Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 24.06.2020г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ТО,
VІ-18, в публично заседание на девети юни през две хиляди и двадесета година в
състав:
СЪДИЯ: МИРОСЛАВА КАЦАРСКА
При участието на секретаря КИРИЛКА
ИЛИЕВА и като разгледа докладваното от съдията т. д. № 133 по описа за 2020г. и
за да се произнесе взе предвид следното:
Предявени са искове с правно
основание чл.422 от ГПК.
Ищецът „В.К.“
ООД поддържа, че по заявление от 11.06.2018г. му е издадена заповед от
19.07.2018г. по чл. 417 от ГПК от СРС, 169 състав по ч.гр.д.№45634/2018г., по
силата на която ответникът СД „В.“ ООД е задължен да заплати сумата от
100 000 лв., представляваща главница
по договор за цесия
от 30.05.2016г., както и неустойка в размер на 33 332 лв., ведно със
законната лихва от 11.07.2018г. и направените разноски. Сочи, че е уведомен със
съобщение, връчено му на 08.10.2019г. за указанията за предявяване на иск,
което е сторил в срок. Твърди, че на 08.12.2011г. била учредена договорна
ипотека между него и „СД В.“ ООД като ипотекарен длъжник за сумата от
1 216 957,50 лв., като същата е върху описаното дворно място,
находящо се в гр. София, ул.“******и поземлен имот, находящ се в гр. София,
ул.“******, район Надежда. Твърди, че на 30.05.2016г. бил сключен договор за
цесия за сумата от 1 096 957,50 лв., както и нотариално заверен анекс
към същия договор, между ищеца, „П.Г.“ ЕООД, „СД В.“ ООД, В.Г.Т., А.Д.Т., Й.Г.Р.и
С.Д.Р., физическите лица в качеството на цесионери. Съгласно сключения анекс
изрично е посочено ликвидно вземане от „СД В.“ ООД в размер на 100 000
лв., което да бъде погасено до 30.05.2018г. като е уговорена и неустойка.
Твърди, че на 26.03.2018г. е подписан и последващ анекс към договора за цесия,
в който е посочено, че е е дължима сума от 50000 лв. и неустойка от 16 666
лв., но се касело според него за различни облигационни правоотношения, а не
различни размери на вземането му. Предвид горното претендира, че ответникът
продължава да му дължи сумата от 133 332 лв., така както е описано по
заповедта и претендира признаване за установено дължимостта на сумите.
Допълнителна искова молба ищецът не е подал, въпреки че му е дадена възможност
с връчването на 24.02.2020г. на препис от отговора и срокът за горното е
изтекъл на 10.03.2020г. Депозирал е подробно становище от 08.06.2020г., в което
сочи, че представените от ответника доказателства са неотносими към спора и
касаят друг имот. В хода на съдебното производство поддържа исковата си
претенция чрез процесуалния си представител – адв. К., като претендира и
разноски.
Ответникът „СД В.“ ООД оспорва иска по съображения изложени
в писмения отговор от 13.02.2020г., както и в хода на съдебното производство
чрез адв. Вангелова. Поддържа, че е притежавало собственост върху бивша
административна сграда в курортен комплекс Боровец, а „П.Г.“ ООД развивало
дейност в района на гр. Несебър и околността, свързана с морския туризъм.
Твърди, че двете дружества решили да изградят хотелски комплекс, което било в
зависимост от определяне на прилежащата площ към съществуващата в имота му
административна сграда след изготвяне на кадастрална карта на курорта,
разрешение от министерството и сделка с община Самоков. Твърди, че не била
уточнена организационната форма на съвместното участие в детайли, но ответникът
участвал с апорт на сградата и земята, а „П.Г.“ ООД чрез предоставяне на
парични средства, което обаче не било документирано. Сочи, че финансовата криза
през 1997г. ги принудила да се откажат от намеренията си, като тогава се
появило дружеството „В.К.“ ООД като колекторско дружество. Сочи, че на
08.12.2011г. било сключено споразумение, по силата на което той следвало да
заплати на „П.Г.“ ООД 70% от сумата от 1 116 957,50 лв., а останалите
30% или сумата от 350 087,25 лв. – на „В.К.“ ООД в двугодишен срок, а
отделно и само на ищеца сумата от 50 000 лв. в седмодневен срок от
освобождаване на сметките на дружеството от наложените запори. Твърди, че на
три пъти заплатил на ищеца суми от задължението по споразумението съответно 1/7
и 3/7 или общо сумата от 200 049,86 лв., сумата от 20 000 лв. и
сумата от 50 000 лв. За горното се позовава на приложената разписка от 28.07.2015г.,
споразумението от същата дата и спогодба от 03.11.2015г. Твърди, че през 2016г.
кредиторите му предложили да уредят отношенията си като съпрузите В.и А.Т.,
съдружници в „СД В.“ ООД и съпрузите Й.и С.Р.като собственици на урегулиран
поземлен имот с площ от 5610 кв.м. в гр. Банкя, продадат имота на трето лице,
посочено от кредиторите „В.“ ООД за сумата от 115 000 лв., като част от
тази сума се плати по банков път на продавачите от „В.К.“ ООД и „П.Г.“ ООД за
сметка на купувача, а купувачът за заплати остатъка на два пъти по 25 000
лв., като заедно с това кредиторите да цедират вземането си към СД в.“ ООД
заедно с обезпеченияат, като това било добро решение с оглед високата цена на
имота. Предвид горното с договор от 30.05.2016г. „В.К.“ ООД и „П.Г.“ ООД са
прехвърлили на съпрузите В.и А.Т. и съпрузите Й.и С.Р., вземането си към „СД
Виана“ заедно с обезпеченията, а продажбата на имота била сключен с
представения нот. акт №91, т.ІІ, рег.№2085, дело № 247/30.05.2016г., а бил
сключен и договор за прихващане, поради което не се дължи според ответника
плащане и по двете сделки – и за недвижимия имот, и за цесията.
Съдът като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира за установено от фактическа страна следното:
По делото се установява от
приложеното заповедно производство, че по заявление от 11.07.2018г. на ищеца е издадена
заповед от 19.07.2018г. по чл. 417 от ГПК от СРС, 169 състав по
ч.гр.д.№45634/2018г., по силата на която ответникът СД „В.“ ООД е задължен да
заплати сумата от 100 000 лв., представляваща главница по договор за цесия от 30.05.2016г., както и неустойка в размер на
33 332 лв., ведно със законната лихва от 11.07.2018г. и направените
разноски в размер на 22 245,34 лв. срещу заповедта е подадено възражение
по чл. 414 от ГПК, а с определение от 16.10.2018г. заповедният съд е указал
предявяването на иск по чл.422 от ГПК на ищеца, което е съобщено видно от
разписката на стр. 46 от делото на 17.10.2018г. Първоначално с определение от
11.03.2019г. СРС е обезсилил заповедта и прекратил производството, но горното
определение е отменено с определение на СГД от 18.09.2019г. по в.гр.д.№10125/2019г.,
като е прието, че доколкото в определението от 16.10.2018г. е обективиран и акт
по чл. 420 от ГПК, а не е изрично уточнено в коя част подлежи на обжалване, то
срокът за предявяване на иска не е започнал да тече на 17.10.2018г. с
връчването му, тъй като същото е обжалвано и е било предмет на ч.гр.д.№
16335/2018., по което е постановено определение от 21.02.2019г., с отбелязване,
че е влязло в сила на същата дата, а съгласно писмото, делото е върнато в СРС
на 05.03.2019г. С разпореждане от 01.10.2019г. заповедният съд повторно е дал
указания по чл. 415 от ГПК, които са съобщени на заявителя на 08.10.2019г.,
видно от съобщението ан стр. 56 от делото, а исковата молба е заведена на
08.11.2019г., първоначално пред СРС, изпратена на СГС по подсъдност с
определение от 09.12.2019г.
Съгласно представения с исковата молба нотариален акт за учредяване на договорна
ипотека №14, том IV, рег. №7563. дело № 549/08.12.2011г. на нотариус Д.Т.,
рег. № 041 НК, район на действие - СРС ответникът
„СД Виана“ учредява в полза на ищеца и дружеството „П.Г.“ ООД ипотека
върху следните имоти: дворно място,
находяшо се в гр. София, ул. „******, съставляващо поземлен имот № -
478а, в квартал № пол. 44, по плана на гр. София, местност ж.к. „******Част,
Северен парк с площ 985 кв.м. и
поземлен имот, находящ се в гр. София, ул. ..******. Район ..Надежда“, съставляващ
поземлен имот 5а, от полигон 44 по плана на гр. София, местност - ж.к „******Част,
кв. „Свобода“ - Северен парк, с площ 515 кв.м. В нотариалния акт е отразено в
т.1, че на основание спогодба от 08.06.2011г., сключена между трите дружества,
„СД В.“ ООД се е задължил да заплати сума в размер на 1 116 957,50
лв. по следния начин: 50 000 лв. на ищеца „В.К.“ ООД в едноседмичен срок
от вдигане на запора върху банковите сметки, а сумата от 1 166 957,50
лв. – в двугодишен срок от датата на спогодбата, като в полза на ищеца бъдат
заплатени 30%, а на „П.Г.“ ООД – 70% от сумата. В т.1.3 от нотариалния акт е
вписано, че в случай, че длъжникът плати доброволно предсрочно, а именно в срок
от една година, задължението по чл.1.2 се намалява с 50 000 лв., която
сума се опрощава. В т. 2 е уговорено, че ако „СД В.“ ООД не изпълни
задължението по уговорения начин, дължи общо на двамата кредитори неустойка в
размер на 0,10% на ден от неплатената сума, но не повече от 10%, която също се
разпределя в съотношение 30/70%. Ипотеката върху имотите е за обезпечаване на
вземането.
С исковата молба е представен договор
за цесия от 30.05.2016г., сключен между „В.К." ООД „П.Г.“ ЕООД, „СД В."
ООД, В.Г.Т., (цесионер), А.Д.Т., (цесионер), Й.Г.Р., (цесионер), С.Д.Р.,
(цесионер), съгласно който договор, като се посочва, че „В.К." ООД и „П.Г.“
ЕООД са титуляр на вземане срещу „СД В." ООД в размер на
1 096 957,50 лв., която сума представлява главница, както и на
акцесорни вземания за лихви и разноски,
което вземане съгласно т. 2 произтича от спогодба от 08.12.2011г., сключена с
нотариална заверка на подписите и съдебна спогодба по т.д.№474/2011г. на VІ-6
състав и изпълнителен лист от 09.02.2015г. по същото дело, както и че вземането
е обезпечено с ипотека върху описаните два имота, са цедирали в ползва на
горепосочените лица - В.Г.Т., А.Д.Т., Й.Г.Р.и С.Д.Р., вземането, описано в чл.1
и чл.2 от договора срещу СД „В.“ ООД за цена от 65 000 лв., ведно с
обезпеченията. Договорът е с нотариална заверка на подписите от нотариус Танев
от 30.05.2016г.
На същата
дата – 30.05.2016г. е подписан анекс към договора за цесия между същите горепосочени
лица, в чл. 1 от който се посочва, че след извършената цесия „СД В.“ ООД продължава
да дължи на „В.к.“ ООД сума в размер на 100 000 лв., която се задължава по
чл.2 да плати в срок от две години. В чл.3 е уговорено, че в случай, че не
плати задължението в уговорения срок, се дължи неустойка в размер на 33332 лв.,
като за обезпечение на задължението се запазва съразмерна ипотека върху двата
описани имота. Анексът също е с нотариална заверка на подписите от нотариус Д.Т.от
30.05.2016г.
Представен е
и втори анекс към договора за цесия, без посочена дата, но с нотариална заверка
на подписите от нотариус А.Г., съответно на 15.11.2016г., 22.11.2016г. и
23.11.2016г., а на управителя на ищеца заверката е от 26.03.2018г., в чл. 1 от който се посочва, че след извършената
цесия „СД В.“ ООД продължава да дължи на „В.к.“ ООД сума в размер на 50 000
лв., която се задължава по чл.2 да плати в срок от две години. В чл.3 е
уговорено, че в случай, че не плати задължението в уговорения срок, се дължи
неустойка в размер на 16 666 лв., като за обезпечение на задължението се
запазва съразмерна ипотека върху двата описани имота.
От ответника е представен с
отговора на исковата молба нотариален акт за покупко - продажба на недвижим имот
№91, том II, рег. №2685, дело № 247/30.05.2016г. на нотариус Д.Т., рег. № 041
НК, съгласно който В.Г.Т., А.Д.Т., Й.Г.Р.и С.Д.Р., като продавачи и обещатели,
с участието на „В.“ ООД като купувач и на „В.К." ООД и „П.Г.“ ЕООД като
уговарящи / стипулатни/ са прехвърлили на купувача подробно описания поземлен
имот в гр. Банкя, за продажна цена от 115 000 лв., платима по банков път.
От ответника
е представена и приета като писмен документ разписка от 28.07.2015г., съгласно
която „В.к.“ ООД е получил от „СД В.“ ООД сумата от 50 000 лв. съгласно
постигнато споразумение. Приложено е и споразумение от същата дата, в което „В.к.“
ООД е заявило, че е удовлетворено и няма претенции за 1/7 част от вземането си,
произтичащо от спогодба с нотариална заверка на подписите от 08.12.2011г.
Представена
е и спогодба от 03.11.2015г., също сключена между СД „В.“ ООД и „В.к.“ ООД,
съгласно която ищецът е посочил, че е удовлетворен и няма претенции за 3/7
ид.части от вземането си, произтичащо от спогодба с нотариална заверка на
подписите от 08.12.2011г., като в т.2 е посочено, че извън погасяване на
задължението по този начин, са заплатени 20 000 лв. на 09.10.2015г. и ще
заплати сумата от 50 000 лв. за погасяване на задълженията по спогодбата.
На
30.05.2016г. е сключен договор за прихващане, който също е с нотариална заверка
на подписите от 30.05.2015г., в т.1 на който се описва сключването на договора
за цесия на същата дата, цитира се по т.2 прехвърлянето на имота с описания нотариален
акт на „В.“ ООД, като е посочено, че продажната цена от 115 000 лв. е
дължима от „Вададер консулт и „П.Г.“ ООД за сметка на купувача, в резултат на което по т.3 е уговорено, че „В.К." ООД и „П.Г.“ ЕООД от една страна и
В.Г.Т., А.Д.Т., Й.Г.Р.и С.Д.Р., от друга страна, са прихванали насрещните си
вземания, а именно вземането на В.К." ООД и „П.Г.“ ЕООД за цена по
договора за цесия в размер на 65 000 лв. и вземането на В.Г.Т., А.Д.Т., Й.Г.Р.и
С.Д.Р. в размер на 65 000 лв. за цена на недвижимия имот.
При така
установената фактическа обстановка съдът достигна до следните правни изводи:
Предявеният иск е по реда на чл. 422 от ГПК, като за да е
допустим специалния установителен иск за признаване за установено на
вземането на ищеца спрямо ответника,
следва да се установи, че за същото вземане на ищеца е издадена заповед за
изпълнение по чл. 417 от ГПК и че искът е предявен в законоустановения
едномесечен срок по чл. 415 от ГПК, считано от съобщението до ищеца – заявител
в заповедното производство. В настоящия случай искът е допустим, тъй като на
ищеца е издадена заповед по чл. 417 от ГПК за процесните суми, и след обжалване на
определението на СРС, повторно му е указана възможността по чл. 415 от ГПК и искова
молба е в законоустановения едномесечен срок от връченото изрично съобщение и е
процесуално допустима. По делото е безспорно, че ответникът с анекс
към договора за цесия от 30.05.2016г., сключен между „В.К." ООД „П.Г.“ ЕООД, „СД В." ООД, В.Г.Т., (цесионер), А.Д.Т.,
(цесионер), Й.Г.Р., (цесионер), С.Д.Р., (цесионер), ответникът изрично е поел
задължение да заплати на „В.к.“ ООД сума в размер на 100 000 лв., в срок
от две години, като в чл.3 е уговорено, че в случай, че не плати задължението в
уговорения срок, се дължи неустойка в размер на 33332 лв. Безспорно е и
сключването на последващ анекс, също с нотариална заверка на подписите,
последователно, като последната заверка е от 26.03.2018г., съгласно който анекс
след извършената цесия „СД В.“ ООД продължава да дължи на „В.к.“ ООД сума в
размер на 50 000 лв., която се задължава по чл.2 да плати в срок от две
години. В чл.3 е уговорено, че в случай, че не плати задължението в уговорения
срок, се дължи неустойка в размер на 16 666 лв.
В становището от 05.06.2020г.
ответникът твърди, че анексът е нищожен поради липса на основание. Възражението
е абсолютно неконкретизирано и заявено бланкетно, като по същото следва да се
има предвид следното:
При нищожността на
сделките в разпоредбите на чл. 26, ал. 1 и чл. 26, ал. 2 ЗЗД законодателят е описал
пороците, от които може да бъде засегната правна сделка, като ги е степенувал
по тежест. Съгласно разпоредбата на
чл. 26, ал. 2, пр. 4 ЗЗД нищожни са договорите, при които липсва основание,
като цитираната разпоредба предвижда, че основанието се предполага до доказване
на противното. Основанието на договора е причината за задължаване на страните,
като тя не е необходимо да бъде формулирана в съдържанието. В разпоредбата на чл. 26, ал. 2 ЗЗД установява
оборима презумпция за съществуване на основание във всяка каузална сделка.
Доказателствената тежест за оборването й пада върху този, който се позовава на
липса на основание, в случая на ответника, който е този, който следва да
обори презумпцията. В случая се твърди липса на основание на анекс към договор
за цесия, като следва да се има предвид, че цесията е способ за
прехвърляне на субективни права, по силата на който настъпва промяна в
субектите на облигационното правоотношение, доколкото кредитор на вземането
става цесионерът, на когото цедентът е прехвърлил вземането си и в този смисъл
тя има правните последици на активна субективна новация. Цесионният договор е
консенсуален и комутативен, поради което страните по него следва да постигнат
съгласие относно съществените белези на конкретното вземане-правоотношението,
от което е възникнало и неговият размер или начина на определянето му. Това
следва както от характера на договора за цесия като каузална сделка, условие за
чиято действителност е наличието на основание, изразяващо се в уговорените с
него насрещни престации, още и обстоятелството, че той по необходимост
предполага съществуването на вземане, произтичащо от друго правоотношение,
между цедента и длъжника. Съдебната практика приема, че независимо от
основанието за сключването му, определеността, съотоветно определяемостта на
съдържанието на уговорените насрещни престации е предпоставка за
действителността на договора за цесия. Валидният цесионен договор е
двустранен-права и задължения по него възникват и за двете страни, поради което
неговата действителност е обусловена от съгласието на страните, включително и
относно съдържанието на насрещната престация, дължима от цесионера срещу
прехвърленото му вземане. Приема се, че липсата на насрещна престация обуславя
нищожност на договора, поради липсата на основание, разбирано като
непосредствената икономическа цел, която всяка от страните по един двустранен
договор преследва със сключването му. В случая, обаче, горното не може да се изведе
за сключения договор за цесия и анекса към него. Твърденията на ответника,
макар и неконкретизирани са свързани с това, че липсвало задължение, което да
бъде предмет на анекса след сключването на договора за цесия и горното, макар и
той да го е посочил като липса на основание, следва да се квалифицира от съда
като възражение за нищожност поради липса на предмет на договора. Договорът за
цесия би
имал невъзможен
предмет единствено ако имущественото право е непрехвърлимо с оглед своето
естество, с оглед императивни разпоредби на закона или с оглед наличието на
предварителни договорни ограничения, което следва и от изричната
разпоредба на чл. 100, ал. 1 ЗЗД, с която е установено изключение от общото за
облигационните договори правило на чл. 26, ал. 2 ЗЗД, като при прехвърляне на
несъществуващо вземане цесионният договор не е недействителен, нещо повече -
цедентът отговаря за изпълнението му по реда на чл. 82, вр. чл. 79 ЗЗД, в
какъвто смисъл е определение № 524/19.07.2011 г. на ВКС по т.д. № 186/2010 г., II
т.о. и
мн. др. Всеки договор за цесия, с който се прехвърля парично вземане, определено по
страни и размер, има възможен предмет, а ако цедентът не е титуляр на
прехвърляното вземане, то договорът само не поражда транслативния ефект, към
който е насочен. Съгласно чл. 100, ал. 1 от ЗЗД, ако прехвърлянето е възмездно,
кредиторът отговоря за съществуването на вземането, следователно дори и да не
съществува вземането, цесията поражда облигационно правоотношение между
страните и цедентът ще отговаря за неизпълнението на договорното си задължение. По силата на договора за цесия цесионерът става кредитор по прехвърленото
вземане, но не замества цедента в изпълнение на насрещното му задължение по
основния договор, поради което и за транслативния ефект на цесията не е
необходимо съгласието на длъжника. Законът не поставя като условие за пораждане
действието на цесията и изпълнението на насрещното задължение на цедента към
другата страна по основния договор. Предвид горното следва да се отхвърли
като неоснователно и възражението за нищожност на анекса към договора за цесия на
осн. чл. 26, ал. 2, предл.4 от ЗЗД, поради липса на основание - solvendi causa.
По отношение на доводите на ищеца, че след като по анекса
от 30.05.2016г. било посочено задължение в размер на 100 000 лв. и нямало
никакви доказателства за плащане на сумата от длъжника, то се дължала именно тази сума,
въпреки последващия анекс от 26.03.2018г., в който е посочено, че задължението
е 50 000 лв. и неустойката в размер на 16 666 лв. с аргумент, че
регламентирали различни облигационни отношения поради различните размери на
вземането, съдът намира, че същите са неоснователни. Описанието на задължението
по двата анекса води до извода, че същото е идентично, а именно с един и същ
произход, в резултат от съдебната спогодба
от 08.12.2011г. и след цесията и прихващането. Следователно твърденията
на ищеца, че се касаело за различни облигационни отношения не могат да бъдат
споделени, тъй като той не ангажира доказателства, от които да се установява,
че има и други такива между страните, а и с оглед описанието по анексите е
видно, че се касае за едно и също по произход облигационно задължение. Вярно е,
че в последващият анекс от 26.03.2018г. задължението е описано в намалени
наполовина размери, но това не води до извод, че е различно задължение. Доводите
на ищеца, че нямало доказано плащане и поради това се дължала сумата по първия
анекс, независимо от сключването на последващия такъв, са неоснователни, тъй
като освен плащане, са налице и много други способи за погасяване на
облигационно задължение, включително и чрез опрощаването му, така че съдът
намира, че е меродавна волята на страните, които при упражняване на договорната
си свобода с последващия анекс от 26.03.2018г. са посочили размери на
задължението от 50 000 лв. и е уговорена неустойка от 16 666 лв. Неоснователни
са и доводите на ищеца, че сумата, която търси в настоящото производство от
133 332 лв. като дължима от ответника се дължи в цялост, тъй като
съставлява разликата между сумата, за която е учредена ипотеката, възлизаща на 1 216 957,50
лв. по нотариалния акт и сумата от 1 096 957,50 лв. по сключения договор за
цесия, защото учредяването на ипотеката по нотариалния акт е от 2011г., а
именно 08.12.2011г. и към онзи момент действително това е било вземането, то са
налице последващи споразумения и спогодби, с които страните са посочили, че
кредиторите са частично удовлетворени. Тези документи са приети като неоспорени
откъм истинност доказателства и няма пречка да бъдат кредитирани от съда, тъй
като те изхождат и от ищеца. С тях той е признал, че е частично удовлетворен за
вземането си, а именно по споразумението от 28.07.2015г. за 1/7 от вземането
си, по договора за спогодба от 03.11.2015г. – а 3/7 от вземането си, като се
съдържа изрично признание и за заплатена сума от 20 000 лв., а е представена
отделно и разписка от 28.07.2015г. за сумата от 50 000 лв. Следователно
тези суми са признати за недължими и платени и се установява от изхождащите от
ищеца частни документи, като видно от тях част от задължението, за което е
учредена ипотеката през 2011г. е погасено и то преди сключване на договора за
цесия от 30.05.2016г. Следователно твърдението, че вземането на ищеца е в
пълния претендиран размер с простото обосноваване на разликата между вземането,
за което е учредена ипотека и размера на цедираното вземане е несъстоятелно,
тъй като в размера на вземането за този период от 2011г. до 2016г. са настъпили
промени, за които са представени съответните доказателства. Предвид
гореизложените доводи съдът намира, че по отношение на размера на вземането
следва да се съобрази последния анекс от 26.03.2018г., който е надлежно
подписан от представител на ищеца и според който задължението на „СД В.“ ООД е
в размер на 50 000 лв., платимо в двугодишен срок, а не 100 000 лв.,
както е по предходния анекс, като уговорената неустойка при неплащане е 16 666
лв., а не 33 333 лв. С този втори анекс страните са новирали процесното
задължение по предходния такъв от 30.05.2016г. и съобразно договорната
автономия са посочили размера на вземането си, което е с настъпил вече краен
падеж. Фактът, че е същото вземане следва и от изрично употребения в чл. 4 от
анекса израз – „остатъчното задължение“ и фактът, че се препреща към ипотеката
именно върху същите имоти, които са и по предходния анекс и учредената ипотека.
Именно този анекс съдът следва да съобрази като доказателство по реда на чл.
235 от ГПК и да приеме, че размерът на задължението възлиза на горепосочените
суми, а не на претендираната от 100 000лв. главница и 33 333 лв. –
неустойка. С оглед гореизложените аргументи и като взе предвид, че не се
установява плащане на уговорената сума в срок, а е налице договорна клауза за
неустойка, съдът намира, че следва да приеме за установено вземането на ищеца в
горепосочените размери, а именно 50 000 лв.- главница и неустойка в размер
на 16 666 лв., а за разликата до пълните суми претенциите да бъдат
отхвърлени.
Само за пълнота следва да се отбележи, че съдът не
споделя доводите на ищеца, че аргументите на ответника за сключения договор за
продажба на имота в гр. Банкя от физическите лица и доказателствата в тази
насока са неотносими към предмета на спора. Напротив, от тях се установява, че
за вземането за цената по договора за цесия е възникнало основание да бъде
прихваното по продажбата и именно това е извършено с договора за прихващане от
30.05.2016г., който е представен и приет. Независимо от горното, няма основание
да не се дължи никаква сума от първоначалния длъжник, защото едновременно с
цесията и прихващането е сключен и процесния анекс от 30.05.2016г., с който се
урежда задължение, което е над размера на цедираното вземане като оставащо
дължимо от първоначалния длъжник. Именно и то е предмет на делото, поради което
отношенията между физическите лица и цедентите са ирелевантни. Твърденията на
ответника, че всички отношения били уредени с прехвърлянето на вземането и
продажбата на имота, не могат да бъдат споделени, защото ако беше така, не би
бил подписан анекса от 30.05.2016г., като обяснението, че същият бил подписан
само поради твърденията на „В.К.“ ООД, че им се дължат още пари, е
несъстоятелен, тъй като не се установява и твърди опорочаване на волята на
сключилия анекса представител на ответника. Той е подписал анекса с поетото
задължение, първоначално за сумата от 100 000 лв., а с последващия анекс –
за 50 000 лв., като ако е считал, че няма никакво задължение към „В.К.“
ООД не е следвало да подписва анекса и поема по този начин това задължение, но
след като го е сключил и то без установяване на някакви пороци на волята или
друго основание, както се посочи по-горе, той следва да изпълни поетото по
анекса изрично задължение за заплащане на процесната парична сума, като се
съобрази, че същото задължение с последващ анекс между страните, подписван по
различно време от физическите лица, ответника и ищеца, а именно от първите -
през ноември 2016г., а от ищеца на 26.03.2018г., но без да се оспорва
подписването му и постигнато по същия съгласие, същото процесно вземане към
дата – 26.03.2018г. е в редуциран размер, а именно 50 000 лв. – главница и това
е дължимата сума от ответника. За заплащане на същата или погасяване на това
задължение не са представени никакви доказателства, тъй като всички спогодби,
споразумения и разписки са от предходен период, поради което съдът намира, че
това е дължимата главница и предвид неплащането й на падежа, се дължи и
уговорената неустойка в размер на 16 666лв. Доводите на ответника, че не
дължат нищо поради извършени плащания с документи или както се твърди в
становището от 05.06.2020г. без документи, което се установявало от проверка в
тяхното счетоводство, не могат да бъдат споделени. Дори и ответникът да е
заплащал нещо в периода след подписване на втория анекс, при липса на
доказателства и документи за горното, не може да се приеме, че не дължи сумата.
Плащането без документ е недоказано плащане и важи принципа, че който плаща
зле, плаща два пъти.
В становището е изрично заявено и възражение на
ответника, че не дължи сумата за неустойка като нищожна поради противоречие с
добрите нрави и морала. Съдът следва да обсъди и това възражение на ответника, като
във връзка със същото, намира следното: Както
изрично се посочва в задължителната
съдебна практика, обективирана в т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010
г. на ОСТК на ВКС, не е априори нищожна клауза за неустойка, която е уговорена
без краен предел или без фиксиран срок, до който тя може да се начислява, тъй
като преценката за накърняване на добрите нрави поради свръхпрекомерност не
може да се направи към момента на сключване на договора, а нищожността на клаузата следва да се прецени към този момент. Неустойката следва
да се приеме за нищожна, само ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като само
прекомерността на неустойката не я прави a priori
нищожна поради накърняване на добрите нрави. Договорната клауза за неустойка обаче ще е нищожна, като нарушаваща
принципа на справедливостта и създаваща условия за неоснователно обогатяване,
когато вследствие на заплащането й, ще е налице неравностойност на насрещните
задължения по договора, или неустойката ще излезе извън обезпечителните или
обезщетителните си функции, които са й придадени от страните, като преценката за горното следва да се извърши към момента на
сключване на договора. Преценката за накърняване на
пределите на добрите нрави следва да се основава на вида на неизпълнението, за обезщетяване на което е
уговорена неустойката, на начина на определянето й - като глобална сума или
процент от главницата, на базата за
начисляването й - съотношение между задължението и предварително определеното
обезщетение за вредите, както и на уговорката или на липсата на такава за
плаващо нарастване на размера на неустойката с оглед на продължителността на
неизпълнението. Въпросът за нищожността на неустойката поради
накърняване на добрите нрави следва да се преценява комплексно като се отчита
свободата на договарянето и възможността неизправният длъжник сам да ограничи
размера на неизпълнението, за да не се превърне неустойката в средство за
неоснователно обогатяване. В случая по първоначалния анекс от 30.05.2016г. е
уговорена неустойка в твърд размер на сумата, а именно възлизаща на 33 333
лв., което представлява една трета от уговорената дължима главница от
100 000 лв., като същата е дължима съобразно посоченото от страните – при
неплащане в срок. Следователно клаузата предвижда плащане на неустойка в размер
на една трета от самата главница при забавено изпълнение, независимо от това
дали забавата е с един ден или с повече. Аналогична е и клаузата на последващия
анекс, само че размерът на неустойката вече е 16 666 лв., но при намален
размер и на главницата и отново представлява една трета от самото вземане от
50 000 лв. Отново уговорката е за дължимост при неплащане на задължението
в уговорения срок. Следователно тази неустойка има характер на мораторна
неустойка, а именно за забава, а предвид характера на задължението – парично,
то вредите на кредитора от забавено плащане винаги се изразяват в обезщетение
за забавено изпълнение, а именно дължимата законна лихва върху неплатената
сума. При издаването на заповедта и предвид правилото на чл. 422 от ГПК, че
искът се счита висящ от датата на подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК,
която в случая е 11.07.2018г., следва да се има предвид, че от тази дата на ищеца
ще се следва начислена законна лихва върху вземането, а за периода от
изискуемост на задължението по анекса до датата на заявлението при главница
100 000 лв., законната лихва възлиза едва на сумата от 1 194,45 лв.
Очевидно е, че неустойка в размер на 33 333 лв., при положение, че вредите
от забавата възлизат на лихвата в горепосочения размер, излиза над присъщата си
обезщетителна функция, тъй като дори и при само ден забава се дължи сума, която
е в пъти над следващото се обезщетение. Горното е още по-осезаемо като се
съобрази сключения втори анекс, по който задължението е и с нов падеж, който е
две години от подписване, т.е. 28.03.2020г. или предвид извънредното положение
след отмяната му, т.е. следва да се счете, че е от май 2020г., при което
лихвата е в съвсем минимален размер. Самата уговорка още към момента на
сключването на анекса предвижда заплащане на твърда сума в очевидно голям
размер, а именно една трета от самото вземане, без да се съобразява
продължителността на забавата в изпълнението, т.е. би се дължала и при плащане
на главницата на един ден след падежа, а следва да се има предвид, че към
първоначалния падеж, който е на 30.05.2018г. вече е бил сключен последващ анекс
за рецудиране на главницата, т.е. на практика поетото задължение от ответника е
изискуемо едва към момента на приключване на устните състезания пред настоящата
инстанция, а не преди това. Следователно съдът намира, че така уговорената
абсолютна като стойност неустойка, възлизаща на една трета от главницата, без
да се съобразява периода на евентуалната забава от ответника, излиза извън
присъщите на неустойката функции, поради което клаузата се явява нищожна поради
противоречие с морала и добрите нрави. С оглед на горното възражението на
ответника за нищожност на клаузата за неустойка се явява основателно и следва
да бъде уважено, като претенцията за неустойка бъде отхвърлена изцяло.
С оглед гореизложените мотиви
съдът намира, че следва да бъде уважен иска за главница по чл. 422 от ГПК
частично, а именно за сумата от 50 000 лв. и отхвърлен за разликата до
пълния размер от 100 000 лв., а претенцията за неустойка в размер на
33 333 лв. да бъде отхвърлена изцяло.
По разноските, съдът намира
следното: От ответника се претендира адвокатско възнаграждение в размер на
9 900 лв., като е представен списък на разноските и договор за правна
помощ от 03.06.2020г., в който е отразено, че сумата е платена изцяло и в брой
на процесуалния представител при подписването му. Ищецът е заявил възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение, като съдът намира, че действително
делото не е с фактическа или правна сложност, освен писмените доказателства, не
са събирани други такива, разгледано е в едно съдебно заседание, поради което
има основание за намаляване на същото поради прекомерност. В случая съобразно
цената на исковете, които са предявени и е общо в размер на 133 332 лв.,
минималният размер на адвокатското възнаграждение, определен по Наредба №
1/2014г., като се съобрази действащата редакция към момента на сключване на договора
за правна защита. Разпоредбите на Наредба № 1/2004
г. на ВАС имат материалноправен характер, поради което приложима е тази
редакция на наредбата, която е в сила към момента на сключване на договора за
правна защита и съдействие, доколкото на изменението на подзаконовия нормативен
акт изрично не е предадено обратното действие, в която насока е и задължителната практика на ВКС, постановена по реда на чл.
274, ал. 3 ГПК - определение № 782/12.12.2014 г. по ч.т.д. № 3545/2014 г. на II
ТО на ВКС, определение № 189/29.05.2014 г. по гр. д. № 1024/2014 г. на IV ГО на
ВКС и определение № 270/24.07.2014 г. по гр. д. № 7159/2013 г. на IV ГО на ВКС. Следователно последващата отмяна с решението на ВАС, в сила от
15.05.2020г., следва да бъде съобразена, тъй като договорът за правна защита е
сключен на 03.06.2020г. Съобразно чл. 7, ал.2 от Наредбата при съответния
интерес възнаграждението е твърда сума от 3530 лв. плюс 2% за горницата над
100 000 лв. или минималното адвокатско възнаграждение е 4196,66 лв.
Предвид горното съдът намира, че това е следващия се размер на адвокатско
възнаграждение, който следва да се възприеме като дължим на ответника с оглед
възражението за прекомерност и предвид изхода на спора, а именно уважаване на
претенцията частично за 50000 лв., а отхвърлянето за разликата до 133 332лв.
/ съотношение 37.50% - уважена част спрямо 62,5% - отхвърлена, следва да бъде
присъдена съответна част от същия, а именно сумата от 2622,91 лв. Разноските,
които се претендират от ищеца за настоящото дело са 2700 лв. – адвокатско
възнаграждение, за плащането на която сума също е представен договор за правна
помощ по образец и 2666,65 лв. – държавна такса по настоящото дело. Освен това
се претендират разноските по заповедното производство, които са държавна такса
също в размер на 2666,65 лв., но и адвокатско възнаграждение в размер на
19578,70 лв. по договор за защита от 06.08.2018г. Ответникът също е заявил
възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ищеца, като
предвид гореизложените аргументи за настоящото исково производство
възнаграждението, което е платено от 2700 лв. не се явява прекомерно, даже
напротив. От така сторените разноски за настоящата инстанция, възлизащи общо на
5366,65 лв., се следват на ищеца сума, съответна на уважения размер на исковите
претенции, а именно 37,50% от общия размер. Следователно следващите се на ищеца
разноски за настоящата инстанция възлизат на сумата от 2012,49 лв.
Същевременно, обаче, сумата от 19 578,70 лв., която е платена като
адвокатско възнаграждение по заповедното производство, за която е представен
договор за правна помощ от 04.06.2018г. и две разписки за заплащането на сумата
на части съответно от 04.06.2018г. и от 25.06.2020г., като видно от
съдържанието на договора това възнаграждение е уговорено само за заповедното
производство пред СРС. Съгласно чл. 7, ал.7 от Наредба №1/2004г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, за защита в производства за
обезпечаване на бъдещ иск, в производства по издаване на изпълнителен лист по
чл. 405, ал. 3 и 4 ГПК и в производства за издаване на заповед за изпълнение, възнаграждението се определя по правилата на
ал. 2 на базата на половината от стойностите на претендираните суми. Следователно възнаграждението следва да се определи по правилата на чл.
7, ал.2, но върху половината от търсената сума от общо 133 332 лв., а
именно върху сумата от 66 666 лв. Правилото по приложимата норма е
възнаграждение 830 лв. плюс 3% за горницата над 10 000 лв., или следващото
се адвокатско възнаграждение за заповедното производство по Наредбата възлиза
на 2529,98 лв. Съдът намира, че безспорно уговореното възнаграждение за
заповедното производство в размер на 19 578,70 лв. е прекомерно, още
повече, че заповедното производство е формално и се изисква попълване на
заявление по образец, поради което делото не е с фактическа или правна
сложност. Предвид горното следва да бъде уважено и следващите се разноски за
заповедното производство с оглед уважаване на възражението възлизат на сбора от
държавната такса и редуцирания размер на адвокатско възнаграждение или сумата
от 5196,63 лв. От този приет размер на разноски в заповедното производство на
страната се следват такива съобразно уважения размер на претенциите, а именно
съдът приема, че не е дължима цялата претендирана със заявлението сума, поради
което се следват такива съобразно на уважения размер, който е 37.50% от
претендираните суми, т.е. разноски за заповедното производство на ищеца
–заявител се следват в размер на сумата от 1948,74 лв. За този размер на
разноските за заповедното производство съобразно ТР на ВКС съдът следва да
постанови осъдителен диспозитив, който да се има предвид като изменение на
разноските по самата заповед. Страните не са заявили искане за компенсация на
насрещните вземания за разноски, поради което следва да бъдат присъдени поотделно.
Воден от горното
съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иска по чл. 422 от ГПК, предявен от „В.К.“ ООД,
ЕИК ******, със седалище и адрес на управление ***, и със съдебен адрес *** –
адв. С.К., че ответникът „СД В.“ ООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление *** и със съдебен адрес *** – адв. Х. Т., дължи на ищеца сумата от
50 000 лв. / петдесет хиляди лева /, главница по анекс към договор за
цесия от 30.05.2016г., която сума е част от вземане за което е издадена заповед
от 19.07.2018г. по чл. 417 от ГПК от СРС, 169 състав по ч.гр.д.№45634/2018г.,
ведно със законната лихва, като ОТХВЪРЛЯ
ИСКА за признаване за установено на вземането за разликата до пълния
предявен размер на главницата от 100 000 лв. / сто хиляди лева/ и за неустойката в размер
на 33 332 / тридесет и три хиляди триста тридесет и два лева/,
претендирана по анекса, които суми също са включени в издадената заповед за
изпълнение от 19.07.2018г. по чл. 417 от ГПК от СРС, 169 състав по
ч.гр.д.№45634/2018г.,като неоснователни и недоказани.
ОСЪЖДА на основание чл. 78 от ГПК „В.К.“ ООД, ЕИК ******, със седалище и адрес
на управление ***, и със съдебен адрес *** – адв. С.К., да заплати на „СД В.“
ООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление *** и със съдебен адрес ***
– адв. Х. Т., сумата от 2622,91 лв. / две хиляди шестстотин
двадесет и два лева и деветдесет и една стотинки/, представляваща
съдебно-деловодни разноски за настоящата инстанция съобразно изхода на спора.
ОСЪЖДА на основание чл. 78 от ГПК „СД В.“ ООД, ЕИК ******, със
седалище и адрес на управление *** и със съдебен адрес *** – адв. Х. Т., да
заплати на „В.К.“ ООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление ***, и
със съдебен адрес *** – адв. С.К., сумата от 2012,49 лв. / две хиляди и дванадесет лева и четиридесет и девет
стотинки/, представляваща съдебно-деловодни разноски за настоящата инстанция съобразно
изхода на спора.
ОСЪЖДА на основание чл. 78 от ГПК „СД В.“ ООД, ЕИК ******, със
седалище и адрес на управление *** и със съдебен адрес *** – адв. Х. Т., да
заплати на „В.К.“ ООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление ***, и
със съдебен адрес *** – адв. С.К., сумата от 1948,74 лв. / хиляда деветстотин четиридесет и осем лева и седемдесет и
четири стотинки/, представляващи следващите се на ищеца-заявител разноски за
заповедното производство, с което съдът се произнася по разноските, включени в
издадената заповед за изпълнение от 19.07.2018г. по чл. 417 от ГПК от СРС, 169
състав по ч.гр.д.№45634/2018г., като разликата над тази сума за разноски,
включени в заповедта, не се дължи поради възражението за прекомерност и с оглед
изхода на спора.
Решението подлежи
на въззивно обжалване пред Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от
съобщаването му на страните. Да се връчат преписи от решението на страните.
СЪДИЯ: