Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София, 18.06.2020
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет
и пети февруари през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТЕМЕНУЖКА СИМЕОНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ХРИПСИМЕ МЪГЪРДИЧЯН
мл.съдия ДЕСИСЛАВА ЙОРДАНОВА
при
секретаря Нина Светославова, като разгледа докладваното от мл. съдия Йорданова в.
гр. дело № 9510 по описа за 2019 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба на ответниците Д.К.С.,
З.В.М. и С.В.С. чрез адв. Г. срещу Решение № 70825 от 20.03.2019 г.,
постановено по гр.д. № 24748/2017 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 50 състав,
поправено по реда на чл.247 ГПК с решение №120807/21.05.2019 г. постановено по същото
дело, с което всеки от ответниците е осъден да заплати на Д. И.Б. сумата от 498,16 лв., на А.И.С.
сумата от 498,16 лв. и на Ц.Г.Ш. сумата от 996,33 лв., представляващи
обезщетение за лишаването им от ползване на ½ ид.ч. от недвижим имот –
апартамент, находящ се в гр. София, ж.к. ******за периода от 19.03.2014 г. до
19.03.2017 г., ведно със законната лихва, считано от 21.04.2017 г. до
окончателното изплащане на вземането.
Жалбоподателите
поддържат, че обжалваното решение е неправилно, като постановено в нарушение на
материалния закон и процесуалните правила. Сочи, че спорът е неправилно
квалифициран като такъв по чл.59 ЗЗД, а не по специалната норма на чл.31, ал.2
ЗС. Излага се, че ищците не са доказали ответниците да са им пречили да ползват
имота и да са отправяли писмена покана за ползване в съответствие с нормата на
чл.31, ал.2 ЗС, поради което исковете се явяват неоснователни. Твърди се, че
ответниците са ползвали жилището след допускане от тяхната майка –
съсобственик,която чрез тях е упражнила правото си на лично ползване на имота
по смисъла на ЗС. Сочи се, че ищците не
са се противопоставили на ползването осъществено от ответниците, като вкл. не са имали претенции по сметки в
развилото се делбено производство за същия имот. С оглед твърденията за
погрешна правна квалификация на исковите претенции се поддържа, че СРС не е
обсъдил всички относими за спора факти.Излага се, че исковата претенция не е
доказана и чрез събраните в хода на първоинстанционното производство
свидетелски показания на свид. Митова. Иска
се отмяна на обжалваното решение и отхвърляне на предявените искове.
Претендират се разноски.
В
срока по чл.263, ал.1 от ГПК ищците Д.И.Б.,
А.И.С. и Ц.Г.Ш. чрез адв. М. са депозирали отговор на въззивната жалба. В
отговора се поддържа, че въззивната жалба е неоснователна. Твърди се, че
исковете са правилно квалифицирани по чл.59 ЗЗД, тази правна квалификация е
приета от районния съд с доклада по делото, срещу който не е имало възражения.
Сочи се, че твърденията на ответниците, че са допуснати да ползват апартамента
не са подкрепени от доказателствата по делото, като от последните се
установява, че Д.К.С., З.В.М. и С.В.С. са обитавали жилището преди майка им З.да
стане съсобственик на същото след смъртта на наследодателя ѝ С.М.. Излага
се, че с оглед правилната правна квалификация по чл.59 ЗЗД, съдът е стигнал до
правилни правни изводи уважавайки предявените искове. Иска се потвърждаване на обжалваното решение. Претендират се разноски.
Софийският градски съд,
като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във
въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната
страна, намира за установено следното:
Съдът,
като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и
събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни
изводи:
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато
следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи
служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по
тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в двете
визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се произнесе по
правилността на решението само по наведените оплаквания в жалбата.
Процесното
първоинстанционно решение е валидно, допустимо.
Разгледано по същество е и правилно, като с оглед наведените във
въззивната жалба доводи съдът намира следното:
В
исковата молба ищците Д.Б., А.С. и Ц.Ш. поддържат, че въз основа на
наследственото правоприемство от общия им наследодател С.Г.М.са придобили
следния имот – общо ½ ид.ч. от апартамент, находящ се в гр. София, ж.к. ******/подробно
индивидуализиран в исковата молба/. Сочат, че от придобиването на имота от
тяхна страна / 19.03.2014 г./ до
19.03.2017 г. ответниците без основание са ползвали имота, поради което
претендират обезщетение. С определение, постановени в откритото съдебно
заседание, по молба на ищците е допуснато изменение на иска /увеличение/, с
оглед което размерите на претендираните обезщетения са както следва: всеки от
ответниците Д.С., З.М. и С.С. да заплати на всяка от ищците Д.Б. и А.С. сумата
от 498,16 лв., а на Ц.Ш. - 996,33 лв.
От
нотариалния акт за собственост върху жилище, дадено като обезщетение срещу
отчужден недвижим имот за мероприятия по ЗТСУ №140, том 1, нот.дело № 140/1985
г. се установява, че имотът за чието ползване се претендира обезщетение е
придобит от С.Г.М.. От
удостоверението за наследници на л.5 от делото пред СРС се установява, че
починалият на 19.03.2014 г. С.М. е
бил наследен от сестра си Ц.Ш., племенниците си А.С. и Д.Б. / заместили на
основание чл. 10, ал.2 ЗН майка си – сестра на наследодателя Надка Б./ и
съпругата си З.С.М.. От прилжоения по делото припис от акт за смърт /л.45 от
делото пред СРС/ се установява, че на 29.03.2017
г. З.С.М. е починала, като между страните няма спор, а и от изготвената по
делото справка по реда на наредба №14/18.11.2019 г. се установява, че М.е била
наследена от трите си дъщери – С.В.С., З.М.В. и М.В.И.. От справката в
национална база данни на л.69 от делото пред СРС се установява, че ответникъ Д.К.С.
е син на С.В.С..
С
влязло в сила на 30.08.2016 г. решение по гр.д. № 67163/2015 г. по описа на
СРС, 78 състав е допусната делба на ап.32, с идентификатор № 68134.4359.222.23.12,
по кадастралните регистри, одобрен със заповед РД-18-14/06.03.2009 г. на
изпълнителен директор на АГКК , с административен адрес на имота – гр.София,
ж.к. „******ведно с избено помещение 12 и с 4,162% ид.ч. от общите части на
сградата между следните лица и следните квоти: 2/8 ид.ч. за Ц.Г.Ш., 1/8 ид.ч.
за А.И.С., 1/8 ид.ч. за Д.И.Б. и 4/8 ид.ч. за З.С.М.. В решението по извършване
на делбата от 09.06.2017 г. / влязло в сила на 17.07.2017 г./ е констатирано,
че във фазата по извършване на делбата е починала съделителката, наследена от
посочените по-горе лица С.В.С., З.М.В. и М.В.И. / всяка от тях придобива по 1/3
ид.ч. от 4/8 ид.ч./. В решението е констатирано, че във втората фаза на делбата
не са приети претенции по сметки. Имотът е изнесен на публична продан.
В
първото съдебно заседание по делото пред първата инстанция ответниците чрез
техния процесуален представител адв. Г. са уточнили твърденията си, като е
изложено, че в процесния период тримата ответници са живели в апартамент 32
заедно с наследодателката си З.М.до нейната смърт и със знанието на ищците по
делото, като след смъртта на М.само ответникът Д.С. е останал да живее в
жилището. При тези твърдения на ответниците, съдът намира за установено по делото,
че ответниците са живели в ап.32, находящ се в гр.София, ж.к. „******през
процесния период.
В
хода на първоинстанционното производство, без възражения от страните, е прието
заключение на съдебно-оценителна експертиза, от което се установява, че
размерът на средната месечна наемна цена за периода от 19.03.2014 г. –
19.03.2017 г. е в общ размер на
11 956,00 лв., а за ½ ид.ч. от имота е в размер на 5978,00 лв.
По
делото, като писмени доказателства са приети 2 бр. докладни записки във връзка
с извършена проверка по молба вх. №338400-11174/2016 г. по описа на 09РУ –
СДВР, в които е отразено, че след справка в системата „ Български документи за
самоличност“ се установява, че З.М.не е
регистрирана на адреса в ж.к. „Люлин“, а тримата ответници са с регистрирани
постоянен и настоящ адрес в процесния имот от момент предшестващ исковия
период.
В
хода на първоинстанционното производство са изслушаните показанията на двама
свидетели – В.Х./роднина по съребрена линия с ищците/ и Н.И.А./ допуснати в
режим на довеждане от ищците/, на чиито показания съдът дава вяра като
последователни и основаващи се лични възприятия.
От
показанията на свид. Х.се установява, че наследодателката на ответниците З.М.в
периода от 19.03.2014 г. – 19.03.2017 г. е живяла с. Блатешница, общ. Земен,
обл. Перник. Свидетелката разказва, че до 2015 г. често се с виждала с М., като след това срещите им са станали
по-редки. Сочи, че М.не е живяла в София, а е идвала в града инцидентно- за
медицинско лечение, като при престоя си в града М.е отсядала при дъщеря си М.. От
разкази на З.М.знае, че през същия период /2014-2017 г./ в апартамента на С.М. в гр. София, ж.к. „*****
са живели дъщерите на З.М.– С. и З., както и внука ѝ Д..
От
показанията на свид. А.се установява, че същата е в приятелски отношения с
ищцата Д.Б., която през м.май 2017 г. е придружила в процесния апартамент в
ж.к. „Люлин“, като в апартамента ги е посрещната ответницата С.С.. Свидетелката
е присъствала на разговора на другите две жени във връзка с уреждане на
отношенията им по повод собствеността на апартамента. Свидетелката разказва, че
от проведения разговор е разбрала, че в апартамента от години живеят Светла,
сина ѝ и сестра ѝ З. /всеки обитава по една стая/ и че починалата
към момента на разговор З.М.не е живяла в апартамента преди да почине.
По
делото е приета съдебно-техническа и оценителна експертиза /на която след преценка по чл.202 ГПК, съдът
намира, че следва да даде вяра/, от която се установява, че размерът на средната месечна
наемна цена за периода 19.03.2014 -19.03.2017 г. е общо 11955,66 лв. / подробна
месечна справка в таблица към заключението - на л.41-42 от делото/. Наемът за
½ ид.ч. от имота, какъвто е предмета на претенцията е в размер на
5978,00 лв.
Настоящият
състав намира, че предявените искове правилно са квалифицирани от районният съд,
като такива по чл.59 от ЗЗД, като възраженията на въззивниците относно даването
на грешна правна квалификация на исковете са неоснователни по следните
съображения:
Съгласно
чл. 31, ал.1 ЗС всеки съсобственик може
да си служи с общата вещ съобразно нейното предназначение и по начин да не
пречи на другите съсобственици да си служат с нея според правата им. Ал.2 гласи,
че когато общата вещ се използва лично само от някои от съсобствениците, те дължат
обезщетение на останалите за ползата, от която са лишени, от деня на писменото
поискване.
Препятстването
от страна на ползващия съсобственик - макар и по силата на правомерно поведение
- на възможността друг съсобственик да упражни субективното си материално право
да ползва своята част от общата вещ - нарушава забраната по чл.31, ал. 1 ЗС да не се пречи и
поражда установеното в ал. 2 на чл. 31 от ЗС - право на обезщетение. Последното
е регламентирано като средството за защита на лишените от възможност пряко да
си служат с общата вещ съобразно притежавания дял съсобственици и е компенсация
срещу неправомерното ползване на един от съсобствениците. Поради това, че не
може да получи реално ползване, съответстващо на правата му в съсобствеността -
съсобственикът има право на парично обезщетение. Разпоредбата на чл. 31, ал. 2
ЗС се явява частен случай на общата забраната по чл. 59 ЗЗД едно лице да се
облагодетелства за сметка на друго лице, като препятства възможността да се
упражнява едно субективно материално право- правото на съсобственика да ползва
своята част от имота / Тълкувателно решение № 7 от 2.11.2012 г.
на ВКС по тълк. д. № 7/2012 г., ОСГК; Решение № 516 от 11.01.2011 г. на ВКС по
гр. д. № 1385/2009 г., III г. о., ГК/.
За
да бъде уважен искът по чл. 31, ал. 2 ЗС, собственикът- ищец, следва да
установи, факта на ползването от страна на ответника- съсобственик на по-голям обем, от притежаваните обем права
в собственост на процесния недвижим имот, както и факта, че има отправена
писмена покана до другия съсобственик за обезщетение.
За
да се уважи исковата претенция по чл. 59 от ЗЗД следва да са налице следните
кумулативни предпоставки: увеличение на имуществото на едно лице за сметка на
имуществото на друго лице; обедняване на друго лице, свързано със съответното
обогатяване, отсъствието на правно основание за обогатяването, обедняването на
ищеца и обогатяването на ответника да произтича от един и същ факт или от обща
група факти; да липсва друга възможност за правна защита на обеднелия. За успешното
провеждане на иск по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД не следва да съществува валидна
договорна връзка между страните, нито да е налице възможност за ищеца да
реализира правата си по друг ред. Отговорността на лицето се ангажира на това
основание когато ползвателят не притежава по - специално качество, напр.
съсобственик на вещта
Обобщено,
основните разлики, от значение за правната квалификация, между иска по чл. 31,
ал.2 ЗС и чл. 59 ЗЗД касаят страните в производството и настъпването на
изискуемостта на вземането. Страните в производството по иск по чл.31, ал.2 от
ЗС са съсобственици, докато в производство по чл.59 ЗЗД ищецът е собственик/
съсобственик, а ответникът не е съсобственик.
За настъпване на изискуемостта на вземането за
заплащане на обезщетение за лишаването от ползването на недвижим имот по чл.31,
ал.2 е необходимо отправянето на писмено покана. В мотивите на посоченото тълкувателно решение е разяснено,че
задължението за заплащане на обезщетение от страна на ползващия съсобственик
възниква с получаване на писмено поискване от лишения от възможността да ползва
общата вещ съсобственик. Писменото поискване по чл. 31, ал. 2 от ЗС е
едностранно волеизявление за заплащане на обезщетение, на което законодателят е
регламентирал единствено формата, но не и съдържанието
При
общия фактически състав на неоснователното обогатяване по чл. 59 ЗЗД вземането
е изискуемо от деня на получаване на престацията, защото неоснователността на
преминаването на блага от имуществото на едно лице в патримониума на друго
съществува при самото преминаване, а не в някой последващ момент. Следователно,
за да стане изискуемо вземането за обезщетение за ползване на недвижимия имот,
не следва да бъде отправена писмена покана до длъжника /т.7 Постановление №
1/28.05.1979 г. на Пленума на ВС/
При така изложените правни
положения, районният съд е достигнал до правилен извод квалифицирайки спора
между страните по чл.59 ЗЗД, тъй като през исковия период 19.03.2014 г.-
19.03.2017 г. страните не са били съсобственици, поради което отношенията им
свързани с ползването на процесния имот не следва да се решават съобразно
фактическия състав на чл. 31, ал.2 ЗС. Съсобствеността между З.В.М., С.В.С., Д. И.Б., А.И.С. и Ц.Г.Ш. е възникнала след
смъртта на наследодателя на първите две –З.М., настъпила на 19.03.2017 г. Между
посочените лица и Д.К.С. не е налице съсобственост в процесния период / както и
до настоящия момент/, доколкото последният е низходящ от втора степен на
починалата М.и наследяването от страна на неговата майка С.С. -като наследник
по закон от първи ред / дъщеря / изключва наличието на наследствено
правоприемство в негова полза.
При така установените наследствени
правоотношения, с оглед периода, за
който се претендира обезщетение и твърденията на ищците, че ответниците са
ползвали изцяло процесния период / като не е уточнено, претенцията да е
насочена срещу ответниците в качеството им на наследници на З.М., а същата се основава
на осъщественото от тяхна страна фактическо ползване/ предявените искове следва
да се квалифицират като осъдителни такива за заплащане на обезщетение по чл. 59 ЗЗД.
При така възприетата правна
квалификация неотносими за спора са обстоятелствата дали ищците са отправили
писмена покана за обезщетение до ответниците, с оглед което възраженията на
въззивниците в тази посока са неоснователни.
В трайната съдебна практика е прието, че
обогатяване по смисъла на чл.59 ЗЗД е налице не само при увеличаване
имуществото на едно лице, но и когато са му спестени средства за сметка на
имуществото на друго лице.
Общата
хипотеза за неоснователно обогатяване по чл. 59 ЗЗД е налице в случаите, когато
лице несобственик ползва недвижимия имот /вещта/ без правно основание за това и
препятства собственикът да го ползва съобразно неговото функционално
предназначение в обема на правата, които има. Ползването от несобственика на
имота препятства възможността собственикът лично да ползва или да отдава под
наем /на правно основание/ имота и да реализира имуществена облага. В този
случай от едни и същи факти - ползването без правно основание от
несобственика-ответник на собствения недвижим имот /вещ/ на ищеца произтича
обедняването на ищеца, което се изразява в лишаването му от възможността да
ползва сам собствения си недвижим имот или да го отдава под наем на другиго за
процесния период от време, както и обогатяването на ответника, изразяващо се в
спестяването на разходи за наем за ползване на недвижимия имот за процесния
период. Фактическият състав на предявен иск с правно основание чл. 59 ЗЗД
обхваща елементите - 1. ищецът да е собственик на имота /вещта/, 2. ответникът
да ползва фактически имота без наличие на правно основание за това и 3. размера
на вредата, изчислена на база сумата, с която собственикът е обеднял, тъй като
не е реализирал ползата от принадлежащото му право на ползване на имота -
наемната цена на този функционален тип имоти. Решение № 398 от
6.08.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1933/2013 г., IV г. о., ГК; . Решение № 55 от
3.04.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5712/2013 г., III г. о., ГК/. При изяснения
фактически състав на иска по чл.59 ЗЗД, в доказателствена тежест на ищците,
съобразно правилата по чл.154 ГПК, е да докажат всички изброени факти.
С оглед събраните в хода на
производството доказателства фактически състав на чл.59 ЗЗД е изцяло доказан.
Ответниците са признали, че са ползвали имота през процесния период, което с
оглед разпределената доказателствена тежест, се явява неизгоден за страната
факт и следва да бъде приет от съда за осъществил се. Фактът на ползване на процесния недвижим имот – ½ от
апартамент, собственост на ищците потвърждава и от изслушаните свидетелски
показания. Свидетелят И.-А.подробно разказва за срещата си с ответницата С.С.,
по време на която от последната е разбрала, че в процесното жилище в ж.к.
„Люлин“ живеят тримата ответници, като всеки един от тях обитава една стая.
Показанията на свид.Х.относно ползването на жилището се основават на разкази на
трето лице- З.М./наследодателя на ответниците/, но същите кореспондират със
събраните доказателства, поради което следва да бъдат ценени. В допълнение, от
събраните по делото доказателства, не се установява, че З.М.е живяла в
апартамент през процесния период, каквито са твърденията на ответниците. От
показанията на свид. Хранова, които в тази част са подробни, последователни и
основаващи се на лични впечатления, се установява, че З.М.до смъртта си през
м.март 2017 г. е живяла в с. Блатешница и е пътувала до София само във връзка с
медицински прегледи и лечения. Същите следва да се разглеждат в съвкупност и на
показанията на свид. И. – А., от които се установява, че само ответниците са
ползвали имота.
Неоснователно се явява възражението
на ответниците, че същите са допуснати да ползват жилището от наследодателя им З.М.,
доколкото дори действително това обстоятелство да се установи по делото /
доказателства за него не са събрани в хода на производството/, М.като
собственик на ½ ид.ч. от имота е имала правото да се допусне ползването
от ответниците /напр. при договор за заем за послужване/ именно на такава част, като за останалата
½ ид.ч. ищците биха имали право на обезщетение при наличие на
предпоставките по чл.31, ал.2 ЗС /вж. мотивите към Тълкувателно решение № 7 от
2.11.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 7/2012 г., ОСГК/.
Неоснователно е възражението на
въззивниите, че ищците са имали възможността да предявят исковете си за
обезщетение в хода на производството по извършване на делбата, завършило с
влязло в сила на 17.07.2017 г. решение, доколкото както вече бе разяснено, през
процесния период страните не са били съсобственици на имота, а в хода на
производството по делба могат да се предявяват искове за сметки във връзка със
съсобствеността между съделителите /чл.346 ГПК/. Действително, наследодателя на
ответниците З.М.е починала в хода на втората фаза на делбата, но това събитие
не променя факта, че за процесния период между страните в настоящото
производство не е била налице съсобственост.
Във
връзка с доказването на размера на вредата, наемната цена на този функционален
тип имоти за процесния период 19.03.2014 г.- 19.03.2017 г. е допусната и приета
без възражения от страните съдебно-техническа и оценителна експертиза, която
съдът кредитира, като компетентно дадени. Съгласно заключението на експерта,
наемната цена на ½ част имота за процесния период е сумата от 5978,00
лв. С оглед установеното съвместно ползване на жилището от тримата ответници,
всеки от тях дължи по равна / 1/3 част/ от тази цена, като каква част следва да
получи всеки ищец се определя от неговите права в собствеността. Видно от
извършената делба на процесния имот Ц.Г.Ш.
претежава ¼ ид.ч. от правото на собственост върху целия
апартамент, а А.И.С. и Д.И.Б. пртежават по 1/8 ид.ч., за които съответно им се
дължи обезщетение. При сумата от 5978,00 лв., за която е основателен иска,
районният съд правилно е стигнал до извод, че всеки от ответниците следва да
плати на Д.И.Б. – 498,16 лв., на А.И.С. -498,16 лв. и на Ц.Г.Ш. - 996,33 лв.
При
изложеното и тъй като всички доводи за неправилност на обжалваното решение са
неоснователни, решението на СРС следва да бъде потвърдено като правилно.
С
оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК право на разноски
имат въззиваемите. От представляващата ги адв. М. е направено искане за
присъждане на направените съдебни разноски във въззивното производство – за
адвокатско възнаграждение в размер на 500 лв. / посочен в откритото съдебно
заседание, проведено на 25.02.2020 г./, но за реалното заплащане на същите не
са представени доказателства. Доколкото насрещната страна дължи заплащането на
адвокатско възнаграждение, което е било реално уговорено и заплатено / така т.1 от Тълкувателно решение
№ 6/2012г. от 06.11.2013г. на ОСГТК на ВКС/, за което в случая няма
доказателства, в полза на въззиваемите
не следва да бъде присъждано адвокатско възнаграждение.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 70825 от 20.03.2019 г.,
постановено по гр.д. № 24748/2017 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 50 състав,
поправено по реда на чл.247 ГПК с решение №120807/21.05.2019 г. постановено по гр.д. № 24748/2017
г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 50 състав
Решението
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.