-голяма от 17 см., със скосени навътре чела и с
широчина от 28 до 35 см.; 4/ използваемата широчина на стълбищното рамо да не
се намалява /вследствие наличието на издатини или други препятствия/; От двете
страни на стълбищното рамо се предвиждат парапети съгласно чл. 15, ал. 3, като
едната им ръкохватка се изпълнява непрекъсната. Стълбите се изпълняват с
нехлъзгава настилка, като на разстояние 40 см. преди първото стъпало за
изкачване и пред последното стъпало за слизане се изпълнява с тактилна ивица с
широчина най-малко 40 см., оцветена констрастно и изпълнена от материал,
различаващ се от материала, от който е изпълнена настилката. Тактилната ивица
се изпълнява така, че да се различава от тактилните водещи пътеки. В чл. 66,
ал. 1, т. 3 от посочената наредба е предвидено, че сградите за обществено
обслужване в областта на хотелиерството следва да отговарят на определени
изисквания, в т.ч. достъпът до помещенията за основни и допълнителни
туристически услуги, както и до откритите съоражения, да е осигурен чрез
достъпен маршрут /т. 3/.
В чл. 4, ал. 1, т. 1 от Наредба на Столичния общински
съвет за изграждане на общодостъпна среда в гр.София е предвидено, че в
градската среда се осигурява възможност за придвижване на всички групи
население, включително хора с увреждания, по хоризонталните комуникационни
елементи, обслужващи сградите, посочени в чл. 5 /в т.ч. хотели, ресторанти/,
като тези елементи се изпълняват при определени изисквания – повърхността на
скосяването следва да осигурява безопасно придвижване на колички /инвалидни,
детски, товарни и др/, като се забранява използването на подвижни, хлъзгави и
трудни за преодоляване настилки на наклона; настилката на скосяване трябва да е
контрастна – с цвят и релефност, различна от околните пространства /чл. 6, ал.
3 и 4/.
В контекста на изложеното настоящият съдебен състав
приема, че ответникът се явява търговец, който като предлагащ обществени
услуги, има задължение и отговорност за осигуряване на достъпна архитектурна
среда в процесния ресторант. В този смисъл същият е бил длъжен да организира
преодоляването на различните нива в ресторанта по безопасен начин за всички
посетители в него. Поставянето единствено на светещи тела тип „луна“ на
разстяние от 1 метър по целия периметър между по-високото и по-ниското ниво на ресторанта,
в т.ч. и от двете страни на всяко стъпало, не може да бъде определено като
достатъчно с оглед всички посочени по-горе изисквания за архитектурна
достъпност и безопасно ползване. Несъмнено е, че пространството, където е
станал процесният инцидент, осигурява достъп до основни туристически услуги,
като през него преминават ежедневно клиенти на хотела и ресторанта.
Следователно ответникът е бил длъжен да осигури достъпност и безопасност при
използването му по начин, че да не се създават неприемливи рискове от инциденти
при използване, като подхлъзване, падане, сблъсък и т.н., създаващи опасност от
наранявания на гости на хотела, клиенти на ресторанта, както и на служители.
Предвид разполагането на две стъпала за преодоляване на двете нива на
расторанта без подходящи сигнализация и отграничаване от останалата част от
терена и в същото време с височина от 40 см., която създава реална опасност от
падане, както и избраното осветление на тавана на помещението и отразяваната от
него светлина /видно от приложение № 1 към заключението по съдебно-техническата
експертиза/, СГС приема, че поведението на служители на ответното дружество има
характера на противоправно. Противоправността при деликтите като нарушение на
правилото “не вреди другиму” се изразява в противоречието между поведението на
деликвента и правни норми от действащото обективно право, които по императивен
начин уреждат правомощията на титулярите на абсолютни субективни права и
съдържанието на тези права. Правото на защита на здравето на
гражданите е право от категорията на абсолютните и изрично е прогласено
в нормата на чл. 52, ал. 3 от Конституцията на Република България. В разглеждания
случай то е било засегнато, доколкото се е стигнало до
причиняването на травматично увреждане на ищцата.
В този смисъл, противно на прието от СРС, налице са
предпоставките за ангажиране на гаранционно-обезпечителната отгворност на
ответника по чл. 49 ЗЗД. Последният трябва да компенсира вредите, които увредената М.Г.
е понесла в резултат на
противоправното и виновно поведение на негов служител /слежители/. Причинените
при деликт вреди поначало се обезщетяват парично, като на поправяне подлежат
всички вреди /без степенуване на вината на деликвента/, които са пряка и
непосредствена последица от увреждането – чл. 51, ал. 1
ЗЗД.
Настоящият съдебен състав приема, че поначало, въпреки
липсата на възможност за съпоставяне между претърпените болки, страдания и
психически затруднения и паричната престация, законодателят е дал възможност на
увредения да претендира парично обезщетение за тези увреждания, като е
предоставил на съда да прецени във всеки конкретен случай какъв е справедливия
размер на това обезщетение, което има компенсаторен характер. Понятието
"справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То
е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи
обстоятелства, които трябва да се имат пред вид от съда при определяне размера
на обезщетението /т. 2 от Постановление № 4 от 23.12.1968 год. на Пленума на
ВС/. Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания могат да бъдат
характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при
които е извършено, какви физически болки и други неудобства и притеснения е
претърпял увреденият, включително допълнителното влошаване състоянието на
здравето, козметични и друг външни дефекти, силата, интензитета и
продължителността на болковия синдром, отшумял ли е той, продължителност на
лечението и извършените медицински манипулации, възможност на увреденото лице да
продължи трудовата си кариера и да се социализира. Във всички случаи като база
за определяне на паричното обезщетение за причинени неимуществени вреди служат
стандартът на живот в страната и средностатистическите показатели за доходи по
време на възникване на увреждането и общоприетата оценка и възприетото в
обществото разбиране за обезвреда на неимуществените вреди, като не се допуска
размерът на обезщетението да бъде и източник на обогатяване на пострадалия.
По делото се установява, че констатираното увреждане е
причинило на ищцата болки и страдания. Не са необходими специални знания, за да
се приеме, че по естеството си инцидентът е предизвикал стрес и негативни
душевни изживявания у ищцата. Съобразявайки, от една страна, вида и тежестта на
уврежданeто /с характер на средна телесна повреда/, възрастта на
пострадалата – същата е била на 77 години към момента на увреждането,
обстоятелствата, при които е настъпило, продължителността и
интензивността на страданията на ищцата, в т.ч. носене на
имобилизационна гипсова шина, възстановителен период от 8 – 9 месеца, по-дълъг
от обичайния /3 – 4 месеца/, остатъчно увреждане – лека деформация на лявата
гривнена става /улнарна девиация/ и дефицит в сгъване и разгъване около 10
градуса, както и възможните остатъчни явления – болка, оток, дискомфорт,
ограничена подвижност в мястото на счупването при промяна на времето и при
натоварване, а от друга страна – липсата на трайни последици за личното и
общественото благополучие на ищцата, възстановеното й състояние, съществуващите
в страната обществено-икономически условия към момента на настъпване на
вредите, стандарт на живот, средно статистически размер на доходите /през 2016
год. годишният общ доход средно на лице от домакинство е 5 167 лв., а
средногодишният разход – 4755 лв., съобразно данни на Националния статистически
институт/, както и създаденият от съдебната практика ориентир, относим към
аналогични случаи, без той да има самостоятелно значение /субективната преценка
за справедливо определени суми за подобни, причинени в близък период вреди от
деликт, следва да има за коректив формираната обща оценка да пропорционалност,
защото справедливостта е елемент от правната реалност/, СГС намира, че
определянето на 20 000 лв. би било справедливо по размер обезщетение за
търпените неимуществени вреди /виж например Решение № 69 от 26.07.2019 год. на
ВКС по т.дело № 2556/2018 год., I т. о., ТК, който съдебен акт е само сравнителен
ориентир, а не коректив, каквито са фактите и обстоятелствата по настоящото
дело/.
В този смисъл релевираната частична претенция за сумата
от 1 250 лв. се явява основателна.
Ето защо решението на СРС следва да бъде изцяло отменено,
а предявеният частичен иск – уважен.
По отношение на разноските:
С оглед изхода от настоящия спор и на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на жалбоподателката
/ищцата/ направените разноски в първоинстанционното производство за държавна
такса в размер на 27.20 лв. и за възнаграждения за вещи лица в размер на 712
лв., както и направените разноски във въззивното производство за държавна такса
в размер на 25 лв, а на А.С.„С. .К“ – сумата от 317.50 лв., представляваща
възнаграждение за безплатно процесуално представителство на основание чл. 38,
ал. 2 вр. с ал. 1, т. 2 ЗА.
Съгласно задължителните за съдилищата разяснения, дадени
с т. 12 от Тълкувателно решение №4/2013 год. по тълк.дело №4/2013 год. на ОСГТК
на ВКС, съдът в исковото производство се произнася с осъдителен диспозитив по
дължимостта на разноските в заповедното производство, включително и когато не
изменя разноските по издадената заповед за изпълнение Принудителното събиране
на разноските се извършва въз основа на издаден, след влизане в сила на
решението по установителния иск /искове/, изпълнителен лист по чл. 404, т. 1 ГПК от съда в исковото производство.
Ето защо с оглед изхода от настоящия спор и на основание
чл. 78, ал. 1 ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищцата направените
разноски в заповедното производство по ч.гр.дело №63176/2017 год. по описа на
СРС, ГО, 145 с-в, за държавна такса в размер на 25 лв., а на адв. В.В.Т. –
сумата от 300 лв., представляваща възнаграждение за безплатно процесуално
представителство на основание чл. 38, ал. 2 вр. с ал. 1, т. 2 ЗА.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящото решение не
подлежи на касационно обжалване.
Предвид изложените съображения, съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решението от 21.01.2019 год., постановено по гр.дело №12103/2018
год. по описа на СРС, ГО, 145 с-в, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от М.К.Г. с
ЕГН **********, с адрес: ***, срещу П.Х. „М.“ АД, ЕИК *******, със седалище и
адрес на управление:***, частичен иск с правно основание чл. 49 вр. с чл. 45,
ал. 1 вр. с чл. 52 ЗЗД, че ответникът дължи на ищцата сумата от 1 250 лв. – част от вземане с цял
размер от 30 000 лв., представляващо обезщетение за неимуществени вреди,
изразяващи се в претърпени болки и страдания в резултат на фрактура в областта
на китката на лявата ръка, получена на 01.11.2016 год., около 19.00 ч., при
падане от основно ниво на ресторант при П.х. „М.“ на по-ниско ниво на
ресторанта, за която сума е била издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №63176/2017 год. по описа на СРС, ГО,
145 с-в.
ОСЪЖДА П.Х. „М.“ АД, ЕИК ********, със седалище и адрес
на управление:***, да заплати на М.К.Г. с ЕГН **********, с адрес: ***, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски в първоинстанционното
производство за държавна такса в размер на 27.20 лв. и за възнаграждения за
вещи лица в размер на 712 лв., направените разноски във въззивното производство
за държавна такса в размер на 25 лв, както и напрпавените разноски в
заповедното производство по ч.гр.дело №63176/2017 год. по описа на СРС, ГО, 145
с-в, за държавна такса в размер на 25 лв.
ОСЪЖДА П.Х. „М.“ АД, ЕИК ********, със седалище и адрес
на управление:***, да заплати на А.С.„С. К.“, БУЛСТАТ ********, със седалище и
адрес на управление:***, сумата от 317.50 лв., представляваща възнаграждение за
безплатно процесуално представителство във въззивното производство на основание
чл. 38, ал. 2 вр. с ал. 1, т. 2 ЗА.
ОСЪЖДА П.Х. „М.“ АД, ЕИК ********, със седалище и адрес
на управление:***, да заплати на адв. В.В.Т., с адрес: гр.София, бул.“********НП
бизнес център „Венус“, сумата от 300 лв., представляваща възнаграждение за
безплатно процисуално представителство в заповедното производство по ч.гр.дело №63176/2017 год. по описа на СРС,
ГО, 145 с-в.
Решението не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/