РЕШЕНИЕ
№
………..
гр. София,
24.06.2019
г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, І-20 състав, в публично заседание на единадесети март две
хиляди и деветнадесета година в състав:
СЪДИЯ: АЛБЕНА БОТЕВА
при
секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа гр. дело № 1708/2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Образувано
е по искова молба с вх. № 17932/07.02.2018г., предявена от Н.Т.Н., с ЕГН: **********, адрес: с. Веселиново, Общ Тунджа, ул.
„*******, против Г.Ф., с адрес: ***.
Ищецът
Н.Т.Н. твърди, че на 18.11.2015 г., около 23.20 часа, на път I-7, 247 км., К.И.А.,
при управление на лек автомобил „Кия“, с
рег. № ******, нарушил правилата за движение по пътищата, изгубил контрол върху
управлението на автомобила и реализирал пътно-транспортно произшествие (ПТП), при
което автомобилът напуснал пътното
платно и се преобърнал в дясно по посока на движението.
По
случая било образувано
досъдебно производство № 288/2015 г. по описа на ПУ – Ямбол.
Ищецът
твърди, че при настъпване на описаното ПТП е пътувал на предната дясна седалка
на автомобила. В резултат на ПТП, ищецът получил следните увреждания: Загуба на
съзнание; Контузия на главата; Контузия на мозъка; Мозъчно сътресение; Рана на
лицето с неравни ръбове и кръвонасядане в околността; Фрактура на латерална
част на лява ключица; Травма на лумбалния отдел с оформяна на флегмон;
Световъртеж от централен произход; Окуловестибуларен и дискоординационен
синдроми; Тревожно депресивен синдром; Двустранен лумбо-радикулерен синдром;
Десностранна хемихипестезия за лицева и телесна половина; Намален слух
двустранно.
След
ПТП, ищецът бил
настанен за лечение в МБАЛ „Св. Пантелеймон“ АД - гр. Ямбол, където било проведено оперативно и
медикаментозно лечение.
Няколко
месеца след произшествието претърпял две нови хирургични интервенции в областта
на гърба. Вследствие получената рана на главата, ищецът започнал да изпитва
силно главоболие със световъртеж, замайване и нарушение в походката. След
извършен преглед било установило, че е получил и световъртеж от централен
произход, преходен окуловестибуларен и дизкоординационен синдроми, тревожно
депресивен синдром, двустранен лумбо-радикулерен синдром, десностранна
хемихипестезия за лицева и телесна половина, намален слух двустранно. В
резултат на претърпяното произшествие ищецът изпитал силен стрес. Станал силно
раздразнителен, неспокоен и потиснат, с честа смяна на настроенията, започнал
да избягва контакти с хора извън семейството му. Имал нужда от чужда помощ при
обслужването му, което от своя страна създало у него чувство на зависимост от
близките му. Ищецът твърди, че към предявяване на исковата молба, не е
възстановен от претърпените телесни увреждания, като продължавал да търпи
негативни психически изживявания във връзка с произшествието.
В
исковата молба се твърди, че към момента на настъпване на процесното ПТП,
гражданската отговорност на виновния водач не е била застрахована. За събитието
ищецът уведомил Гаранционния фонд, но му било отказано изплащане на
обезщетение.
Предвид
изложеното, ищецът моли, да бъде
постановено решение, с което ответникът да бъде осъден да му заплати
сумата от 150 000 лева – главница,
представляваща обезщетение за
претърпените неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху сумата,
считано от 10.01.2017 г. до окончателното плащане. Ищецът претендира и
направените по делото разноски.
В
срока по чл. 131 ГПК, ответникът Г.Ф. е
депозирал отговор на исковата молба. Ответникът оспорва иска с възражението, че
е неоснователен. Поддържа, че по делото не се установява процесното ПТП да е
виновно и противоправно причинено от водача К.А.. Твърди, че към исковата молба
не са представени доказателства, установяващи твърдения от ищцата механизъм,
обстоятелства и причини за произшествието, като представения констативен
протокол не е годно доказателство в тази насока, доколкото е изготвен по данни
на ищеца.
Ответникът
релевира възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на
ищеца, който бил без поставен предпазен колан.
Ответникът
заявява, че претендираното от ищеца обезщетение за неимуществени вреди е
прекомерно и счита, че не отговаря на получените увреждания и на съдебната
практика.
Третото
лице помагач на страната на ответника – К.И.А., не изразява становище по
иска.
Съдът
приема от фактическа и правна страна следното:
Предявен е иск с правна квалификация чл. 288, ал. 1,
т. 2, б. „а“ от КЗ -отм., но приложим в конкретния случай, тъй като правопораждащият
факт е настъпил при действието му (в този смисъл: Решение
№ 208/02.09.2013 г. по т.д. № 364/2011 г. на ВКС, ІІ ТО, Определение №
240/31.03.2011 г. ч.т.д. № 223/2011 г. по описа на ВКС, І ТО, в което е прието, че релевантен за приложимия закон по отношение на
отговорността на Гаранционния фонд, е моментът на настъпване на ПТП като
застрахователно събитие, а оттук и релевантността на наличието или липсата на
застраховка към този момент, и др.).
Съгласно
разпоредбата на чл. 288, ал. 1, т. 2, б. „а“ от КЗ (отм.), Гаранционният фонд изплаща
обезщетения по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на
автомобилисти за имуществени и неимуществени вреди, причинени от
пътнотранспортното произшествие, настъпило на територията на Република
България, на територията на друга държава членка или на територията на трета
държава, чието национално бюро на застрахователите е страна по Многостранното
споразумение, и е причинено от моторно превозно средство, което обичайно се
намира на територията на Република България, и виновният водач няма сключена
задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Видно от законовата разпоредба, за да бъде
уважен искът, следва да бъде установено осъществяването на следните
кумулативно предвидени материалноправни предпоставки: деликт с всички кумулативно
дадени елементи от фактическия му състав /противоправно деяние, вреди, причинно
- следствена връзка между вредите и деянието и вина на извършителя/; непозволеното увреждане да е извършено на
територията на Република България и да е причинено от моторно превозно
средство, което обичайно се намира на територията на Република България, и
виновният водач да няма сключена задължителна застраховка „Гражданска
отговорност на автомобилистите“.
В
настоящия случай не се спори по делото, че към 18.11.2015 г. (датата на
процесното ПТП), за лек автомобил „Кия“, с рег. № ******, управляван от К.И.А., не е
имало застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, респ.
гражданската отговорност на К.И.А., при управление на лекия
автомобил, не е била застрахована. Този факт е отделен
като безспорен и ненуждаещ се от
доказване в отношенията между страните по делото (с определение от 11.03.2019 г., л. 178),
Установяват
се и останалите правопораждащи правото на ищеца юридически факти, представляващи елементи от
фактическия състав на чл. 45 ЗЗД.
Не се спори по делото, че на 18.11.2015 г., около
23.20 часа, на път I-7, 247 км., К.И.А.,
при управление на лек автомобил „Кия“, с рег. № ******, виновно е нарушил
правилата за движение по пътищата, в резултат на което е било реализирано
пътно-транспортно произшествие. Този факт е приет за безспорен и ненуждаещ се
от доказване в отношенията между страните по делото – с определение от 11.03.2019
г.
Не се спори по делото, че при настъпване на
процесното ПТП, ищецът е бил пътник в лек автомобил „Кия“, с рег. № ******,
както и че е пострадал при ПТП. Това е видно и от Констативен протокол за ПТП с
пострадали лица, съставен от дежурен ПТП при ОД на МВР - Ямбол.
Тези факти се установяват и от споразумение, обективирано в протокол от
открито съдебно заседание от 07.11.2018 г. по НОХД № 832/2018 г. по описа на Районен
съд – гр. Ямбол, с което К.И.А., с ЕГН: **********, е признат за виновен за
това, че на 19.11.2015 г., около 00.00 ч. на път 1-7, в отсечката
автомагистрала „Тракия“ - с. Веселиново, при управление на МПС - л.а. „КИА“ с
рег. № ******, е нарушил правилата за движение по пътищата, визирани в чл. 5,
ал. 3, т. 1, чл. 8, ал. 1, чл. 20, ал. 1 и ал. 2, чл. 21, ал.1 от ЗДвП и чл.67,
ал.1 от ППЗДвП, като при движение извън населено място със скорост от 112 км/ч,
е загубил контрол над управлението на автомобила и напуснал дясното платно за
движение, навлязъл в крайпътни площи, при което е предизвикал ПТП и по непредпазливост
е причинил средни телесни повреди на повече от едно лице - на Н.Т.Н. от с.
Веселиново - телесна повреда, изразяваща се в счупване на лява ключица, което е
довело до трайно затрудняване движенията на левия горен крайник, и на Г.И.В.от
с. Веселиново - две средни телесни повреди, изразяващи се в охлузни рани в
областта на главата, сътресение на мозъка с изпадане в безсъзнателно състояние,
белодробна контузия и травматичен шок, довели до разстройство на здравето,
временно опасно за живота му, както и счупване на дясна раменна кост, довело до
трайно затрудняване на движенията на десния горен крайник, като деянието е
извършено в пияно състояние - с концентрация на алкохол в кръвта на
подсъдимия от 1,57 на хиляда и водачът е неправоспособен – престъпление по
чл.343, ал.3, б. „а“ вр. с ал.1, б. „б“ вр. чл.342, ал.1 от НК. За извършеното
престъпление, на виновния водач е наложено наказание „Лишаване от свобода” за
срок от от две години, изтърпяването на което, на основание чл. 66, ал. 1 НК, е
отложено за срок от 4 години.
Съдът приема, че в споразумението от 07.11.2018 г. е допусната техническа
грешка и процесното ПТП е реализирано на
18.11.2015 г. (а не както е посочено в него на 19.11.2015 г.), което е
видно от представения по делото Констативен протокол за ПТП с пострадали лица
(л. 12), и Протокол за оглед на
местопроизшествие (л. 154), съставени по повод процесното ПТП.
Следва и да се посочи, че нарушението по чл. 20, ал. 1 ЗДвП е приложимо
доколкото не е установено нарушение от страна на водача на режима на скоростта
на движение, в резултат на което водача губи контрола за движение върху лекия
автомобил. Нарушение на чл. 20, ал. 1 ще има тогава, когато водачът губи
контрол върху автомобила поради други причини, извън режима на скорост. Такива
биха могли да бъдат липсата на внимание при управление, разсейване, заспиване и
др. Всяко нарушение на режима на скоростта в резултат на несъобразяване с
пътните условия е нарушение по чл. 20, ал. 2 ЗДвП (в този смисъл са: решение 353/04.12.1991
г. по н. д. № 366/91 г. на ВКС, решение 35/26.02.2016 г. по н.д. № 96/16 г. на ВКС, ІІ НО, решение 5/2012 г. по
н.д. 2900/2011 г. на ВКС, решение № 43/2015 г. по н.д. 1604/14 г. на ВКС, І НО.
Съгласно
чл. 413, ал. 2 от Наказателно-процесуалния кодекс (НПК), влезлите в сила
присъди и решения са задължителни за гражданския съд по въпросите: извършено ли
е деянието, виновен ли е деецът и
наказуемо ли е деянието. Аналогична е разпоредбата и на чл. 300 ГПК. Одобреното
от съда споразумение за решаване на делото има последиците на влязла в сила
присъда – по силата на чл. 383, ал. 1 НПК, а и нормата на чл. 413, ал. 3 НПК
изрично предвижда, че разпоредбите на ал. 2 се прилагат и за актовете по глава
двадесет и девета (какъвто е постановеното от Районен съд – Ямбол определение,
с което е одобрено споразумението).
Следователно
и при отчитане на обективните и субективни предели на одобреното от Районен съд
– Ямбол споразумение, настоящият съдебен състав трябва да зачете силата на присъдено нещо на съдебния акт и да
приеме, че от него се установяват
първите три от посочените предпоставки по чл. 45 ЗЗД, а именно, че К.И.А.
е извършил деянието, че то е
противоправно, че деянието е извършено виновно, както и че на ищеца е причинена
вреда, изразяваща се в описаните в споразумението увреждане – счупване
на лява ключица, което е довело до трайно затрудняване движенията на левия горен крайник.
Доколкото това увреждане е елемент от престъпния състав на престъплението
средна телесна повреда, то силата на присъдено нещо на одобреното споразумение
обхваща и установяването на неговия вид и характер, както и пряката причинна
връзка с извършеното противоправно деяние, поради което и е задължителна за гражданския
съд (решение № 135 от 13.10.2014 г. по т. д. № 3945/2013 г. на ВКС, І т. о.,
решение № 22 от 05.05.2011 г. по т. д. № 368/2010 г. на ВКС, І т. о. и др.).
Ето защо и съдът приема, че по делото е установено, че в резултат на виновното
и противоправно поведение на водача К.И.А., на 18.11.2015
г., на ищеца е причинено описаното в споразумението травматично увреждане – счупване
на лява ключица.
Ищецът
твърди, че в резултат на процесното ПТП е получил и следните увреждания: Загуба
на съзнание; Контузия на главата; Контузия на мозъка; Мозъчно сътресение; Рана
на лицето с неравни ръбове и кръвонасядане в околността; Травма на лумбалния
отдел с оформяна на флегмон; Световъртеж от централен произход;
Окуловестибуларен и дизкоординационен синдроми; Тревожно депресивен синдром;
Двустранен лумбо-радикулерен синдром; Десностранна хемихипестезия за лицева и
телесна половина; Намален слух двустранно.
От
събраните по делото писмени доказателства и от заключението по
съдебно-медицинската експертиза, извършена от д-р М.Х.М. (специалист –
ортопедия и травматология), също се установяват, че в резултат на процесното ПТП
от 18.11.2015 г., ищецът Н.Т.Н., е получил счупване на лява ключица (счупване
на латералната част на лявата ключица). Освен това, видно от СМЕ, в резултат на
процесното ПТП, ищецът е получил и следните увреждания:
-
Контузия
на главата;
-
Мозъчно
сътресение;
-
Разкъсно
– контузна рана в областта на главата;
-
Контузия
на лумбалния отдел на гръбначния стълб и на меките тъкани около него с развитие
на хематом, който е предизвикал образуването на сером и развитието на
абсцедиращ флегмон в тази област.
В
СМЕ е посочено, че счупването на латералната част на лявата ключица засяга външната една
трета на коста. Патоморфологично е налице разместване и хематом в тази област.
От медико-биологична гледна точка се касае за трайно нарушение на функцията на
левия горен крайник за период, по-голям от 30 дни.
Контузията
на лумбалния отдел патоморфологично е довела до развитието на хематом в подкожието, който се
е превърнал в сером и впоследствие се е развило локално възпаление с образуване
на кухина, съдържаща гнойна колекция.
На
ищеца е било проведено болнично лечение за периода от 19.11.2015 г. до
23.11.2015 г., което е включвало имобилизация на ключицата с ортеза,
водно-солеви разтвори, обезболяващи, противооточни, витамини и хирургична
обработка на раната.
За
периода от 05.01.2016 г. до 08.01.2016 г., ищецът е бил настанен за лечение в
болница, при което е била извършена радикална ексцизия на кожната лезия и
евакуиране на подкожния серум с радмери 30 мм – 40 мм. Проведена е била
антибиотична терапия, аналгетици и витамини.
За
периода от 25.01.2016 г. до 27.01.2016 г., ищецът отново е бил настанен за
лечение в болница. Била е извършена оперативна интервенция – екцизия,
некректомия и дренаж на гнойната колекция, водно-солеви разтвори клиндамицин и
аналгетици.
През
периодите, в които не е бил в болница, ищецът е провеждал амбулаторно лечение,
свързано с ексудиращите рани и бактериалното възпаление.
Срокът
на лечение на описаните увреждания и възникналите усложнения е продължил от
19.11.2015 г. до края на месец февруари 2016 г.
Болките
и страданията са били свързани със счупването на ключицата, патологичните
движения на фрагментите и дразненето на периоста, с развитието на фрактурен
хематом и посттравматичен оток, както и с невъзможността да се ползва крайника
в ежедневието. Развитието на хематома в лумбалната област и образуването на
абсцедиращ флегмон е довело до дискомфорт, интоксикация, болки и ограничена
подвижност в тази част на тръбначния стълб.
Вещото
лице е констатирало, че в представената медицинска документация няма данни за
последващи усложнения в лечението на описаните травми. Ето защо, вещото лице е
приело, че травмите са излекувани напълно.
В
открито съдебно заседание на 11.03.2019 г., вещото лице д-р М. уточнява, че
след като е представил заключението в съда е извършил личен преглед на ищеца и
е установил, че левият горен крайник е възстановен напълно от травмата на
ключицата – без деформация в зоната на счупването, като активните движения са
възможни в пълен обем. Вещото лице е установило по отношение на травмата в
лумбалния отдел, че е налице груб цикатрикс от вторично зарастване на раната,
който при определени движения се опъва и дава лек дискомфорт и болка.
По
делото е прието и заключението по съдебно-медицинската експертиза, извършена от
д-р П.С.П.
(специалист – неврохирург), в което е посочено, че в резултат на процесното
ПТП, ищецът е получил следните увреждания:
-
Черепно – мозъчна травма,
състояща се от следните компоненти: сътресение на мозъка; Разкъсно –
контузна рана в областта на главата и кръвонасядане в околността; Контузия на
главата; Световъртеж
от централен произход като последица от черепно-мозъчната травма.
Сътресението на мозъка е протекло със степенна промяна в яснотата на
съзнанието (зашеметяване, объркване) след травмата, без медицински данни за
настъпило безсъзнателно състоение (кома)
и е реализирало медико-биологичния критерий разстройство на здравето,
неопасно за живота. Контузията на главата и разкъсно-контузната рана на лицето
са причинили на ищеца болки и страдания. Било е проведено комплексно болнично
лечение, включващо: режим на легло, активно неврологично наблюдение,
медикаменти.
При първоначалното постъпване в болничното заведение, ищецът е бил в
тежко увредено общо състояние, в съзнание, контактен, адекватен. Оценен по
Глазгоу кома скала (ГКС) на 15 т. (максимален брой). В неврологичния статус не
са установени отклонения от нормата.
Поради появата на внезапен световъртеж, последван от главоболие и гадене,
в периода от 25.03.2016 г. до 29.03.2016 г., ищецът е бил лекуван в Отделение
по нервни болести на УМБАЛСМ „Н.И.Пирогов“ с диагноза: световъртеж от централен
произход. Преходен окуловестибуларен и дискоординационен синдроми. На
ищеца били направени изследвания. В медицинската документация, в неврологичния
статус, били описани хоризонтален нистагъм на ляво, десностранна хемихипестезия
за лицева и телесна половина, дисметрия при носо-показалечната проба, симптома
на Ромберг. След проведеното лечение е изписан с подобрение, с лек
дискоординационен синдром и лечение за дома.
Вещото лице е посочило, че при сътресение на мозъка, мозъчната
симптоматика е най-интензивна в първите седем дни. В този период, пациентите се
оплакват от главоболие, гадене, световъртеж при рязка промяна в положението на
главата. Под въздействието на лечебно-хранителния режим и симптоматичните
медикаменти, постепенно оплакванията намаляват по интензитет и отзвучават.
Възстановителният период при сътресение на мозъка, при правилно проведено
лечение и режим и при нормално протичане на оздравителния период, е в рамките
на 3-5 седмици.
Относно последиците за здравето на ищеца, вещото лице е посочило, че
сътресението на мозъка е функционално-динамично нарушение на мозъчната функция,
при което няма патологични промени в паренхима на мозъка. Трайни последици не
се очакват, обичайно лечението приключва успешно. След възстановителния период, при част от
пациентите са възможни епизоди от главоболие при емоционално или физическо
натоварване и при промяна в атмосферното налягане. Това главоболие се влияе много добре от
обезболяващи медикаменти и постепенно отзвучава.
Вещото лице е констатирало, че в материалите по делото липсва медицинска
документация за настъпили усложнения, поради което и състоянието на ищеца би
следвало да е стабилизирано.
Заключенията по СМЕ са изготвени от вещи в съответната област на
науката лица, които са висококвалифицирани експерти, за чиято професионална
компетентност и добросъвестност не са налице основания за поставянето им под
съмнение. Заключенията са пълни, ясни и обосновани, вещите лица са съобразили
всички обективни данни по делото, поради което и съдът не намира основание да се съмнява в тяхната
правилност и ги кредитира
По делото са събрани гласни доказателства чрез разпита на свидетелката К.Ж.В..
Съдът,
прецени със засилена критичност показанията на свидетелката Василева, предвид
най-близката й родствена връзка с ищеца (свидетелката е негова майка). След
като взе предвид, обаче, че показанията и на разпитания свидетел са
последователни, непротиворечиви, взаимно допълващи се, почиващи на непосредствени впечатления и
кореспондиращи на събраните по делото доказателства и доказателствени средства,
съдът им даде вяра и ги кредитира.
Свидетелката сочи, че е видяла ищеца същата вечер, в която станал
инцидента – на 18.11.2015 г. Ищецът бил на шосето и лежал, целият бил в кръв,
със скъсани дрехи, ръката му била счупена. Имал рани по главата, бил в
безсъзнание. Приели го в болницата за 3-4 дни. С ищеца останал баща му, като
свидетелката го посещавала всеки ден. Впоследствие, на кръста му се получили
рани, имало гной. В болницата в гр. Ямбол му направили пункция, но той отново
събирал гной или вода. Наложило се да го оперират в Пирогов. Свидетелката сочи, че ищецът не е можел да си
вдигне ръката, болял го кръста, целите му крака били наранени. След като го
изписали, ищецът отново имал болки в главата, бил нервен, избухвал.
Свидетелката сочи, че и „до ден днешен“ си е останал такъв (разпитът е проведен
на 11.03.2019 г.).
При
така установените факти, съдът приема, че се установяват всички елементи от
фактическия състав на чл. 45 ЗЗД, а презумпцията
по чл. 45, ал. 2 от ЗЗД не беше
опровергавана. Събраните по делото доказателства и
доказателствени средства установяват предпоставките
от фактическия състав на чл. 45 от ЗЗД и на основание чл. 288, ал.
1, т. 2, б. „а“ от КЗ (отм.), Гаранционният фонд, дължи да заплати
обезщетение за доказаните неимуществени вреди на увреденото лице, каквото като
пострадал се явява Н.Т.Н..
Що
се отнася до размера на обезщетението
за претърпените неимуществени вреди съдът намира следното:
Въпреки
липсата на възможност за съпоставяне между претърпените болки и страдания и
паричната престация, законодателят е дал възможност на увредения да
претендира парично обезщетение за
неимуществени вреди, като е предоставил на съда да прецени във всеки конкретен
случай какъв е справедливият размер на това обезщетение – по силата на чл. 52 ЗЗД, предвиждащ, че обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по
справедливост. Критериите за определяне
на този размер са възрастта на пострадалия, видът, обемът и тежестта на
причинените неимуществени вреди, интензивността и продължителността на
претърпените болки и страдания, продължителността на възстановителния период,
общовъзприетото понятие за справедливост и общото икономическо състояние на
обществото, което е от значение за номиналния размер на обезщетението.
Обезщетението за неимуществени вреди следва да се определи съвкупно като обезвреда за цялостните последици за здравето и
претърпени от ищеца болки, в каквато насока е константната съдебна практика на
всички съдилища в Република България. В тази връзка съдът съобрази указанията,
дадени с Постановление № 4/68г. на Пленума на ВС и с Постановление № 17/63г. на
Пленума на ВС, съдебната практика по сходни случаи и отчете вида и характера на доказаните уврежданията, възрастта на
ищеца към датата на ПТП, претърпените
болки и страдания, продължителността и интензивността на болките и страданията,
както са описани по-горе при установяване на фактическата страна на спора, общата
продължителност на лечебния и възстановителен период, прогнозата за
здравословното състояние на ищеца, както и социално-икономическите условия към
момента на настъпване на ПТП (2015 г.) и към настоящия момент.
Предвид
всички тези обстоятелства по настъпването на вредите, вида и характера на
уврежданията, претърпените болки и страдания, степента на увреждане, съдът
намира, че справедливото обезщетение за претърпените неимуществени вреди
възлиза общо на сумата от 32 000 лева.
При
това положение, съдът следва да разгледа евентуалното възражение на ответника
за съпричиняване на вредоносния
резултат от пострадалия ищец.
По
обективния характер на съпричиняването е налице задължителна за съдилищата
съдебна практика – т.7 от ППВС № 17/1963г. В константната си практика по
приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, а и в създадената по реда на чл. 290 ГПК
практика (решение № 45/ 15.04.2009г. по т. д. № 525/2008г. на ІІ т. о., решение
№ 159/24.11.2010г. по т. д. № 1117/2009г. на ІІ т. о., решение № 206 от
12.03.2010г. по т. д. № 35/2009г. на ІІ т. о., решение № 58/29.04.2011г. по т.
д. № 623/2011г. на ІІ т. о., решение № 59 от 10.06.2011г. по т. д. № 286/2010г.
на І т. о., решение № 153/31.10.2011г. по т. д. № 971/2010г., решение №
169/28.02.2012г. по т. д. № 762/2010г. на ІІ т. о., решение № 54 от 22.05.2012г. по т.д. №
316/2011г., на ВКС, ТК, ІІ ТО и др.), Върховният касационен съд последователно
е застъпвал становище, че намаляването на обезщетението за вреди от деликт на
основание чл. 51, ал.2 ЗЗД е обусловено от наличие на причинна връзка между
поведението на пострадалия и произлезлите вреди. За да е налице съпричиняване от пострадалия
по смисъла на чл. 51, ал.2 ЗЗД, следва неговото поведение обективно да е в
причинна връзка с настъпването на вредите, т.е. пострадалият трябва обективно
да е допринесъл за вредоносния резултат, създавайки условия или улеснявайки с
поведението си неговото настъпване, като вина на пострадалия в тази насока не
се изисква. Или, от съществено значение
е конкретното проявление на действието или бездействието на пострадалия, което
съставлява пряка и непосредствена причина за причинените вреди. Релевантен за
съпричиняването и за прилагането на чл.51, ал.2 ЗЗД е само онзи конкретно
установен принос на пострадалия, без който не би се стигнало (наред с
неправомерното поведение на деликвента) до увреждането като неблагоприятен
резултат. Правните последици от съпричиняването и значението му за размера на
обезщетението, което увреденият има право да получи като паричен еквивалент на
произлезлите от деликта вреди, изключват допустимостта съдът да обосновава
изводите си за съпричиняване с вероятности или с предположения. Както в т. 7 на ППВС № 17/63
г., така и в постановените по реда на чл. 290 и сл. ГПК решения на ВКС (решение
№ 154/10.10.2017 г. по т. д. № 2317/2016 г. на ВКС, II ТО, решение № 206/12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г. на ВКС, ІІ ТО, решение № 59/10.06.2011 г. по т. д. №
286/2011 г. на ВКС, I ТО, решение
№
98/24.06.2013 г. по т. д. № 596/2012 г., решение № 169 от
28.02.2012 г., по т. д. № 762/2010 г. на ВКС, II ТО и мн.
други) е прието, че изводът за наличие
на съпричиняване на вредата не може да почива на предположения. Т.е. във всички
случаи на предявен иск по чл.45 ЗЗД срещу деликвента или по чл.226, ал.1 КЗ
(отм.) срещу застрахователя съпричиняването подлежи на доказване от ответника,
който с позоваване на предпоставките по чл.51, ал.2 ЗЗД цели намаляване на
отговорността си към увреденото лице.
Освен
това, според цитираната съдебна практика, дори безспорните нарушения на ЗДвП от
страна на пострадалия, имат значение при преценката на приноса му, само ако се
намират в причинна връзка и са допринесли за настъпване на вредоносните
последици, тъй като вината на увреденото лице не е елемент от фактическия
състав на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Т.е. във всички случаи на предявен иск по чл.45 ЗЗД срещу
деликвента или по чл.226, ал.1 КЗ (отм.) срещу застрахователя съпричиняването
подлежи на доказване от ответника, който с позоваване на предпоставките по
чл.51, ал.2 ЗЗД цели намаляване на отговорността си към увреденото лице.
В постановените по реда на чл. 290 и сл. ГПК решение № 165/26.10.2010 г. по т. д. № 93/2010 г. на ВКС, II т.
о. и решение № 44/26.03.2013г. по т. д. № 1139/2011 г. на ВКС, ІІ ТО също е
прието, че вината на пострадалия не е елемент от фактическия състав на чл. 51,
ал. 2 от ЗЗД и с оглед на това способността на увредения да действа разумно и
да предвижда евентуалните негативни последици от своите действия и бездействия
са правно ирелевантни за института на съпричиняването. Принос по смисъла на чл.
51, ал. 2 от ЗЗД е налице винаги, когато с поведението си пострадалият е създал
предпоставки за осъществяване на деликта и за възникване на вредите или е
улеснил механизма на увреждането, предизвиквайки по този начин и самите вреди.
Ответникът твърди, че ищецът е допринесъл за
настъпването на вредите, тъй като не е изпълнил и задължението за
поставяне на обезопасителен колан, съгласно чл. 137а ЗДвП.
Вещото
лице д-р М., след като е съобразило механизма на ПТП, местоположението на
пострадалия и получените травматични увреждания, е приело, че не са налице
данни за свободно инерционно движение на тялото на ищеца в купето на
автомобила, поради което и най-вероятно, ищецът е бил с поставен предпазен
колан.
Вещото
лице д-р П., анализирайки механизма на процесното ПТП и щетите по автомобила,
също е приело, че при настъпване на процесното ПТП, тялото на ищеца е било
фиксирано за седалката от обезопасителен колан.
Други
доказателства в тази връзка не са ангажирани.
Възражението
за съпричиняване следва да бъде доказано по нетърпящ съмнение начин, а по
делото липсват доказателства, които да опровергават заключенията по СМЕ. Поради
това, съдът приема, че не се установява, че ищецът е допуснал нарушение на чл.
137а, ал. 1 от Закона за движение по пътищата. Следователно, възражението за съпричиняване е
неоснователно, поради което и определеното по-горе обезщетение не следва да бъде
намалявано.
Искът
за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди следва да бъде уважен за
сумата от 32 000 лева, а разликата до пълния
предявен размер, искът следва да се отхвърли.
Съгласно разпоредбата на чл. 288, ал. 7 от КЗ /отм./, ГФ дължи лихва за забава от датата, на която
изтича срока за произнасяне по претенцията, предявена от увреденото лице, като
срокът не може да бъде по – дълъг от три месеца от датата на завеждане на
претенцията. Видно от писмо с изх. № 24-01-33/30.03.2017 г. на ответника, ищецът
е предявил претенцията си пред него на 09.01.2017 г. и с решение №
11-3/30.03.2017 г., е отказал да изплати обезщетение. Следователно, обезщетението
за неимуществени вреди е дължимо ведно със законната лихва, считано от 31.03.2017
г. до окончателното им плащане, а искането за заплащане на законна лихва,
следва да се отхвърли за периода от 10.01.2017 г. до 30.03.2017 г.
Относно разноските:
На основание чл.78, ал.1 от ГПК вр. чл. 38, ал.1, т.2 от ЗА, вр. чл. 7, ал.
2 от Наредба № 1 за минималният размер на адвокатските възнаграждения, ответникът
следва да бъде осъден да заплати на процесуалния представител на ищеца – адв. Р.И.М.,
сумата от 1141.56 лева, съразмерно
на уважената част от иска, с ДДС (4530 лв. х 0.21 = 951.30 лв. + 190.26 лв.).
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК, на ответника следва да се
присъди сумата от 158 лева от общо
направените разноски в размер на 200 лева (200 лв. х 0.79) - депозити за СМЕ. Сумата от 100 лева, внесена от ответника
за депозит за АТЕ, не подлежи на присъждане, а на възстановяване, при поискване
от ответника.
На основание чл. 78, ал. 8 от ГПК /изм. – ДВ бр.8/2017/, вр. чл. 37, ал.1 от ЗПП вр. чл. 25 от
Наредба за заплащането на правната помощ, на ответника се
дължи юрисконсултско възнаграждение,
което съдът определя на 300 лева. Съразмерно на отхвърлената част от иска на
основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, на ответника следва да се присъди сумата от 237 лева (300 х 0.79) за юрисконсултско възнаграждение.
На основание чл. 78, ал. 6 ГПК и съобразно уважената част от иска,
ответникът следва да бъде осъден да заплати в полза на Софийски градски съд,
сумата от 1406 лева, които
включват: 1280 лева – държавна такса (32000
лв. х 4%) и 126 лева (600 лв. х 0.21) – депозит за СМЕ, от внасянето на
които съдът, ищецът е бил освободен.
Така мотивиран, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, 20 състав,
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА Г.Ф., с
адрес: ***, да заплати на Н.Т.Н., с ЕГН: **********, адрес: с. Веселиново, Общ Тунджа, ул. „*******, на основание чл.
288, ал. 1, т. 2, б. „а“ от КЗ -отм., сумата от 32 000 лева – главница, представляваща обезщетение за претърпените от Н.Т.Н. неимуществени вреди от ПТП, настъпило
на 18.11.2015
г., на път I-7, по вина
на К.И.А., управлявал лек автомобил “Кия“, с рег. № ******, без сключен договор за задължителна
застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ към датата на
произшествието, ведно със законната лихва, считано от 31.03.2017 г. до
окончателното плащане, като
ОТХВЪРЛЯ иска по чл. 288, ал. 1, т. 2, б. „а“
от КЗ -отм., за разликата над 32 000 лева до пълния предявен размер от 150 000 лева, и претенцията
за законна лихва върху сумата от 32 000 лева, за периода от 10.01.2017
г. до 30.03.2017 г., като неоснователни.
ОСЪЖДА Г.Ф., с адрес: ***, да
заплати на адвокат Р.И.М., с ЕГН: **********, с адрес: ***, на основание чл. 38, ал. 2 от Закона
за адвокатурата, сумата от 1141.56 лева – адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА Н.Т.Н., с ЕГН: **********, адрес: с.
Веселиново, Общ Тунджа, ул. „*******, да
заплати на Г.Ф., с адрес: ***,
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 158
лева – разноски по делото и на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, сумата от 237 лева - юрисконсултско
възнаграждение.
ОСЪЖДА Г.Ф., с адрес: ***, да заплати на СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, на основание чл.78, ал. 6 ГПК, сумата от 1406 лева – разноски по делото,
представляващи държавна такса и депозит за експертизи.
РЕШЕНИЕТО е постановено
при участието на К.И.А., с ЕГН: **********,
адрес *** - трето лице помагач на
ответника.
РЕШЕНИЕТО може да се
обжалва с въззивна жалба пред
Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: