№ 40
гр. Пловдив, 06.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 3-ТИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на девети ноември през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Георги В. Чамбов
Членове:Емил Люб. Митев
Антония К. Роглева
при участието на секретаря Нели Б. Богданова
като разгледа докладваното от Емил Люб. Митев Въззивно търговско дело №
20225001000584 по описа за 2022 година
Производството е въззивно по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивната жалба на адвокат Я. Д.- член на *АК, с
посочен съдебен адрес, в качеството му на пълномощник на ищеца В. Ц. К.
ЕГН:********** против Решение № 260157 от 17.06.2022 г., постановено от
ПОС по търг.дело № 23по опис за 2021 г.
Предмет на въззивно обжалване е частта от постановения съдебен акт,
с която съдът е отхвърлил предявеният от В. Ц. К. ЕГН: ********** против
ЗАД „О**-З. „ АД ЕИК ********* иск по чл.432 КЗ за разликата над сумата
от 13 000 лева до 26 000 лева, която е предявена като частичен иск за вземане
за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от ПТП в общ
размер на 30 000 лева. В тази обжалвана част се поддържа оплакването, че
размера на присъденото обезщетение е занижен и не отчита причинените
болки и страдания, които ищеца е изпитал при претърпените от него
травматични увреждания. Претендира се отмяна на решението в
отхвърлителната му част и постановяване на съдебно решение по същество,
по силата на което предявеният иск да бъде уважен в пълния му предявен
размер от 26 000 лева.
1
Въззивна жалба против решението е депозирана и от ответника ЗАД
„О**-З.“АД, с която се обжалва решението в осъдителната му част, с която
искът е уважен до размер на 13 000 лева.
Според жалбоподателя този размер на обезщетението е завишен и в този
смисъл съдът е допуснал нарушение на чл.52 от ЗЗД, тъй като е определил
несправедливо обезщетение.
Наред с това се поддържа и оплакване за неправилно приложение на
чл.51,ал.2 от ЗЗД като съдът в нарушение на събраните по делото
доказателства е оставил без уважение възражението за съпричиняване на
вредоносния резултат от страна на пострадалата.
Съдът не е отчел факта, че пострадалият е нарушил разпоредбата на
чл.113,ал.1 от ЗДвП, като не е осъществил преминаване на пътното платно на
специално изградената платформа от палети. С това си бездействие е
застрашил на само собствената си безопасност, но и тази на „ останалите
участници в движението“.
Изтъква се , че съгласно чл.114 ЗДв П. пешеходецът няма предимство
пред МПС в „тази зона“, т.е. в зоната на открития паркинг за престой на
МПС. Претендира се да бъде определено обезщетение, което да бъде
намалено съгласно чл.51,ал.2 от ЗЗД.
Пловдивският апелативен съд след преценка на изложените във
въззивните жалби оплаквания и доводи, приема за установено следното:
Предявеният иск е по чл.432,ал.1 от ЗЗД.
По делото е безспорно установено, че процесното ПТП е настъпило на
31.03.2020 г. в град П., на ул. "Г. ш.". На тази дата пътнически микробус „Ф.
К.“ с рег № ********, управляван от водача В. К. е блъснал пешеходеца В.
Ц. К. и това е станало в недвижим имот тип открит паркинг за МПС, намиращ
се в индустриалната зона – С. на град П.. Установено е , че този открит
паркинг е с използваема площ приблизително с дължина -100 метра и
широчина 30 метра и се намира на около 350 метра от главния път- срещу
отбивката за с.Ц.. На тази площ отляво точно до пътя има голям
транспортен осев кантар за претегляне на камионите, като в края на плаца е
ситуиран фургон, обособен като офис. Паркинга е с поставени камери. От
показанията на св. С. Б., който е колега на пострадалия се установява, че
2
пред фургона, ползван като офис е имало обособено място за преминаване на
работниците. Това място представлява два реда европалети , които са
поставени над чакъла за да избегне преминаването през калта ,а и върху тези
палети да не се качват коли – МПС.
Установено е ,че ударът между пътническия микробус и ищеца е
станал при предприетата от микробуса мА.ра - движение на заден ход. За
процесното ПТП на водача на микробуса „Ф. К.“ с рег.№ ******** е
съставен АУАН, а въз основа на него е постановено влязло в сила
наказателно постановление за нарушение на чл.40,ал.1, предл.2 ро от ЗДв.П.
На мястото на произшествието са били само водачът и пострадалия
пешеходец, но инцидента е заснет от охранителните камери.
Вярно е ,че основният свидетел С. Б., който е диспечер или още
експедитор няма непосредствено възприятие върху обстановката,но е
прегледал видеозаписа от камерите . От него е възприел ситуацията преди и
по време на инцидента, като микробусът е бил спрян под прав ъгъл спрямо
фургона с предната си част напред към фургона- офис. Според свидетеля от
видяното на записа по негова преценка разстоянието между микробуса и
пострадалия ищец е било около 3 метра.
Това е било разстоянието преди микробусът да потегли , като същият е
тръгнал рязко на задна скорост и с пълна газ . Спрямо спрелия микробус
пострадалият В. К. е преминал покрай задната му част и по –точно зад
задните врати на микробуса. Пострадалият вече е бил подминал леко задната
част на микробуса и точно в този момент същият е потеглил рязко назад.
Но не се е движел точно по права линия , а е завил леко надясно. Точно в
този момент в който микробусът е завил плавно надясно – микробусът е
ударил пешеходеца. Ударил го е в гръб откъм лявата му страна. На
видеозаписа направен от охранителната камера се виждала задната част на
микробуса и отстрани, както и цялостното движение на пострадалия В.К. от
момента на попадането му в обхвата на камарата зад микробуса до момента
на самия удар. Свидетелят Б. е обяснил, че самият той е управлявал
въпросния микробус, който е бил стандартен модел и оборудван с
пътнически седалки. Назад управляващият има наблюдение от централното
огледало и през двете странични огледала, които са били достатъчно големи.
Следователно водачът на микробуса е нямал проблеми с видимостта, а с
3
това, че не е погледнал през страничните огледала, за да се увери,че пътят
зад микробуса е свободен. С това е допуснал нарушение на чл.40,ал.1 от
ЗДв.П, което се потвърждава и от заключението на автоексперта инж.Д.С..
Според него водачът на микробуса е имал възможност да избегне удара и да
предотврати процесното ПТП чрез безопасно екстрено спиране, но само ако е
наблюдавал пътя зад превозното средство и е възприел опасността от
навлезлия в зоната за мА.ра пешеходец. При това е трябвало да го
възприеме от разстояние по-голямо от 1.21 метра, считано от мястото на
удара. И ако все пак е нямал възможност да наблюдава пътя и в този случай
би могъл да предотврати настъпването на произшествието. За тази цел е
следвало да осигури лице, което да му подаде сигнал за възникнала опасност
– от навлезлия в зоната на мА.рата пешеходец. Следва да се приеме, че
пострадалият К. не е бил с лице към микробуса, а към момента на удара
почти се е обърнал или е бил с гръб към микробуса. Доказателство за това е
,че пострадалият е получил удара в гръб откъм лявата му страна. След
ударът е паднал на земята и рефлекторно се е подпрял на лявата си ръка като
тежестта на тялото му е паднало върху тази рака. Това всъщност е довело и
до фрактурата на ладиевидната кост на китката, което е най-сериозното
травматично увреждане.
Следва да се отбележи, че за разлика от водача, който е имал видимост
към пространството след автомобила, то пострадалият е нямал такава
видимост към микробуса. Това е така, тъй като същият е потеглил, но не
плавно , а с мръсна газ ,поради което и пострадалия е нямал никаква
възможност за реакция за да избегне удара. По делото не е установено дали
микробусът е бил паркиран с работещ двигател или двигателят е стартиран
непосредствено преди потеглянето.
Не е установено и дали в близост са били паркирани и други камиони с
работещи двигатели. Но основното е , че водачът на микробуса е нарушил
разпоредбите на ал.40,ал.1 и ал.2 от ЗДв.П, съгласно които преди да започне
движение назад, водачът е длъжен да се убеди, че пътят зад превозното
средство е свободен и че няма да създаде опасност или затруднения за
останалите участници в движението. Нарушил е и ал.2 от същата
разпоредба, съгласно която по време на движението си назад водачът е
длъжен непрекъснато да наблюдава пътя зад превозното средство, а когато
4
това е невъзможно, той е длъжен да осигури лице, което да му сигнализира
за опасности.
В случая опасността идва, но не от поведението на пешеходеца, който
просто е преминавал през паркинга в изпълнение на служебните си
задължения като шофьор, който е отивал при камиона си, паркиран на
открития паркинг.
Процесното ПТП е настъпило поради това, че водачът на микробуса
неправилно е предприел мА.рата за движение на заден ход ,без да се увери,
че пътят зад превозното средство е свободен. Или най-малкото не е
наблюдавал пътя непрекъснато и не е потеглил плавно, а с рязко натискане на
газта.
По отношение на възражението за съпричиняване по чл.51,ал.2 от ЗЗД,
въззивният съд намира, че същото е неоснователно по следните съображения:
Жалбоподателят обосновава възражението си за съпричиняване с
разпоредбите на чл.113,т.1.2 и 4 от ЗДв.П, тъй като пешеходецът не е
съобразил движението си с другите участници и не е разполагал с предимство
в „ тази зона“. В случая „зоната“ представлява открит паркинг за
паркиране на леки и товарни автомобили, а не за платно за движение. По
смисъла на чл.6 от Допълнителните разпоредби на ЗДв.П “платното за
движение“ е общата широчина на пътните ленти, като пътят може да има
няколко платна за движение, видимо отделени едно от друго.
В случая става въпрос за открит паркинг за паркиране и престой на
спрели МПС, а не за движещи се МПС.
Въззивният съд намира, че разпоредбата на чл.113 от ЗДв.П е
неприложима, тъй като същата визира правила, които пешеходците трябва да
спазват при пресичане на платното за движение и при преминаване по
пешеходните пътеки. В случая обаче става въпрос за открит паркинг, при
което нито има платно за пресичане, нито има обозначени пешеходни
пътеки. На място обаче е била изградена платформа от дървени палети ,
която е служила за преминаване на работниците. Тези палети са били стари и
амортизирани и са поставени там за да се избегне калта която се образува
след дъжд. Това че едно място се ползва за преминаване на физически лица
не го прави пешеходна пътека, а последните се поставят и обозначават с
5
хоризонтална и вертикална маркировка при пресичане на платното за
движение – чл.113,ал.1 от ЗДв.П.
Разпоредбата на чл.114 от ЗДв.П също е неприложима в случая, тъй
като тази норма установява забрани за пешеходците да навлизат внезапно на
платното за движение, да пресичат същото при ограничена видимост и да
извършват търговия и услуги пак на платното за движение. Няма логика
тези забрани да се отнасят до преминаване на работниците през открития
паркинг, в който няма платно за движение,а само сектори за паркиране.
С оглед на изложеното въззивният съд приема ,че не е налице
съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия ищец по
смисъла на чл.51,ал.2 от ЗЗД.
С нито едно свое действие или бездействие същият не е допринесъл за
увреждането, а процесното ПТП е настъпило единствено поради това, че
водачът на микробуса не е изпълнил задълженията си по чл.40,ал.1 и ал.2 от
ЗДв.П при мА.рата на заден ход. До същия извод е достигнал и
първоинстанционния съд и следва да се потвърди решението в частта му, с
която е оставил без уважение възражението за съпричиняване.
По делото пред първата инстанция е приета, без да бъде оспорена
заключение на СМЕ, изготвена от вещото лице д-р Й. Ш.. От същото се
установява, че пострадалият В. К. е претърпял като основно увреждане-
счупване на ладиевидната кост на китката на лявата ръка. Претърпял е и
придружаващи заболявания: контузия на лакътя и контузия на левия долен
крайник в областта на коленната става. Според вещото лице –Медик – това е
типичният механизъм на счупването на ладиевидната кост на китката, който
се получава при падане и рефлекторно подпиране върху отведената ръка, с
изпъната назад длан и удар върху лъчевата част на дланта/ тази откъм
палеца/. При фрактура на тази кост няма разместване на костните фрагменти.
Много характерно е също ,че фрактурната линия при пресните счупвания е
едва забележима. За това и първоначално ортопедите са поставили диагноза
„ контузия на ладиевидната кост“. При съмнение за фрактура се правят
рентгенови снимки след 15 дни, през което време настъпва костна
резорбация на краищата на фрагментите. След това фрактурната линия се
вижда по-добре, както е станало и в конкретния случай, тъй като при
повторния преглед на 13.04.2020 г. след направено рентгеново изследване се е
6
установило, че пострадалият К. е имал по- добре изразена симптоматика.
След този втори преглед е поставена точната диагноза –„ счупване на
ладиевидната кост на лявата ръка“. Същата е била обездвижена чрез
поставяне на ръкав на гипсова шина или т.н. „ твърда имобилизация“.
Според вещото лице периода на проведеното лечение е около 3 до 4 месеца
след травмата, но по-важно е да се отчете периода на гипсовата
имобилизация, който е „общо за около два месеца“ . От представения
амбулаторен лист от 14.05.2020 г. се установява, че срока на гипсовата
имобилизация е бил 44 дни. Или става въпрос за месец и 14 дни, което се
включва в посочената от вещото лице рамка, която последният е посочил -
„около два месеца“.
Вещото лице не е фиксирало, че гипсът е бил поставен за 2 два месеца.
Същественото е обаче това, че през този период от 44 дни лявата ръка на
пострадалия е била в невъзможност да упражнява основната си функция,а
именно: хватателната. След свалянето на гипса са започнали
физиотерапевтичните процедури за рехабилитация и раздвижване, които по
правило протичат за същия период, през който ръката е била обездвижена.
Това обаче е постулат и е в теоретичен план, но в конкретния случай не друг,
а свидетелят на ищеца А. П., който е установил, че лявата ръка за период от
около 2 до 3 месеца е възстановила движенията си в някакъв обем и е
започнала нормално да функционира. Това обаче не означава, че и след
това болките са изчезнали, а пострадалият е продължил да ги изпитва.
Пострадалият в началото е изпитвал силни болки и лично св.А. П., който е
лекар / но не е ортопед/ му е изписвал противовъзпалителни и обезболяващи
лекарства от рода на нестероидните. Въпреки това е изпратил пострадалият К.
при специалист –ортопед, който му е предписал също такива медикаменти.
Свидетелят е установил и съществения факт, че около три месеца след
получаването на фрактурата на китката на лявата ръка пострадалият се е
върнал на работата си като шофьор на товарен автомобил.
Следователно в конкретния случай фрактурата е зарастнала и
хватателната функция на лявата ръка в областта на китката е била
възстановена за около 3- месеца, а не за 4 месеца. Това се доказва и от
представените по делото болнични листи, които установяват, че
пострадалият К. е ползвал в отпуск за временна нетрудоспособност за 74
7
календарни дни . Според вещото лице медик хватателната функция на
ръката е била възможна, но е ограничена и де факто затруднена в значителна
степен като силата на захвата не е бил достатъчен.
Пострадалият не е могъл да стисне здраво волана на управлявания от него
товарен автомобил, а е имало ситуация на пътя когато това се е налагало.
Добрият му „ късмет“ е в това, че фрактурата не е на силната дясна ръка ,а на
лявата ръка в областта на китката. Вещото лице д-р. Ш. е установил, че е
осъществил личен преглед на пострадалия ищеца на 26.08.2021 г., при който е
констатирал следното: на лявата ръка е била поставена ортеза за китка.
Движенията в гривнената става са ограничени и болезнени и има скованост
на движенията. При свиване на китката напред има затруднение, както и
палпаторна болезненост при докосване. В областта на пръстите има скованост
и двигателни нарушения- от втори до пети пръсти не могат да бъдат свити
напълно и да докоснат дланта. Палецът не може да опонира пълноценно на
останалите пръсти и не може да докосне върха на малкия пръст. Като
обобщение на всичко вещото лице д-р Ш. прави извода ,че хватателната
функция на ръката е възможна , но е налице определен функционален
дефицит в посочените по-горе направления.
През периода на обездвижване и рехабилитация, продължил както стана
ясно около 3 месеца пострадалият не е бил лишен от възможността да се
обслужва сам, но за някои хигиенно –битови потребности му е била
необходима чужда помощ.
По отношение на придружаващите заболявания, а именно контузията на
лявото коляно, която се е проявила с оток и изразен болков синдром, което е
наложило имобилизация на лявата коленна става на левия долен крайник за 7
дни с наколенка. След свалянето й е било необходимо раздвижване и
рехабилитация или за период около две седмици пострадалият е изпитвал
двигателни затруднения при придвижване с левия крак. През това време
пострадалият не е ползвал помощни средства за придвижване, което е заявил
и при личния преглед от вещото лице д-р Ш..
Първоинстанционният съд е присъдил обезщетение за неимуществени
вреди в размер на 13 000 лева, при определянето на което съдът не отчел
напълно, че пострадалият е изпитал болки и страдания през един период от
около 3 месеца. Гипсовата имобилизация на китката на лявата ръка е
8
продължила 44 дни, като през това време пострадалият не е могъл да
извършва сам някои битови дейности. Изпитвал е болки и същите са били
особено интензивни през първия месец след получаването на травмата.
Съдът се е позовал на „установена съдебна практика „ при определяне на
обезщетение при „идентични „ случаи. Въззивният счита , че нито има
установена съдебна практика , нито случаите са напълно идентични.
Практиката показва всеки случай на ПТП е специфичен и това се отнася
както до механизма на настъпване на процесното ПТП , така и по отношение
на вида и характера на причинените травми. В конкретния случай
пострадалият К. е бил на 53 години към момента на инцидента, бил е шофьор
на товарен автомобил, която не е могъл да упражнява в продължение на около
3 месеца. От тези три месеца е установено , че 44 дни е бил с гипсова
имобилизация на китката, поради което хватателната функция на лявата
китка е била силно ограничена. При отчитане на всички тези факти, които са
установени от неоспореното пред първата инстанция заключение на СМЕ
въззивният съд намира, че следва да се определи обезщетение в размер на
20 000 лева. Според вижданията на ПАС тази сума в по-голяма степен
съответства на принципа на справедливото обезщетение по чл.52 от ЗЗД,
докато сумата от 13 000 лева е занижена. Същата не съответства на реално
претърпените болки и страдания, които пострадалият е изпитал през един
сравнително продължителен период от време – около 3 месеца. Вярно е ,че
травмите от придружаващите контузии са се възстановили в един кратък
период от около 2 седмици, но това не може да се каже за основната травма
– фрактурата на китката на лявата ръка.
Следва да се отмени решението в отхвърлителната му част, с която
искът по чл.432,ал.1 от ЗС е отхвърлен за разликата над 13 000 лева до
20 000 лева, като се постанови въззивно решение по същество, с което се
присъди допълнително сумата от 7 000 лева или общо искът по чл.432,ал.1 от
КЗ следва да се уважи до размер на 20 000 лева, представляваща
застрахователно обезщетение за причинените неимуществени вреди – болки и
страдания от причинените на ищеца травматични увреждания в резултат на
ПТП, настъпило на 31.03.2020 г.
Следва да се потвърди решението в останалата отхвърлителна част за
разликата над 20 000 лева до който размер се уважава иска до 26 000 лева.
9
Следва да се осъди ответника да заплати в полза на адвокат Я. Д.-от
*АК адвокатско възнаграждение в размер на 2200 лв, дължимо на основание
чл.38,ал.1 т.2 от ЗА.
По тези съображения Пловдивският апелативен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 260157 от 17.06.2022 г., постановено от
Пловдивският окръжен съд по търг. дело№ 23/2021 г., в частта му, с която
предявеният от В. Ц. К. ЕГН: ********** против ЗАД „ О**-З. „АД ЕИК
********* иск по чл.432 от КЗ е отхвърлен за разликата над 13 000 лева до
20 000 лева, като вместо това в тази част ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА ЗАД „ О** - З. „АД –С. ЕИК ********* да заплати на В. Ц.
К. ЕГН: ********** към присъдената сума от 13 000 лева допълнително още
7 000 лева или сума в общ размер на 20 000 лева/ двадесет хиляди лева/,
представляваща застрахователно обезщетение за претърпените
неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от причинените
травматичните увреждания: фрактура на ладиевидната кост на китката на
лявата ръка, контузия на левия лакът и контузия на лявото коляно, получени
при ПТП, настъпило на 31.03.2020 г. в град П., ведно със законната лихва
върху присъдената сума в общ размер на 20 000 лева, считано от 20.10.2020г.
до окончателното й заплащане.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата отхвърлителна част, с която
искът по чл.432, ал.1 от КЗ е отхвърлен за разликата над 20 000 лева до
пълния предявен размер от 26 000 лева.
ОСЪЖДА ЗАД „О** - З.“ АД ЕИК ********* да заплати на адвокат Я.
Д. – член на *АК сумата от 2 200 лева, представляваща адвокатско
възнаграждение за процесуално представителство на ищеца пред въззивната
инстанция.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд в
едномесечен срок от връчването му.
Председател: _______________________
10
Членове:
1._______________________
2._______________________
11