№ 161
гр. Варна, 23.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ, в публично заседание на
четвърти ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Румяна Панталеева
Членове:Росица Ант. Тончева
Десислава Ст. Сапунджиева
при участието на секретаря Соня Н. Дичева
в присъствието на прокурора Г. В. Й.
като разгледа докладваното от Десислава Ст. Сапунджиева Въззивно
наказателно дело от общ характер № 20223000600294 по описа за 2022
година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Въззивното производство е по реда на чл.313 и сл. от НПК.
Образувано е по жалба на подсъдимите А. Р. Х. и А. Р. Ф., чрез техния
процесуален представител-адв.А. С.-ТАК против присъда №12 от 14.07.2022г.
по НОХД №93/2022г. по описа на Окръжен съд – Разград.
С атакувания съдебен акт жалбоподателите са били признати за
виновни в извършване на престъпление по чл.142,ал.2,т.2 във вр. с ал.1 във
вр. с чл.20,ал.2 от НК, за което при условията на чл.55,ал.1,т.1 от НК са им
наложени наказания както следва: една година и шест месеца „лишаване от
свобода“ на подс.Х. и три години „лишаване от свобода“ на подс. Ф.. Двамата
подсъдими са признати за виновни и в извършване на престъпление по
чл.142а, ал.1 във вр. с чл.20,ал.2 от НК за което са наложени следните
наказания: на подс.Х. една години „лишаване от свобода“, а на подс.Ф.- две
години „лишаване от свобода“. С присъдата подс.Ф. е признат за виновен и в
извършване на престъпление по чл.144,ал.3 във вр. с ал.1 от НК за което му е
наложено наказание от една година и шест месеца “лишаване от свобода“. На
осн. чл.23, ал.1 от НК на подс.Х. е определено общо наказание в размер на
една година и шест месеца „лишаване от свобода“, което е отложено по реда
на чл.66,ал.1 от НК за срок от четири години, а на подс.Ф.- три години
“лишаване от свобода“, отложено по чл.66,ал.1 от НК за срок от пет години. С
1
присъдата съдът се е произнесъл и за разноските по делото.
В жалбата се сочи като основание неправилност на присъдата. Твърди
се, че съдебният акт е постановен в нарушение на материално правни и
процесуално правни правила. Според жалбоподателите, съдът не е обсъдил
доказателствения материал в неговата съвкупност, както и установеното в
хода на съдебното следствие противоречие в доказателствените източници,
като по този начин е допуснал нарушение при оценка на доказателствата,
довели до ограничаване правата на осъдените.
В постъпило допълнително изложение се излагат съображения за
наличие на предпоставките на чл.9,ал.2 от НК; недостоверност на показанията
на пострадалия А. и св.М. и от там-недоказаност на обвиненията.
Твърди се за нарушение на материалния закон при определяне размера
на наложените наказания, поради даване приоритет на генералната
превенция, при явно ниска обществена опасност на дейците. Иска се отмяна
на присъдата и постановяване на нова, с която подсъдимите бъдат признати
за невиновни и оправдани по повдигнатите обвинения, вкл. с приложението
на чл.9,ал.2 от НК. Алтернативно се иска намаляване размера на наложените
наказания в условията на чл.66 от НК.
В съдебно заседание въззивниците лично и чрез защитника си–адв.С.
поддържат жалбата изцяло на посочените основания.
Въззивният прокурор изразява становище за неоснователност на
жалбите и предлага обжалваната присъда да бъде потвърдена изцяло.
Частният обвинител А., чрез неговия повереник адв.Т. оспорва жалбата
и излага аргументи за проявено снизхождение от съда при определяне
размера на наложените наказания. Моли за потвърждаване на обжалвания
съдебен акт.
В личната си защита и последна дума подсъдимите Х. и Ф. молят за
оправдателна присъда.
Съдът след преценка на събраните по делото доказателства и въз основа
на цялостна проверка на постановения акт, съобразно изискванията на чл.314
от НПК, намира за установено следното от фактическа страна:
Подсъдимите А. Р. Ф. и А. Р. Х. са от гр.Лозница и са брат и сестра.
Пострадалият свидетел Р. Ф. А. живеел в с.Синя Вода, общ. Лозница на
семейни начала със св.М.М. повече от 20 години. От съвместното си
съжителство нямали деца. Подсъдимите Ф. и Х. са син и дъщеря на
пострадалия от предходен брак. От дълги години двамата не били в добри
отношения с баща си и не поддържали контакти с него. Основната причина за
това било съжителството на техния баща със св.М.М., с която имали
конфликт. Последната имала две деца от предходен брак- св.Н.Р.С. и син-
Г.С.. Пострадалият и св.М. поддържали много добри отношения със св.Н.С..
2
Същата често ги посещавала и полагала грижи за тях. Къщата, в която живеел
св.А. в с.Синя вода, ул."Ал. Стамболийски" №9 била негова собственост /в
съсобственост с други наследници/, останала му в наследство от баща му.
Поради добрите си отношения със св.Н.С., той решил да й прехвърли този
имот. С нотариален акт за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение
за издръжка и гледане от 15.04.2021г. по нот. дело №281/2021г. Р. А.
прехвърлил на св.Н.С. къщата си в с.Синя вода.
На 09.06.2021г. около 17:30ч.- 18:00 ч. в дома на св.Р. А. в с.Синя вода
дошли двамата подсъдими. Същите заявили, че са разбрали за прехвърлянето
на имота и поискали да видят нотариалния акт. Пострадалият А. влязъл в
къщата, като двамата подсъдими го последвали. Той извадил папка с
нотариалния акт и други документи за къщата, като им ги предал. След като
се запознали със тяхното съдържание, подсъдимите се ядосали и започнали да
упрекват пострадалия, като говорели с висок тон. Подсъдимият А. Ф. взел
всички документи и със сестра си излезли навън в двора, където се намирала
св. М.М.. Подсъдимата А. Х. и свидетелката влезли в словесни пререкания,
които преминали във физически, при което блузата на подс.Х. била скъсана.
След това двамата подсъдими излезли на улицата, където били възприети от
св.Ф.С. и св.М.С., качили се в лек автомобил и си тръгнали.
На 19.06.2021г. около 17,30ч. подсъдимите А. Ф. и А. Х. отново отишли
до дома на баща си в с.Синя вода с л.а. марка „БМВ", модел „Х5" с рег.№ РР
93 90 АХ, собственост на подсъдимата Х.. По това време св.Р. А. се намирал в
двора и видял как подс.Х. правела снимки на къщата с телефон.
Пострадалият А. попитал сина си къде са документите за къщата, които бил
взел. Подсъдимият Ф. отрекъл да е вземал документи и двамата се скарали.
От къщата излязла и св.М.М.. Тя се доближила до тях, като подс.А. Ф. я
бутнал с ръце в областта на гърдите и тя залитнала назад. Подс.Ф. стиснал за
шията пострадалия, след което го повел към автомобила. Извикал на подс.Х.
да доближи автомобила и избутал пострадалия на задната седалка на
автомобила, затворил задната врата, а той седнал на предната дясна седалка.
Тъй като св.А. се съпротивлявал, подсъдимият го ударил с ръка по
лицето, при което от носа му потекла кръв. В това време подс.А. Х. привела
автомобила в движение и потеглила. Докато пътували с автомобила
подсъдимият Ф. се заканил на баща си че ще го убие с думите: „Аз в Турция
3
не съм убил човек, ама теб ще те убия“. Докато минавали покрай гората
между с.Синя вода и гр.Лозница, подс.Ф. казал на подс.Х.: „Дай да го
вържем за едно дърво да го изядат до сутринта кучетата и чакалите“.
Пристигайки в гр.Лозница, подс.А. Х. спряла автомобила пред къщата си на
ул.„Пенчо Кубадински" № 6. Тя слязла първа от автомобила и отишла да
отвори вратата на къщата. След нея излязъл подс.Ф. от предната дясна врата
на колата, а след него излязъл и св.Р. А. и тръгнал след тях към къщата.
Двамата подсъдими завели св.А. в една от стаите на къщата и го сложили да
седне на диван. Тъй като видели, че от носа на свидетеля тече кръв, подс.А. Х.
донесла лед и памук, напоен със спирт и го дала на баща си за да спре кръвта
от носа си. След това му предложили ракия и бира, които той отказал, като
обяснил, че не е добре със сърцето и пие хапчета. Тогава подс.Ф. му казал, че
ще остане в къщата до понеделник, когато ще дойдат "хора от гр.Търговище“,
„съдия или прокурор“ за да проверят документите за къщата, която
прехвърлил на Н.. Показал му, къде се намира тоалетната и от къде се
включва осветлението. След това двамата подсъдими излезли от къщата, като
заключили входната врата и св.А. останал сам. Последният бил уплашен и не
предприел действия по напускане на къщата и уведомяване на свои близки,
тъй като обстановката не му била позната и не разполагал с телефон.
След като подсъдимите потеглили заедно със св.Р. А. с автомобила си от
с.Синя вода, св.М.М. се обадила на своята дъщеря- св. Н.С., като й съобщила,
че са „отвлекли дядото“. Св.С. веднага сигнализирала полицейското
управление на гр.Лозница. От там на адреса на пострадалия в с.Синя вода бил
изпратен св.Т.А.- служител на РУ– Лозница, който на място установил
свидетелката М.М. и дъщеря й Н.С.. Те му обяснили, че собственика на имота
бил отвлечен от децата си. Малко след това на мястото пристигнал и св.Н.К.-
началник група „КП" към РУ - Лозница. След като получили информация по
случая, полицейските служители предприели оперативно- издирвателни
мероприятия за установяване на пострадалия. По този повод на същите било
разпоредено издирване на подсъдимите А. Ф. и А. Х.. Подсъдимият Ф. бил
установен в питейно заведение в гр.Лозница, където консумирал алкохол, а
подс. Х. била намерена в автомивката. Двамата подсъдими били отведени в
сградата на РУ– Лозница. Първоначално и двамата отричали да знаят
местонахождението на баща си. По–късно, в хода на проведените беседи,
подс.А. Х. съобщила, че баща й се намира в нейния дом, където доброволно
4
отвела полицейските служители. В една от стаите полицаите намерили св.Р.
А., който седял на диван. В едната си ръка държал марля, която притискал
към носа си. Св.А. изглеждал много уплашен и стресиран като заявил, че
иска да се прибере в дома си. Полицейските служители го отвели първо до
ЦСМП гр. Лозница, където св.Али Л.- медицински специалист му оказал
медицинска помощ. Пострадалият имал видима контузна рана на носа.
Кръвното му налягане било 210 на 110, за което му било приложено
медикаментозно лечение. В ранните часове на 20.06.2021г. св.А. се прибрал в
дома си в с.Синя вода.
В хода на ДП са назначени и изготвени следните експертизи:
I.Съдебно-медицинска експертиза за освидетелстване на
пострадалия Р. А. /л.95/ДП/
Видно от нейното заключение, А. е получил кръвонасядания в лява
странична област на шията, широки драскотини върху дясното крило на носа,
зацапване на вътрешните стени на външни носни ходове със засъхнала
кръвениста течност и спонтанна и палполаторна болка в дясна странична
област на шията. Според вещото лице, по своята медико- биологична
характеристика установените травматични увреждания обуславят болка и
страдание. Вещото лице е посочило и вероятния механизъм на получаване на
описаните увреждания, като кръвонасяданията в лява странична област на
шията и палполаторната болка в дясно могат да се дължат на упражнен
натиск/стискане с пръсти на ръката/, широките драскотини по дясното крило
на носа- резултат от действието на тъпоръбест/и предмет/и - вероятно от
нокътни ръбове, а кръвотечението от носните ходове вещото лице не
изключва да е симптоматично - от получената хипертонична криза.
II.Съдебно-медицинска експертиза за освидетелстване на
подсъдимата А. Х. /л.101/ДП/, която не установила травматични увреждания
по главата, тялото и крайниците на същата.
III. Съдебно-медицинска експертиза за освидетелстване на
подсъдимия А. Ф. /л.105/ДП/, която не установила травматични увреждания
по главата, тялото и крайниците на същия.
IV. Комплексна съдебно психиатрична и психологическа
експертиза по отношение на св.Р. А./л.109/ДП/.
5
Видно от нейните фактически констатации, Р. А. не страда от психично
заболяване в тесния смисъл на думата. Според вещото лице по време на
инкриминираното деяние свидетелят е разгърнал остра реакция на стрес и е
изпитвал нормалпсихологичен страх в отговор на конкретен стимул, който е
възприет като риск за здравето или живота. При освидетелстване вещото лице
е установило т.н. Адаптационна тревожна реакция, като неадаптивен отговор
на преживения стрес, изразяваща се в засилено безпокойство, напрежение,
опасения и чувство на несигурност, както и симптоми от невротичния
регистър- колебания в съня, тонуса, раздразнителност и затруднена
концентрация. Не са регистрирани нарушения в базисните психични
годности на св. Р. А., които да възпрепятстват възможността му да разбира
свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си.
Според вещото лице няма основание да се коментира недоразвитие на
паметовите способности или интелектуален дефицит, които да препятстват
годностите за фиксиране, ретенция и репродукция на факти и обстоятелства,
включително свързани с инкриминираното деяние. Според заключението на
експертизата свидетелят е в състояние да възприема, запаметява и
възпроизвежда факти от значение за разкриване на обективната истина в хода
на разследването.
Видно от изложеното, въззивната инстанция установява фактическа
обстановка, която в голяма степен се припокрива с изложената от
първоинстанционния съд. Разликите са в детайлите и се основават на
извършения анализ и установените противоречия в показанията на
пострадалия Р. А. и св.М.М.. Тъй като същите са от изключително значение
за установяване на обективната истина, респ. съставомерните признаци на
деянията, настоящия състав намира за необходимо за изложи своите
съображения по констатираните противоречия и основанията да приеме за
установени изложените обстоятелства.
Не намират подкрепа в мотивите на проверявания акт възраженията на
защитата за избирателно и едностранчиво обсъждане на доказателствения
материал във вреда на подсъдимите. Действително, в основата на приетата за
установена фактическа обстановка са показанията на пострадалия- свидетеля
А., но с оглед вида и начина на осъществяване на извършените престъпления
това е напълно логично. Наведените доводи във въззивната жалба относно
6
наличието на противоречия в заявеното от свидетеля в различните етапи на
наказателното производство са получили задълбочен отговор от
проверявания съд, който се споделя изцяло и от настоящия състав.
При внимателния прочит на изложените от свидетелите в съдебно
заседание и приобщените показания, дадени в хода на ДП, действително се
разкриват различия и противоречия, които обаче не са от естество да
компрометират същите.
По отношение показанията на св.А..
Проверяваният съд е констатирал противоречия в част от тях, а именно
къде в автомобила е бил качен пострадалия-на предната или задна седалка и
обстоятелството дали пострадалия сам е слязъл и се е придвижил от
автомобила до къщата на подс.Х.. Първоинстанционният съд е отдал тези
противоречия на психичното състояние на пострадалия непосредствено след
преживяното и на неговото категорично становище пред съдебния състав, че
е бил качен на задната седалка и доброволно се е придвижил до къщата на
своята дъщеря. Именно тези обстоятелства са били приети за установени от
съда. Настоящият състав се солидаризира с този извод,имайки предвид, че
същия се подкрепя и от показанията на незаинтересованите свидетели Н.Я. и
К.М..
Другите установени от настоящия състав противоречия са по
отношение на обстоятелството дали при първоначалното посещение в домът
на пострадалия, същия е бил съборен на земята от подс.Ф., къде се намирал
пострадалия когато подсъдимите за втори път посетили неговата къща и
заплахата по отношения на А., изразена вербално от подс.Ф.. В тази част
въззивния съд прие за установена фактическа обстановка различна от
проверявания съд, стъпвайки на показанията на пострадалия дадени в съдебно
заседание пред първоинстанционния съд и показанията на ДП от 15.10.2021г.,
дадени пред съдия/л.77/ и приобщени по реда на чл.281,ал.1,т.1 от НПК и от
20.06.2021г./л.3 от ДП/, приобщени по реда на чл.281,ал.5 във вр. с ал.1,т.1 от
НПК.
Неоснователни са възраженията на защитата на подсъдимата, че
противоречията в показанията на пострадалия водят до извод за тяхната
недостоверност и не следва да бъдат кредитирани. Както беше посочено,
действително по някои въпроси свидетеля дава противоречиви показания. В
7
основната си част обаче, показанията на пострадалия са непротиворечиви и
последователни. Именно последните имат отношение към авторството и
съставомерността на деянията. Обстоятелството, че пострадалия се е качил не
по своя воля в лекия автомобил на подсъдимата, като е бил мотивиран за това
физически и вербално от подс.Ф. се подкрепят и от констатациите на СМЕ за
травматичните увреждания на пострадалия /кръвонасядания в лява странична
област на шията, които могат да бъдат получени при стискане с пръсти;
широки драскотини върху дясното крило на носа-от нокти ; зацапване на
вътрешните стени на външните носни ходове със засъхнала кръвениста
течност; спонтанна и палпаторна болка в дясната странична област на шията
/вж експертиза на л.96 от ДП/. Обстоятелството, дали пострадалия е бил
държан принудително в колата няма отношение към съставомерността на
деянието. Мотивът за принудителното отвеждане на пострадалия в къщата на
подс.Х. същия няма значение. От значение е единствено обстоятелството, че
постр.А. е бил качен в чужд автомобил против неговата воля принудително,
чрез употреба на сила и заплашване.
По отношение показанията на св.М..
В съдебно заседание същата не разкрива в детайли обстоятелствата, на
които е била пряк свидетел-очевидец. Съдът е приобщил нейните показания
дадени в хода на ДП/л.80/, на осн. чл.281,ал.4 вр. ал.1,т.2 от НПК. Тъй като
последните се подкрепят от показанията на пострадалия, съдът намира че
същите могат да се ползват за нуждите на наказателното производство.
Настоящият състав намери за установено, че М. не е била свидетел на
качването на пострадалия в колата, за което свидетелства в разпита си на
24.06.2021г. на ДП, за разлика от заявеното в с.з.,че видяла „с очите си как го
качиха в колата“ и конкретно на кое място в колата е станало това.
Независимо от констатираните неточности и противоречия, относно
релевантните факти от предмета на доказване, пострадалия А. и св.М. дават
ясни, непротиворечиви и точни показания, които се подкрепят от показанията
на незаинтересованите свидетели: Н.К. и Т.А.-полицейски служители, Н.Я. и
св.С..
Няма спор, че обясненията на подсъдимите имат двояка функция, като
същите освен че са източник на доказателствени факти, са и средство за
защита. Настоящият състав споделя изложените от проверявания съд
8
съображения в коя част не кредитира обясненията на подсъдимите и защо.
На първо място това е причината и начина на качване в колата от
пострадалия: доброволно-по твърденията на подсъдимите и насилствено- на
пострадалия. Соченият от подсъдимите повод за качването, а именно да го
отдалечат от св.М., пред която същите не могат да разговарят с пострадалия,
респ. с неговите роднини от Турция не намира подкрепа в доказателствата по
делото и по-конкретно в действия на подсъдимите. Последните са закарали
пострадалия в домът на подс.Х.,който се намира в гр.Лозница и който същия
посещава за първи път. Там пострадалия е бил оставен сам, без да бъде
направен опит за разговори както от подсъдимите, така и с негови роднини от
Турция. На следващо място, обясненията на подсъдимите за липса на
физическо насилие,респ. доброволно качване в колата на постр.А. се
опровергават и от констатациите на назначените СМЕ и КСППИ. Първата
дава информация за установените травматични увреждания на пострадалия и
механизма на тяхното получаване, които съответстват на заявеното от
пострадалия, а втората- за неговото психично състояние. За последното
свидетелства и полицейския служител-св.Т.А., който е установил пострадалия
в къщата на подсъдимата. „Той беше доста стресиран, беше с кърпичка,
имаше ударено по лицето. Видимо беше много притеснен, уплашен беше.
Каза че иска да си ходи“ /вж показанията на свидетеля на л.169 от делото/. От
значение е и обстоятелството, че подсъдимите многократно са отричали пред
полицейските служители, че знаят местонахождението на пострадалия А. /вж
показания на св.К. и св.Антимов/, което не кореспондира с твърдяната от тях
причина и доброволност на придвижването на А.. За липсата на доброволност
свидетелстват св.Антимов и св.С., които показания макар да се явяват
производни доказателства, служат за проверка на основните.
Що се отнася до изречените от подс.Ф. по отношения на св.А. заплахи,
доколкото същите са направени в лекия автомобил, липсват други
доказателства освен твърденията на пострадалия. Правилно съдът ги е
кредитирал изцяло, тъй в тази си част същите са последователни и
непротиворечиви.
В останалата част обясненията на подсъдимите подкрепят заявеното от
пострадалия.
От изложеното, въззивната инстанция намира за законосъобразен
9
извода на проверявания съд, че подсъдимите са осъществили престъпното
деяние по чл.142,ал.2,т.2 от НК.
За да бъде осъществен състав на това престъпление на първо място е
необходимо дееца да ограничи възможността на пострадалия да се придвижва
свободно в пространството. След това пострадалия трябва да бъде преместен,
или отведен на друго място принудително, против неговата воля. Имайки
предвид калифициращия признак, че деянието е извършено от две или повече
лица това означава, че в самото изпълнение са участвали най-малко две лица-
чл.93,т.12 от НК. Т.е. и двамата подсъдими е следвало да участват било в
принудителното преместване на пострадалия, било в отнемане възможността
му да се придвижва свободно с пространството, или в двата акта.
Както е известно, Наказателният кодекс приема за извършител този,
който участва в самото изпълнително деяние на престъплението.
Предвижването на пострадалия от неговата къща до лекия автомобил е
свързано с лишаване на същия от свободата да избере по собствено
усмотрение мястото, на което да пребивава, така и от свободата на избор на
поведение и възможността да се подчинява на собствените си желания. В
създаването на това престъпно състояние са участвали и двамата подсъдими.
Подс.Ф. е имал водещо участие, като именно чрез заплаха- вербална и
физическа е "мотивирал" пострадалия да тръгне с него и да се качи в
автомобила. Тези действия, в съчетание с отправената от подсъдимия
словесна закана, както и факта на отвличането му, пребиваването му в чужд
лек автомобил, пътуващ в неизвестна за него посока, отсъствието на каквато
и да е възможност за него да потърси и да получи помощ и съдействие са
изградили комплекс от фактори, оказали силен психологически натиск върху
пострадалия, провокирайки у него страх и притеснение. Именно под
влиянието на тези фактори, пострадалия е изпаднал в състояние на уплаха,
блокираща способността му за запазване на самообладание и за реагиране
съобразно с действителната му воля, като го е направил отстъпчив и покорен
и го е накарало да се подчини на желанието на подсъдимите /доброволното
му влизане в същата на подсъдимата/.
Подс.Х. също е имала принос в създаването на част от тези фактори, а
не просто е присъствала на отвличането. Същата е придвижила лекия
автомобил така, че да може подс.Ф. да „качи“ пострадалия и го е превозила
до нейния дом в гр.Лозница. Подс.Х. не се е противопоставила на активните
действия на подс.Ф. по качването на пострадалия в автомобила и
отправяните заплахи от страна на подс.Ф.. У нея, както и подс.Ф. е била
налице ясна и точна представа, че двамата действат против волята на
постр.А.. Поведението на подсъдимата не остава извън общия умисъл за
осъществяване на отвличането.
10
От субективна страна деянието е извършено при пряк умисъл- и
двамата подсъдими са имали ясното съзнание, че „вкарват“ пострадалия в
лекия автомобил и го привеждат в движение без негово съгласие, че той не е
желаел да напусне мястото, където пребивава, нито да пребивава на друго
място, но въпреки неговите молби, продължили до къщата на подсъдимата-
мястото, където са решили да преустановят движението и да реализират
състава на друго престъпление. Престъплението е осъществено от двамата
подсъдими при задружна престъпна дейност, като всеки един от тях е
допринесъл за настъпване на общественоопасните му последици и е съзнавал,
че осъществява деянието при общност на вината.
Предвид така посочената и приета квалификация за всеки един от
дейците, съдът намира, че е налице непрецизност по отношение на приетата
необходимост за допълнително обективиране на института на съучастие по
отношение на подсъдимите- чл.20,ал.2 от НК. Това е така, тъй като формата
на задружната им дейност е включена имплицитно в квалифициращото
обстоятелство по чл.142, ал.2, т.2 от НК. Поради изложеното, присъдата на
РОС следва да бъде отменена в частта, с която е прието, че двамата
подсъдими са извършили деянието в съучастие като съизвършители помежду
си и същите следва да бъдат признати за невинни и оправдани по
повдигнатото обвинение в тази му част.
Напълно законосъобразен е и извода на проверявания съд, че
подсъдимите в съучастие са осъществили състава на чл.142а ал.1 вр. чл. 20,
ал.2 от НК. Това е така, тъй като след като пострадалия бил отвлечен, същият
е заведен от двамата подсъдими в домът на Х., където той е държан против
волята си, като е бил лишен от възможност доброволно да напусне това
място.
Доктрината и практиката са изяснили въпроса, че изпълнителното
деяние на престъплението по 142а ал.1 от НК, а именно- противозаконното
лишаване от свобода - обикновено се извършва при съвкупност от действие и
бездействие. Освен това, предвид спецификата на изпълнителната дейност,
налице е продължено престъпление, чието начало е първият момент, в който
се осуетява възможността на пострадалия да се придвижва свободно, по
собствена воля, в пространството и приключва с преустановяване на
препятстваната възможност за самостоятелно взимане на решение в такава
насока. Така изложеното, пренесено на плоскостта на конкретния казус,
означава, че когато двамата подсъдими са държали противно на волята
11
пострадалия А. в къщата на подс.Х., те целенасочено са реализирали действие
по противозаконното му лишаване от свобода, ограничавайки възможността
му за собственото придвижване в пространството. Това състояние не е
доброволно отстранено от тях, а след намесата на органите на реда.
Неоснователни са възраженията на защитата на подсъдимите, че
пострадалия е имал обективна възможност да излезе от къщата. По
отношение на обстоятелството, че вратата на къщата е била заключена
показания дава както пострадалия, така и полицейския служител-св.К.. Факта,
че в къщата е имало телефон, който пострадалия е можел да използва не
променя достигнатия извод. Няма спор, че постр.А. за първи път влиза в
къщата на подс.Х., като същия не познава обстановката,респ. не разполага с
информация за наличен телефон, а самият той не е притежавал такъв.
Пострадалият е бил информиран от двамата подсъдими, че ще „стои там до
понеделник“, поради което и имайки предвид предшестващите вербални и
физически заплахи не е направил опит да се освободи.
Ето защо настоящата инстанция споделя като правилни и обосновани
правните изводи на първостепенния съд по отношение на това, че двамата
подсъдими осъществили от обективна и субективна страна състава на
престъпление по чл.142а ал.1 вр. чл. 20, ал.2 от НК. От субективна страна
деянието е извършено при форма на вината пряк умисъл, като всеки от
подсъдимите е съзнавал общественоопасния му характер и неговите
последици и е целял настъпването им. Налице е общност в умисъла на
извършителите, като всеки от тях е съзнавал, че извършва деянието в
съучастие, като съизвършител с другия.
Приетите за установени обстоятелства от фактическа страна
съответстват на правната квалификация по чл.142 от НК и по чл.142а от НК.
Декларативно заявената от защитника на подсъдимите претенция, че е
невъзможно съвместно прилагане на съставите по чл.142 от НК и чл. 142а от
НК е неоснователна. В конкретния случай, са налице отделни деяния, които
реализират състава на две отделни престъпления, които са осъществени при
условията на реална съвкупност. По отношение на същото проверявания съд е
изложил аргументирани съображения с които настоящия състав се
солидализира напълно и не счита за нужно да ги преповтаря.
За деянието по чл.144,ал.3,вр. ал.1 на НК по отношение на подс.Ф..
За последното още в ТР № 53 от 18.09.1989г. по н.д. №47/89г. ОСНК
на ВС е изяснил: то е насочено срещу личната свобода на гражданите в най-
широк смисъл; от обективна страна изисква обективиране чрез думи или
действия на закана с убийство спрямо конкретно лице, която да е възприета
от него и би могла да възбуди основателен страх за осъществяването й; от
субективна страна деецът следва да съзнава съдържанието на заканата и че тя
е възприета от заплашения като действителна такава, без да е необходимо
лицето действително да се е изплашило, а само да съществува основание тя
да би могла да се осъществи. Именно в тази насока подлежи на изследване от
12
съда доказателствената съвкупност, което в настоящия случай проверявания
съд е сторил, включително и чрез констатациите на назначената КСППЕ,
възприемайки изцяло изводите й.
Първоинстанционният съд е изложил убедителни аргументи в подкрепа
на извършено деяние по чл.144,ал.3 от НК. Действително, за изречената
закана, свидетелства единствено св.А., което е логично, след като в този
момент в лекия автомобил са се намирали само пострадалия и подсъдимите.
Съобразявайки обстоятелствата, при които заканата е била изречена и
възприета от св.М. /след принудително въвеждане в лекия автомобил и
употребеното за това насилие-вербално и физическо/, ведно с известното на
пострадалия обстоятелство, че подсъдимия е търпял наказание „лишаване от
свобода“ в Турция сочат на възбуждане на основателен страх от неговото
осъществяване. В своите показания пострадалия е заявил, че подс.Ф. е
наркоман и 10години е бил в затвор в Турция, „ Аз останах самичък, направо
ми се плачеше.Помислих, че ще ме бият или убият и в къщи никой не знае
къде съм“/вж показания на л.79 от ДП,надлежно приобщени от
първоинстанционния съд/. В подкрепа на направения извод е и изготвената
КСППЕ. Констатациите на последната са, че „по време на инкриминираното
деяние/пострадалия/ е разгърнал остра реакция на стрес и е изпитал
нормалпсихологичен страх в отговор на конкретния стимул, който е
възприет като риск за здравето и живота“. При освидетелстването на
пострадалия вещите лица са установили т.нар. „Адапционна тревожна
реакция, като неадаптивен отговор на преживения стрес. Като по-басизни се
явяват: засилено беспокойство, напрежение, опасения и чувство за
несигурност, като и симптоми от невротичния регистър-колебания в съня,
тонуса, раздразнителност и затруднена концентрация“ /вж КСППЕ на л.118 от
ДП/. На въпроса на защитата на подсъдимите за „симулиране“ от страна на
А., вещите лица дават отговор, че от проведеното изследване „няма данни
лицето да манипулира или измисля факти и обстоятелства“ /вж разпит на
вещите лица на л.156 от делото/.
Отправяне на думите към пострадалия от страна на подс.Ф.: „Аз в
Турция не съм убил човек, ама теб ще те убия “, предшествано от
упражненото насилие за качването в колата и известното на пострадалия
обстоятелство, че подсъдимия е търпял наказание „лишаване от свобода“ е
напълно достатъчно, за да бъдат изпълнени с необходимото съдържание
всички обективните и субективни елементи на осъществената закана с
убийство. Правилно окръжният съд е приел, че в случая осъществената закана
с думи е могла обективно да предизвика основателен страх у пострадалия с
оглед начина и средствата, с които е манифестирана в конкретната
обстановка. При преценката дали процесната закана би могла да възбуди
основателен страх от осъществяване не могат да бъдат игнорирани и силно
влошените отношения между страните предвид многократните спорове между
тях, преди инкриминираната дата.
Съобразявайки изложеното, настоящия състав намира, че правилно
13
деянието е било квалифицирано по чл.144,ал.3,пр.1 от НК.
По основанието на жалбата за допуснато нарушение на
материалния закон при определяне размера на наказанието.
При индивидуализацията на наказанията съдът не е допуснал
нарушение на закона.
За извършено престъпление по чл.142,ал.2,т.2 от НК законът предвижда
наказание от седем до петнадесет години „лишаване от свобода“. При
определяне на неговия размер правилно проверявания съд е съобразил като
смекчаващо отговорността обстоятелства чистото съдебно минало на
подсъдимите, добрите характеристични данни за подс.А. Х., трудова
ангажираност и грижа за семейство и деца, както и приносът й в извършване
на деянието- нейната второстепенната роля.
При определяне на обществена опасност на деянието и дееца правилно
съдът е отчел факта на роднинската връзка между пострадалия и подсъдимите
/баща-син и дъщеря/ и повода-прехвърляне на имота. Тези факти няма как да
бъдат игнорирани при решаването на въпроса за наказанието на подсъдимите,
тъй като пряко се отразяват на техните подбуди за извършване на
отвличането. Не е без значение, че случаят е представлява битов конфликт
между роднини, макар същите да не са поддържали близки отношения и
контакти. Подсъдимите в този случай не са действали хладнокръвно и
обмислено, а са били водени от емоционалното си отношение към
пострадалия, във връзка с прехвърлянето на имота на трето лице, което
обстоятелство смекчава отговорността им. С оглед изложеното дотук,
настоящият съдебен състав не намира основания за различни изводи от
направените от проверявания съд по фактите във връзка с обществената
опасност на подсъдимите. Конкретното деяние разкрива по-ниска степен на
обществена опасност в рамките на престъпленията от този вид. В основата на
мотивацията за извършването му са междуличностни отношения с битов
характер и емоционални подбуди.
Изложеното, ведно с високия минимум на предвидената от
законодателя санкция, въведен с последното изменение на нормата на чл.142,
ал.3 от НК от 2010г., предполагат още по-внимателно индивидуализиране на
конкретното наказание и преценка на всички обстоятелства от кръга на тези
по чл.54 от НК, което в случая е сторено.
В светлината на изложеното, настоящия състав намира, че в
конкретния случай са налице предпоставките на чл.55 от НК, както правилно
е съобразил и проверявания съд. Тази норма е приложима тогава, когато е
констатирана обществена опасност, значително по-ниска от типичната за този
вид престъпления. Това отклонение от стандарта, заложен в правната норма,
прави законовите рамки на санкционната й част несъответни поради
несъразмерна тежест и налага, в името на справедливостта, тяхното
14
намаляване.
Така индивидуализирано, наказанието удовлетворява изискванията
на чл.54 от НК и е в достатъчна степен изпълнява целите на наказанието по
чл.36 от НК. То е съразмерно на тежестта на извършеното престъпление /като
е взета предвид и водещата роля на подс.Ф./, достатъчно за постигане на
съответните положителни промени в съзнанието на подсъдимите и
превъзпитаването им към спазване на законите и добрите нрави и затова е
справедливо.
За престъпление по чл.142а,ал.1 от НК законодателя е предвидил
наказание „лишаване от свобода“ до шест години.
При индивидуализацията на наказанието правилно съдът е съобразил
изложените по-горе обстоятелства,както и оказаната помощ на пострадалия,
като не е приложил нормата на чл.55 от НК. Това е така, доколкото
предвиденото в НК наказание за престъплението по чл. 142а, ал.1 от НК, при
липса на специален минимум, в конкретния случай не се явява несъразмерно
тежко.
По отношение престъплението по чл.144,ал.3 по отношение на подс.
Ф..
Както беше посочено по-горе, престъпният състав по чл.144, ал.3 вр.
ал. 1 НК не предполага установяване на действително възбуден у пострадалия
страх от заканата с убийство, а на възможността за възникване на такова
състояние. Ето защо, отчитайки степента на въздействие на заканата върху
психиката на пострадалия и на физическото му здраве при
индивидуализацията на наказанието, съдът не е нарушил закона.
Определеното наказание от една години и шест месеца „лишаване от
свобода“ е пропорционално спрямо извършеното престъпление. Същото е
съответно и на обстоятелството, че от отвличането на пострадалия през
последвалото противозаконно лишаване от свобода до освобождаването му е
изминал период от време от няколко часа. Доколкото наложеното наказание
гарантира постигането на нужния баланс между обществения интерес от
санкциониране на престъпната проява и индивидуалния интерес на самия
подсъдим от налагане на справедливо наказание, не се налагала корекция в
размера му.
Правилни са изводите на проверявания съд, че подсъдимите не
представляват висока обществена опасност, както и че не е необходимо да
бъдат изолирани от обществото. При оценката смекчаващите отговорността
обстоятелства, които окръжният съд е взел предвид – добрите
характеристични данни, чистото съдебно минало, краткосрочността на
съставомерното поведение и обстоятелството, че деянието е било
емоционално мотивирано и отличаващо се с емоционална импулсивност,
окръжният съд правилно е заключил, че престъпленията съществено се
отличават от типичните прояви от този тип и спрямо дейците следва да се
подходи със снизхождение, като им се даде възможност за поправяне и
15
превъзпитание чрез прилагане на института на условното осъждане.
Определеният изпитателен срок /3г. на подс.Х. и 5г. за подс. Ф./ също е
сериозна тежест за извършителите, за които е налице възможността, при
следваща евентуална престъпна проява от тяхна страна, наложените им
наказания“лишаване от свобода“ да бъдат активирани.
Представените пред апелативната инстанция писмени доказателства в
контекста на отношенията между пострадалия и подсъдимите не водят до
промяна на достигнатия извод. Видно от нот.акт №24/13.10.2022г.
съсобствениците на процесния имот са учредили право на пострадалия на
пожизнено и безвъзмездно ползване на имота. В резултат на горното, същият
ден последния е направил отказ от заведения от него иск срещу подсъдимите
по чл.45 от ЗЗД за претърпените неимуществени вреди от извършените
престъпления. Изложеното води до извода за уреждане на отношенията
между пострадалия и подсъдимите по гражданскоправен ред, мотивирани от
учреденото право на ползване, но същото не смекчава отговорността на
последните и не рефлектира върху процеса на индивидуализация на
наказанията.
По изложените съображения въззивния състав не счита, че
проверявания съд е индивидуализирал наказанията като е игнорирал, или е
подценил значението на някое от смекчаващите отговорността
обстоятелствата, или е надценил някое отегчаващо такова. Данните за
личността на подсъдимите не мотивират необходимост от намаляване
размера на наказанието. В противен случай би се стигнало до неоправдано
игнориране на генералната превенция, за постигането на която съдът също е
длъжен да следи. В случая не е налице несъответствие между наложените
наказания, обществената опасност на деянието и на дееца, на приетите по
делото смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства, както и на
целите по чл. 36 от НК, поради което оплакването за явна несправедливост на
наказанието се явява неоснователно.
По приложението на чл.9,ал.2 от НК
Този законов текст е приложим, когато деянието само формално
осъществява признаците на престъплението, но поради своята
малозначителност не е общественоопасно, или неговата обществена опасност
е явно незначителна.
Липсата на обществена опасност, категорично е неприложима към
конкретния случай. Осъществени са престъпления, напълно кореспондиращи
със законодателната идея за общественоопасно поведение, което следва да
бъде криминализирано. Реално е нарушено конституционно защитеното
16
право на свободна човешка воля.
Жалбоподателите претендират незначителност на обществената
опасност. Такава е налице, когато степента на засягане на охранявания обект е
минимална. От значение са всички обективни характеристики на деянието,
като начин на осъществяване, броят на извършителите, използваните средства
и други специфики на поведението, осъществяващо изпълнителното деяние.
Такива са също обстановката, особеностите на жертвата, предизвиканите
допълнителни несъставомерни последици. Следва да се съобразят и
особеностите на дееца, неговите подбуди и цели, тъй като те косвено
рефлектират върху деянието и върху преживяванията на пострадалия. При
това, нормата на чл.9, ал.2 от НК поставя изрично изискването за "явна"
незначителност, т. е. да е очевидна и безспорна.
Преценката на така очертания кръг от обстоятелства дава основание
за категоричен извод, че въззивният съд е приложил правилно материалния
закон.
Налице са редица обстоятелства, които не водят до извод за явна
незначителност на обществената опасност. Налице е по-тежко квалифициращ
признак-деянието да е извършено от две лица,използването на сила и
заплашване, както и моторно превозно средство. От значение е, че деянието
по чл.142 от НК е съпроводено и с престъпление по чл.142а от НК, а за
подс.Ф. и по чл.144 от НК. След промяната в НК /ДВ бр. 26 от 06.04.2010г./
отвличането е уредено като самостоятелно престъпление, различно от
противозаконното лишаване от свобода, за което се носи самостоятелна
наказателна отговорност. Изложените характеристики на деянията и дейците
дават основание да се приеме, че обществената опасност на инкриминираното
им поведение не е "явно незначителна", а както беше посочено по-горе ниска,
което е довело и до приложението на чл.55 от НК.
Акцентираните от защитата на подсъдимите мотив за извършване на
престъпленията и подобряване на отношенията между пострадалия и
подсъдимите към този момент не водят до извода за приложимост на нормата
на чл.9,ал.2 от НК. Използването от подсъдимите на противозаконни
/престъпни/ способи за разрешаване на възникналия с пострадалия
имуществен спор, вместо предвидения законов ред, само по себе си обуславя
такава степен на обществена опасност на осъществените от тях деяния, която
не изключва отрицателното им въздействие върху обществените отношения -
обект на защита чрез инкриминираните им престъпления, а напротив- реално
ги застрашава, което изключва приложението на чл.9, ал.2 от НК и обуславя
оставяне на това искане на жалбоподателите без уважение.
По изложените съображения, настоящата инстанция счита, че
обжалваната присъда следва да бъде изменена само досежно приложение на
чл.20,ал.2 за извършено престъпление по чл.142,ал.2,т.2 във вр. с ал.1 от НК,
като в останалата част бъде потвърдена.
Водим от горното и на основание чл.337,ал.1 от НПК, въззивният съд
17
РЕШИ:
ИЗМЕНЯ Присъда №10 от 18.11.2021г. по НОХД №258/2021г. по
описа на Окръжен съд – Шумен, като
ОТМЕНЯ присъдата в частта, с която подсъдимата А. Р. Х. и
подсъдимия А. Р.ем Ф. са признати за виновни да са извършили деянието по
чл.142,ал.2,т.2 във вр. с ал.1 от НК в съучастие като съизвършители, като ги
признава за невиновни и ги оправдава по обвинението в тази му част във
връзка с чл. 20, ал.2 от НК.
ПОТВЪРЖДАВА присъдата в останалата й част.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване в 15 дневен срок от
съобщаването му пред ВКС на РБ.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
18